Кукловодът

34

Оказа се, че не е имало нужда да бързаме. Черната лимузина на Мартин спря пред главния вход на Дружеството за международни връзки едва в десет сутринта. Изглежда, Мартин спазваше работното време на банкерите.

Излезе от лимузината, като носеше кожено куфарче за петстотин долара и шлифер от „Бърбъри“, но първо се показа забележителният му нос. Обърна се, пъхна глава обратно в колата и каза на шофьора по кое време да го вземе, после се завъртя и уверено тръгна по няколкото стълби към сградата: господин Голямото добрутро, който идваше за още един работен ден в мелницата за пари.

В този момент един тип, който небрежно се подпираше на стената на сградата, се изправи енергично и тръгна срещу него. Мартин разсеяно огледа човека, но не му обърна внимание, пък и нямаше как да ме познае с изрусена коса, очила, джинси и обемисто яке.

Най-важното в едно отвличане е бързината. Тайната е в елемента на изненадата: трябва да шокираш жертвата, да не я оставиш да извика, да не й дадеш време да реагира.

В мига, в който се разминахме, забих пръстите на дясната си ръка в гърлото му. Той не го очакваше, но ударът и без това беше прекалено бърз за защита. Уж спокойно си вървеше към входа, а на следващата секунда гърлото му вече гореше и той не можеше да диша.

Мартин се сгърчи и аз, като един добър самарянин, се наведох и обхванах раменете му с ръка, за да му помогна. Действието се развиваше в Ню Йорк, така че малцината минувачи по тротоара не ни обърнаха внимание. Катрина беше паркирала колата ни надолу по улицата, но вече пристигаше пред входа на сградата със свистящи гуми.

Носеше руса перука, фалшиви мустаци и големи очила с черни рамки и изглеждаше като пълен идиот, но маскировката действаше. Освен това се бях сетил да открадна номера от една паркирана кола, в случай че някой ни видеше и решеше да съобщи за отвличането в полицията.

Мартин отчаяно се опитваше да се отскубне от мен, а аз му обяснявах с ненужно висок глас:

— Хайде, хайде, приятелю, ще се оправиш. Сигурно си се задавил с дъвка. Ела, ще те закарам в болницата.

Същевременно го избутах към колата, а Катрина се пресегна и отвори задната врата. Бутнах Мартин вътре, като блъснах главата му в рамката — очилата му отхвърчаха, а той измуча.

Аз също се качих и Катрина се включи в движението. Докато Мартин се бореше да вкара малко въздух в натъртения си гръклян, извадих въже от джоба си и се опитах да му вържа ръцете. Той се помъчи да ме избута, пляскайки ме по лицето като момиченце, така че го фраснах по носа — лесна работа, защото проклетата мишена беше адски огромна.

Той вдигна ръце към хобота си и скимтейки, стисна ноздри да удържи кръвта, която капеше по скъпия му шлифер, а аз се заех да му връзвам ръцете. Пак се опита да протестира, така че изкрещях:

— Млъкни или ще те убия!

След като му вързах ръцете, измъкнах ловджийския нож, който бях купил от „Тайсънс Корнър“, приближих го до гърлото му и заплашително казах:

— Едно погрешно движение и те клъцвам, задник такъв! Бях нахлузил маска за ски на главата си, докато той ме зяпаше и се опитваше да разбере какво искам, бореше се със страха си и се чудеше как е попаднал в този кошмар.

Отново отвори уста, но аз му казах да млъкне, за да не му прережа гърлото. Това също беше част от плана. Исках да се изплаши толкова, че да се подмокри. Катрина пое към центъра и моста „Джордж Вашингтон“, което щеше да утежни престъплението ни, защото по този начин прекосявахме границата на щата. Но пък, от друга страна, след като бяхме нападнали и отвлекли най-влиятелния бивш помощник държавен секретар в историята, защо да се тревожим за дреболии?

На всеки пет минути се пресягах и удрях Мартин, понякога по лицето, понякога в стомаха — не защото съм жесток негодяй, а за да не му давам да се отпусне. Трябваше да смята, че съм безмилостен. Трябваше да изпитва болка. Колкото по-безпомощен се чувстваше, толкова по-бързо щяхме да приключим с тази работа.

Виждах, че Катрина се свива всеки път, когато го удрях. Несъмнено вече съжаляваше, че се е съгласила да участва. Но ролята й на този етап беше да си мълчи и да се преструва на тайнствен бияч. Просто продължих да си напомням за експлодиращата глава на Мел Торянски и тримата мъже, които се бяха опитали да ни убият с Катрина, и съмненията ми се разсейваха.

Излязохме на Палисейдс Паркуей и поехме към националния резерват „Беър Маунтин“. Пътят ни отне към четирийсет минути, като аз удрях Мартин на всеки пет от тях, Катрина клатеше глава, а Мартин блееше като агнето, попаднало в лапите на големия лош вълк.

Прекосихме моста на „Беър Маунтин“ и завихме наляво към Гарисън. След около четири километра казах на Катрина да завие по следващия черен път в гората и тя се подчини. Пресегнах се през Мартин, отворих вратата и го блъснах навън в калта. Той се приземи по лице и изквича. Веднага скочих след него, сграбчих го за яката на тузарския шлифер и го повлякох между дърветата. Катрина тръгна след нас.

— Накъде го мъкнеш? — попита с пресилен руски акцент.

— Някъде, където никой няма да види как ще му прережа гърлото — извиках в отговор.

Лицето на Мартин се изкриви от ужас. Влязохме между дърветата. Влачех и блъсках Мартин през храстите и го удрях по главата всеки път, когато се опитваше да спре, а ударите отекваха в гората. Изминахме така около осемстотин метра, като той от време на време се подхлъзваше и падаше на земята, а аз всеки път го ритвах в задника; Мартин беше човек, който никога не беше подлаган на унижение през целия си живот, напълно разглезен тип — „Гротън“, Йейл, удобния живот на успял писател.

Най-сетне го хванах отзад за яката и го хвърлих по очи на земята. Въздухът изскочи със свистене от дробовете му, после той вдигна ужасеното си лице и заекна:

— Какво искате? Пари? Ще ви платя. Няма да кажа на никого, заклевам се.

Това е обичайната молба на всички жертви на отвличания, които се опитват да си възстановят властта върху собствената си съдба. Нормално е да се опитваш да преговаряш, да откриеш мотивите на мъчителя си, да намериш слабото му място, ако изобщо има такова.

Изритах го в гърдите — толкова силно, че се преметна назад и падна по очи. Протегнах се и го сграбчих за яката и дъното на панталоните, после го хвърлих във въздуха. Мартин се приземи със силен писък.

Трябваше да разбере, че съм много по-силен от него, че няма никакви козове, че за преговори изобщо не може да става дума. Трябваше да осъзнае, че не може да контролира нищо. Трябваше да усети чистия ужас от това, че е попаднал в ръцете на абсолютен дивак.

Клекнах пред него и заврях лицето си в неговото. Размахах ловджийския нож. Той широко отвори очи, а Катрина каза:

— Господи, не мога да гледам. Ще се върна в кола, иначе ще повърна.

Очите на Мартин се стрелкаха от мен към нея. Знаех точно какво си мисли, защото така беше планирано. Защо тази жена говореше с акцент? А тя очевидно беше единственият му съюзник срещу безмилостното копеле с ножа. Ако тя си тръгнеше, той щеше да умре.

Изкрещя й нещо на руски, а гласът му трепереше от страх.

Катрина му отвърна, а аз извиках:

— Престанете веднага! Ще говорите на английски, по дяволите!

Катрина студено преведе:

— Моли да не убиваме. Казва, че може да плати.

Изсмях се крайно неприятно.

— А вашето правителство ще ни намери и ще ни убие, нали? Давай да свършваме.

Шокът на Мартин ясно се изписа на лицето му.

— Руското правителство? — попита изумено той. — Моля ви, не правете грешка. За какво говорите?

Аз просто го приближих, все едно не желаех да обсъждам нищо с човек, когото, така или иначе, възнамерявах да заколя.

— Моля ви — из скимтя Мартин, като се взираше в дупките на маската ми. — Грешите. Руснаците не ме искат мъртъв.

Поклатих глава, а Катрина бързо се намеси:

— Заповед, която ми дали, била пределно ясна. Трябва да ви премахнем. Няма грешка.

— Не, не, грешите. Аз работя за руснаците — изпищя той, докато доближавах острието до гърлото му.

— Спри! Чакай малко! — излая Катрина и се обърна към него. — Какви ги говориш?

Колкото и уплашен да беше, Мартин не беше глупак. Незабавно разбра, че Катрина ръководи тази операция, а аз най-вероятно съм местен наемник, на когото плаща.

Очите му се завъртяха към нея.

— Моля ви — изскимтя. — Моля ви, чуйте ме. Това е грешка. Аз работя за руснаците. Заклевам се. Вашите хора не ме искат мъртъв.

Аз раздразнено изсумтях, а Катрина се престори на объркана.

— Говориш безсмислици. Ти не работиш за нас.

— Не, не. Заклевам се, че е така — каза той, напълно объркан, защото наистина работеше за руснаците, както и тя, така че къде беше проблемът?

Преместих ножа на сантиметър наляво, достатъчно да му пусна малко кръв и да накарам цялото му тяло да се разтрепери.

— Не му слушай глупостите — изръмжах. — Давай да му режа гърлото и да си вземам парите.

— Ще правиш каквото ти кажа — нареди ми Катрина с нетърпящ възражение тон.

После пристъпи няколко крачки по-близо до нас, сложи ръце на кръста си и се наведе над Мартин.

— Аз съм агент на СВР. Алекси Арбатов ми заповяда да се отърва от теб. Никой не прави грешка.

— Не, не, грешите — увери я той, като се опитваше да се отдръпне от ножа. — Моля ви, кълна се. Арбатов е предател, той работи за американците.

Катрина се протегна и отмести ръката ми с ножа по-далеч от гърлото му. Без да се изправя, тя любопитно огледа Мартин и доста убедително се изсмя.

— Алекси Арбатов заместник-директор на СВР. Той протеже на Виктор Юриченко. И ти твърдиш, че предател?

Тя пусна ръката ми.

— Давай, убий го.

— Не, заклевам се! — изврещя той и заговори като картечница. — Арбатов дава информация на американците от десет години. Юриченко знае за това. Аз съм човек на Виктор. Работя за него от двайсет години. Заклевам се. Моля ви, не ме убивайте. Питайте го. Той ще се застъпи за мен. Ще видите.

В същия момент и двамата с Катрина замръзнахме. Мартин работеше за Юриченко? И Виктор знаеше за Алекси? Не очаквахме да го чуем. Бях предполагал, че Мартин работи за руското военно разузнаване или някоя от другите руски агенции, но не и за Виктор. За симпатичния старец, който беше осиновил Алекси? Ако не беше маската, Мартин щеше да види ужас и объркване и на моето лице. Хвърлих поглед към Катрина. Тя се беше извърнала, сякаш премисляше чутото — ловък финт, с който искаше да скрие лицето си от него.

Така или иначе, Мартин долови нещо от физическата ни реакция на признанието му. За щастие го обърка с напредък от своя страна.

— Не разбирате ли? — почти изпищя той, като усети, че шансовете му се увеличават. — Защо Арбатов ви е казал, че ме иска мъртъв? Какво съм направил според него?

Катрина се обърна към нас и трябваше да й се признае, че с нищо не издаваше ужаса си.

— Причината е проста. Ти си помогнал да бъде разкрит американският генерал Морисън, много ценен източник на информация за СВР, и си важен свидетел на американците, за да го осъдят. Освен ако не изчезнеш. Дължим го на Морисън за смелата му служба, да?

— Не, не — настоя той, като клатеше глава. — Морисън никога не е бил руски шпионин. Морисън беше натопен. Той беше моят щит. Двамата с Виктор го избрахме преди десет… дванайсет години. Затова го взех на работа при мен. Това беше нашият план, от самото начало. Да го превърнем в мой близнак в административен план, за да го използваме за прикритие. Не разбирате ли?

Отново доближих ножа до гърлото му.

— Това са глупости, госпожо. Няма да оставите тази змия да се измъкне с лъжи, нали? Искам си парите, за бога.

Катрина вдигна ръка, като сякаш дръпна каишката на твърде енергичния си убиец. Изглежда размишляваше, все едно не беше сигурна какво точно ставаше тук.

— Вижте — каза Мартин вече със заплашителен глас, — ако ме убиете, Виктор ще разбере и ще ви намери и накрай света. Повярвайте ми. Той ми е като баща.

— Убеди ме, че говориш истината — нареди Катрина.

— Познавам Виктор от трийсет години, още откакто бях в колежа. Написал съм три книги. — Мартин говореше бързо, на пълна скорост, като отчаяно се опитваше да я убеди в думите си. — Той ми нареди да ги напиша, за бога. Даде ми имената на американските агенти на ЦРУ за да ги включа в тях. Разказа ми за операциите на ЦРУ за да мога да ги опиша на американския народ. Даде ми да прослушам тайни записи от срещите на американски официални лица, които обсъждаха контрола върху въоръжаването. Заклевам се, че говоря истината. Можете да проверите. За бога, и трите книги бяха бестселъри.

— Нямам време да го проверявам — каза Катрина.

Дойде му друга идея.

— Тогава вижте във вестниците какво твърдят, че им е дал Морисън. Мога да ви разкажа историята на всеки документ, който съм изпратил на Виктор. Аз бях най-добрият приятел на президента, за бога. Наистина ли вярвате, че Морисън е манипулирал американската политика? Той беше най-обикновен полковник, а аз — помощник държавен секретар. Аз бях. Дайте ми вестниците и ще го докажа.

Катрина внезапно прозвуча по-сговорчиво:

— И как така ти, американски големец, си изпращал тези документи на Виктор?

— Точно това беше най-хубавото. Никой не ме подозираше. Няма да повярвате как го правехме.

— По-добре да ме накараш да повярвам как сте го правили — каза Катрина заплашително.

— В пощенската кутия. Направихме фалшива пощенска кутия в сградата, в която живеех във Вашингтон. Когато исках да изпратя нещо на Виктор, просто го пусках в тази кутия, а един куриер, преоблечен като пощаджия, я проверяваше по три пъти на ден. Моля ви, попитайте Виктор. Ще си спасите живота. Арбатов е предател и Виктор го знае.

Това, изглежда, разбуди недоверието на Катрина и тя попита:

— Точно за това не мога да ти повярвам, Мартин. Ако Виктор знаеше, че Арбатов е предател, защо му позволяваше да работи в моята агенция?

— Не знам — отвърна Мартин. — Но не си го измислям. Заклевам се. Мисля, че Виктор го използва като двоен агент или нещо подобно. Поне така мисля от много време. Вижте, точно аз го предупредих за Арбатов.

Тя цинично се изсмя.

— И откъде знаеше пък ти за Арбатов?

— Защото Морисън ми каза. Когато кандидатстваше за работа при мен преди десет години. Толкова много искаше да го одобря и се опитваше да ме впечатли, че ми се похвали как именно той е вербувал Арбатов и още работел с него. Заклевам се, че е вярно. След това дори ми каза за други предатели, които жена му наблюдава. Дадох всичките имена на Виктор. Аз разкрих тези двойни агенти на СВР, не Морисън.

Вдигнах очи към Катрина, а тя отвърна на погледа ми. Честно казано, вече бяхме научили всичко, от което имахме нужда. Всъщност бяхме научили повече, отколкото ни се искаше.

Рязко свалих маската си, а Катрина захвърли мустаците, очилата и перуката. Очите на Мартин се вторачиха в лицата ни, а след миг в тях проблесна разбиране. Точно в този момент той осъзна кои сме и факта, че ни е казал достатъчно, за да го изпратим на електрическия стол.

— Ти си онзи адвокат — каза той шокирано. — Дръмънд?

Измъкнах касетофона от джоба си. Натиснах бутона за изключване. После му се усмихнах. Не много щастливо, но му се усмихнах.

Катрина, като една истинска нюйоркчанка, му каза:

— Ти си лайно, Мартин. Но сега те прецакахме.

А аз добавих:

— Не ми пука какъв адвокат ще извадиш. Гориш при всички положения.

Глупава заплаха, знам, но какво очаквате от юрист? После двамата го оставихме там, в калта, с крайно изумена физиономия. Писъкът му отекна в гората, докато се отдалечавахме.

Катрина седна зад волана, а аз отново и отново пусках записа, като обмислях пълните последствия от всичко, което беше казал. Когато поехме на юг по шосе 95, Катрина каза:

— Трябва да измъкнем Алекси.

Кимнах безмълвно. Не мисля, че очакваше да й отговоря. И двамата знаехме, че е невъзможно да го измъкнем.