Кулата на зората

37

Несрин не разполагаше с повече време.

На Фалкан му трябваха десет дни да се възстанови, затова със Сартак щяха да имат съвсем малко време да посетят другите наблюдателници на юг. Опита се да убеди принца да заминат без хамелеона, но той отказваше. Въпреки че Борте бе решена да тръгне с тях, Сартак не желаеше да поема рискове.

Намери обаче други начини да уплътни престоя им. Заведе Несрин до лагерите на север и запад, срещна я с тамошните кланови майки и капитаните, предвождащи войските им.

Някои кланове ги приеха радушно, приветствайки Сартак с пирове и гуляи, продължили цяла нощ.

Други като Берлад се оказаха по-студени — клановите им майки и останалите им водачи не ги поканиха да се застоят по-дълго от нужното. И не ги приветстваха с ферментиралото козе мляко, което всички пиеха — толкова силно, че Несрин очакваше гърдите, лицето и дори зъбите й да се окосмят от него. Първия път, когато го пробва, едва не се задави до смърт, спечелвайки си сърдечни потупвания по гърба и тост, вдигнат в нейна чест.

Топлото посрещане от страна на някои от клановете още я учудваше. Учудваха я усмивките на рукините, които я молеха за демонстрация с лъка — едни от тях свенливо, други далеч по-смело. Но и тя научи доста от тях. Летя със Сартак през планинските проходи, обстрелвайки мишени, посочени от принца, упражнявайки се как да стреля през вятъра като вятъра.

Той дори й позволи да лети сама с Кадара — един-единствен път, но достатъчен, за да се изуми отново как пускаха четиригодишни деца да го правят… и все пак никога в живота си не се бе чувствала толкова свободна.

Толкова независима и необуздана, но и някак събрана в себе си.

И така, прелитаха от клан на клан, от огнище на огнище. Сартак проверяваше как са ездачите, как вървят тренировките им, отбиваше се да навести новородени бебета и поболели се старци. Несрин го следваше като сянка — или поне се стараеше.

Всеки път, когато изостанеше назад, той я тикваше напред. Изникнеше ли някоя задача, пращаше я да помага на другите. Миеше съдове след вечеря, събираше стрелите след стрелба по мишени, чистеше изпражненията на руките от пещерните зали и гнездата им.

Поне за последната задача принцът също бе запретнал ръкави. Независимо от ранга си и от капитанския си статут той вършеше всякакъв вид работа, без да се оплаква. Работата била за всички, обяснил й бе една вечер, когато го попита защо се втурва в това.

Ала докато стържеше с лопата засъхналите изпражнения или обучаваше млади воини как да зареждат лък, някакво неспокойство мътеше душата й.

Вече дори не можеше да си представи кротките сбирки в двореца на Рифтхолд, където бе раздавала заповеди на сериозните си стражи, преди да се насочи към мраморните коридори и пищните зали. Не можеше да си представи градските казарми, в чиито претъпкани помещения бе чакала да получи разпореждане; улиците, по чиито ъгли бе стояла с часове, наблюдавайки как хората пазаруват, хранят се, спорят, бродят безцелно.

Друг живот, друг свят.

Тук, надълбоко в планината, докато дишаше свежия въздух, приседнала пред огнището, където Хоулун разказваше истории за рукините и конниците, за първия хаган и обичната му съпруга, на която бе кръстена Борте… Не можеше да си представи онзи предишен живот.

И не желаеше да се връща към него.

Една вечер пред огнището, докато разплиташе стегнатата плитка, на която я бе научила Борте, Несрин изненада дори себе си.

Хоулун седеше с камък в ръка и точеше някакъв кинжал, говорейки на малката групичка около огъня — Сартак, Борте, Фалкан, все още пребледнял и накуцващ, и още шестима, които Несрин вече познаваше като братовчеди на Борте. Клановата майка огледа лицата им, позлатени от пламъците, и попита:

— Защо тази вечер вие не ми разкажете някоя история за Адарлан?

Всички очи се обърнаха към Несрин и Фалкан.

Хамелеонът потрепери.

— Боя се, че моите са доста скучни. — Ала все пак се замисли. — Имах едно интересно преживяване в Червената пустиня, но… — Той махна вяло към Несрин. — Първо ми се ще да чуя някоя от твоите истории, капитане.

Несрин се помъчи да не изпада в смут под напора на толкова много погледи.

— Отраснала съм с истории за вас, за тези земи — призна си тя.

Отвърнаха й с широки усмивки. Сартак само й намигна. Тя сведе глава с пламнало лице.

— Разкажи ни някоя история за елфите — предложи Борте. — За елфическия принц, когото си срещнала.

Несрин поклати глава.

— Не знам истории за елфите. А принца не го познавам особено добре. — Борте се намръщи и Несрин добави: — Но мога да ви изпея нещо.

Мълчание.

Хоулун остави точилото.

— Ще сме ти благодарни. — Тя изгледа с укор Борте и Сартак. — Децата ми не могат да изпеят и един куплет, дори животът им да зависи от това.

Борте врътна очи срещу клановата си майка, а Сартак сведе гузно глава с крива усмивка на лице.

Несрин също се усмихна, макар и сърцето й да блъскаше заради дръзкото й решение. Не бе пяла пред публика, но това… Усещаше го не като изпълнение, а като споделяне. Заслуша се във вятъра, шепнещ пред входа на пещерата, а останалите се смълчаха.

— Това е песен за Адарлан — промълви накрая. — От полите на планината, намираща се северно от Рифтхолд, където е родена майка ми. — Стара, позната болка превзе гърдите й. — Пееше ми я, преди да почине.

В стоманения поглед на Хоулун проблесна състрадание. Несрин обаче надзърна към Борте, натъквайки се на нетипично мекото й изражение, гледаше я така, сякаш за пръв път я виждаше. Несрин й кимна едва доловимо. И двете носим този товар.

Борте й отговори с кротка усмивка.

Несрин пак се заслуша във вятъра. Позволи на мислите си да я отведат обратно в малката й, хубава стаичка в Рифтхолд, да й напомнят за коприненонежната милувка на майка й. Въодушевена от историите на баща си за далечната му родина, за руките и конниците, рядко бе разпитвала майка си за Адарлан, въпреки че бе рожба и на двете земи.

А тази песен… Тя беше една от малкото истории, които знаеше, и то в любимия й вид. Песен за родината й през онези отминали, далеч по-светли дни. Искаше й се да я сподели с тях, да им разкрие към какви времена можеше да се върне Адарлан.

Несрин прочисти гърлото си. Пое глътка въздух.

Сетне отвори уста и запя.

Пукотът на огъня сякаш се превърна в глух барабанен тътен, а гласът й се разля из планинската палата Алтун, усуквайки се около древните колони, отеквайки по изсечената скала.

Долови как Сартак застива на място, как от лицето му се изпаряват и твърдостта, и смехът.

Ала тя се съсредоточи върху песента, върху отколешните думи, върху приказката за далечни зими и капки кръв по снега, за майки и дъщери, за това как се обичали, как воювали и се бранели една друга.

Гласът й се извисяваше и утихваше, неустрашим и благороден като рук, и Несрин можеше да се закълне, че дори виещите ветрове се спотаиха, за да я послушат.

А когато приключи с един озарен, висок тон, въплъщаващ пролетното слънце, изгряващо над студените земи, когато тишината и пращенето на огъня наново изпълниха света…

Борте плачеше. Безмълвни сълзи се търкаляха по красивото й лице. Хоулун стискаше силно ръката на внучката си, захвърлила точилото настрани. И в двете още зееше незараснала рана.

Може би и в Сартак, защото лицето му преливаше от скръб. Скръб и благоговение… и дори нещо несравнимо по-нежно.

— Още една история за Стрелата на Неит.

Тя отново сведе глава, приемайки възхвалите на околните с усмивка. Фалкан заръкопляска, попляска колкото можа и настоя за втора песен.

Несрин, за своя изненада, му угоди. С бодра, веселяшка планинска песен, която бе научила от баща си — за бистри поточета, препускащи през поля с разцъфнали диви цветя.

През цялата вечер, докато пееше в красивата планинска зала, тя чувстваше погледа на Сартак върху себе си. Поглед, какъвто не бе впивал в нея досега.

И макар да си повтаряше, че трябва, Несрин не извърна очи от него.

След няколко дни, когато Фалкан най-сетне се възстанови достатъчно, решиха да посетят трите други наблюдателници, открити от Хоулун.

В първите две не откриха нищо, но бяха толкова далеч една от друга, че се наложи да отидат до тях в два отделни дни. Хоулун им бе забранила да лагеруват в пустошта, ето защо, вместо да рискуват да си навлекат гнева й, се връщаха вечер и даваха няколко дни почивка на Кадара и Аркас, добродушния рук на Борте.

Сартак съумя да позатопли поне малко отношенията си с хамелеона. Следеше го също толкова зорко, колкото Кадара, но все пак от време на време правеше опит да разговаря с него.

Борте, от своя страна, обстрелваше Фалкан с въпроси, докато всички вкупом претърсваха руините, които не бяха нищо повече от безполезни купчини камънак. Какво е усещането да си патица и да замахваш с крайници под водата, макар и отвън да изглежда, че се плъзгаш гладко по повърхността й?

Когато се храниш, възприел формата на някой хищник, събира ли се всичкото месо в човешкия ти стомах после?

Или ти се налага да изчакаш известно време, преди да се преобразиш?

А след това като животно ли ходиш по голяма нужда?

Последното й питане предизвика пронизителния смях на Сартак. Докато Фалкан просто се изчерви и предпочете да не отговори.

В първите две кули не намериха нищо, което да им изясни защо бяха построени и срещу кого се бяха отбранявали древните им стражи, нито пък как го бяха надвивали.

Оставаше последната кула, а… изчислявайки дните, Несрин си даде сметка, че трите седмици, които бе обещала на Каол, бяха свършили.

Сартак също го знаеше. Затова я откри в едно от рукските гнезда, където тя се любуваше на почиващите или излитащи птици. Често го посещаваше през по-спокойните следобеди, за да погледа руките — тяхната поразителна схватливост и из пълнените с обич връзки помежду им.

Беше се облегнала на стената до вратата, когато принцът се появи. В продължение на няколко минути просто наблюдаваха мълчаливо как една двойка руки се чоплят гальовно с клюнове, преди мъжкарят да скочи от ръба на гигантската пещера, политайки стремглаво надолу към бездната.

— Виждаш ли онзи там — подхвана накрая принцът. Сочеше червеникавокафявия рук, стоящ до отсрещната стена. Несрин често се натъкваше на него и неизменно й правеше впечатление колко е самотен, как никога никой не го посещаваше. — Ездачът му загина преди няколко месеца. Хвана се за гърдите по време на вечеря и просто умря. Беше стар, но рукът му… — Сартак се усмихна тъжно на птицата. — Той е млад. Няма и четири години.

— Какво се случва с онези, чиито ездачи умрат?

— Предлагаме им свобода. Едни отлитат към пустошта. Други остават. — Сартак скръсти ръце. — Този остана.

— Намират ли си нови ездачи?

— Някои от тях — да. Ако ги приемат. Рукът решава.

Несрин долови поканата в гласа му. Прочете я в очите на принца.

Гърлото й се стегна.

— Трите ни седмици изтекоха.

— Вярно е.

Тя се обърна с лице към него и килна леко глава назад, за да го погледне в очите.

— Потребно ни е още време.

— И какво му каза?

Простичък въпрос.

Часове наред тя бе доизпипвала писмото си до Каол, преди да го даде на най-бързия вестоносец на Сартак.

— Обясних му, че ни трябват още три седмици.

Той наклони глава настрани, взирайки се проницателно в нея.

— Много неща могат да се случат за три седмици.

Несрин с усилие задържа раменете си изопнати, брадичката си — вирната.

— Но накрая трябва да се върна в Антика.

Сартак кимна, въпреки че в очите му просветна нещо като разочарование.

— Тогава май на онзи рук ще му се наложи да почака за друг ездач.

Именно това се бе случило преди ден. Разговорът, заради който не беше в състояние да задържи погледа си върху принца за твърде дълго.

А докато траеше няколкочасовият им полет тази сутрин, бе надникнала веднъж-два пъти към Кадара, възседната от Сартак и Фалкан.

Ето че сега обаче Кадара предприе широк вираж, забелязала последната кула далеч под тях, разположена върху единственото равно плато сред околните хълмове и върхове на Таван. По това време на лятото равнината тънеше в смарагдови треви, сред които лъкатушеха сапфирени поточета. Рухналата наблюдателница приличаше на купчина камъни.

Борте изсвири през зъби на Аркас, дръпвайки поводите му, и рукът направи вираж наляво, преди отново да се понесе из въздуха. Борте бе опитен ездач, по-дръзка от Сартак главно заради по-дребния си и по-пъргав рук. Спечелила бе последните три ежегодни състезания между всички кланове, в които воините премерваха ловкостта, скоростта и бързата си мисъл.

— Ти ли си избра Аркас — надвика вятъра Несрин, — или тя избра теб?

Борте се приведе напред да потупа птицата по врата.

— Беше взаимно. Само като зърнах тази рошава глава да се подава от гнездото, и се влюбих. Всички ми натякваха да си избера по-едро пиле, а майка ми добре ме овика. — Тя се поусмихна печално. — Аз обаче си знаех, че Аркас е моят рук. Разбрах го в мига, в който я видях.

Несрин замлъкна, докато се снишаваха към живописната равнина и срутената кула, загледана в озарените от слънцето криле на Кадара.

— Трябва някой ден да полетиш с онзи рук от гнездото — подхвърли Борте, позволявайки на Аркас да кацне плавно. — Изпробвай го.

— Скоро си тръгвам. Няма да е справедливо спрямо никого от двама ни.

— Знам. И все пак ми се струва добра идея.

Борте обичаше да открива капаните, заложени от елфите.

Несрин нямаше нищо против, защото се оказваше по-добра от нея в издирването им.

Ала тази кула, за жалост на Борте, се бе срутила някъде в миналото и долните етажи бяха затрупани. Оцелял беше само един, и то без покрив.

Затова се обърнаха към Фалкан.

Докато хамелеонът се преобразяваше, смалявайки размерите си, Сартак дори не се помъчи да прикрие тръпката си на отвращение. Не я прикри и когато върху пропадналия каменен блок, на който допреди малко бе седял Фалкан, остана само едра стоножка. Насекомото се надигна и им махна с безчетните си малки крачета.

Несрин също я побиха тръпки, макар че Борте се засмя и вдигна ръка за поздрав към съществото.

Фалкан се запромъква между срутените камъни, за да надникне и провери оцеляло ли бе нещо от долните етажи.

— Не знам защо се мръщиш толкова, Сартак — изцъка с език Борте. — На мен ми се струва очарователно.

— Не е заради тварите, в които се превръща — сподели той, наблюдавайки срутените камънаци, сред които се бе провряла стоножката. — Просто си представям как костите му се стопяват, как плътта му се разтича… — Той пак потрепери и се извърна към Несрин. — Теб притесняваше ли те да гледаш приятелката си… хамелеонката?

— Не — рече искрено Несрин. — Всъщност не я бях виждала да се преобразява до онзи ден, за който са ти докладвали разузнавачите ти.

— Невъзможният изстрел — промълви Сартак. — Значи наистина си спасила хамелеон тогава.

Тя кимна.

— Казва се Лизандра.

Борте сръчка Сартак с лакът.

— Не ти ли се приисква да заминеш на север, братко? Да срещнеш лично тези хора, за които разказва Несрин? Хамелеонки, огнедишащи кралици и елфически принцове…

— Започвам да вярвам, че влечението ти по всичко, свързано с елфите, може да е опасно — измърмори Сартак.

— Взех си само един-два кинжала — възпротиви се Борте.

— От предишната наблюдателница заграби толкова много, че клетата Аркас едва излетя.

— Те са за продан — изпуфтя Борте. — Когато хората ни си извадят главите от задниците и разберат, че можем да въртим доходоносна търговия.

— Нищо чудно, че толкова си паснахте с Фалкан — обобщи Несрин и Борте я сръга грубо в ребрата.

Несрин се изкиска и я плесна през пръстите.

Борте сложи ръце на хълбоците си.

— За ваше сведение…

Оглушителен писък пресече думите й.

Не от Фалкан под тях.

Отвън. От Кадара.

Несрин зареди лъка си и се прицели още преди да изскочат на полето.

Където ги чакаха безброй руки. И навъсените им ездачи.

Сартак въздъхна и отпусна рамене. Борте обаче невъздържано си проправи път между двама им и изруга неприлично, без да сваля меча си — наистина изкован в Астерион, от арсенала на предишната кула.

Млад мъж, горе-долу на възрастта на Несрин, бе слязъл от рука си — птица, чието кафяво оперение беше толкова тъмно, че изглеждаше почти черно — и сега крачеше напето към тях със самодоволна усмивка на красивото си лице. Борте се втурна гневно към него през високите треви.

Скупчилите се рукини продължиха да ги изучват високомерно. Нито един от тях не се поклони на Сартак.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита Борте, спирайки с ръка на хълбока достатъчно далеч от младия мъж.

Той носеше кожено облекло като нейното, но цветовете на кожената лента около бицепса му… Берлад. Най-неприветливият от всички кланове, които бяха посетили, и един от по-силните. Ездачите му получаваха стриктно обучение и поддържаха пещерите си педантично чисти.

Без да удостои с внимание Борте, младият мъж се провикна към Сартак:

— Видяхме руките ви, когато прелетяхте над нас. Далеч си от лагера си, капитане.

Прецизно формулиран въпрос.

Борте изсъска:

— Махай се, Йеран. Никой не те е викал.

Той вирна вежда невъзмутимо.

— Май още не си се научила да си траеш.

Тя се изплю в краката му. Другите ездачи се напрегнаха, но Борте стрелна и тях кръвнишки.

Те сведоха поглед.

Иззад Несрин и Сартак се чу хрущене на камъни. Очите на Йеран пламнаха, а коленете му се превиха, сякаш се канеше да скочи към Борте, да я хвърли зад себе си, зърнал Фалкан да излиза от руните.

В облика на вълк.

Борте обаче се отдалечи от Йеран и обяви със захаросан гласец:

— Това е новият ми домашен любимец.

Йеран зяпна смаяно, прехвърляйки поглед между момичето и вълка, който седна кротко до Несрин. Тя не се сдържа и го почеса между пухкавите уши.

Хамелеонът й позволи, дори притисна глава към дланта й.

— В странна компания се движиш напоследък, капитан Сартак — скалъпи Йеран.

Борте щракна с пръсти пред лицето му.

— Под нивото ти е да приказваш с мен ли?

Той й се ухили лениво.

— Да не би най-сетне да имаш нещо смислено за казване?

Тя се наежи. Сартак обаче се изправи до клановата си сестра с едва доловима усмивка на лице.

— Имаме работа по тези земи и спряхме за почивка. Вас какво ви води толкова далеч на юг?

Йеран хвана дръжката на дългия нож върху хълбока си.

— Три от пилетата ни изчезнаха. Тръгнахме да ги търсим, но не намираме нищо.

Коремът на Несрин се сви, щом си представи как паяците се прокрадват из гнездата, между руките, до пухкавите пиленца, така свирепо бранени. До човешките семейства, спящи толкова наблизо.

— Кога са били отвлечени? — поинтересува се Сартак с каменно лице.

— Преди две нощи. — Йеран потри челюстта си. — Подозирахме, че са бракониери, но не попадаме нито на човешка миризма, нито на дири, нито пък на лагер.

Погледни нагоре! Проклетото предупреждение от наблюдателницата в Ейдолон прокънтя в ума на Несрин.

Явно и в този на Сартак, ако съдеше по стегнатите му челюсти.

— Връщай се в лагера си, капитане — каза Сартак на Йеран, посочвайки стената от планини отвъд равнината, чиито сиви скали изглеждаха толкова голи в сравнение с живота, който кипеше около тях. Дагулските възвишения като че неизменно ги съзерцаваха. В очакване. — Не пристъпвайте по-надалеч.

Предпазливост изпълни кафявите очи на Йеран и той надникна към Борте, сетне обходи с поглед Сартак, Несрин и Фалкан.

— Каранкуи.

Ездачите се разшаваха нервно. Името накара дори руките да размърдат тревожно криле, сякаш и те го знаеха.

Борте обаче рече на всеослушание:

— Чухте брат ми. Връщайте се в лагера си.

Йеран й се поклони подигравателно.

— Ти се върни в твоя, и аз ще се върна в моя, Борте.

Тя оголи зъби насреща му.

Йеран все пак яхна рука си с ловко, елегантно движение, а като даде знак с брадичка, другарите му отлетяха. Той изчака да се издигнат достатъчно, преди да заяви на Сартак:

— Ако каранкуи започват да ловуват в териториите ни, ще трябва да съберем хайка, за да ги отблъснем. Преди да е станало твърде късно.

Порив на вятъра грабна плитката на Сартак и я понесе към онези сиви планини. На Несрин й се прииска да види лицето му, да разчете изражението му в мига, в който Йеран спомена „хайка“.

— Ние ще се справим — увери го Сартак. — А вие бъдете нащрек. Пазете децата и пилетата си.

Йеран кимна мрачно — войник, получил заповед от командира си, капитан, получил заповед от принца си. После се вторачи в Борте.

Тя му отвърна с вулгарен жест.

Йеран само й намигна, преди да подсвирне на птицата си и да излети в небето, завихряйки със себе си мощна струя въздух, която развя плитките на Борте.

Тя го проследи с поглед, докато не настигна братята си, а след това се изплю на земята, където допреди малко бе стоял рукът му.

— Копеле! — процеди през зъби, завъртя се и закрачи ядно към Несрин и Фалкан.

Хамелеонът се преобрази, олюлявайки се на крака, докато човешкият му облик се възвръщаше полека.

— Долу няма нищо важно — съобщи, когато Сартак също отиде при тях.

Несрин се вгледа смръщено във Възвишенията.

— И бездруго смятам, че е време да съставим друга стратегия.

Сартак проследи погледа й, приближавайки се толкова до нея, че топлината на тялото му се просмука в нейното. Двамата дълго не отлепиха очи от планинската стена пред тях, вглъбени в онова, което ги очакваше отвъд нея.

— Онзи млад капитан Йеран… — подхвана предпазливо Фалкан, извърнал глава към Борте. — Май го познаваш добре.

Тя се навъси.

— Той ми е годеник.