Кукловодът

33

Най-сетне успях да спра такси и поръчах на шофьора да кара към безкрайните вашингтонски предградия в щата Вирджиния, за да ни остави пред супермаркета „Тайсънс Корнър“, което ни излезе изумителните шейсет долара. Няма да повярвате, но таксиджията дори ме погледна с надеждата за бакшиш.

„Тайсънс“ е един от най-големите супермаркети в света — гигантски комплекс с многобройни ескалатори и над сто отделни магазина, натъпкани с блъскащи се тълпи. Беше краят на ноември, наближаваше Коледа, така че тълпите сигурно бяха два пъти по-големи от обичайното. Минахме през няколко магазина, като купихме достатъчно дрехи и обувки за няколко дни, няколко перуки, малко боя за коса — все основни средства в дегизировката — и един адски голям ловджийски нож за евентуалностите, които постоянно се изпречваха на пътя ни.

Използвах кредитната си карта, защото ни най-малко не се притеснявах да разкрия местоположението ни. И без това вече ни следяха, нали така? Не ги виждах, но със сигурност бяха там. Следили са ме тази сутрин, преди да се опитат да ме убият, и са чакали пред апартамента на Катрина, за да се опитат да убият и нея.

Кои бяха тези хора? Нямах представа, но бяха професионалисти. Предположих, че са от ФБР, но не непременно. Можеха да са и от ЦРУ, макар че това би било странно, защото в САЩ действат всякакви ексцентрични закони, според които ЦРУ не бива да се бърка във вътрешните работи. Не че ЦРУ винаги ги зачита. Освен това предположих, че именно Мери мести шахматните фигури по дъската.

В предишния ми живот като военен бях получил доста добър инструктаж за избягване на хора, които те следят. Тогава понякога ни се налагаше да действаме под прикритие на места, където не биваше да ходим, така че инструкциите бяха много съвестни. Разбира се, винаги помага преследвачите ти да не знаят, че притежаваш такива умения, защото така можеш да използваш елемента на изненадата.

Обясних на Катрина как ще го направим, после двамата влязохме в „Лорд & Тейлър“. Тя дръпна една рокля от закачалката и влезе в женската пробна, а аз останах на входа като типичния отегчен съпруг от предградията. Минаха около десет минути, в които влизаха и излизаха разни жени, а около мен се събра цяло стадо отегчени съпрузи, които избягваха да се гледат в очите — като хора, които в момента банкрутират заради жените си.

Най-сетне се отдалечих. Крачех бързо, защото знаех, че ако преследвачите са професионалисти, в супермаркета има неколцина, екипирани с онези микрофончета, за да могат да си ни предават един на друг. В същия миг някой от тях трябваше да се чуди какво е станало с Катрина, по дяволите, което всъщност беше основата на моя план: да ги накарам да си крещят един на друг по радиостанциите, опитвайки се да открият Катрина, докато аз си върша моята работа.

Шмугнах се в „Нордстром“ на първия етаж, после изтичах нагоре по ескалатора до втория. Приведох се, за да се скрия между дрехите, после бързо прекосих женския отдел и се намъкнах в една женска пробна.

След минута с поклащане излязох между две други жени, като изобщо не изглеждах очарователен със свободно падащата си хавайска рокля на цветенца, завързаните около кръста торби с дрехи, червената перука и огромните очила. Освен това стисках още два плика с дрехи, за да крия бакенбардите си. Тромаво се заклатих към изхода, като се молех номерът да мине. Представях си как федералните се спускат към мен, привличат вниманието на тълпата и всички разбират, че всъщност съм травестит с много, много лош вкус.

Отидох направо на щанда за хотдог в средата на супермаркета, където една елегантна блондинка с тесни джинси, черна тениска с надпис „Буч“ и рокерски ботуши седеше, дъвчеше огромен хотдог и се оглеждаше за невероятно грозна червенокоса жена с хавайска рокля. Хавайската рокля беше идея на Катрина. Никога нямаше да й простя. Приличах на крава. Ако все пак ви хрумне да се обличате в женски дрехи, не е задължително да изглеждате като добиче, надянало палатка, нали така?

Тръгнах към изхода. Тя изчака една минута, преди да ме последва. Докато излизах, видях един тип с дрехи на сърфист, но на необичайно зряла възраст, който нервно се оглеждаше. В ухото му имаше нещо, а той говореше нещо на гърдите си. Проследи ме с поглед, намръщи се и погледна встрани.

Влязох в покрития паркинг и след минута Катрина ме издебна в гръб. Как разбрах ли? Ами тя прояви нахалството да се приближи незабелязано, да ме ощипе по задника и да попита: „Ей, кукло, искаш ли да се позабавляваме?“

Подскочих и изръмжах:

— Да, много съм готина, нали?

Катрина се засмя.

— А сега кола — наредих аз.

Двамата пресякохме улицата и тръгнахме по шосе 7, където са подредени всички продавачи на автомобили в това предградие и постоянно се борят за клиенти. Местните я наричат „Улицата на лъжците“. Скрих се в тоалетната на магазина на „Шевролет“ и се преоблякох в джинси и риза, закопчана чак до високата яка, така че да приличам на юпи от предградията.

Двамата с Катрина се приближихме до един кабриолет Бе Ем Ве, модел 1996-а, паркиран пред магазина. Някакъв тип, облечен като ченге от сериала „Маями Вайс“, се материализира от нищото.

— Кефи ли ви, а? — попита той с мазната усмивка и подлизурския тон, характерни за професията му.

— Зависи как върви — отвърнах, като галех боята. — Дори съм докарал жената, защото имаме сериозни намерения. Не просто гледам, а искам да я купя, а ако ме убедите, ще изкарате доста мангизи, защото ще си тръгна с това нещо.

Човекът просто грейна и ме погали с очи. После се обърна към Катрина, защото аз вече бях убеден и той просто трябваше да излъже и женичката.

— Хал Бъртън — представи се. — Само секунда, за да взема ключовете. Това е невероятна кола. Сигурен ли сте, че ще се справите с нея?

— Направо съм роден за такава кола — казах, като мъж идиот на мъж идиот.

Той намигна и се затича да донесе ключовете.

— Има ли някакъв смисъл в това, което правиш? — осведоми се Катрина.

— Не ти ли харесва?

Тя огледа колата.

— Не е в мой стил.

Хал изтърча навън с ключовете. Пак ми намигна, докато ми ги подхвърляше през капака, защото вече бяхме приятелчета, нали така?

Качи се отзад, а двамата с Катрина седнахме отпред. Колата запали с гърлен рев. Излязохме на улицата и поехме към околовръстното, а Хал продължаваше да обяснява колко е яка тази кола, колко често и умело ще я поддържат в техния сервиз, колко е бил влюбен в нея предишният собственик и колко, така да се каже, ни отива.

Излязох на „Джордж Вашингтон“ и тръгнах към центъра на града.

— Как гладко върви, а? — обади се Хал отзад. — Харесва ли ти?

— Уха — казах, кимайки с въодушевление.

— Ъъъ, извинявай, че повдигам въпроса — продължи той, — но в магазина има правило да не се отдалечаваме на повече от пет мили. Не че не ви вярвам, защото изглеждате страхотни хора, но правилата са си правила.

— Извинявай, Хал — казах. — Ще се опитам да обърна на следващия изход.

Хал се ухили. Усмивката му помръкна, когато профучах покрай отклонението.

— Ъъъ — каза той, наведе се напред и ме потупа по рамото. — Пропусна изхода.

— Извинявай. Така върви, че направо не можеш да спреш. Колко каза, че струва?

Той се облегна с усмивка. Вече си представяше за какво ще похарчи комисионната.

— Обявена е за осемнайсет и петстотин, но ти очевидно си печен тип, така че ще можем да преговаряме.

Докато продължаваше да бръмчи за всичко, което би направил, за да ни продаде тази кола, хванах изхода за Кий Бридж. Човекът се ухили и още по-ентусиазирано започна да обяснява колко е велика тази кола, докато не стигнахме пред моста. Паркирах колата и се обърнах към Катрина.

— Просто е страхотна, нали?

— Вече ти казах, че не е мой тип.

Обърнах се към Хал.

— Извинявай, приятел. Женичката не я харесва.

После му хвърлих една двайсетачка, докато ме гледаше изумено.

— За бензин. Между другото, колата ти има един разбит амортисьор и се нуждае от центровка на клапаните.

Оставихме го да ругае в колата и тръгнахме пеш през моста към Джорджтаун.

— Сигурен ли си, че наистина имаш основателна причина да го направиш по най-трудния начин? — попита ме Катрина.

— Отидохме с такси, така че преследвачите сигурно очакват и да си тръгнем с такси. Ако са от ЦРУ или ФБР, след пет минути ще знаят на кои таксита сме се обадили и ще ни чакат на другия край.

Тя се ухили.

— Умничък си ми ти.

— Номерът в модерното общество е да се избягва всякаква електроника. Полицаите се разглезиха. Имат програми, които проследяват всичко — кредитни карти, банкомати, електронната поща, телефоните, колите под наем, хотелите, авиокомпаниите. Но ако не се виждаш на екрана, започват да се объркват.

— Предполагам, че знаеш и какъв е следващият ни ход?

— Всъщност не, нямам представа. Отсега нататък ще импровизираме.

Тя се почеса по главата и помълча. После попита:

— Вярваш ли на Алекси?

Трябваше да си помисля. Отговорът май беше да, в определени граници. Наистина малко му хлопаше дъската, но както вече споменах, това не го правеше лош човек. А нямаше защо да я питам тя какво мисли. Нали бяха играли на чичо доктор.

— Какво точно си намислила? — попитах, като деликатно избягнах да отговоря на въпроса й.

— Хайде да му се обадим.

— Защо?

— За да ни скрие.

Звучи странно, но идеята да се обадим на офицер от руското разузнаване, за да ни скрие от американското правителство, не беше лишена от някакъв ироничен чар. Освен това нямахме кой знае какви други възможности, така че си помислих: „Защо не.“

— Съгласен съм — казах. — Но аз ще говоря.

Влязохме в един мърляв музикален магазин, пълен с хлапета, които ровеха по щандовете и търсеха най-новите хип-хоп хитове. Отидох при момичето на касата.

— Извинявайте — казах. — Възникна спешен случай, а нямам мобилен телефон. Може ли да ви платя един разговор и да се обадя оттук?

Тя изръмжа, завъртя очи и започна:

— Правилата на магазина…

Бързо измъкнах от джоба си тлъстата пачка, която бях взел от бандита тази сутрин.

— Ще ви дам двеста долара.

Устните й замръзнаха. Подаде ми телефона, а аз го дадох на Катрина.

— Знаеш ли номера?

Тя пъхна ръка в чантата си, за да го потърси.

— Говори със секретарката му — наредих. — Кажи й, че сме изгубили едно куфарче и се чудим дали Алекси не знае къде е. Дай й номера в този магазин и помоли той да се обади.

Катрина набра номера и предаде съобщението на секретарката на руски. Когато свърши, дадох двеста долара на продавачката и й казах, че ще чакаме да ни се обадят. Тя се усмихна и облиза устни. На езика й имаше малко топче. Подпряхме се на щанда и почакахме почти двайсет минути, докато през магазина минаваха все нови и нови хлапета с униформени торбести джинси, огромни тениски, боядисани коси, татуировки, обици и какви ли не лъскави неща по лицето. Катрина се връзваше отвсякъде. Аз приличах на човек, който е влязъл погрешка, докато е търсел вегетарианския ресторант.

Не беше лесно да си млад в наши дни. По мое време трябваше просто да се обличаш като диско кретен. Поне не се налагаше да те дупчат и татуират. Просто изпращаш старите си диско дрехи на някоя благотворителна организация и безпроблемно се превръщаш в дебел, оплешивяващ човек на средна възраст. Изхвърляш старите си снимки и децата ти никога не научават какъв идиот си бил. А сега, с всичките дупки и татуировки, няма как да не разберат.

Телефонът най-сетне иззвъня, продавачката вдигна, каза: „Минутка“, и ми го подаде.

— Шон? — каза Алекси.

— Да — отвърнах и му разказах цялата история, включително и факта, че правителството на САЩ беше замесено по някакъв начин.

Той търпеливо ме изслуша и каза:

— Шон, става нещо много голямо. Бих ти предложил да те скрия на безопасно място, но не искам да рискувам. Най-добре да отседнете в хотел „Четири сезона“ в Джорджтаун. Моите хора ще ви запазят стая и ще я платят. На името на мистър и мисис Харингтън. Ще ви се обадя по-късно.

Затворих, после двамата с Катрина тръгнахме към „Четири сезона“ по главната улица. Ако ви се наложи да бягате от закона, това е най-безопасното място. Веднага щом ни въведоха в стаята, се обадих на румсървис и поръчах две порции филе миньон и бутилка вино. Защо не, нали руснаците плащаха?

Алекси се обади двайсетина минути след като бяхме приключили с обяда.

— Всичко наред ли е? — попита.

— Двамата с Катрина току-що изпихме една бутилка вино за шейсет долара. И знаеш ли какво, Алекси? Като я по-напиеш, трябва да внимаваш с нея. Започна да ми скача, да ме хапе по ушите и да предлага да правим какви ли не мръсотии. Направо не можах да я позная.

Катрина ме замери с чантата си.

— Ха-ха? — добавих, но никой не се засмя. Според мен беше много смешно. — Както и да е — казах. — Според мен разкрихме нещата. И така, според нас в нашето правителство има истински шпионин, а Морисън е натопен, за да не бъде разкрит онзи. Вие правите такива неща, нали?

Той не отвърна известно време. После каза:

— Възможно е да се направи такова нещо, за да се защити някой наистина важен човек. Но е много сложна операция за планиране, Шон. Много е трудно да се заменят шпионите с подходящи заместници. Разбираш ли? Ние имаме поговорка за това: „Сянка трябва да отговаря на тяло.“

Ето го значи проблема. Бях в напълно отчаяно положение. Някой се опитваше да ми затвори устата завинаги, по някаква причина собственото ми правителство, изглежда, го улесняваше и двамата с Катрина бяхме сами, без възможности и съюзници, като на сал, плаващ насред смъртоносен океан. Единствената ми надежда беше Алекси. В такъв случай дали трябваше да запазя кристално чистата си професионална етика, или да поживея още няколко години? От ясно по-ясно.

— Ето какво мисля аз, Алекси — казах. — Според мен Мери работи за тази твоя тайна организация. Мисля, че през цялото време е работила за тях, като е убеждавала ЦРУ, че твоите обвинения са бълнувания на лунатик, и така ги е предпазвала от разкриване. Смятам, че именно тя е крадяла документите на съпруга си. Според мен човекът, който ги е дал на ЦРУ, е притежавал само тези документи, които Мери е свила от Бил, а останалите — тези, които могат да насочат следите към нея — са надеждно скрити в Москва.

— Какво? — попита той, очевидно изненадан. — Ти приемаш съществуването на тайната организация?

— Аха.

— И смяташ, че Мери работи за тях?

— Нищо друго не може да обясни фактите. Нали точно Мери ми каза, че това са глупости? Опитваше се да ме отклони от вярната следа. А ако не работи за СВР, значи работи за някой друг в Москва, нали така?

— В това има смисъл, Шон. Тази организация има невероятни възможности и обхват. Възможно е и Мери да е замесена. Никога не съм мислил за това. Сянка определено отговаря на тяло, нали?

Горкичкият, толкова беше запленен от собствените си призраци, че се хващаше като удавник за всяка сламка, която по някакъв начин подкрепяше и подхранваше параноята му. Беше ми жал за него. Но не чак толкова, че да не съм готов да я експлоатирам, точно както бяха правили от ЦРУ през последните десет години.

— Има начин да разберем — казах. — Ще накарам една от сътрудничките си да разпита Бил. Той би трябвало да е в състояние да потвърди дали теорията ни съвпада с фактите.

Идеята му хареса и той обеща да се обади пак след шест часа, за да провери какво е станало. Веднага се обадих на Имелда. Обясних й в какво положение се намираме и защо не мога да хвана следващия полет до Канзас Сити, без да предизвикам вниманието на властите. От друга страна, на нея нищо не й пречеше да го направи, така че точно това й наредих.

Обясних й какво искам и поръчах да внесе тайно мобилен телефон по време на разпита, а после й дадох номера на хотелската ни стая. После двамата с Катрина седнахме и се опитахме да убием времето, което ни оставаше. Гледахме един филм на Оливър Стоун и много се смяхме, защото той, изглежда, беше единственият по-голям параноик от нас в света. Катрина ме разпита за детството ми, а аз за нейното, говорихме за политика, спорт и висше образование и когато най-сетне стигнахме до любимите си сладоледи, и двамата осъзнахме, че сме загазили.

Телефонът иззвъня в 11:40 вечерта и аз прескочих леглото, за да вдигна.

Имелда побъбри малко и каза:

— Минахме през датите. В повечето случаи съвпадат, но има и изключения.

Имаше предвид датите на документите от московския сейф, които ни беше дал Еди. Тя ги показваше на Морисън и питаше къде е била Мери по това време, за да разбере как може да ги е пипнала.

— Добре — казах.

— Искаш ли да говориш с него? — попита тя.

Бил заговори с типичния си просташки арогантен тон:

— Дръмънд, къде си, по дяволите? Защо не идваш лично? Не обичам да се разправям със сержанти. Дявол го взел, аз съм генерал и заслужавам малко уважение! Ти си…

— Млъкни и чуй какво ще те питам. Според теб как те е натопила Мери?

— Не ми казвай да млък…

— Затваряй си плювалника! — изкрещях. — Тази сутрин вече убих трима души и точно в момента си представям как грабвам самолета, идвам и убивам и теб! Ти си виновен за всичко! Честно казано, изобщо не си струва да работя за теб, така че ако не млъкнеш, наистина ще се кача на следващия самолет, ще дойда и ще те убия.

Катрина ме гледаше лошо, така че въздъхнах тежко един-два пъти и попитах по-спокойно:

— И така, според теб как те е натопила Мери?

— Не знам — заинати се той.

— Добре, но вече си прегледал основните доказателства на прокурора. Възможно ли е Мери да е имала достъп до всичките тези документи в твоя кабинет?

Той помълча, преди да отговори:

— За някои от тях не е имала никакви проблеми.

— Не за някои, по дяволите — за всички. Докладите на президента и държавния секретар? Техническата документация на изобретенията, които не са получили разрешение за износ? Преговорите със Северна Корея? Възможно ли е да е взела всичките документи?

— Мамка му, Дръмънд, вече ти казах, че никога не съм виждал техническите и севернокорейските материали. Колкото до останалото, не, не може да е взела всичко от мен. Не съм ги носил вкъщи все пак. А тя почти никога не идваше в кабинета ми в Държавния департамент или в Белия дом. Но аз не съм единственият човек, който се е занимавал с тези документи. Може би Мери е крадяла и от някой друг? Мислил ли си за това?

Разбира се, че бях мислил. Както и за факта, че всичките документи от Държавния департамент и Белия дом носеха отпечатъците на Морисън.

— Трябва да изясним този въпрос — казах. — Само документите за преговорите и речите на президента и държавния секретар. Тези, по които има твои отпечатъци. Възможно ли е да е взела всичките от теб?

— Някои да, но други не. Не.

Изведнъж се потиснах, защото Мери беше единственият ми заподозрян. Не ми се искаше, но имах нужда тя да е вярното ми попадение, ако ме разбирате. Пък и това вече не беше обикновено дело — беше се превърнало в борба за живота на Катрина и моя собствен, което също си беше сериозно съображение. Не можех да обвиня Мери с недостатъчни доказателства. Трябваха ми солидни факти.

— По дяволите, вече си видял доказателствата — казах раздразнено. — Ти ми кажи как са се озовали в Москва.

— Нямам представа. Точно това те наех да откриеш, задник такъв. Тези документи са най-строго охраняваните тайни на нашето правителство. Дръмънд, имаш ли изобщо представа колко малко хора виждат темите за разговор на президента, преди да се срещне с руснаците?

— Колко?

— Много малко. А и тези материали от Държавния департамент и Белия дом са от осем поредни години. С изключение на съветника на президента по въпросите на националната сигурност и държавния секретар, има може би само още трима души, които изобщо са виждали всички тези документи. А и не забравяй, че за тези осем години съветникът се е сменил, а държавните секретари са се сменили дори два пъти.

Помислих малко. После попитах:

— И кои са тези трима души?

— Всъщност не мога да се сетя за нито един. Почти всички са сменили постовете си или са напуснали администрацията, заменени от други хора. Във Вашингтон осем години са равни на два човешки живота.

— И ти си предавал тези документи нагоре по командната верига?

— В Държавния департамент ги давах на шефа си, а Милт ги препращаше. В Съвета за национална сигурност ги предавах на съветника, а той най-често ги носеше направо на президента.

— Давал ли си ги на вътрешни куриери?

— Понякога. Но тук има някои документи — той потърси нещо, преди да продължи, — като този например от четиринайсети юни деветдесет и девета, които съм занесъл на президента лично. Един бивш американски флотски офицер беше арестуван за шпионска дейност в Москва, медиите го разтръбиха и аз дадох на президента съответния доклад, преди да се обади на Елцин. Дори съветникът по въпросите на националната сигурност не го е виждал. Беше в командировка в Германия, а часът бе три сутринта тамошно време. Не беше чак такъв проблем, че да го будя за одобрение, преди да предам доклада на президента. Занесох го лично.

Почесах се по главата.

— Така че никой освен теб и президента не е виждал този доклад.

Той помисли малко.

— Е, Милт го видя.

— Мартин?

— Аха, аз винаги изпращах всичко на Милт.

— Дори когато работеше в Съвета за национална сигурност?

Той изведнъж заговори обадено, сякаш се бях усъмнил в бюрократичните му способности.

— Виж, Дръмънд, Милт беше цар по въпросите на Русия и бившите републики. Никой не правеше нищо, свързано е този район, без първо да се консултира с него. Милт си пазеше мястото. Ако разбереше, че уронваш прерогативите му или даваш на президента препоръки за действие зад гърба му, уреждаше да те уволнят. Не един и двама заместник-министри от Отбраната и Държавния департамент си събраха багажа без време, защото не се съобразяваха с Милт.

— Значи, общо взето, си му изпращал всичките си писмени разработки, за да не го ядосаш?

— Изпращах му ги, защото познава региона в детайли. Той е планирал цялата ни политика там. Освен това двамата с Милт имахме по-специални отношения. Той ми пазеше гърба, а аз пазех неговия.

Гледах бялата стена в хотелската стая с ужасяващо изражение.

— И как изпращаше материалите си на Мартин, докато работеше в Съвета за национална сигурност?

— Разпечатвах ги на компютъра, затварях ги в плик и поръчвах куриер, който да ги предаде лично. Бяха прекалено секретни, за да ги пускам по електронна поща.

— Значи той е получавал всички документи, покрити с твоите отпечатъци?

Смисълът на това, което ми разказваше, най-сетне започна да си пробива път към мозъка му.

— А Мартин имаше ли достъп до молбите за износ на технологии? — попитах.

Гласът на Морисън звучеше така, сякаш гърлото му изведнъж беше пресъхнало.

— Ами, да. Той беше в контролната комисия. Обикновено не разглеждаше всяка молба поотделно, но имаше достъп, ако му трябваше. Аз не участвах. Той ходеше сам на срещите на комисията по няколко пъти в месеца.

Настъпи още един миг затишие пред буря; сетне последиците от собствените му думи го блъснаха като парен чук.

— Копелето! Мръсният предател! Той ме е използвал! Натопил ме е! А аз… аз му вярвах, по дяволите.

— Аха — съгласих се. — И той ти е вярвал. Имал ти е пълно доверие, че ще поемеш вината върху себе си.

Изведнъж всичко стана кристално ясно. Планът беше блестящ. Морисън бе избран за изкупителна жертва, човешкия щит. Мартин го беше използвал осем дълги години и дори го беше издигнал във вашингтонската администрация, за да прикрива следите от собственото си предателство. Разбира се, Морисън не бе подозирал нищо. Той не беше от хората, които гледат на харизан кон зъбите. И беше твърде суетен, за да повярва, че някой може да го използва по този начин.

Слушах го как продължава да ругае от другия край на линията, извиках му няколко пъти и чух, че започна да диша учестено. Представях си в какъв пристъп е изпаднал. После Имелда отново взе телефона, аз й благодарих много и затворих.

Катрина беше чула само моята половина от разговора, така че накратко й предадох отговорите на Морисън. После седнахме и вперихме погледи един в друг с изумление, преди да се отърсим от вцепенението и да започнем с хипотезите. Нищо чудно, че ФБР помагаше на Мартин. Един господ знае какво им беше разказал, но сигурно е било страхотна история; например, че го преследват адвокатите на бившия му служител, заплашват го и като висш правителствен служител той се нуждае от защита.

— Това наистина е изумително — каза накрая Катрина. — Приятелчето на президента е такова копеле.

— Поне не съм гласувал за него.

— Хубаво — каза тя.

Забелязахте ли как не отрече той да е бил нейният избраник?

— Следващият въпрос е Алекси — казах.

— Какво за него?

— Ти и той сте… какво? Попълни празното място, ако обичаш.

Тя ме изгледа и вероятно си помисли нещо като „Майната ти, това не е твоя работа“. Честно казано, наистина не беше, поне от определена гледна точка. Най-сетне отвърна:

— Близки сме.

— „Близки“? Имам проблем с езика на младите. Върни го с десетина години назад.

— Питаш дали сме влюбени?

— Да. Точно така.

— Работим по въпроса. Ако имаме още малко време, вероятно ще стигнем и дотам.

— Добре, а сега за мен. В какво положение съм?

— Питаш дали още съм ти сърдита?

— Пак точно така.

— Да го наречем пробен период.

— Трябва ли да ти се извинявам?

Тя се усмихна.

— За няколко неща. Ще напиша списък и ще ти го дам.

— Много мило от твоя страна.

— Но пък ти ми спаси живота, което винаги е предимство.

— И въпреки това съм на червено?

— О, да.

Помислих върху това.

— Осъзнаваш ли какви ги е вършил този човек? — попитах след малко. — Той буквално е определял политиката ни в продължение на осем години. Господи, значи руснаците са определяли нашата политика по отношение на тях самите. Направо е главозамайващо.

— Така си е. А ти осъзнаваш ли, че нямаме никакви доказателства?

Опитен адвокат, който преминава направо към същината на въпроса.

— И никакво време — добавих.

Все пак някъде там добре обучени убийци душеха по следите ни, а това не беше маловажна подробност.

— Ти си на държавна работа — каза тя. — Какво да правим?

Изгубихме около половин час в обсъждане на различни алтернативи и оборване на предложенията си. Нямаше начин да се обадим на ФБР или ЦРУ по следните причини: нямаше да ни повярват; щяхме да привлечем вниманието на хората, които ни следяха; убийците щяха да бъдат мобилизирани и нямаше да сгрешат повторно. Колкото до армията, какво можеше да направи тя? Най-конформистката институция в света вероятно щеше да прехвърли случая директно на ФБР и ЦРУ и щяхме да се озовем точно на мястото, откъдето бяхме започнали — в погребалното бюро, заети да уточняваме подробностите около собственото си погребение.

Съществуваше и вариантът да вдигна на крак пресата и да им разкрия цялата постановка, но всеки репортер с малко мозък щеше да каже:

— Ами, така ли? А вие сте адвокатите на Морисън, нали? Ей, страхотно ви бива да измисляте истории.

Телефонът иззвъня. Беше Алекси.

След като го уверих, че сме добре, попитах:

— Милт Мартин? Познаваш ли го?

— Срещал съм го на конференции. Той беше много влиятелен в последното ви правителство, да?

— Ами да. Какво ще си помислиш, ако ти кажа, че той е нашият човек?

Алекси се засмя.

— И после обвиняваш мен, че си измислям кошмари. Шон, това не е възможно. Мартин е най-добрият приятел на ваш президент. Цяла американска политика за наша страна се оформя от него. И аз със сигурност щях да знам.

Точно тогава си спомних нещо. Когато Морисън за пръв път беше споменал Алекси, той ми беше казал, че Арбатов винаги избирал внимателно какво да каже. Ако смятал, че има нещо общо с неговата мистична тайна организация, информацията се леела като река; във всичко останало бил верен офицер от руското разузнаване. Никога не давал на Морисън имената на нашите предатели; избирал какво да разкрива с изключително внимание.

Значи Алекси може би знаеше за Милт Мартин. Може би знаеше, че Мартин е перла в короната на СВР, и просто не искаше да го признае, дори пред мен и Катрина. И ако това беше вярно, точно в момента в главата му звучеше алармен сигнал, защото той ни защитаваше, а ние се канехме да докажем, че Мартин е най-ценният шпионин на Москва — това със сигурност щеше да застраши позицията на Алекси и бъдещата му кариера, да не говорим за здравето му.

Погледнах Катрина; нямаше никакъв начин да споделя това подозрение с нея. Както казах и по-рано, тъпото на шпионажа е в това, че не можеш да вярваш на никого. Всеки човек се раздвоява заради конфликт на интересите. Дори на хората, на които вярваш, можеш да вярваш само наполовина, с допълнителни уговорки.

— Ами да — казах накрая. — Виж, ние двамата с Катрина ще направим още някои проверки и ще ти се обадим утре, ако разберем нещо.

Това го устройваше, така че затворихме. Обърнах се към Катрина и й казах, че трябва да отидем в бизнес центъра на хотела. Тя ме изгледа любопитно, но ме последва надолу по стълбите. Купихме си две кафета от снекбара, после влязохме в бизнес центъра, намерихме свободен компютър и се разположихме удобно.

Хубавото на интернета е в това, че почти за всеки човек пише по нещо, а известните международни фигури като Милтън Мартин направо са разтворени книги. Написах името му в търсачката Google.com и получих 12 753 резултата. Трудното беше да реша кои от тях си заслужава да чета, защото в противен случай двамата с Катрина щяхме да прекараме следващите две седмици пред този компютър в четене на едни и същи глупави новини.

След два часа разполагахме, общо взето, със следното: Милтън Мартин беше роден на 7 март 1949-а в Амхърст, щата Масачусетс, единствен син на Марк и Бет Мартин. Баща му бил мениджър и съсобственик на частна фирма за оценка на недвижими имоти и натрупал милиони. На тринайсет Милтън бил изпратен в училището „Гротън“, после беше учил в Йейл, където специализирал руски език и култура и, както вече разбрахте, бил съквартирант на бъдещия президент на САЩ. На снимката от този период приличаше на яйце с дълга коса — толкова дълга, че покриваше очите му и стигаше чак до още по-дългия нос. Бил добър студент, с изключение на два ареста за участия в антивоенни демонстрации, които завършили с насилие. Продължил образованието си в Англия, после се върнал в Йейл за магистратурата си, също по руски език и култура.

Статиите не бяха съвсем ясни по въпроса за това, което е правил през следващите няколко години, но, изглежда, се бе опитвал да пробие като писател. Очевидно му бе отнело седем-осем години да налучка верния тон, защото след този период беше публикувал първия си бестселър — книга за началото на Студената война, в която се разкривали всякакви тайни операции на ЦРУ и американската армия в най-различни точки на света. Повечето критици се съгласяваха, че най-интересното в тази книга били шокиращите разкрития за мръсни правителствени операции, за които се предполагало, че са строго секретни. Беше ясно, че Мартин е разполагал с невероятни източници. Шегата настрана.

Книгата му предизвикала поредица от разследвания в Капитолия и принудила американския президент да разреши използването на подслушвателни устройства, за да се опита да открие източниците на Мартин. Когато от ФБР го разпитвали, той твърдо застанал зад правата си според Първата поправка към Конституцията на САЩ.

Втората му книга била описание на тайната война на САЩ във Виетнам и Камбоджа и отново била изтъкната от критиците като точен вътрешен поглед към операции, които никога не трябвало да излизат на бял свят. Този път неизбежните разследвания от Конгреса довели до голям брой уволнения в ЦРУ предимно на оперативни работници, имената на които били публикувани в книгата, така че вече не ставали за никакви операции под прикритие.

Последният бестселър на Мартин се занимаваше с контрола върху въоръжаването и в него авторът изследваше дълбоките противоречия в американските научни среди и армията и описваше генералитета като сбирщина от войнстващи неандерталци, склонни към мръсни номера спрямо хуманистите алтруисти, които се опитваха да ги озаптят; освен това твърдеше, че по-миролюбиво настроените военни в Русия не получават възможност за изява, притискани от политиката на американските хардлайнери, и по този начин светът никога няма да стане по-добро място.

Не се беше женил. Майка му починала през 1989-а, а баща му през 1995-а, като му оставил цяло състояние. Беше преподавал в пет-шест университета и беше асоцииран член на десет-петнайсет престижни института и организации, тоест действителен представител на голямото добрутро.

Всичко това неумолимо водеше към големия въпрос: защо Милт Мартин би предал страната си? Беше богат. Беше невероятно популярен, уважаван и приет навсякъде. Аз го познавах лично и ми се видя свестен човек, лишен от агресията и задушаващата амбиция на някои други хора — като собствения ми клиент например. Защо тогава?

Обадих се на рецепцията и поръчах кола под наем на сметката на стаята. Двамата с Катрина си взехме чантите и слязохме във фоайето да я изчакаме. До покрайнините на Ню Йорк се стигаше за пет часа, а ние трябваше да пристигнем в центъра на Манхатън до осем сутринта. Ако карахме бързо, щяхме да успеем.