Кукловодът

29

Всъщност нямах нищо против, че си тръгна, защото исках да остана сам и да обмисля възможностите. След като Еди ми предостави всичките си доказателства, вече можех да се опитам да си представя как ще построи обвинението. Трябваше да го направя бързо, защото след това щях да хвана самолета и да кажа на Морисън за споразумението и да обсъдим дали да не подпише собствената си смъртна присъда. В светлината на всичко, което бях чул, това изглеждаше доста реална възможност, но все пак трябваше да премисля.

Ето какво измислих. Еди щеше да започне със скандален портрет на моя клиент и да се опита да докаже мотив за престъплението. Най-вероятна изглеждаше атаката тип „Дориан Грей“. Щеше да посочи към мястото на обвиняемия, където щеше да седи Морисън в униформата си на бригаден генерал, красив и солиден, благословен от природата, гените и произхода си така, че да преуспее. Щеше да подчертае как е роден в богато семейство, посещавал е най-елитните частни училища, влязъл е в най-добрата армия на света и е получил всички възможности, предлагани от Америка. Бил е старателен и трудолюбив, а всичките му подчинени са го ненавиждали. Пробил си е път към върха със зъби и нокти, но за него върхът никога не е бил достатъчно високо, защото Бил Морисън е суетен, арогантен и безкрайно амбициозен. Нито едно постижение, титла или успех не са били достатъчни за него.

Имал е пари — много пари, — но никога достатъчно. Искал е още и ако цената за това била предателство, щял да го извърши. Бил е женен за пленително красива жена, която го е дарила с прекрасни деца, стабилен дом, социално положение и престиж. Но това не му стигало. Морисън искал още жени, така както богатите хора имат нужда от по-нови, по-големи, по-скъпи коли. Нуждаел се от постоянни нови завоевания, все едно дали мимолетни, за да поддържа самочувствието си на красив и влиятелен мъж. Армията му дала награди и висок чин — но това пак не му стигало. Бил Морисън се нуждаел от още по-високо професионално признание от онова, което можела да му даде армията със своите медали и грамоти, и го потърсил тайно в прегръдките на руските висши шпиони.

Еди щеше да каже, че именно това е бил мотивът на Морисън. Единствената причина да предаде страната си е било собственото му ненаситно его. Еди щеше да обещае дълъг списък от свидетели, които ще потвърдят наличието на този безкраен глад, дребнавия егоизъм, поредицата от сексуални приключения, неумолимата и жестока амбиция. Списъкът със сигурност щеше да бъде дълъг, защото показанията им изпълваха два големи сейфа — устната история на един човек, чиято нужда от признание — професионално, лично и любовно — нямала край.

След това Еди щеше да обещае също толкова дълга поредица от доказателства, от подслушвателните устройства в дома и офиса му до документите от московския сейф, по които бяха останали отпечатъците му.

Но колкото повече си мислех за това, толкова по-сигурен бях, че Еди пропуска нещо. В обвинението му имаше пробойна — неголяма, може би дори миниатюрна, но дупката си е дупка. Обвинението беше силно, но косвено. Не можех да защитавам морала на Морисън, защото, честно казано, той си беше разпасано копеле и прекалено много хора го знаеха, щяха да се закълнат в това и да го разкажат с най-големи подробности. А записите от телефонните му разговори щяха да премахнат всякакво съмнение.

Но единственото реално доказателство за държавната измяна бяха документите, откраднати от Москва от тайнствения източник на ЦРУ. И човек трябваше да се запита: дали някой знае как тези документи изобщо са се озовали там? Може би някой предприемчив руски агент ги беше откраднал от бюрото на Морисън? Поне това щях да твърдя аз. Те не са били предадени с добро желание, а задигнати.

Прелистих папките и осъзнах колко несериозно звучи този аргумент, тъй като датите в горния им край обхващаха цели осем години, включително и времето, когато Морисън беше работил в Държавния департамент, както и в Белия дом. Всеки човек с малко здрав разум щеше да се запита как някакъв руски агент е прониквал и в двете институции — две от най-строго охраняваните места в света — ден след ден, година след година, и е крадял документите от бюрото му?

Но красотата на американската съдебна система е в това, че тежестта на доказване лежи на плещите на прокурора. Еди можеше да докаже, че руснаците имат цели купчини строго секретни документи с отпечатъците на Морисън, но не можеше да докаже как са ги получили.

В три следобед Катрина хладно влезе в кабинета ми и хвърли една купчина листа на бюрото. После се подпря на стената, скръсти ръце и ме загледа така, сякаш бях някакъв жалък негодяй.

На най-горния лист пишеше, че това е речта на президента на САЩ, произнесена в Русия през есента на 1996. Видях и печат, че това са официални документи — очевидно Катрина беше ходила в архива.

Започваше с обичайните глупости, в които се казваше колко се радва президентът, че е там, каква голяма чест и привилегия е това посещение, как американците и руснаците са първи приятели и прочие. После идваше същественото: пасажът описван от Алекси, надлежно подчертан с червено, в който президентът на САЩ твърдеше, че войната в Чечня е оправдана, точно както и Гражданската война в Америка — борба за запазване на нацията. Добавяше и няколко подробности за това как руснаците трябвало да се държат цивилизовано, да се опитват да ограничат броя на цивилните жертви и така нататък, но при всички случаи оправдаваше и дори симпатизираше на чудовищната им война.

Свърших с най-важните пасажи и вдигнах очи.

— Е? — каза Катрина.

— Какво „е“?

— Сега вярваш ли на Алекси?

Завъртях очи към тавана.

— Не. Това, че президентът е произнесъл особено безвкусна реч, не доказва нищо.

Тя ядосано размаха пръст из кабинета ми, като сочеше сейфовете.

— Имаш ли друг шанс да отървеш Морисън?

— В момента планирам защитата. Обвинението на Голдън не е толкова сигурно, колкото си мислехме. Всъщност няма доказателства, че Морисън е дал тези документи на руснаците. А ако не може да докаже държавната измяна, не може да докаже и убийството. Свързани са.

— Шегуваш се, нали?

— Не, не се шегувам.

— Виждал ли си списъка на свидетелите?

— Разбира се, че не.

— Значи не се притесняваш за него, а?

— За какво намекваш?

Така де, липсата на списък на свидетелите, докато все още се подготвяхме за предварителното изслушване, се разбираше от само себе си. Еди и аз нямаше да си разменим списъците, докато не започнеше истинският процес.

— Ами ако жена му свидетелства? Ако Мери каже: „Да, съпругът ми е предател. Аз живях с него, наблюдавах го, виждах отчуждението му, подозрителните му действия и необяснимите му отсъствия, докато се е срещал с руските си контакти“?

— Няма да стане.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Тя е защитена от закона и няма нужда да свидетелства срещу собствения си съпруг. Познавам я. Никога няма да участва в линчуването на мъжа си. Децата им никога няма да й простят.

— Същите деца, които не знаят, че баща им е в затвора? Ало, чуваме ли се?

Започваше да ми писва от тази жена.

— Мери няма да свидетелства — отсякох аз.

— Вече си специалист по жените, така ли?

— Вероятно не, но познавам Мери.

— Ти сам каза, че е знаела за изневерите в Москва — продължи тя. — Извади си главата от пясъка. Всяка жена ще иска да отмъсти.

— Снощи го обсъдихме. Тя го е приела. Свикнала е с положението.

— Не се заблуждавай. Пропускаш последния си шанс да докажеш, че Морисън е невинен.

— Виж, Катрина, ЦРУ е наблюдавало района като ястреб и не вярва, че тази организация съществува. Ако повдигна въпроса в съда, Еди ще ми отреже топките. Имам един ден, преди да изтече срокът за сделката. Какво точно искаш да направя?

Лицето й се стегна още повече.

— Прояви съмнение заради Алекси. Говори с ЦРУ и ФБР. И престани да слагаш Мери на пиедестал. Съпругът й е изневерявал.

Започнах да клатя глава още преди да свърши. Тя ме погледна в очите и аз разбрах какво се кани да каже. Имах част от секундата, за да го предотвратя, но се отказах.

— Или си намери нов помощник — каза неуверено тя, сякаш това беше блъф, до който не искаше да прибягва.

— Приема се — отвърнах.

Катрина отметна глава, като отначало изглеждаше изненадана, после объркана и накрая се реши. Обърна се и си тръгна, без да каже нито дума, като внимателно затвори вратата зад гърба си — аз нямаше да направя точно така, но всички си имаме недостатъци.

Не ми хареса как свърши тази история, но вече нямах желание да споря с нея. В такива случаи постоянно попадаш в задънена улица и колкото по-рано го осъзнаеш, толкова по-добре. А, нека се отбележи, нямах много време за губене.

Както и да е, приключих с това и започнах да разглеждам купчините книжа, които беше оставил Еди, като търсех улики. Опитвах се да се съсредоточа, но нищо не се получи, така че в пет следобед се обадих на Мери и си тръгнах.

Черното порше го нямаше, когато паркирах двайсет минути по-късно. Застанах на входа и позвъних. Мери отвори веднага, сякаш беше чакала на вратата. Беше облечена като за световно с къса пола и блуза с дълбоко деколте. Пристъпи навън, прегърна ме силно и ме целуна.

— Радвам се, че дойде — каза. — Съвсем самичка съм. Имам нужда от добра компания.

— Какво, няма ли ги децата?

— Тази сутрин ги изпратих за месец в едно ранчо в щата Уайоминг. Започнаха да полудяват в тази къща. Дядо им също спря да ги харесва, особено след като Джейми счупи една ваза от времето на династията Мин с футболна топка.

— Ваза от династията Мин? Истинска?

— Шейсет хиляди долара оригинален китайски порцелан.

Засмях се.

— Знаех си, че това момче е родено за велики дела. Иска ми се да бях тук.

Тя също се засмя.

— Не, не ти се иска. Наистина.

Погледнах над рамото й.

— А Хоумър? Не се крие зад вратата с нож в ръка, нали?

— Отиде на някакво представяне в Кенеди Сентър и няма да се върне до късно. Съжалявам. Знам колко си допадате.

— Провали ми вечерта.

Тя ме хвана за ръката и ме задърпа навътре.

— Хайде, влизай. Трябва ми силно питие, а както изглежда, и на теб.

Дръпнах се.

— Не съм сигурен, че идеята е добра.

— Баща ми има една специална бутилка уиски „Гленфидих“. Пази я от трийсет години и не желае да я отвори, все едно вътре има течно злато.

Е, как можех да откажа?

Заведе ме в дневната, където в една камина с размерите на камион гореше силен огън. Лампите в стаята бяха загасени и единственото осветление идваше от подскачащите пламъци. Тя си направи „Гимлет“ с водка и наля на мен едно голямо уиски, после седнахме на канапето от кафява кожа пред огъня. Насладих се на първата глътка и пресметнах, че струва около двеста долара. Хоумър нямаше да фалира от това, но поне щеше да ме запомни.

След като дълго гледахме огъня, Мери каза:

— Шон, трябва да ти кажа нещо. Независимо как свърши всичко това, ще се разведа с Бил. Не знам защо не го направих по-рано. Имахме ужасен брак.

Кимнах, защото и двамата знаехме, че от мен не се очаква коментар или съчувствие. Той ми беше клиент, тя — бивша приятелка. Ролята ми в сценария беше да приема новината стоически.

Тя отново отпи от чашата си.

— Двамата с Бил не сме правили секс от две години.

— Брей, две години. Доста дълго време — отвърнах неловко, защото, ако трябваше да се избере най-опасната тема за разговор между нас двамата в тази голяма къща, тя беше точно тази. — Ако това може да те успокои, в последно време той също не прави секс с никого.

Тя се загледа в чашата си и каза:

— За него знам. Ами ти?

— Какво?

Тя вдигна очи към мен.

— Имаш ли си приятелка? Катрина може би?

— О, не. Нашите отношения са професионални… всъщност бяха, защото тя напусна днес.

— Лошо. Изглеждаше много приятна.

Кое беше лошо? Че не ми е гадже или че вече не беше в отбора?

Тя се подпря на облегалката на канапето и вдигна краката си върху него, като изкусително ги протегна към мен. Засмя се.

— Помниш ли онази седмица, когато баща ми го нямаше и двамата останахме тук?

— В този древен мавзолей? Наистина ли?

Тя леко ме ритна в ребрата.

— Не се прави на ударен.

— Помня.

— А аз ти скрих дрехите и те накарах да ходиш гол цели два дни?

— Не бях гол. Бях се загърнал с кърпа.

— За лице, доколкото си спомням.

— Същото е.

— Не и когато я носиш на главата си.

— Е, аз съм притеснителен.

— А на втората сутрин седяхме точно в тази стая, на това канапе, и влезе прислужничката Консуела.

Все едно можех да забравя.

Кракът й падна в скута ми и тя започна да се смее.

— Ти тичаше наоколо като луд и търсеше възглавница, за да се прикриеш.

— Баща ти трябва да купи по-големи възглавници.

Тя се засмя, после двамата поседяхме и погледахме огъня още малко. Мери очевидно използваше възможността, за да ми каже нещо. Всъщност две неща — едното дискретно, а другото не. Второто очевидно беше новината за развода. По-неясното съобщение беше това, че може би ще има нужда от подкрепа след него, а аз вече бях вкарал няколко гола, така да се каже, значи имах добри шансове. Замислих се върху това.

Добрият ми приятел господин Палавник също се замисли и застана на стартова позиция, като изчакваше другият ми мозък да го настигне.

— Разпитаха ли те вече? — попитах най-сетне.

— Какво?

— Разпитаха ли те вече, Мери? Накараха ли те да говориш с агент на ЦРУ, който да запише твоята версия?

— Не — каза тя объркано, с нещо като „Ей, тъпако, разваляш момента“.

— Намери ли си адвокат?

— Все още не съм си избрала.

Откъснах поглед от огъня.

— Мери? Защо още не са те разпитали?

— Не знам. Предполагам, че са били твърде заети да разчистват всичко останало.

— Аха. А защо още не те дават по новините? Това е неустоима сензация. Човек би си помислил, че ще се разчуе.

Тя ме погледна. В светлината на огъня беше по-красива от всякога, отблясъците играеха по изящните й черти и хвърляха искри в сините й очи. Господин Палавник започваше да се дразни от поведението ми.

— Очаквах го — отвърна тя. — Всеки ден си купувам вестник на път за офиса и със страх гледам заглавията. Предполагам, че съм извадила късмет.

— Глупости — казах.

Меко, но го казах.

— Какво?

— Ти си помогнала да го хванат в капана.

Тя дори не помръдна.

— Защо мислиш така?

Най-важното нещо в този отговор беше фактът, че не каза: „Не е вярно.“ Оставих чашата си на масата.

— Накараха ли те да свидетелстваш? — попитах.

Неин ред беше да се извърне и да се загледа в огъня.

— Накараха ли те? — повторих по-остро. — Рано или късно ще получа списъка на свидетелите от Голдън. Рано или късно ще знам. Кажи ми сега.

— Да, ще свидетелствам.

— И си в списъка на Еди?

— Да.

Отворих и затворих уста няколко пъти като риба на сухо, но не излезе и звук. Най-сетне тя откъсна поглед от огъня и ме погледна. Заговори умоляващо:

— Нямах избор. Шон, моля те, трябва да ми повярваш. Представи си как би се почувствал, ако разбереш, че жена ти е предател. Примирих се с изневерите му, но с държавната измяна? Това копеле ме е използвало. Поемал е всичко, което аз изравях, работил е срещу мен и ме е превърнал в част от предателството си.

Продължавах да отварям и затварям уста, докато се опитвах да измисля какво да кажа, но нямах никакви умни идеи.

Тя се изправи и отиде до камината. Вторачи се в пламъците и започна да говори на себе си, на горящите пънове или на историята:

— Не аз причиних това. Той го направи. И не е отмъщение, а самозащита. Ако не им съдействам, ще ми съсипят живота. Когато научиха за него от източника си, ми се обадиха и ми казаха, че имам избор. В края на краищата ми е мъж, за бога. Споделях всичко с него. Щях да изгубя работата си, да бъда унижена или дори вкарана в затвора. Имам деца, Шон. Не са ме заплашвали, но всички знаем какъв е залогът.

От последната забележка ставаше ясно, че е получила професионален инструктаж. Представих си как Еди казва: „Виж, Мери, слушай ме внимателно. Тъй като си негова съпруга, ще те попитат дали не свидетелстваш по принуда, или не го правиш, защото те заплашват. А ние се разбрахме, че не е така, нали? Просто изпълняваш патриотичния си дълг. Постъпваш като истинска американка, защото съпругът ти е предал своята и твоята страна.“

— Помогна ли им да го хванат? — попитах студено.

Тя помълча, преди да отговори:

— Шон, искаше ми се да не е вярно. Отначало си мислех как ще успея да докажа, че грешат и техният източник лъже.

Обърна се, за да ме погледне.

— Помисли си какво ми беше. Показват ти доклади за това къде е ходил съпругът ти, на кого се е обаждал, в кои хотели е влизал с непознати жени. Хората, които са го следили, бяха в моя кабинет, пристъпваха от крак на крак и избягваха да ме гледат в очите, докато ми изброяваха имената на жените, с които е спал, и ми показваха снимки на последната му любовница. Той сам се закопа.

Лицето й беше потресено, а тялото напрегнато. Беше вложила прекалено много чувства, за да разбере как са я изиграли. Разбира се, че ще й покажат тези снимки и ще й пуснат записи на съпруга й, който си уговаря срещи с любовниците си. Сигурно и това беше идея на Еди. Определено беше в негов стил.

Рязко се изправих.

— Трябва да си тръгвам.

Тя ме доближи и ме хвана за ръката.

— Шон, моля те. Наистина нямах избор.

— И аз нямам. След като научих, че си свидетелка на обвинението, съм задължен да те отбягвам. Една от дребните прищевки на закона, с които се съобразяват адвокатите. Може да ме обвинят, че оказвам влияние на свидетел.

Оставих я до камината и затръшнах вратата на излизане, защото — както вече отбелязах — не съм като Катрина. Когато някой ме ядосва, не го крия.

Ако проклетото порше на Хоумър беше паркирано на алеята, направо щях да го взривя.