Кукловодът

8

Екипът, който окупира сградата ни, ми припомни защо толкова много американци отиват да живеят в гората, мърморят нещо за черни хеликоптери и облепят ръждясалите си стари пикапи с лепенки „Обичам оръжията“.

Агентите на ФБР бяха от Канзас Сити. Хората на ЦРУ долетяха от Вашингтон, очевидно с някакъв много бърз реактивен самолет, защото вече нахлуваха през външната врата заедно с приятелчетата си от ФБР само два часа след като се бях обадил да докладвам за инцидента. Не че можеше да ги различиш с просто око — всички бяха облечени с евтини на вид сини блейзери и сиви панталони, допълнени от смръщените неприязнени изражения, които отличават правителствените агенти от останалото човечество.

Претърсиха къщата с изключително внимание, взеха от целия ми екип отпечатъци от пръсти и отливки от обувките и описаха всичко, което притежавахме, както и няколко неща, които всъщност ги нямаше. Преровиха целия квартал за свидетели и попитаха всички съпруги на полковници, които живееха на тази улица, дали случайно не са зяпали през прозореца в три часа тази сутрин. Всичко това беше изпълнено с прусашка ефективност и нюйоркска вежливост, или иначе казано — най-лошото както от Стария, така и от Новия свят.

Когато операцията приключи, началникът на екипа — един тип от ЦРУ на име Смит, все едно можеше да е някакво друго — ме привика в една стая на втория етаж за лична среща с Господ, както му казваме в армията.

Смит излъчваше агресивна мъжественост — масивна челюст, добре оформена мускулатура. Заби цигара между тънките си устни, запали я със „Зипо“ и затвори запалката с рязко движение на китката, като класически бандит. Дръпна си няколко пъти и ме фиксира с унищожителен поглед.

— Е, майоре — започна, — от колко време си в системата?

— От тринайсет години.

— И никога не са те обучавали на секретни процедури? Никога не си подписвал онези малки формуляри, на които пише, че разбираш задълженията и отговорностите си?

— Подписвал съм ги.

— И въпреки това си записал касета със строго секретно съдържание и си я оставил да се търкаля из стаята?

— Така стана — признах.

Адвокатските ми инстинкти ми крещяха да не го казвам, но съвестта ми не виждаше абсолютно никакъв заобиколен път при дадените обстоятелства.

От ноздрите му излизаше тънка струя дим.

— Адски тъп ход, приятел. Първокласна глупотевина.

— Бих могъл да кажа, че не съм предполагал, че в къщата ще нахлуят крадци и ще я отмъкнат, но това няма да промени нещата, нали?

— Не.

— И какво ще правите?

Той отново си дръпна от цигарата и сякаш се замисли върху въпроса ми. Паузата се проточи малко прекалено. Най-сетне той насочи горящата цигара към лицето ми.

— Първо ще докладвам на началниците. Сигурен съм, че те на свой ред ще докладват на по-горни началници. Не знам как се справяте с такива неща в армията, но в ЦРУ щеше да полежиш в затвора.

Пъхнах ръце в джобовете си и мрачно кимнах. И в армията ставаше горе-долу по същия начин.

— Значи доста съм загазил, а?

— Загубата на тази касета е катастрофална.

Имаше право, но аз не се отказвах лесно.

— Знаете ли, технически погледнато, тази касета беше под охрана. Аз наистина се опитах да ги спра, но те взеха надмощие.

— Нямаш сейф. Нямаш оръжие. И, така да се каже, си бил заспал. На твое място не бих опитвал този вариант.

Нервно потропах с крака.

— Да… май сте прав… освен ако… не се намери още едно облекчаващо вината обстоятелство.

— Да?

— Малко е необичайно. Не знам дали изобщо да го споменавам.

— Давай — каза той. — Пробвай всички адвокатски глупости, за които се сетиш.

— Добре. — Почесах се по главата и продължих: — Работата е там: кой знаеше, че сме записали тези касети? Мис Мазорски и аз не сме казвали за това на никого, дори в собствения ни екип по защитата.

— Да, и?

— Ами крадците са знаели за касетите и дори че са в нейната дамска чанта. Не смятате ли, че това е подозрително? На мен така ми се струва. И дори са си донесли празни, за да ги подменят. Ако не ги бях хванал на местопрестъплението, може би никога нямаше да разберем, че касетите са откраднати. Но, разбира се, те вдигнаха толкова шум, че това беше невъзможно.

— Е, и? — Той отново дръпна дълбоко от цигарата и се вторачи в мен с непроницаемо изражение.

— Ами кой би могъл да знае, че сме записали тези касети?

— Ти ми кажи.

— Не, вие ми кажете.

— Нямам идея — отвърна той с цялата напрегната неискреност, която се изискваше за подобен отговор.

— Копелета. В стаята за разпити е имало подслушвателна апаратура. Чули сте всичко, за което си говорихме.

Той хладнокръвно се огледа за пепелник и не намери такъв, така че отиде до прозореца и го отвори. Метна фаса си навън, обърна се към мен и каза:

— Това е сериозно обвинение, Дръмънд. Можеш ли да го докажеш?

— Обстоятелствата водят към него.

— Но може би само за теб.

— А може би и за всеки репортер, на когото разкажа тази история.

Той бръкна в джоба си и извади нова цигара. Иначе си остана хладнокръвен като леден блок.

— Дръмънд, в този вариант също имаш някои проблеми. Двамата с клиента ти сте обсъждали неща, които са извън твоята компетентност по отношение на секретната информация.

— А вие откъде знаете?

— Такива неща се разчуват. Колкото до това дали някой е подслушвал стаята за разпити, мога да се обзаложа, че ако ей сега отидеш там, няма да намериш никакви устройства.

— А откъде знаете пък това?

— Нека го наречем добри инстинкти.

— Добре, и какво смятате да правите?

— Както вече казах, да докладвам на началниците си за много сериозното нарушение на правилата за сигурност, което си извършил. Оттам нататък те си знаят.

— Хубаво — казах. — В такъв случай определено няма да имате нищо против, ако се обадя в „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“.

— Всъщност имам. Това би било много тъпа идея — каза той, като се опитваше да не издава емоциите си.

— От ваша гледна точка, да. Но от моя гледна точка идеята е великолепна.

— Не, наистина, Дръмънд, ако направиш това, един господ знае какво може да ти се случи.

— Заплаха ли чух току-що?

— Нека просто да приемем, че имам и добра интуиция. Но виж, приятел, има и един начин да приключим тази история и всички да останат доволни.

— И какъв е той?

— Ами твоят клиент е човек, който е причинил сериозна вреда на страната ни и не заслужава нито лоялността, нито съчувствието ти. Ти си войник, нали така? Трябва да разберем какво е издал клиентът ти. Човешки животи… сигурността на тази страна може би зависят от това. От теб искаме единствено да обещаеш, че ако научиш нещо, което е издал на руснаците, ще ни съобщиш. Слагаме му печат „зараза“, та никой да не го използва в малката игричка, която ще разигравате в съда. Гарантирам ти, че между нас и прокурорския екип ще има непроницаема преграда.

Хубава работа. Какви ги говореше този? Значи кражбата е била начин да ме изнудят да им стана доносник. А шумът и веселбата са били просто трик, за да се събудя. Ами боят? За десерт, предполагам — поне на тях със сигурност се е усладил.

— И само трябва да ви казвам това, което той ми разкрие?

— Толкова е просто, нали?

— Иначе вие ще докладвате на началниците си за моето нарушение на мерките за сигурност?

— Точно така.

— Звучи ми честно… с едно уточнение.

Той отново дръпна от цигарата си.

— И какво е то?

— Това.

Извадих касетофона на Катрина от джоба си и го вдигнах, за да му покажа, че е записвал през цялото време.

Най-готиното нещо с хитреците като него е, че просто не допускат възможността някой друг да ги надхитри, докато не им натикаш доказателствата под носа.

— Дръмънд, копелдак такъв, дай ми веднага тази касета — каза той доста раздразнено.

— Е, това би било доста глупаво от моя страна, не мислите ли?

Като стана дума за глупости, за част от секундата се зачудих дали мистър Смит нямаше разрешение от началниците си да употреби каквото е нужно, за да успее в изнудването. Ако беше така, просто трябваше да си извади пистолета, да направи дупка в главата ми и да си излезе с касетата в джоба. От обърканото му изражение заключих, че и той обмисля този вариант.

— Дръмънд, не можеш да го направиш — изплю той най-сетне.

— Как да ви кажа… мога. Военните съдии не обичат особено правителствени агенти, които пребиват военни адвокати и се опитват да ги изнудват. Аз съм юрист, мистър Смит. Можете да ми се доверите. Имам добри инстинкти.

Двамата нямахме сходно чувство за хумор.

— Чуй ме добре, копеле, Морисън е зловреден шибан предател. Дай ми тази касета.

— Не.

Някой и друг килограм мозък отгоре нямаше да навредят на мистър Смит, но той все пак изведнъж осъзна, че не бих седял тук да си разменям заплахи с него, ако положението нямаше някакво възможно разрешение.

— Е, какво искаш? — попита, като се усмихна самодоволно. — Какво мога да направя за теб?

— Свържете ме с началниците си по телефона.

— Недей, Дръмънд. Нямаш представа с кого се ебаваш. Тези хора не обичат да им досаждат разни палета.

Погледахме се известно време, преди той да достигне до правилното заключение: имах и възможност, и желание да му го набутам.

Ядосано измъкна мобилен телефон, излезе в коридора и набра един номер. Чух го да шепти в слушалката. Отместих поглед към прозореца и възпитано го оставих да обясни на спокойствие. Остана ми единствено да си представям какво ще кажат началниците му, когато установят, че с бияча, дошъл да ме изнудва, сме си сменили ролите.

Най-сетне той се върна в стаята с много кисела физиономия и ми подаде телефона.

— И с кого разговарям, моля? — попитах с най-гангстерския си глас.

Отвърна ми един по-възрастен глас:

— Тук е Харолд Джонсън, майоре.

Господи боже.

— Чувал съм за вас — казах напълно искрено. Джонсън беше заместник-директор на разузнаването, третият по влиятелност човек в ЦРУ и нещо като жива легенда в шпионските среди.

— Не знам какви ги е свършил тоя тъпанар Смит, но за всеки случай ви поднасям извинение. Повярвайте, той на моменти наистина е неконтролируем. Понякога подхожда към работата си с малко прекален… как да се изразя, ентусиазъм?

— Без майтап — казах, като разсеяно потърках голямата цицина на тила си.

— И какъв е проблемът, който е предизвикал?

— Не съм сигурен за кой проблем говорите, сър. Това, че е монтирал подслушвателни устройства в стаята, където водех разговор с клиента си? Проникването с взлом в кабинета ми? Кражбата на защитени от закона касети? Физическа саморазправа с офицер от армията на САЩ? Или опитът за изнудване? Кое си избирате? На мен лично физическата саморазправа ми се струва най-подходяща.

— Господи, за какъв се мисли тоя глупак?

— А можете ли да си представите, че си призна за всичко това, докато го записвах? В последно време човек наистина не може да си намери свястна прислуга.

Сигурен съм, че искаше да ми отговори с нещо като „На-чукай си го, Дръмънд“, но това щеше да наруши правилата на добрия тон, а той беше старо куче. Вместо това каза:

— Вижте, ужасно съжалявам, ако наистина е направил всичко това. Никой не му е давал такива нареждания. Повярвайте ми.

— Естествено — казах, като се придържах плътно към ролята си в сценария.

— А сега, как можем да оправим тая бъркотия?

— А, няма проблеми, сър. Още първият военен съдия, който е по-свободен, ще оправи всичко вместо нас.

— Това не е много добра идея.

— Убедете ме.

— Морисън е най-големият предател, за когото съм чувал.

— Как да ви кажа, вие сте някъде петдесетият човек, от когото го чувам, но все още не съм видял и грам доказателства. А също така все още чакам и знак за съдействие от прокуратурата или вашето управление.

— Това може да се поправи.

— Наистина ли?

— Ами да, аз не бях разбрал, че имате затруднения. Още до довечера мога да изсипя на бюрото ви цял самосвал с доказателства.

— Това ще е добро начало.

За да докаже, че слуша внимателно, той попита:

— А кое би било добър финал?

— Вашата гаранция, че ще се сложи край на опитите за подслушване на стаята за разпити. Същото се отнася за влизането с взлом в кабинета ми и опитите да се разбере за какво сме разговаряли.

— Имате я.

— А, да. Освен това искам телевизор за клиента си, при това с включен кабел, за да може да гледа порно през нощта. Той е много самотен там вътре, нали се сещате. Както и книги и неща за писане.

— Дръмънд, прекалявате. Има много сериозни причини всичко това да му бъде отказано.

— Несъмнено. Но пък аз имам тази касета. И ако я използвам, той ще си гледа кабелна телевизия и ще си чете трилъри още преди края на седмицата.

— Да, предполагам, че е така.

— Добре. Значи сключихме сделка. С условието — не че не ви вярвам — аз да задържа касетата.

От слушалката долетя грубоват смях.

— Не. Мистър Смит ще си тръгне оттам с тази касета. Ако вие не ми се доверите, ще бъда принуден да ви отвърна по същия начин.

— А става ли да я изпратя на моя началник, генерал Клапър, където ще бъде в неутрални ръце?

— За мен няма проблеми. Дайте ми пак онзи тъпанар Смит.

— Разбира се, сър. Беше ми приятно да си поговорим.

— Удоволствието беше ваше, Дръмънд. Само ваше.

Не беше точно така. Метнах телефона на Смит, който приличаше на презрял домат. Собственото ми лице обаче изглеждаше по-зле, с подутия нос и факта, че и двете ми очи бяха започнали да посиняват. Зачудих се дали Смит лично е свършил тази работа.

Той рязко затвори телефона със същото движение на китката, което използваше за запалката си, изгледа ме смразяващо като полярна мечка и сковано излезе от стаята.

Когато се върнах долу, всички щурмоваци със сини и черни костюми бяха изчезнали, а Имелда ме гледаше въпросително.

— Ще те изпържат ли на бавен огън? — попита, тъй като добре знаеше наказанията за загубване на секретни материали.

— Всъщност някакъв шеф от управлението ми се обади, за да ми благодари, че съм се сражавал така храбро за опазване на националната сигурност. Похвали ме, че съм бил мъж на място.

— Да дойдат да питат мен — измърмори Имелда.

Осъзнах, че току-що съм спечелил един рунд. От друга страна, едно такова дело може да продължи петнайсет, дори двайсет рунда и самодоволството може да се окаже фатално. Колкото до разговора ми с Джонсън, все още ми притреперваше. Хората не се издигат до този пост в ЦРУ — където забиването на нож в гърба, прецакването и конспирацията са доведени до съвършенство, — без да притежават безмилостно упорство. Имах чувството, че ще се срещнем отново, че току-що съм вдигнал мизата, а следващият сблъсък ще е още по-коварен.