Кулата на зората

26

Каол вечеря в кухнята на Торе, където слаба като вейка жена, наричана от всички просто Готвачката, го натъпка с пържена риба, хрупкав хляб и домати, запечени с меко сирене и естрагон, а после успя да го убеди да изяде парче лек, ронлив сладкиш с глазура от мед и шамфъстъци.

Ирен бе седнала до него, наблюдавайки с прикрита усмивка как Готвачката трупа още и още храна в чинията му, докато буквално не й се примоли да спре.

Така се поду, че дори най-незначителното движение му се струваше непосилна задача, а накрая и Ирен се втурна да умолява Готвачката за милост.

Жената най-сетне реши да ги пощади и насочи вниманието си към работниците в кухнята, надзиравайки пренасянето на вечерята до трапезарията на горния етаж с генералски апломб, който Каол тайно изучаваше.

Двамата с Ирен поседяха в приятно мълчание, загледани в суматохата наоколо, докато слънцето залязваше отвъд широките прозорци на кухнята.

Каол едва смогна да подхване, че е време да оседлае коня си, когато и Ирен, и Готвачката му заявиха, че щял да пренощува в Торе и изобщо нямало смисъл да спори.

Затова остана в кулата. Изпрати бележка по една лечителка, тръгнала към свой пациент от дворцовите слуги, в която обясняваше на Несрин къде е и че няма нужда да го чака.

А когато препълнените стомаси на двама им с Ирен най-сетне се пооправиха, той я последва до някаква стая в комплекса. В кулата имало много стълби, обяснила му бе тя без нито капка съжаление, пък и бездруго не поддържали стаи за гости. Съседният лекарски комплекс обаче — сграда с ъгловати, квадратни форми, за разлика от заобленото тяло на Торе — винаги разполагал с някоя и друга свободна стая на приземното ниво, където обикновено настанявали близки на пациентите.

Накрая тя отвори вратата на малко, спретнато помещение с изглед към градината и светли, приветливи стени, все още топли от горещината на деня. До едната имаше тясно легло, а пред прозореца — стол и масичка. Свободното пространство бе само колкото да се завърти с количката.

— Дай да видя пак — каза Ирен, сочейки стъпалата му.

Каол вдигна краката си с ръце — тежестта им го накара да изпъшка тихо — и ги изпъна напред. След това завъртя глезените си.

Тя събу ботушите и чорапите му и коленичи пред него.

— Добре. Ще продължаваме в този дух.

Той надникна към чантата с книги и свитъци, отмъкнати от библиотеката, която беше захвърлила до вратата. Не знаеше какво пише в тях, но бяха взели колкото можаха повече. Ако нападателят от онази нощ бе откраднал една част от книгите и възнамеряваше да се върне за остатъка… Не биваше да рискуват.

Ирен беше предположила, че свитъкът, скрит в неговата стая, е на осемстотин години. Ала толкова надълбоко в библиотеката, като се имаше предвид възрастта на Торе…

Не й сподели, че според него беше много, много по-стар. Пълен с информация, която навярно нямаше да оцелее по техните земи.

— Мога да ти намеря някакви дрехи — обяви Ирен, озъртайки се из малката стая.

— Няма нужда. — Каза Каол, сетне добави, без да я поглежда: — Спя без дрехи.

— А!

Помежду им се спусна тишина, в която Ирен несъмнено си спомни как го бе заварила същата сутрин.

Същата сутрин. Наистина ли бяха минали само часове? Сигурно умората най-накрая я застигаше.

Тя махна към запалената свещ на масата.

— Трябва ли ти още светлина?

— Няма нужда.

— Мога да ти донеса вода.

— Няма нужда — повтори той и ъгълчетата на устата му се вирнаха в усмивка.

Тя посочи порцелановото гърне в ъгъла.

— Тогава нека поне те заведа до…

— И с това мога да се справя. Всичко е въпрос на точен прицел.

Бузите й пламнаха.

— Ясно. — Тя прехапа долната си устна. — Е… лека нощ тогава!

Можеше да се закълне, че нарочно се бави. И щеше да й позволи, ако…

— Късно е — напомни й вместо това той. — Трябва да стигнеш до стаята си, докато още има хора наоколо.

Защото, макар и Несрин да не бе намерила следа от Валгите в Антика, а от нападението в библиотеката на Торе да бяха минали дни, не желаеше да рискува.

— Да — отвърна Ирен и опря ръка върху рамката на вратата.

А после се пресегна към дръжката, за да я затвори след себе си.

— Ирен.

Тя спря и обърна леко глава.

Каол се взря в очите й и едва доловима усмивка изви устните му.

— Благодаря ти. — Той преглътна. — За всичко.

Ирен просто кимна и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си. В последния момент обаче Каол мярна искрата, танцуваща в очите й.

На сутринта жена със строго лице на име Еретия дойде да го уведоми, че Ирен имала среща с Хафиза и щяла да дойде в апартамента му по обяд.

Ето защо помолила Еретия да го придружи до двореца. Каол недоумяваше по каква причина би поверила подобна задача на старицата, която тропаше нетърпеливо с крак, докато той събираше оръжията си и тежката чанта с книги, цъкайки с език и при най-малкото му забавяне.

Ала язденето по стръмните улици с Еретия не беше чак толкова ужасно; възрастната жена се оказа изненадващо опитен ездач, който не търпеше своеволия от страна на коня си. Очевидно обаче не си падаше по любезните разговори и само изсумтя за довиждане, преди да го зареже във вътрешния двор.

Нощните стражи тъкмо предаваха постовете си на сутрешната смяна и мъжете си разменяха по някоя и друга дума. Каол вече познаваше доста от тях и когато му кимнаха за поздрав, той им отвърна, докато един от конярите докарваше количката му.

В мига, в който вадеше краката си от стремената и се готвеше за все още плашещия процес по слизането от коня, нечии леки стъпки дотичаха до него. Като надникна през рамо, видя Шен да го доближава с ръка върху предмишницата си…

Каол примигна. Когато спря пред него, стражът вече бе издърпал ръкавицата върху ръката си.

Или онова, което Каол бе смятал за ръка. Защото нещото под ръкавицата и ръкава на униформата му… чак до лакътя… Метална протеза, същинско произведение на изкуството.

Едва сега, като се загледа достатъчно внимателно, че да забележи нещо… наистина виждаше ръбовете до бицепса му, където металната ръка беше прикрепена за остатъка от неговата.

Шен долови погледа му. Усети го, когато Каол се поколеба дали да приеме ръката и рамото, които му предлагаше, за да му помогне със слизането от коня.

— И преди съм ви помагал, лорд Уестфол — отбеляза стражът на езика на Каол.

Нещо като срам, а може би и много по-дълбоко удари тялото му като гръм.

Каол опря ръка в рамото на мъжа, същото рамо, под което беше прикрепена металната протеза. Силните мускули отдолу му предложиха нужната опора, за да се премести в количката.

А щом се настани в нея, вперил взор в Шен, докато двама коняри отвеждаха кобилата му, стражът обясни:

— Загубих я преди година и половина. При опит за покушение над принц Аргун в имението на един везир. Оказа се група главорези от онеправдано кралство. В боя ми отсякоха ръката. Като се върнах, Ирен се помъчи да ми помогне. Бях един от първите й сериозни пациенти. Успя да спаси колкото можа оттук нагоре.

Той плъзна пръст от мястото точно под лакътя си до рамото.

Каол впи очи в ръката, която изглеждаше толкова истинска под ръкавицата, че навярно нямаше да забележи разликата, ако не му направеше впечатление, че не помръдва.

— Лечителките са способни на чудеса — добави Шен, — но да сътворят крайници от въздух… — Той се засмя тихо. — Това не го умеят. Дори и Ирен.

Каол не знаеше какво да каже. Някак не вървеше да му се извини, но…

Шен му се усмихна отвисоко — без нито следа от съжаление.

— Доста време ми отне да стигна дотук — пророни той.

Каол си даваше сметка, че не говори за умелото боравене с

изкуствената си ръка.

Шен от своя страна допълни:

— Но знайте, че не стигнах дотук сам.

Неизреченото предложение се четеше в кафявите му очи. Злощастието не бе съумяло да пречупи този човек. Не му беше отнело мъжеството, а напротив — вдъхнало му беше още заради смелостта да намери нова посока.

Шен беше останал в стражата, и то като един от най-елитните дворцови стражи в света. Не заради съжалението на околните, а благодарение на собствените си способности, на желязната си воля.

Каол все още не откриваше думи, за да изрази чувствата, които го обземаха.

Шен кимна, сякаш разбираше и това.

Пътят до апартамента му се стори дълъг. Каол не обръщаше внимание на лицата, които подминаваше, на звуците, миризмите и ветровете, прехвърчащи през коридорите.

На масата във фоайето се натъкна на бележката си до Несрин. Непрочетена.

Това прогони всички други мисли от съзнанието му.

С разтуптяно сърце и треперливи пръсти взе неотвореното, незабелязано от нея писмо.

И съзря второ писмо под него. С името му, изписано с нейния почерк.

Отвори го бързо, зачитайки се в редовете.

Прочете ги два пъти. Три пъти.

Накрая сложи листа на масата и се вгледа в отворената врата на спалнята й, откъдето се процеждаше плашеща тишина.

Какво копеле беше само!

Довлякъл я беше тук. А преди това в Рифтхолд толкова пъти едва не я бяха убили заради него, толкова я бе подвел и за връзката помежду им, а някак…

Не си позволи да довърши мисълта. Трябваше да постъпи по-справедливо. Да се отнесе по-справедливо с нея. Нищо чудно, че беше отлетяла към лагера на рукините, за да проучи заедно със Сартак историята на Валгите по тези земи — или по техните собствени.

Проклятие. Проклятие.

Наистина не го беше притискала да изпълни обещанията си, но той… Той притискаше себе си.

И бе позволил това помежду им да продължи толкова време, беше я използвал като патерица…

Каол въздъхна и смачка двете писма в юмрука си.

Явно не беше спал добре в онази малка стаичка в лекарския комплекс, навярно привикнал към по-големи, по-удобни легла, реши Ирен същия следобед. Само така можеше да си обясни неразговорливостта му. Смръщеното му лице.

Тя самата бе влязла в апартамента му с усмивка след обяда. Беше споделила за напредъка си с Хафиза, която искрено се зарадва. Дори целуна Ирен по челото, преди да си тръгне. И Ирен направо подскачаше от радост по пътя към двореца.

Докато не влезе в смълчания апартамент.

Докато не видя Каол — също толкова смълчан.

— Добре ли се чувстваш? — попита го небрежно тя, търсейки скривалища на книгите, които беше донесъл дотук сутринта.

— Да.

Ирен се облегна на бюрото и стрелна изучаващ поглед към Каол, седнал на златистия диван.

— Не си се упражнявал от няколко дни. — Тя килна глава. — За останалата част от тялото ти говоря. Това ще вършим сега.

За човек, привикнал към ежедневната физическа активност, липсата на такава можеше да е като рязкото откъсване на пристрастен от опиата му. Да доведе до дезориентираност, неспокойство. Каол се бе отдал на упражнения за краката си, но другата част от тялото му… може би това го глождеше.

— Добре.

Очите му бяха премрежени, отнесени.

— Тук или в някоя от тренировъчните зали на стражите? — попита го, готова за типичния рязък отговор.

Каол обаче просто процеди безизразно:

— И тук става.

Тя реши да опита отново:

— Може би присъствието на стражите ще ти помогне да…

— И тук става. — Сетне се премести на пода и се довлачи до килима, заобикаляйки дивана и ниската масичка. — Ще е нужно да ми държиш краката.

Ирен с усилие овладя раздразнението си от тона му, импулса да му откаже. Въпреки това, когато коленичи пред него, настоя:

— Сериозно ли желаеш да се върнем към тази изходна точка?

Той пренебрегна въпроса й и се впусна в серия от усукани коремни преси, вдигайки мускулестата горна част на тялото си и отпускайки я пак на пода. Едно, две, три… Тя спря да брои след шейсетата преса.

Не посрещна втренчения й поглед нито веднъж, докато надигаше торса си към свитите си колене.

Очакваше се психичното лечение да е не по-малко тежко от физическото. Да има и трудни дни — трудни седмици дори. Ала снощи я беше изпратил с усмивка, а сега…

— Кажи ми какво е станало? Нещо ти се е случило днес…

Собственият й тон май не прозвуча толкова премерено, колкото се полагаше на една лечителка.

— Нищо не се е случило.

Изхвърли думите вкупом с въздуха от дробовете си при един от поредните напъни. По врата му се стече струйка пот и попи в бялата му риза.

Ирен стисна челюсти и се зае да брои наум. Нервите нямаше да помогнат на никого от двама им.

След известно време Каол се обърна по корем и подхвана друга серия упражнения, за които отново трябваше да държи краката му, но този път така, че да е на малко разстояние от пода.

Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Стегнатите мускули на гърба и ръцете му се свиваха и гърчеха.

Той изпълни още шест упражнения, след което започна цялата серия наново.

Ирен държеше краката му и го наблюдаваше в парещо мълчание.

Няма да го закачам. Нека премисли нещата, щом така е решил.

По дяволите, не ме интересува какво е решил!

Каол приключи задъхан поредната серия и се втренчи в тавана, докато гърдите му се издигаха и спускаха.

Нещо остро, режещо пробяга по лицето му, сякаш в безмълвен отговор на някоя мисъл. Той внезапно се поизправи, за да подхване още една серия…

— Достатъчно.

Очите му просветнаха, най-сетне срещайки нейните.

Ирен нямаше намерение да се преструва на любезна и състрадателна.

— Само ще си навредиш.

Той стрелна кръвнишки ръцете й върху превитите си колене и пак поде усуканите коремни преси.

— Знам си границите.

— Аз също — тросна му се тя и посочи с брадичка към краката му. — Ще те заболи гърбът, ако продължаваш така.

Каол оголи зъби насреща й с такава злоба, че Ирен го пусна. Той полетя назад и инстинктивно разпери ръце, но тя скочи към него и го улови за раменете, преди да се е ударил в земята.

Потта от подгизналата му риза намокри пръстите й и хрипливият му дъх засвистя в ухото й.

— Щях да се оправя и сам — изръмжа той.

— Прощавай, но не ти вярвам — сряза го тя, преценявайки дали наистина се е закрепил, преди да го пусне и да седне на килима.

Двамата впиха яростни погледи един в друг, замлъкнали за миг.

— Важно е да тренираш тялото си — подхвана Ирен с насечени думи, — ала с прекомерни напъни можеш повече да си навредиш, отколкото да си помогнеш.

— Добре съм.

— Смяташ, че не знам какво вършиш ли?

По едното слепоочие на каменното му лице се търкулна струйка пот.

— Тялото ти е било твой храм — рече тя, махвайки към изваяните му, потни гърди. — Когато ти е било тежко, когато нещо се е обърквало, когато си бил разстроен, ядосан, натъжен, си се вглъбявал в тренировки. Напрягал си се, докато потта не започвала да пари в очите ти, докато мускулите ти не са започвали да треперят, да те умоляват да спреш. А сега не можеш по този начин. Не и като едно време.

По лицето му изригна огнена ярост.

Нейното обаче остана непроницаемо.

— Как те кара да се чувстваш подобно нещо?

Ноздрите му се разтвориха като на разярен бик.

— Не си въобразявай, че с провокации можеш да ме разприказваш.

— Какво е чувството, лорд Уестфол?

— Знаеш какво е, Ирен.

— Кажи ми.

Като не получи отговор, Ирен промърмори:

— Е, щом си преценил да наблегнеш на упражненията днес, най-добре да се заема с краката ти.

Погледът му я прогори. Питаше се дали усеща тежестта в гърдите й, болезнената яма в стомаха й.

Надигна се на колене и се зае със серията от упражнения, предвидени да възстановят връзките между мозъка и гръбнака му. Глезените си вече можеше да върти и сам, макар че определено стисна зъби след десетото повторение.

Ирен обаче го притисна. Игнорира кипящия му гняв, лепвайки захаросана усмивка на лицето си, докато работеше съсредоточено по краката му.

Чак като достигна горната част на бедрата му, Каол я възпря, поставяйки ръка на рамото й.

Срещна погледа й и извърна очи, стегнал челюсти.

— Уморен съм. Късно е. Да продължим утре сутринта.

— Нямам против да започнем лечението още сега.

Може би след толкова упражнения прекъснатите връзки щяха да са по-живи от обичайното.

— Потребна ми е почивка.

Лъжеше. Независимо от физическото натоварване лицето му имаше здрав оттенък, а очите му още лъщяха от ярост.

Тя претегли изражението му, искането му.

— Не е в стила ти да настояваш за почивка.

Той присви устни.

— Върви си.

Ирен изсумтя.

— Може да се разпореждаш с войници и слуги, лорд Уестфол, но аз не съм ти подчинена. — Въпреки това се изправи бавно, достигнала прага на търпението си. Сложи ръце на хълбоците си и закова поглед в него, докато още бе проснат на килима. — Ще поръчам да ти донесат нещо за ядене. Храни, помагащи за изграждане на мускули.

— Знам как да се храня.

Естествено. Нали все пак бе ваял превъзходното си тяло години наред. Но тя просто изтупа полите на роклята си.

— Да, само че аз съм изучавала темата.

Каол се наежи, но си замълча. И продължи да разглежда завъртулките и цветята по килима.

Ирен го удостои с още една от медените си усмивки.

— Ще се видим рано-рано сутринта, лорд…

— Не ме наричай така!

Тя сви рамене.

— Възнамерявам да те наричам както си пожелая.

Той рязко вдигна глава с посиняло от ярост лице. Ирен се приготви за словесна атака, но Каол явно се овладя, защото изопна рамене и повтори:

— Върви си.

Дори посочи вратата.

— Заслужаваш да сритам проклетия ти пръст — изсъска Ирен, тръгвайки към изхода. — Но ако ти счупя ръката, ще трябва да се задържиш тук още по-дълго.

Каол за пореден път оголи зъби. Гневът вече се изливаше на талази от него и белегът през бузата му още повече се открояваше на фона на пламналата му кожа.

— Върви си!

Ирен му прати още една сладникава усмивчица и затвори вратата след себе си.

Пое с отривиста крачка по коридорите, свила пръсти от двете страни на тялото си, сякаш с юмруци обуздаваше рева си.

Пациентите имаха лоши дни. Полагаха им се. Беше естествена част от процеса.

Но… те двамата бяха преодолели толкова много заедно. Каол бе започнал да споделя с нея, а и тя самата му беше разказала неща, които малцина знаеха. Освен това вчера се бе забавлявала…

Прехвърли в главата си всички думи, които си бяха разменили предишната вечер. Може пък да беснееше заради някоя реплика на Еретия по пътя им насам. Тя не се славеше със салонните си маниери. Всъщност Ирен се удивляваше, че изобщо търпи човешки същества край себе си, камо ли да им помага. Нищо чудно да го беше разстроила. Или обидила.

Вероятно бе свикнал и с постоянното присъствие на Ирен, а прекъсването на рутината от своя страна му действаше объркващо. Беше чувала за пациенти и лечителки в подобна ситуация.

Той обаче не демонстрираше белези на зависимост. Точно обратното — от тялото му непрестанно струеше независимост и гордост, които, колкото му помагаха, толкова и му вредяха.

Задъхана, подразнена от поведението му, Ирен реши да потърси Хасар.

Принцесата тъкмо се връщаше от уроци по фехтовка. Рения била излязла на разходка по магазините, обяснила й бе Хасар, пъхвайки потна ръка в свивката на лакътя й, за да я поведе към покоите си.

— Днес всички са много, много, много заети — оплака се Хасар и отметна потна плитка през рамо. — Дори Кашин замина с баща ми на някакво съвещание относно войската.

— Има ли причина? — поинтересува се предпазливо Ирен.

Принцесата сви рамене.

— Не ми каза. Но сигурно е тръгнал на драго сърце, след като Сартак надигра всички ни и отлетя към планинския си лагер за няколко седмици.

— Напуснал е двореца?

— Заедно с капитан Фалик. — Дяволита усмивка. — Изненадана съм, че не утешаваш лорд Уестфол.

О. О!

— Кога са тръгнали?

— Вчера следобед. И очевидно тя не е казала на никого. Дори не е взела притежанията си. Просто захвърлила някаква бележка и полетяла към залеза с брат ми. Не предполагах, че Сартак може да е толкова обаятелен.

Ирен не отвърна на усмивката й. Можеше да се обзаложи, че сутринта Каол е намерил бележката. И е научил за решението на Несрин.

— Как разбра, че е оставила писмо?

— Ами вестоносецът ни съобщи. Не знаеше какво пише вътре, само че в гнездото на руките имало писмо за лорд Уестфол. И за семейството на капитан Фалик в града. Единствената следа, сочеща към нея.

Ирен си взе поука: повече никога нямаше да изпраща писма до двореца. Не и с важна информация.

Не бе чудно, че Каол се държеше така, щом Несрин беше изчезнала вдън земя.

— Подозираш ли някакъв замисъл?

— От страна на Сартак ли? — изкикоти се Хасар.

Въпросът й съдържаше достатъчен отговор.

Когато стигнаха до вратите на покоите й, двама слуги ги отвориха безмълвно и влязоха вътре. Същински сенки от плът и кръв.

Ирен обаче спря на прага, забивайки пети в пода, когато Хасар се опита да я повлече със себе си.

— Забравих да му занеса чай — излъга тя и измъкна ръката си от тази на принцесата.

Хасар й отговори с многозначителна усмивка.

— Ако ти изпаднат разни пикантни дреболийки, знаеш къде да ме откриеш.

Ирен кимна и се завъртя в обратната посока.

Но не тръгна към апартамента на Каол. Съмняваше се настроението му да се е подобрило за десетте минути, през които тя самата бе крачила нервно из двореца. Пък и ако го видеше, едва ли щеше да се удържи да не попита за Несрин. Да не го притисне, докато крехкото му самообладание не рухнеше напълно. А кой знае накъде щеше да го отведе това. Навярно към място, на което и двамата не биха искали да попаднат.

Но тя имаше дарба. И сега заради него в кръвта й отекваше безпощадно боботене, което я тласкаше нанякъде.

Не можеше да бездейства. Не й се щеше да се върне в Торе, за да чете или да помага на други лечителки.

Ето защо напусна двореца и тръгна по прашните улици на Антика.

Знаеше пътя. Бедняшкият квартал не променяше местонахождението си. Само растеше или се смаляваше в зависимост от владетеля.

Под яркото слънце нямаше от какво да се бои. Там не живееха лоши хора. Единствено бедни — някои до отчаяние. И мнозина забравени, обезверени.

Ирен постъпи така, както винаги бе постъпвала, дори и в Иниш.

Насочи се натам, откъдето се чуваше кашляне.