Кукловодът

28

Когато отидох в офиса в седем сутринта, отвън беше спрян друг безличен микробус, а един човек вкарваше вътре още кашони. На вратата стоеше самата съдба, приела формата на Бързия Еди от плът и кръв, който се подпираше на рамката и излъчваше самодоволен блясък. Беше дошъл да си прибере дължимото. Приближих се.

— Искаш да видиш как живее другата половина?

— Нещо такова. Имаш ли кафеварка в тази дупка?

— Аха.

Двамата влязохме. Катрина вече беше там и беше направила цяла кана кафе. Не видях повече от шест-седем кашона.

Налях в две чаши и подадох едната на Еди, който развеселено разглеждаше сейфовете покрай стените. Помещението вече не приличаше на офис, а на хладилен склад, натъпкан с невероятно грозни уреди.

— Вътре само мои неща ли има? — попита той, горд от работата си.

— Както и два склада в другия край на Форт Левънуърт — отвърнах. — Този път направо надмина себе си.

— Не исках да ти липсва нищо — каза той, като се усмихваше лукаво. — Правителството не трябва да допуска обвинения в укриване на доказателства при такъв важен процес, нали?

Ледено се усмихнах.

— Все още не съм видял нищо, което да подкрепя обвиненията в държавна измяна или убийство.

— Хм, да видим дали не можем да поправим това — каза той и без колебание се отправи към кашон номер шест.

— Сега ще ви кажа какво има в тази кутия — продължи, като имитираше мегадосаден водещ на телевизионно състезание. — Тук има копия от строго секретни документи, които ни предаде една от руските ни къртици, както ги нарича ЦРУ. Името му е тайна, запазена със съдебна заповед. Независимо от това самоличността и работното му място бяха потвърдени от директора на ЦРУ и един военен съдия.

Всичко това изобщо не ми харесваше.

— И какво толкова важно има в тези документи? — попитах.

— Както ще видиш, когато ги прегледаш, някои от тях представляват доклади и теми за разговор, осигурявани на американския президент и държавния секретар за преговорите им с руснаците. Някои са документи за вътрешната политика на Съвета по национална сигурност. Има и още, но не искам да развалям изненадата. Нека просто да кажем, че това е любимият ми кашон.

Честно казано, не виждах какво още може да развали изненадата. В крайна сметка всичко, за което говореше, вече беше достояние на пресата.

— Добре, значи този кашон е пълен с важни документи — казах.

Еди се опита да изглежда сериозен, но просто не можеше да се удържи. Ухили се широко и победоносно и обяви:

— По всеки от оригиналите има пръстови отпечатъци от Морисън. Документите са взети от един специален сейф в Москва, където руското разузнаване ги пази с историческа цел. Някои са още от деветдесет и втора. Ще забележиш, че в горния край на всяка страница има печат с надпис на руски. Това са датите, на които са ги получили в Москва. Трябва ли да обяснявам още?

— Естествено, Еди, обясни ми всичко. — Опитах се да запазя спокойствие, макар че жлъчката се надигаше в гърлото ми.

— През годините твоят клиент е предавал тези документи на руския си колега. Шпионската следа от тях се проточва едно десетилетие назад. По листовете няма други отпечатъци освен тези на Морисън, както потвърдиха от криминологичната лаборатория на ФБР.

Опитах се да се престоря на отегчен, както правят в подобни случаи ловките адвокати като мен. Не успях. Изпаднал в пълен шок, просто зяпах кашона, сякаш в него се криеше вирусът на чумата.

Най-сетне казах:

— И очакваш от мен да приема факта, че няма да ми кажеш името на мъжа, от когото си ги получил?

— Казвал ли съм, че е мъж?

— Ще подам възражение още в първата минута от процеса.

— Давай. Губи си времето. Името е засекретено със съдебна заповед. Такива документи водят до възражения в почти всички дела за шпионаж, но никога не ги приемат. Освен това нашият източник не е свидетел. Бил е просто куриер.

Беше прав, разбира се, така че попитах:

— А какво има в другите кашони?

— Отвори ги и виж сам.

Заех се с това. Той се подпря на стената, пиеше си кафето и ме наблюдаваше с неприкрито щастие — като малко момче, попаднало на порно-филм. В първите няколко кашона имаше стотици доклади, написани от Морисън по време на работата му в Държавния департамент и Съвета за национална сигурност. Имах време да погледна само заглавията, но бяха предимно консултации за американската политика по различни руски въпроси. Предположих, че тези документи трябваше да докажат как Морисън е изкривявал процеса на вземане на решения в услуга на московските си господари.

В петия кашон имаше технически схеми и планове, очевидно на изобретенията, които беше откраднал от Комисията за контрол върху износа. Взех няколко, а Еди се обади:

— По тези няма отпечатъци, но идват от същия руски склад, в който са били другите, и са заведени в същата папка. А, и не забравяй да погледнеш печатите в горния край. Ако ги сравниш с датите върху документите с отпечатъците, повечето съвпадат. Можеш да го наречеш и съвпадение, ако настояваш, но всеки разумен съд ще заключи, че са предадени по едно и също време.

В следващия кашон имаше документи, подписани от хората, с които беше работил Морисън. Успях само да ги прегледам, но се набиваха на очи изрази като „брутално амбициозен“ и „неморален егоист“, в най-различни варианти.

Последният кашон беше продълговат. Отворих го. Вътре имаше бейзболна бухалка с автограф.

Катрина проследи цялата сцена от разстояние, като местеше поглед от мен върху Еди и обратно. Той се оттласна от стената и застана на две крачки от мен.

— Време е да обсъдим сделката.

Не откъсвах очи от бухалката. Мечтаех си да се завъртя и да го ударя в лицето. Еди беше изиграл ходовете си перфектно. Беше удържал най-сериозните доказателства до този момент и знаеше, че и последните остатъци от оптимизма ми ще изчезнат, щом видя какво има в кашоните.

Поех си дълбоко въздух няколко пъти и казах:

— Добре, Еди. Какво предлагаш?

Той отвърна с глас, студен като скалпел:

— Много е просто. Ако се признае за виновен по всички обвинения, Морисън получава доживотна присъда. В замяна получаваме толкова време с него, колкото ни трябва, за да съберем всички подробности за предателството му. Запазваме си правото да използваме детектор на лъжата по време на разпитите. Ако не му вярваме или мислим, че не казва всичко, сделката се отменя. Ако не ни харесва тонът му, сделката се отменя. Имаш четирийсет и осем часа, за да получиш отговор от клиента си.

Еди погледна часовника си.

— Значи до седем и трийсет и една вдругиден.

Колкото и да се преструваше на уверен, това беше първата оферта. Никой разумен адвокат не приема първата оферта. Просто не се прави така. Дори Еди щеше да бъде разочарован, ако не се опитах да променя условията.

— Това не е достатъчно — настоях твърдо. — И двамата знаем, че нашето правителство не иска този случай да влезе в съда. Отношенията ни с Русия се затоплят, работим заедно срещу тероризма, ограничаваме ядрените оръжия и един мръсен процес е нежелан за всички. А аз те уверявам, Еди, че възнамерявам да прекарам този процес през най-калните канавки, за които се сетя. Ще извадя мръсните ризи на всички. Освен това информацията, която може да се получи от Морисън, струва повече от една смъртна присъда, която най-вероятно няма да бъде издадена.

Еди стоеше и си хапеше долната устна. Блъфирах, но май действаше. Сигурно току-що беше осъзнал, че ме е подценил. Самоувереното копеле сигурно си е мислело, че просто ще легна и ще приема всичките му условия.

Той запристъпва от крак на крак. Пипнах го.

— Сигурен ли си? — попита.

— Абсолютно. Най-много трийсет години с възможност за предсрочно освобождаване под гаранция за добро поведение. Морисън е бил добър войник, което сигурно има значение. Освен това не се знае колко от тези доказателства ще успея да обясня или направо да отхвърля като несъстоятелни. Хайде, Еди, трябва да занеса нещо по-свястно на клиента си. Дай ми нещо, което ще му допадне.

Той погледна към бухалката, а после към тавана, сякаш търсеше съвет от небето. Най-сетне пъхна ръка в джоба си и извади две чернобели снимки, а после ги подхвърли на масата.

Огледах ги — и двете бяха фотографии на мъже на средна възраст, в добра форма, които приятелски се усмихваха на обектива.

— Единият е Сергей Романов, а другият Михаил Сорбозни — каза Еди. — Сергей е бил женен с три деца, а Михаил е имал две хлапета. И двамата са привикани обратно в Москва. Михаил е бил измъчван в продължение на седмици и накрая разстрелян. Сергей веднага са го разстреляли. Съпругата на Морисън е била наблюдаващият им офицер. Преминала е тест с детектора на лъжата и не ги е предала тя. Остава да го е направил съпругът й.

Не откъснах очи от снимките, докато не продължи с леден тон:

— Не приемай сделката. На първо място ще ми хареса да те победя просто защото не те обичам. На второ, твоят клиент заслужава смъртно наказание и аз искам да го убия лично. Ако още веднъж поискаш други условия, сделката се отменя. А сега бъди добро момче и бягай да говориш с клиента си. Имаш четирийсет и седем часа и петдесет и пет минути.

С това Еди се обърна и си тръгна, а след него остана миризма на суета. Никога не бях виждал по-добро представяне на условията за извънсъдебно споразумение. Беше нагласил всичко така, че да остана с отворена уста, просто защото беше Еди. Двете фотографии бяха запазени за десерт, за да ме унижат допълнително.

В делата за шпионаж правителството обикновено прибягва до косвени доказателства. Предателите по принцип са хитри типове, които работят сами и на тъмно, не оставят много следи и почти никакви свидетели. Най-често, когато правителството се съмнява за държавна измяна, те се стремят да вкарат жертвата в капан, като се надяват, че ще се хване и ще им даде достатъчно доказателства за планирано предателство, които да покажат на съдебните заседатели.

Ако Еди не лъжеше за съдържанието на шестия кашон — а той сигурно не лъжеше, защото иначе го чакаше отнемане на адвокатските права, — в ръцете му беше оръжието на убийството, по което бяха отпечатъците на Морисън.

Погледнах към Катрина, която си пиеше кафето и наблюдаваше разговора.

— Как ти се струва?

Тя посочи шестия кашон.

— Смятам, че сме напълно прецакани.

— Така изглежда, нали? — казах, докато все още осмислях всички неприятни изводи от наученото.

Тя отново отпи от кафето си и се замисли.

— За него няма значение за какво ще пледираме, защото смята, че обвинението му е желязно. Не можем да атакуваме основното доказателство, защото ни е забранено да разберем как го е получил. Освен това…

Телефонът звънна и аз отидох да го вдигна. Беше Алекси, който каза:

— Имам само минута, Шон. Виктор е горе и се подготвя за срещи, а аз си измислих извинение да сляза във фоайето.

— Познай какво стана. Току-що си тръгна прокурорът. Мина да остави стотина строго секретни документа, откраднати от някакъв сейф в Москва от неизвестен източник на ЦРУ. Документите потвърждават всички твърдения на обвинението, дори най-крайните. И познай какво още. По всичките документи има пръстови отпечатъци от Морисън.

Настъпи дълга пауза. Най-сетне той каза:

— Това е невъзможно. Повярвай ми, ако Бил работеше за нас, щях да знам.

— Значи или лъжеш, или грешиш. Може би някой друг в твоето СВР е работил с него, а ти не си бил в съответния отдел.

— Това не може да обясни фактите — каза той остро и напрегнато. — Прокурорът е сигурен, че тези документи са от Москва, да?

— Твърди, че директорът на ЦРУ и един военен съдия са потвърдили самоличността на източника.

— Значи тайната организация стои зад всичко.

— Това е другата тема — казах, като осъзнавах, че сигурно правя голяма грешка, като повдигам въпроса, но просто не можех да се удържа. — И Бил, и Мери твърдят, че тази твоя организация е измислена. Казват, че са подхранвали параноята ти, за да не те изпускат като източник.

Внезапно настъпи още една дълга пауза, така че казах:

— Там ли си още?

— Те… те грешат — увери ме той, едновременно обиден и объркан. — Тогава как обясняват всички неща, които е направила тази организация?

— Попитах Мери за избирането на Елцин. Тя каза, че е чисто политическо постижение.

— Ами Азербайджан и Армения? Грузия? Чечня?

— Всичко е измислица.

— Грешат — каза той, внезапно огорчен. — Кражба на оръжие, войни, политически убийства, предупреждавам ги от десет години. Казах им къде да търсят и какво точно. Не си измислям.

Изведнъж ми стана жал за Алекси. Той ми харесваше. Изглеждаше наистина свестен тип, но кой знае какви демони има в главите на хората? Беше раздразнен, ядосан и обиден, но и аз си имах проблеми.

— Виж, Алекси, знам само, че имам клиент, когото трябва да защитавам, и…

— Шон, моля те — прекъсна ме той. — Не трябва да затваряш очите си. Бил не е предател. Щях да съм мъртъв, ако беше предател. Мое име щеше да бъде съобщено и аз щях да съм мъртъв. Нали разбираш?

— Не, не разбирам. Мери каза, че той не те е предал, за да не привлече внимание към себе си. Освен това си бил неговият паспорт за все по-важни постове.

Чух въздишката му. После чух друг глас в дъното и Алекси изведнъж затвори. Обърнах се и погледнах Катрина, която не изглеждаше щастлива. Беше свила ръце в юмруци.

— Копеле такова, нямаше нужда да му го казваш.

— Не, имаше. Ако случайно си пропуснала, прокурорът току-що ни изсипа толкова доказателства, че клиентът ни може да увисне на бесилото. Вече нямаме време за Алекси и неговите кошмари.

— Грешиш. Ако Алекси е прав, това обяснява защо някой си е направил труда да натопи Морисън. Знаеш го. Това е…

Вдигнах ръка, за да я прекъсна.

— Зает съм. Имам работа. Просто забрави.

Тя присви злобно очи, рязко се обърна и излезе.