Кулата на зората

25

Ирен и Каол тръгнаха към библиотеката на Торе веднага след обяда. Каол яхна коня си сравнително лесно и Шен го потупа одобрително по гърба. На една малка част от Ирен й се прииска да се усмихне широко, като забеляза, че Каол срещна погледа на мъжа и му благодари със сдържана усмивка.

А когато минаха през белите стени, когато исполинското тяло на Торе се издигна пред тях и ароматът на лимон и лавандула изпълни ноздрите й… друга част от нея се отпусна под внушителната сянка на кулата. Както неизменно се случваше още от първия момент, в който я съзря да се извисява над града, докато корабът й най-сетне наближаваше бреговете на Антика. Досущ като светла ръка, вдигната за поздрав.

Сякаш й казваше: „Добре дошла, дъще! Очаквахме те“.

Библиотеката заемаше едни от по-долните етажи на Торе и повечето й коридори бяха снабдени с рампи, улесняващи преминаването на количките, с които библиотекарите разнасяха книгите и събираха забравените от небрежни ученици.

Тук-там имаше и по няколко стъпала, по които на Ирен й се налагаше да стисне зъби, за да го избута нагоре.

След всеки подобен случай той я поглеждаше учудено. А когато накрая тя го попита защо го прави, той отвърна, че за пръв път докосвала количката му. За пръв път я бутала.

Имаше основание. Въпреки това го предупреди да не свиква и го остави сам да се придвижва по ярко осветените коридори на Торе.

Срещнаха ги шепа момичета от класа по самоотбрана, които спряха да полюбезничат с лорда, а той ги удостои с кривата си усмивка, заради която се разкискаха още преди да са се отдалечили достатъчно. Ирен им се усмихна, клатейки глава.

Навярно доброто й настроение се дължеше на факта, че цялото му ходило от глезена надолу започваше да си възвръща и чувствителността, и движенията. Беше го принудила да изтърпи още една серия упражнения, преди да поемат насам, карайки го да легне на килима, където му помогна да върти краката си, да ги разтяга и сгъва. Упражнения, предвидени да подобрят кръвообращението им, а с малко късмет — да съживят още по-голяма част от тях.

Напредъкът бе достатъчен да задържи усмивката на Ирен чак до бюрото на Ноуша, където библиотекарката се мъчеше да напъха няколко книги в тежката си кожена чанта. Явно приключваше работа.

Ирен надникна към звънеца, издрънчал едва преди няколко нощи, но не си позволи да пребледнее. Каол носеше меч и кинжал, които закачи по тялото си с такава ловкост, че чак я изуми. Стори го дори без да погледне натам, използвайки мускулната памет на пръстите си. Ирен си представи как всяка сутрин си бе слагал ножниците и всяка вечер ги бе свалял.

Тя се облегна на бюрото и заяви на Ноуша, която преценяваше Каол с поглед, докато неговите собствени очи анализираха нея самата:

— Ще те помоля да ми покажеш откъде си взела онези книги на ейлвийски. И свитъците.

Ноуша сбърчи белите си вежди.

— Ще си имам ли неприятности?

Погледът й се плъзна към меча, който Каол бе разположил в скута си, за да не дрънчи острието по колелата на количката му.

— Ще опитам да ти ги спестя — отговори тихо Ирен.

Зад тях, свита на кълбо в креслото пред запалената камина в просторната читалня, дремеше една снежнобяла котка на Баст, чиято дълга опашка се люлееше като махало от ръба на възглавницата. Несъмнено подслушваше всяка тяхна дума, навярно за да докладва на посестримите си.

Ноуша въздъхна рязко, както я бе виждала да прави стотици пъти, но им махна да я последват по главния коридор. Минавайки покрай някаква библиотекарка, й излая на халха да наблюдава бюрото й.

Когато тръгнаха след Ноуша, бялата котка открехна едното си зелено око. Ирен й се поклони почтително, а тя просто задряма отново, удовлетворена от оказаното внимание.

В продължение на дълги минути Ирен наблюдаваше как Каол обхожда с поглед цветните фенери, топлите каменни стени, безкрайните рафтове с книги.

— Това място по нищо не отстъпва на кралската библиотека в Рифтхолд — отбеляза той.

— И тя ли е толкова голяма?

— Не, тази е по-голяма. И определено по-стара.

В очите му танцуваха сенки — късчета спомени, за които Ирен се питаше дали няма да зърне следващия път, когато работеше по него.

Днешният сеанс… Беше я омаломощил до болка.

Но солените сълзи я пречистиха. Пречистиха я така, както не бе подозирала, че й е потребно.

Спускаха се все по-надълбоко и по-надълбоко в недрата на Торе, използвайки главната рампа, виеща се надолу по етажите. Подминаваха библиотекари, подреждащи книги по рафтовете, отделни ученици или групи, струпани около масите, лечителки, ровещи из вехти томове в стаи без врати, и тук-там котки на Баст, излегнати по рафтове, сновящи из сенките или просто седнали на някоя пресечна точка, като че чакаха нещо.

И продължаваха да се спускат.

— Откъде знаеше, че трябва да ги търсиш тук? — попита Ирен зад гърба на Ноуша.

— Поддържаме надежден регистър — отвърна лаконично главната библиотекарка.

Каол хвърли на Ирен поглед, който казваше: „И в Рифтхолд си имаме вкиснати библиотекари“.

Тя прехапа устна, за да не се ухили. Ноуша надушваше смеха и шегите, както ловджийското куче плячката. И ги стъпкваше с подобаваща свирепост.

Накрая достигнаха тъмен коридор, миришещ на камък и прах.

— Вторият шкаф надолу по коридора. Внимавайте с книгите! — предупреди ги стегнато Ноуша и си тръгна, без да надзърне назад.

Каол вирна учудено вежди и Ирен едва преглътна кикота си.

Но лесно забрави смеха, щом наближиха посочения шкаф. Купчини свитъци лежаха закътани под книги, по чиито гръбнаци лъщяха ейлвийски букви.

Каол посвирна през зъби.

— От колко години съществува Торе?

— От хиляда и петстотин.

Той застина.

— И библиотеката е от същото време?

Ирен кимна.

— Всичко е построено наведнъж. Подарък от една древна кралица на лечителката, спасила живота на детето й. Място, където да изучава занаята си и да живее… близо до двореца. Където и други със същата дарба да идват да се учат.

— Значи кулата е много по-стара от хаганата.

— Хаганите са последните владетели от върволицата завоеватели, покорявали тези земи. И определено най-благосклонните след онази първа кралица. Дворецът не е останал невредим като Торе. Частта, в която са те настанили, е изградена върху руините от дома на споменатата кралица. След като завоевателите, дошли поколение по-рано преди хаганата, го изравнили със земята.

Каол изруга приглушено, почти недоловимо.

— Лечителните — додаде Ирен, оглеждайки рафтовете — винаги са били търсени както от владетелите на трона, така и от нашествениците. Всички други постове в двореца могат да се окажат… ненужни. Но кула, пълна с жени, които са способни да те избавят от смъртта, дори да си с единия крак в гроба…

— Е по-скъпа от злато.

— Което повдига въпроса защо предишният крал на Адарлан… — Едва не изрече твоят крал, но думата вече звучеше странно в главата й. — Защо е решил да унищожи всички с лечителска дарба на континента си.

„Защо нещото в него го е подтикнало да го стори“, почти се поправи тя.

Каол не срещна погледа й. Ала не от срам.

Знаеше нещо. Нещо друго.

— Какво? — попита го Ирен.

Той обходи с очи притулените рафтовете, ослушвайки се за други хора наоколо.

— Наистина беше… обсебен. Похитен.

С ужас бе осъзнала чия тъмна сила бори в раната му — ужас, който обаче беше призовал магията й на война. Сякаш гъстата мъгла на страха се разсея и остана единствено ослепителният й гняв, захранван от тъгата й, неугасващ в свирепия й устрем към мрака. И все пак… значи кралят наистина е бил обсебен. През цялото това време.

Каол извади някаква книга от шкафа и я запрелиства, без дори да се опита да прочете нещо от страниците й. Със сигурност не знаеше ейлвийски.

— Той разбираше какво го е сполетяло. Човекът в него се бореше с всички сили. И съзнаваше, че похитителите му… — Валгите. — … че ги привличат хората с дарби. — Магически дарби. — Че искат да покорят именно тях. Заради мощта им.

Да ги обсебят, както бяха обсебили краля. Каквото изобразяваше и илюстрацията в „Песен на корените“.

Коремът на Ирен се сви.

— По тази причина човекът в тялото на краля задържа контрола, колкото да заповяда всички магьосници да бъдат убити. По-добре бе да ги екзекутират, вместо да ги използват срещу него. Срещу нас.

Да ги превърнат в приемници на демоните, в оръжия.

Ирен се облегна на рафтовете зад тях, плъзвайки ръка към гърлото си. Пулсът й препускаше бясно под пръстите й.

— Намрази сам себе си заради това решение. Но си даваше сметка, че е нужно. Магията не биваше да попада в ръцете на нашествениците. Не биваше да откриват притежателите й. Затова заповяда да съставят списъци. И обяви парична награда за доносниците, а сетне събра отряд, който да излови всички надарени.

Магията не беше изчезнала от само себе си.

— И… намерил е начин да прогони…?

Каол кимна отсечено.

— Дълга история, но съумя да я потисне. Да я заприщи. Да попречи на онези паразити да се докопат до желаните приемници. Само с чистка можеше да им ги отнеме.

Кралят на Адарлан бе пресушил магията, бе избил носителите й, беше изпратил хората си да екзекутират майка й и безчет други… ала не от сляпа омраза, а заради кървавия си план да избави човечеството?

Сърцето й тътнеше из цялото й тяло.

— Но лечителните… силите ни не са пригодни за битка. Вече видя какво умея, нищо повече.

Той впери взор в нея.

— Мисля, че притежаваш нещо, което желаят на всяка цена.

Косъмчетата по ръцете й настръхнаха.

— Или ти пречат да го опознаеш истински.

Тя преглътна, долавяйки как кръвта напуска лицето й.

— Като… като раната ти.

Каол кимна.

Ирен въздъхна треперливо и се насочи към рафта пред себе си. Към свитъците.

Пръстите му леко докоснаха нейните.

— Няма да позволя да те наранят.

Като че ли очакваше опровержението й. Но тя му вярваше.

— Ами онова, което ти показах одеве? — попита, посочвайки към свитъците.

„Знаците на Уирда“, така ги беше нарекъл.

— Част от същото нещо. По-древен вид сила. Различен от магията.

А той имаше приятел, способен да ги разчита. Да ги използва.

— Най-добре да побързаме — подкани го Ирен, съзнавайки, че някой може да ги подслушва. — Сигурна съм, че книгата с информация за хроничните гъбички по краката ти е някъде тук, пък и вече огладнявам.

Каол я стрелна недоумяващо. Тя сви извинително рамо.

В очите му обаче танцуваше смях, когато започна да трупа книги в скута си.

Лицето и ушите на Несрин бяха изтръпнали от студ, когато Кадара кацна на една оголена скала навръх малка планинска верига от сив камък. Не усещаше и крайниците си въпреки коженото облекло, макар че, когато Сартак й помогна да слезе от гърба на рука, ги прониза остра болка.

Принцът направи гримаса.

— Забравих, че не сте свикнали да яздите толкова дълго.

Всъщност сковаността не я измъчваше толкова, колкото пълният й до пръсване пикочен мехур.

Несрин стисна крака и плъзна поглед по терена, който Кадара бе избрала за лагер на господаря си. От три страни го бранеха големи скали и колони от сив камък, а над тях като навес надвисваше широка канара, но не виждаше достатъчно закътано място. А да попита принца къде да се облекчи…

Сартак просто посочи към някакви камънаци.

— Отидете там, ако имате нужда от уединение.

Несрин кимна с пламнало лице и без да го погледне в очите, забърза към посоченото място. Като се промъкна между двата големи камъка, излезе на друга скална тераса, отвъд която зееше стръмна урва с мрежа от поточета по далечното си дъно. Тя застана на завет зад един по-малък камък и припряно разкопча панталона си.

Когато, все още трепереща, се запъти обратно към Сартак, принцът вече бе разтоварил повечето багаж от гърба на Кадара, оставяйки единствено седлото. Несрин доближи величествената птица, която я наблюдаваше съсредоточено, и вдигна ръка към първата катарама…

— Недейте — рече спокойно Сартак. Тъкмо стоварваше багажа им под скалния покрив, облегнал сулда си на стената отзад. — Не махаме седлата по време на път.

Несрин свали ръката си и огледа красивия рук.

— Защо?

Сартак извади две шалтета, разгърна ги до скалната стена и се настани върху едното.

— Ако попаднем в засада, ако изникне опасност, трябва да сме готови незабавно да излетим.

Тя обходи с очи обграждащата ги планина, небето, обагрено в розово и оранжево от залеза. Асимил — малка, самотна планинска верига, ако географската й памет не я лъжеше. Доста на север от Таван, планината на рукините. Не бяха видели село, нито друга следа от цивилизация през последния час, а сред тези самотни върхове навярно ги дебнеха свлачища, внезапни порои… Да, опасности имаше в изобилие.

И вероятно на подобна височина можеха да ги достигнат само други руки. Или уивърни.

Сартак извади метални кутии със сушени меса и плодове, както и две малки питки.

— Зървали ли сте ги на живо? Летящите зверове на Морат?

Воят на вятъра отвъд скалната стена почти заглуши въпроса му. Нямаше представа как бе отгатнал за какво си мисли.

Кадара се настани до една от трите щръкнали скали, прилепяйки криле до тялото си. Бяха спрели веднъж преди това, за да се нахрани рукът, а те да се облекчат. И за да не му се налага на рука да търси вечерята си сред голите върхове. С пълен корем, Кадара започваше да се отпуска в дрямка.

— Да — отвърна Несрин и развърза кожената лента в основата на късата си коса, разресвайки я с премръзнали пръсти. Зае се да разплита възлите, благодарна, че заниманието й попречи да изтръпне при спомена за вещиците и зверовете им. — Като размер Кадара е две трети от уивърна. Дори наполовина по-малка. Така ми се струва. Едра или дребна е за рук?

— Нали уж бяхте чували всички истории за мен…

Несрин изсумтя, разтръска косата си за последно и отиде при шалтето и храната, които й бе приготвил.

— Знаете ли, че ви наричат Крилатия принц?

Бледа усмивка.

— Да.

— Харесва ли ви тази титла?

Тя се разположи върху шалтето, кръстосвайки крака под себе си.

Сартак й подаде кутията с плодове и я подкани да си вземе. Без дори да го изчака, Несрин нападна лакомо гроздето, охладено от полета в студения въздух.

— Харесва ли ми титлата? — повтори вглъбено той, откъсна парче хляб и й го подаде. Тя го пое, кимвайки благодарно. — Странно е да се превърнеш в легенда още докато си жив. — Сартак надникна косо към нея и отхапа от хляба си. — Вие самата сте заобиколена от живи легенди. Те как гледат на това?

— На Елин определено й харесва. — Не познаваше друг човек с толкова много прозвища и звания; и то такъв, който с радост ги развяваше. — Останалите… май не ги познавам достатъчно добре, че да предположа. Въпреки че Едион Ашривер… той е от соя на Елин. — Тя пъхна едно зърно грозде в устата си и се приведе напред, за да откъсне още няколко, слагайки ги в дланта си. — Двамата са братовчеди, но се държат по-скоро като брат и сестра.

Сартак я погледна замислено.

— Вълкът на Севера.

— Чували сте за него?

Той й подаде металната кутия със сушено месо и й позволи да си избере парчета.

— Както вече ви казах, капитан Фалик, шпионите ми си вършат добре работата.

Тънък лед — вървеше по тънък лед. Ако му се стореше твърде ентусиазирана, ако хвалеше приятелите си прекалено много, принцът щеше да заподозре, че го подтиква към съюза. Но пък и бездействието не й бе в природата. В градската стража обикновено си намираше все някаква дейност за почивния си ден — или се разхождаше из Рифтхолд, или помагаше на баща си и сестра си да приготвят печивата за следващия ден, или пък нещо друго.

„Ветрогонке моя — беше я нарекла веднъж майка й. — Не те свърта на едно място, все тичаш подир вятъра. Къде ли ще те призове някой ден, розичке мила?“

Ето колко далеч я бе довел вятърът.

— Тогава се надявам — рече Несрин — шпионите ви да са ви уведомили за легендарния Гибелен легион на Едион.

Сартак кимна леко, видимо прозрял всичките й планове. Въпреки това просто довърши къшея си хляб и я попита:

— А какви истории разказват за вас, Несрин Фалик?

Тя задъвка парче осолено свинско.

— Никой не разказва истории за мен.

Това не я притесняваше. Славата, величието… Явно други неща я интересуваха повече.

— Дори тази за стрелата, спасила живота на една хамелеонка? За невероятния изстрел от покрива на далечна сграда?

Тя рязко извърна глава към него. Сартак просто отпи глътка вода с изражение, което сякаш й напомняше: „Вече казах, че шпионите ми си ги бива!“.

— Мислех, че Аргун се занимава с поверителните сведения — изтъкна предпазливо Несрин.

Той й подаде мяха с водата.

— Аргун обича да се хвали. Пък и не бих нарекъл тази история „поверителна“.

Несрин отпи няколко глътки вода и вдигна вежда.

— За разлика от тази?

Сартак се засмя.

— Май сте права.

Сенките ставаха все по-гъсти и започваха да се удължават. Вятърът се усилваше. Тя обходи с очи скалата около тях и товара, който носеха.

— Предполагам, че не бива да палим огън?

Принцът поклати глава и тъмната му плитка се люшна.

— Ще бъде като маяк. — Той стрелна свъсено кожените й дрехи, багажа, струпан около двама им. — Взел съм дебели одеяла.

Довършиха вечерята си в мълчание, докато слънцето гаснеше и звездите се пробуждаха в чезнещата ивица от яркосиньо. Луната изплува в небето, окъпвайки лагера им в достатъчно светлина, че да виждат наоколо. Принцът затвори металните кутии и ги върна по раниците.

Кадара захърка от ръба на скалата и дълбокото й хриптене заотеква в камъка.

Сартак се подсмихна.

— Предварително се извинявам, ако не ви даде да мигнете.

Несрин поклати глава. Намираше се високо в планината над тревистите поля и споделяше един лагер с истински рук и Крилатия принц… Не, семейството й нямаше да повярва.

Погледаха нощния небосклон мълчаливо, намирайки се все още далеч от съня. Една по една изгряваха и останалите звезди, по-наситени, отколкото ги бе виждала дори от кораба в открито море. Различни звезди, осъзна с почуда, от онези на север.

Различни, но същите тези звезди бяха пламтели над прадедите й, над баща й. Дали трудно се бе разделил той с тях? Дали му липсваха? Никога не говореше за това — какво беше чувството да се преселиш в земя с чужди звезди, дали не се усещаше изгубен нощем.

— Стрелата на Неит — обади се Сартак след незнайно колко минути, облегнал гръб на скалата.

Несрин изтръгна поглед от звездите и съзря лицето му, обляно в лунна светлина. Сребърни отблясъци танцуваха по ониксовата му плитка.

Той опря ръце на коленете си.

— Така ви наричаха шпионите ми. И аз самият така ви наричах, докато не пристигнахте. Стрелата на Неит. — Богинята на стрелците и лова. Народ от древно пясъчно кралство на запад я бе привнесъл в големия пантеон на хаганата. Едното ъгълче на устата му се кривна в усмивка. — Така че не се учудвайте, ако някоя и друга история за вас вече пътува към другия край на света.

Несрин впи поглед в него, докато воят на планинския вятър се сливаше с хъркането на Кадара. Открай време блестеше като стрелец, гордееше се със завидно точното си око, но не се бе научила на това от копнеж по слава, а защото стрелбата й доставяше удоволствие, даваше й посока, в която да отправи ветрогонството си. И все пак…

Сартак прибра и последната храна, обходи набързо лагера, за да се увери, че са в безопасност, и на свой ред отскочи до уединените камъни.

Останала само под взора на чуждите звезди, Несрин се усмихна.