Кукловодът

21

Само няколко секунди след като Алекси Арбатов си тръгна, Катрина почука на вратата и ме попита дали иска да отида с нея до посолството. Предложих й първо да се разходим около хотела, за да мога да й разкажа за какво сме говорили с Арбатов. Новата, подобрена версия на Шон Дръмънд нямаше да крие нищо от новата версия на мис Мазорски. Винаги се дръж добре с жени, които са в състояние да натикат члена ти в мелачка за боклук, това е моят девиз. Въпреки това й направих услуга, като й разказах краткия вариант на историята.

Колкото и странно да звучи, тя не се развълнува особено. Останах с впечатлението, че от учтивост се преструва, че ме изслушва, а всъщност мисли за нещо друго. Да разпределяш вниманието си между две и повече задачи е много полезно и чудесно умение, но страшно се вбесявам, когато го прилагат на мен.

— Някакъв проблем със слушането ли забелязвам? — попитах. — И, между другото, защо отиваме в посолството?

— Отиваме при една жена, секретарката на Морисън. — Тя спря за момент и добави: — Докато ти беше в тоалетната онзи ден, Мел ми спомена, че може би трябва да говорим с нея.

— За какво?

Тя се обърна и тръгна обратно към хотела.

— Той каза, че можела да ни помогне с някои интересни идеи.

— Например?

— Не знам, а очевидно е твърде късно да го питаме.

— Да.

Тя измина още няколко крачки и попита:

— Забелязваш ли как споделям това с теб?

— Да, много похвално.

— А ти току-що отново се срещна с Арбатов и не ме повика?

— Не забравяй, че срещата не беше планирана. Той се промъкна в стаята ми и ме събуди.

— Обстоятелствата не ме интересуват.

— Така си и помислих.

— Изложил си живота ми на опасност.

— Да, знам. Освен това казах, че съжалявам.

Тя разтри слепоочията си и се накани да подметне нещо гадно, но в крайна сметка се отказа.

— Друг път ме викай.

— Добре.

След двайсет минути пристигнахме в посолството и се качихме на четвъртия етаж, където беше кабинетът на военния аташе. Влязохме в чакалнята и познайте какво имаше там.

Зад бюрото точно срещу вратата с табелка „Военен аташе“ седеше една от най-перверзно сексуалните жени, които някога съм виждал. Лицето й не можеше да бъде определено като „привлекателно“. Вместо това се сетих за прилагателните „порочно“, „упадъчно“ и „жестоко“. Беше от типа жени, за които мъжете казват „Господи, каква жена“ — от онези, под ноктите на които остава от месото ти, след като сте правили секс. „Господи, каква жена“ е изразът, който употребяваш пред приятелите си след втората среща.

Имаше гарвановочерна коса, която стигаше до под кръста й, тъмни и похотливи очи с лилав грим и нацупени устни, червени като череши, които ти подсказваха, че настоява да я поглезиш. Когато я погледнах по-отблизо, с изумление открих, че имаше забележителна прилика с жената от телевизора в хотелската ми стая, която майсторски се справяше с трима мъже едновременно, макар че само бегло я зърнах. Честно.

Катрина ме изгледа победоносно. Нищо чудно, че Мел ни беше препоръчал да потърсим мис Тигрица. Никога не подценявай човек, който желае смъртта на бившия си началник.

Катрина се отправи към бюрото й с маршова стъпка и обяви:

— Казвам се Катрина Мазорски, а това е майор Дръмънд. Ние сме адвокатите на Морисън.

Жената ни огледа преценяващо с очи, които сякаш виждаха и през дрехите, и попита:

— И как мога да ви бъда полезна?

— Вие сте били негова секретарка?

— Точно така.

— Провеждаме разговори с хората, които са работили за него. Бихме искали да започнем с вас.

Тя ни възнагради със забележително безизразен поглед, нещо като „Е, добре, и без това ми беше скучно“.

— Имате ли конферентна зала? — попитах. — Някъде, където можем да говорим насаме?

Вместо да отговори, тя стана и се отправи към една врата, сякаш трябваше да знаем, че сега е моментът да я последваме. Не откъсвах очи от нея, защото човек никога не знае откъде ще изскочи следващото доказателство — може би от късата й пола, черните мрежести чорапи, обувките с високи токове или блузата, която плътно прилепваше по тялото й.

От своя страна, Катрина невярващо въртеше очи. Наистина трябва да си пълен идиот, за да сложиш такова момиче точно пред кабинета си. Защо тъпото копеле не се беше задоволило с пухкава дребна бабичка, както правят всички сериозни прелюбодейци?

Влязохме в малък разхвърлян кабинет, който изглеждаше така, сякаш някой е работил в него. Една плочка на стената привлече вниманието ми — беше диплома от военно-тренировъчен курс на името на капитан Мелвин Торянски. Мис Тигрица улови погледа ми и каза:

— Той няма да има нищо против, ако използваме неговия кабинет.

Винаги е трогателно да видиш скърбящи колеги, които оплакват загубата на добър приятел. Катрина седна в отсрещния стол и двете се загледаха като гладни лъвици. Седнах зад бюрото и извадих касетофона и един жълт бележник от куфарчето си, за да драматизирам обстановката.

— Как се казвате? — попитах.

— Тина Алисън.

Установихме, че е американска гражданка, работи за Държавния департамент, развеждала се е два пъти, няма деца и живее в служебен апартамент на посолството. После попитах:

— И от колко време познавате генерал Морисън?

— От осемнайсет месеца.

— Как започнахте да работите за него?

— Кабинетът на военния аташе търсеше нова секретарка, изпратиха молба до Вашингтон, аз се явих на интервю и ме одобриха.

Катрина ловко се намеси:

— Кой проведе интервюто?

— Морисън. Беше в командировка във Вашингтон и ми насрочи дата.

Дотук никакви изненади.

— Колко добре го познавахте?

— Достатъчно добре.

— Как бихте описали отношенията си? Професионални, приятелски или… — Катрина остави изречението си недовършено, за да даде възможност на Тина да попълни празното място.

Устните й се свиха на милиметър.

— Той ми беше началник. Виждахме се всеки ден.

— Познавахте ли жена му? — попита Катрина.

— Виждала съм я.

— Приятелки ли бяхте?

— Аз съм секретарка. Движехме се в различни социални среди.

— Някога виждали ли сте генерал Морисън да се занимава с нещо подозрително? — попитах.

— Не.

Катрина се намеси рязко:

— А общувахте ли с него?

— Какво имате предвид под „общуване“? — засече я Тина със същата изкусителна чупка в устните.

Не се очертаваше скоро да я поканят в „Менса“, но все пак беше очевидно, че знае накъде водят тези въпроси.

— Ходили ли сте у тях на вечеря, били ли сте заедно на кино, поддържахте ли връзка извън офиса? — поясни Катрина.

— Не. Никога.

— А чукахте ли се? — попита много спокойно Катрина.

Помислих си, че ще изпищи, но вместо това Тина още по-спокойно се облегна назад и отговори:

— Не.

— Сигурна ли сте?

Това й се стори много смешно.

— Има ли някакъв начин да не си сигурна за подобно нещо? Но не ме разбирайте погрешно — само да поисках, можех да го имам.

— Наистина ли? — попита Катрина. — И защо не го направихте?

— Не е мой тип.

— Защо не е ваш тип?

— Защото е натопорчен женен кретен. Предпочитам натопорчените кретени да не са женени.

За да сме съвсем наясно, попитах:

— И никога не сте имали връзка с него?

Тя ме погледна.

— Не.

Усетих известно облекчение, а Катрина попита:

— А някоя друга имаше ли?

Тя изведнъж се поколеба, така че Катрина се наведе към нея.

— Има и по-труден начин да го разберем. Ще накараме съдията да издаде призовка и ще ви зададем същия въпрос в стая за разпити в Щатите.

Колебанието й се изпари.

— Имаше няколко гаджета, да.

— Няколко?

— Беше записан в една руска агенция за компаньонки, от която му осигуряваха момичета. Освен това излизаше и допълнително с няколко рускини.

За секунди настъпи тежка тишина, докато двамата с Катрина си разменихме погледи и се опитахме да запазим самообладание, без да издадем изумлението си. Търсехме мотив за предателство, а това звучеше точно така. Старши офицер от разузнаването, който чука половината град, при това Москва, направо си проси изнудването.

— Жена му знаеше ли за тях? — попита Катрина.

— Не.

— Откъде сте сигурна? — попитах аз.

— Никога не съм й казвала.

— А защо?

— Тя беше приятна жена. Реших, че е по-добре да не знае, за да не страда.

— А вие как разбрахте? — попита Катрина.

— При мен пристигат телефонните сметки за офиса, а местните разговори минават през руски телеком. Когато някой номер ми е непознат, го проследявам. Така разбрах за агенция „Сибирски нощи“ и момичетата, на които се обаждаше. Но не съм казвала на никого. Поне докато следователите не повдигнаха въпроса.

Важното в случая беше, че руските разузнавателни агенции също имаха достъп до тези телефонни сметки. А големият шок пък беше в това, че и Еди знаеше за тях.

За да сме сигурни в последното, попитах:

— И те вече знаеха?

— О, да.

— Откъде?

— Откъде да знам? Попитайте ги.

Катрина отново ме изгледа проницателно и попита:

— Морисън имаше ли някакви приятели тук? Някой, с когото да говорим?

— Полковник Джак Брансън, заместник на военния аташе — отвърна тя. — Доста работеха заедно.

— И как да го открием?

— Пробвайте в кабинета му. Съседната врата.

Брансън беше офицер от ВВС, към средата на четирийсетте, оплешивяващ, със слабо лице, много висок и кльощав; беше с невзрачна физиономия, но с интелигентни очи. Когато влязохме в кабинета му, той беше приведен над бюрото си и изучаваше нещо през лупа. Вдигна очи, взе тайнственото нещо и го бутна в едно чекмедже. Хората от разузнаването са страшно забавни.

— Здравейте — каза, като се опитваше да звучи дружелюбно. — Мога ли да ви помогна?

Представих и двама ни и той ни посочи къде да седнем. Поговорихме си за него, жената, децата, живота в Москва и прочие. Когато изчерпахме темите от фалшива вежливост, аз попитах:

— Е, и откога познавате генерал Морисън?

— Откакто дойде преди две години. Аз работя тук от три, така че го посрещнах.

— Мис Алисън каза, че сте приятели.

— Приятели? Не, не бяхме приятели. Работехме заедно, държахме се добре един с друг, но не може да се каже, че сме били приятели.

— Харесвахте ли го? — попитах.

— Уважавах го.

Това е военен евфемизъм за „не, беше изключително противен тип“.

— Защо го уважавахте? — попита Катрина.

— Разбираше си от работата и не жалеше сили. Не казвам, че беше най-добрият началник, когото съм виждал, но като офицер от разузнаването беше от най-добрите.

Катрина се наведе напред.

— По какво се познават добрите офицери от разузнаването?

— Хубав въпрос. — Брансън се замисли и поясни: — В разузнаването винаги си залят от информация. Постоянно получаваш голям брой доклади от различни източници и доста често информацията в тях си противоречи. Става голяма каша. Повечето хора от разузнаването просто избутват всичко нагоре и оставят началството да се оправя. Морисън не беше такъв. Имаше чувство за истинския смисъл на нещата.

— Тоест можел е да интерпретира докладите? — попитах.

— Точно така. Сякаш винаги знаеше истинската история. Понякога беше невероятно. Просто отгатваше.

Голяма мистерия, а? Това, че вторият човек в СВР постоянно му е обяснявал всичко, със сигурност не е навредило.

Катрина попита:

— Не обичам да задавам такива въпроси, но как вървеше бракът му?

Брансън прехапа долната си устна. Като военен офицер той беше програмиран да бъде верен на началниците си, но в същото време трябваше да внимава, защото не знаеше докъде сме стигнали. Да бъдеш недискретен е едно, но е съвсем друго да излезеш лъжец.

— Не се притеснявайте — побутна го Катрина. — Ние знаем, че е изневерявал.

Долната му устна се показа обратно и той започна да клати глава.

— Е, значи знаете, че тъпото копеле чукаше всичко живо, до което се докопа. В общия случай не се интересувам от работите на другите хора, но… вижте, Мери ми харесваше и не можех да го разбера. Беше ми кофти да я лъжа, че той е излязъл на обяд, докато беше с някоя мръсница.

Катрина кимна.

— Някога говорили ли сте с него за това?

— Опитах се. Морисън не е много разговорлив.

— И какво каза? Обясни ли изневерите си?

— Според мен и той не знаеше защо го прави. Нямаше причина. Вие виждали ли сте жена му?

И двамата кимнахме.

— Кой нормален човек, женен за нея, ще тръгне да изневерява?

Катрина попита:

— Защо не са се развели? Той говорил ли е за това?

— Веднъж аз му го предложих.

— И?

— Каза, че не може заради децата. Но не му повярвах. Да ви кажа ли какво мисля?

— Естествено.

— Че беше заради кариерата му. Нямате представа колко беше амбициозен, а един развод нямаше да му стои добре. Армията не обича такива работи.

— Всички в офиса ли знаеха за изневерите му? — попитах.

— Не знам. Никой от нас не говореше за това. Странното е, че двамата с жена му работеха много добре в екип. Всичко правеха заедно.

Така казваха и прокурорите, но за всеки случай попитах:

— Значи той е виждал нещата, по които работи тя?

Брансън се засмя.

— По-скоро обратното. Вижте, между ЦРУ, за което работеше тя, и военното разузнаване, на което докладваме ние, има естествена конкуренция. Оперативните работници са като кученца. Ако донесем по-големи кокали на господарите си, ни галят зад ушичките. Мери постоянно крадеше информация от нас. Нашите източници откриваха някой продажен генерал в руското министерство на отбраната, когото можеше да привлечем на наша страна, и още преди да успеем да изпратим съобщението, хората на Мери вече бяха там и работеха по въпроса. Постоянно се случваше.

Бяхме чули повече, отколкото ни трябваше, затова Катрина благодари на полковника за искреността, каза му, че пак ще го потърсим, ако имаме още въпроси, и се разделихме, еднакво нещастни.

Докато се връщахме в хотела, Катрина каза:

— Сещаш ли се за онова обвинение в изневяра?

— Аха — кимнах. — Но нека ти напомня — ти смяташе, че е възможно да го изкараме невинен.

Тя помисли и каза:

— Но не можем да сме сигурни, че това го е довело до държавна измяна.

— Знаеш ли армейската поговорка за трите „П“?

— Не.

— „С пиене, пари и проститутки те хващат всеки път.“ А има и четвърто „П“: предателство.