Кукловодът

5

Трябваха ни три фургона с извънгабаритни размери, за да транспортираме Имелда, двете зачислени помощнички, Катрина, папките и материалите ни и, разбира се, мен самия, от летището в Канзас Сити на север до Форт Левънуърт. Пътят беше петдесет минути — отначало по междущатската магистрала, а после по няколко хълмисти шосета с много завои, които минаваха през малки фермерски селища.

Тъй като във форта нямаше свободни кабинети, ни настаниха на така наречената Улица на полковниците. Това имаше своите предимства, тъй като тя е застроена с големи викториански къщи от червени тухли, издигнати в края на миналия век — с широки веранди, дневни с величествени камини и напълно обзаведени кухни и трапезарии. Имаше и достатъчно спални помещения, за да ни спестят неудобството да отсядаме в хотел, както и достатъчно кътчета и килери на приземния етаж, които да използваме за кабинети и конферентни зали. С типичната си деловитост Имелда вече беше уредила да доставят временна мебелировка и да включат телефоните, така че към десет вечерта вече бяхме на линия.

Един час по-късно двамата с Катрина се измъкнахме от къщата. Беше късно, но исках да я запозная набързо с нашия клиент. Щяхме да му зададем няколко въпроса, а на сутринта да се върнем за по-тежкия разпит. Изобщо нямаше да му навреди. Затворниците в единичните килии нямат чувство за време, тъй като живеят в безкрайна скука.

Доведоха го в стаята за срещи и военните полицаи отново минаха през ритуала на оковаването за масата. Изглеждаше по-съсредоточен от последния път. Кисел, но съсредоточен.

— Генерале, това е Катрина Мазорски, която ще бъде мой юридически помощник. Тя е адвокат и говори руски.

Той я изучава в продължение на пет тежки секунди, преди да избухне:

— Ти подиграваш ли се с мен?

Бях отворил уста, но Катрина вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Коя част точно не разбрахте? — попита тя спокойно.

Той завъртя очи и се обърна към мен.

— Господи, колко си тъп. Животът ми виси на косъм, а ти си наел някакво курве, от тия, дето се влачат след рокаджиите.

— Значи външността ми ви притеснява? — Тя се усмихна. — Това е толкова повърхностно. Почакайте да чуете това: завършила съм право в Университета на щата Мериленд — при това вечерно. И имам само две години адвокатска практика. Направо не е за вярване, нали? Сега вече би трябвало да напълните гащите.

И двамата я изгледахме невярващо. Все едно точно това ми трябваше. Клиентът ми сигурно щеше да получи сърдечен удар.

— От друга страна обаче — продължи тя, — съм спечелила деветдесет процента от делата си и завърших първа в курса. Наистина, не е като Харвард, но Харвард беше толкова неприлично скъп, че трябваше да им откажа, иначе кой знае какво щеше да стане.

Той отвори уста да каже нещо, но тя вдигна ръка и продължи:

— Коефициентът ми на интелигентност е 170, имам пълен отличен на изпита по руски език на Държавния департамент и съм адски добра в съда. Отпуснете се и се доверете на преценката на майор Дръмънд. Той не ви учи как да тълкувате сателитните снимки или каквото там правите, така че защо не му се доверявате по отношение на адвокатите?

Погледнах към Морисън, който я зяпаше с отворена уста.

— Как сте, господин генерал? — попитах.

— А?

— Как си?

— Отвратително.

— Така е в затворите. Поне си нямаш сто и петдесет килограмов съквартирант на име Буба, който иска да ти направи анална проба.

Той откъсна поглед от Катрина и го премести върху мен.

— Нямам телевизор. Не ми дават нищо за четене. Просто си седя в килията и полудявам.

— Мда… това е част от плана им. Целта е да се почувстваш толкова самотен и отегчен, че да получиш словесна диария, когато започнат да те разпитват.

— А ти какво смяташ да направиш по този въпрос?

— По кой въпрос?

— Аз съм бригаден генерал от армията на Съединените щати, глупако. Това би трябвало да значи нещо. Размърдай си тъпия задник и направи нещо.

— Като например?

— Ти ми кажи. Уреди ми телевизор, по дяволите. Докарай ми книги. Намери ми съкилийник, нещо ми намери, за да не се побъркам.

— Дори началникът на Генералния щаб няма да може да ти уреди телевизор. Това е част от плана.

Той започна да ругае и да клати глава, все едно всичко беше пълна лудница. В продължение на няколко секунди го оставих да изпусне парата, после го прекъснах:

— Искаме да ти зададем няколко въпроса. Нищо прекалено сложно, трябват ни само няколко отправни точки.

— Дръмънд, дявол го взел, изобщо не ме слушаш…

— Първи въпрос — прекъснах го, като по този начин потвърдих последната му теза. — Предал ли си тази страна?

— Какво? Не, разбира се, че не. Това са пълни глупости.

— Ние сме твоите адвокати. Разговорите ни са поверителни и трябва да знаем истината, за да можем да те защитаваме както трябва. Предал ли си своята страна?

Главата му рязко подскочи напред и вените на врата му се издуха.

— По дяволите, копеле, току-що ти отговорих. Никога не съм предавал страната си.

— Тогава защо те арестуваха?

— Не знам. Проклет да съм, ако изобщо знам в какво ме обвиняват. Как, по дяволите, очакват да се защитавам, след като не ми казват какво съм направил според тях? А?

— Пълният списък на обвиненията все още не е подаден официално. В днешните вестници пише, че си започнал да работиш за Съветите през осемдесет и осма или девета, че си се прехвърлил на страната на Русия след разпадането на Съюза и си продължил да ги захранваш с информация през всичките години оттогава насам. Твърдят, че Еймс и Хансън са използвани за изкупителни жертви, за да предпазят теб. Казват, че си най-зловещият предател в историята на разузнаването.

Този брутален монолог имаше за цел да го накара да миряса малко и да спре да ни тъпче по главите. Можех да бъда и по-тактичен, но той ме беше обидил три пъти за една минута.

Очите му се изцъклиха.

— Кой твърди това?

— Анонимни източници, от които информацията изтича като река Почти всеки ден до делото ще се появява ново разкритие. Между другото, шефът на юристите в ЦРУ спомена, че може да добавят и убийство към окончателните обвинения.

Той яростно заклати глава.

— О, по дяволите, не! Всичко е измислица. Не съм предавал никого. Не съм убивал никого. Осемдесет и осма? Как го измислиха?

— Все още не сме видели никакви доказателства.

— Вземи шибаните доказателства, Дръмънд! — изкрещя той.

— Вече ги поисках от ЦРУ и от прокурора. Но не храня особени надежди.

— Защо? Трябва да покажат нещо. Каква е тая тъпа държава? Ти адвокат ли си или идиот?

Катрина се обади с тих глас:

— Трябва да се вземете в ръце. Всичко това е част от играта.

— Това не е никаква шибана игра, кучко!

— Ще получим доказателствата — меко каза тя. — С вашия арест ни водят с един ход. Засега те контролират темпото. Ще потърсим начин да променим това.

— А какво да правя междувременно, а? Вие, кретени такива, нямате никаква представа какво е тук вътре.

— Ще използваме утрешния ден, за да съставим картината — казах аз. — Искам да започнем още от осемдесет и осма. Трябва да знам какво си правил през цялото време оттогава насам.

— Прочети проклетото ми досие.

— Вече го направих.

— Тогава за какво има да говорим, по дяволите?

— Названията на постовете ти не ми помагат особено — казах. — Трябва да знаем с какво точно си се занимавал, по какво си работил, до каква информация си имат достъп. После, когато доказателствата все пак пристигнат, ще имаме с какво да работим.

Той разтърка слепоочията си и нещастно се вторачи в масата. Погледнах часовника си. Наближаваше единайсет и половина.

— Тази вечер искам да си припомниш внимателно какво си правил през последните десет години. Ще започнем разпита още утре сутринта.

— Невинен съм — изръмжа той.

— Тогава се бори, за да го докажеш. Ядосай се. Сражавай се за честта си. Пребори се, за да видиш отново семейството си.

Той вдигна очи, сякаш току-що му го бях припомнил.

— Как е Мери?

— Оправя се. Вчера минах през къщата на баща й. Помоли ме да ти кажа, че те обича.

Това всъщност не беше вярно, като се замислиш, защото не беше казвала нищо подобно.

— Още един въпрос — добавих. — Относно баща й, Хоумър.

— Какво за него?

— Как го понасяш това копеле?

Стори ми се объркан.

— Какво имаш предвид? Двамата се разбираме чудесно.

Естествено. Какво ли питам?

Когато излязохме от затвора и тръгнахме към колата, Катрина се обърна към мен с неодобрителен тон:

— Обноските ти хич ги няма.

— Обноските ми са си наред. Ти нищо не разбираш.

— Какво не разбирам?

— Той имаше нужда от шокова терапия.

— И на това ли ви учеха в университета?

— Нашият клиент се дави в блато от самосъжаление. Вярно, трудно е да се забележи, но признаците са налице.

— И какво цели шоковата терапия?

— Да го отрезви, за да възприеме реалното състояние на нещата.

— И няма нищо общо с неприязънта ти към нашия клиент?

— Нищо общо — отвърнах и почти си повярвах. — Ами ти? Вярно ли беше всичко, което му каза там вътре?

— Всичко ли?

— Наистина ли си се отказала от Харвард?

— Не съм кандидатствала там. То е същото, нали?

— Ами коефициентът ти на интелигентност и процентът на спечелените дела?

— Май размених местата на цифрите.

— Мамка му. Моля те, кажи ми, че наистина знаеш руски.

Тя се усмихна.

— Нима подлагаш честността ми на съмнение?