Кулата на зората

55

Агонията го прониза, неспирна и безмерна.

Загуби свяст след минута. И пропадна в това място. В тази яма.

Чак до самия й край.

До пъклената пещера под древна планина.

Където бе заключвал и погребвал всичко. Където всичко бе пуснало корени.

Кухата основа, изкопана и изровена, рухнала в бездънен трап.

Нищо.

Нищо.

Нищо.

Безсмислие и нищо.

Първо видя баща си. Майка си, брат си и онази студена планинска крепост. Видя стълбището, обгърнато в лед и сняг, оплискано с кръв. Видя мъжа, на когото се продаде, за да спаси Елин. Селена.

Спаси жената, която обичаше, изпращайки я на друга мисия. Във Вендлин, решил, че там е по-добре от Адарлан. Да убие кралското семейство.

Баща му излезе от мрака — огледален образ на мъжа, в когото вероятно се бе превърнал, или поне един ден щеше. Ненавист и разочарование кривяха лицето му, докато се взираше в сина, който бе могъл да има.

Но на каква цена? Затворническа присъда.

Или пък опит да му даде свобода? Да спаси безполезния си, блуден син от злото, което навярно бе подозирал, че ще почерни земите им.

Той обаче беше престъпил обещанието към баща си.

Мразеше го, но ето че поне той — злобното, нещастно копеле — беше удържал на своята част от уговорката.

За разлика от него самия.

Клетвопрестъпник. Изменник.

А всичко, което бе успял да постигне, свърши потъпкано от Елин. Честта му най-вече.

Елин с присъщата й лекота, с вечната мъглявина около нея… Погазил бе всичките си клетви заради нея. Всичките си принципи.

Сега я виждаше в мрака.

Златните коси, тюркоазените й очи — последната улика, последното парче от пъзела.

Лъжкиня. Убийца. Крадла.

Приличаше се на слънце, излегната върху ложе на личния си балкон в двореца с книга в скута. Килна глава настрани и го измери с обичайната си ленива, половинчата усмивка. Котка, обезпокоена по време на отдих.

Мразеше я.

Мразеше лицето й, резливата насмешка в него. Стръвният й, лют нрав, способен да разкъса човек на парчета дори без думи — само с един поглед. Само с миг мълчание.

Тя обожаваше подобни моменти. За тях живееше.

И го бе омагьосала с живия си пламък. Заради нея беше готов да се откаже от всичко. От честта си. От положените клетви.

Заради тази високомерна, надменна, самодоволна жена хвърли на вятъра толкова много от себе си.

А тя просто го запокити като строшена играчка.

И се хвърли в обятията на онзи елфически принц, излязъл от мрака. Точно той дойде сега при ложето й и седна в единия му край.

Половинчатата й усмивка се промени. Очите й грейнаха.

Смъртоносното й, хищническо внимание се съсредоточи в принца. И това като че ли я запали. Разбуди я. Устреми я. Съживи я.

Огън и лед. Край и начало.

Не се докосваха един друг.

Просто поседяха на ложето, разговаряйки безмълвно. Сякаш всеки от тях най-после бе намерил своето отражение в този свят.

Мразеше ги.

Мразеше ги заради лекотата им, силата на връзката им, чувството за единение.

Тя го съсипа, съсипа живота му, а след това отиде при принца, като че просто обикаляше от стая на стая.

А когато всичко рухна, когато той обърна гръб на същинското в живота си, когато излъга човека, който бе най-важен за него, за да опази тайните й, тя не дойде да се бори. Не се притече на помощ.

Върна се цели месеци по-късно и запрати всичко право в лицето му.

Припомни му колко е безполезен. Що за нищожество беше.

„Напомняш ми за това какъв може да бъде светът. Какъв трябва да бъде.“

Лъжи. Думите на момиче, което му беше признателно, че му е дарил свободата, че го е тласнал да изреве отново в лицето на света.

Момиче, което спря да съществува в нощта, когато откриха онова тяло в леглото.

Когато беляза лицето му.

Когато опита да забие кинжал в сърцето му.

Хищникът в очите й… тогава се изтръгна от оковите.

И повече нищо не можеше да я обуздае. Понятия като чест, дълг, доверие вече не значеха нищо за нея.

Изкорми онзи мъж в тунела. Пусна тялото му, затвори очи и по лицето й се изписа същият захлас като в изблиците й на страст. А като ги отвори…

Убийца. Лъжкиня. Крадла.

Още седеше на ложето с елфическия принц до себе си и двамата наблюдаваха сцената в тунела като зрители на спортно състезание.

Гледаха как Арчър Фин се срутва върху каменния под, окървавен, с обтегнато от шок и болка лице. Гледаха как Каол стои вцепенен, безмълвен, докато тя вдишваше смъртта пред себе си, отмъщението.

Докато Селена Сардотиен се стопяваше напълно.

„Ти винаги ще си ми враг.“

Думи, изревани с десетгодишна ярост.

И напълно искрени. Искрени като на всяко дете, изстрадало толкова от ръката на Адарлан.

Като на Ирен.

Градината изплува от друго кътче на мрака. Градината и колибата, майката и смеещото се дете.

Ирен.

Най-изненадващата гледка. Човекът, когото най-малко бе очаквал да зърне тук, в мрака.

Ала и нея беше предал. И нея, и Несрин.

Трябваше да изчака, да покаже уважение и към двете, приключвайки едната връзка, преди да се впусне в другата, но ето че и в това се провали.

Елин и Роуан продължаваха да се припичат на шезлонга.

Елфическият принц пое нежно, благоговейно ръката на Елин и я обърна. Изложи китката й на слънцето. Бледите белези от окови.

Роуан прокара палец по тях. Огънят в очите на Елин затанцува.

Принцът продължи да милва белезите й, докато маската не падна от лицето й.

Там гореше огън. И гняв. И решимост.

Но и тъга. Страх. Отчаяние. Вина.

Срам.

Гордост и надежда, и любов. Тежината на бреме, от която бе бягала досега…

„Обичам те.“

„Съжалявам.“

Понечила бе да му обясни. Поднесла му беше истината колкото можа по-ясно, преди да си тръгне, за да я разбере. И говореше искрено.

„Съжалявам.“

За лъжите. За всичко, което беше причинила на него и живота му. Задето се беше заклела, че ще избере него, че винаги ще избира него.

Искаше му се да я мрази заради тази лъжа. Заради обещанието, което бе захвърлила нейде из мъгливите гори на Вендлин.

Но някак…

Като я гледаше с принца, без обичайната й маска… Това беше дъното на нейната яма.

Отишла бе при Роуан с изтерзана душа. И му се беше разкрила така, както пред никой друг. А накрая се бе завърнала цяла.

Но беше изчакала — беше изчакала, преди да му се отдаде напълно.

Каол от дълго време копнееше по Ирен и я заведе в леглото си, без да помисли за Несрин, но Елин…

Двамата с Роуан погледнаха към него. И двамата неподвижни като сърни в гората. А очите им преливаха от разбиране. От състрадание.

Елин се беше влюбила в друг, бе пожелала друг — толкова силно, колкото той желаеше Ирен.

Ала точно Елин — безбожната, непочтителна Елин — бе проявила уважение към него. Далеч повече, отколкото той към Несрин.

Елин кимна, сякаш в знак на потвърждение.

А Роуан… Принцът й бе позволил да се върне в Адарлан. Да изпълни дълга си към кралството си, но и сама да реши какво иска. Кого иска. А ако бе избрала Каол вместо него… Той знаеше дълбоко в себе си, че Роуан би отстъпил. Ако така Елин щеше да е щастлива, Роуан би си тръгнал без дори да й разкрие болката си.

Срамът натежа върху гърдите му, противен и мазен.

Беше я нарекъл чудовище. Заради силата й, постъпките й. А сега…

Не я винеше.

Разбираше я.

Да, беше му обещала някои неща, но… се бе променила. Общият им път се бе променил.

И Каол я разбираше.

Той самият беше дал обещание на Несрин — макар и не изрично. А когато се промени, когато пътят му се промени… когато Ирен се появи на него…

Разбираше я.

Елин му се усмихна едва доловимо. После двамата с Роуан се изпариха като мараня под слънцето.

Оставяйки след себе си червен мраморен под с локва кръв.

Нещо тупна глухо, гротескно върху гладките плочки. Отсечена глава.

Писък на агония, гняв и отчаяние.

„Обичам те!“

„Върви!“

Раздяла. Тази раздяла го гнетеше най-много.

Когато се обърна и побягна. Зарязвайки приятеля си, брат си в онази зала.

Когато избяга от битката, от смъртта.

Дориан му бе простил. Не го винеше.

Но това не променяше факта, че Каол беше избягал. Беше го изоставил.

И защо? Всичките му планове и добри намерения отидоха на вятъра.

Сега Дориан стоеше пред него с ръце в джобовете и бледа усмивка на лице.

Каол не заслужаваше да служи на такъв мъж. На такъв крал.

Мракът плъзна по-напред. Разкри оплисканата в кръв съвещателна зала. Принцът и краля, на когото бе служил. И зверствата, които бяха причинила на хората му.

В онази тъмница под двореца.

Съзря усмивката на Дориан, докато Рес крещеше, а Бруло плюеше в лицето му.

Той беше виновен — за всичко. За всеки миг на агония, за жестоката им смърт… Мракът му разкри ръцете на Дориан — как боравят с онези злокобни инструменти под двореца. Как пръска кръв и хрущят кости. Уверени, чисти ръце. И онази усмивка.

Каол знаеше. Още тогава го бе осъзнал. Нищо не можеше да помогне на хората му; на Дориан, който трябваше да живее с тези спомени.

Дориан, когото беше изоставил в двореца.

Точно този момент — тъмнината го въртеше пред очите му отново и отново.

Когато Дориан се опълчи. Когато разкри магията си — същинска смъртна присъда, — за да му спечели време.

Толкова се бе страхувал — от магията, от загубата, от всичко. А именно страхът… той го беше тласнал по този път. Колкото и да се бореше с него, накрая му коства прескъпо. И не му позволи да мисли трезво.

А когато се случи най-лошото, когато видя онзи черен нашийник, изпотрошените тела на хората си, окачени по портите на двореца като пиршество за гарваните…

Рухна из основи. Сякаш планината на някогашния му живот се срути и той пропадна в ямата под нея.

Загуби разума си, контрола над себе си.

В Рифтхолд намери малко късче покой дори след травмата си, но…

Беше като да превързваш прободна рана в корема.

Не се беше излекувал. Останал без пристан и вяра, дори не искаше да се излекува.

Самото му тяло — да, и все пак…

Една част от него му нашепваше, че го заслужава.

А раната в душата… Нея нарочно остави да загнива.

Неудачник, лъжец, клетвопрестъпник.

Мракът го поглъщаше, носен от призрачен вятър.

Можеше завинаги да не помръдне оттук. От всевечната тъма.

Да, прошепна тя.

Можеше да остане, да беснее, да мрази, да се превърне в сянка.

Ала все така усмихнат, Дориан още стоеше пред него. Сякаш чакаше нещо.

Него. Чакаше него.

Поне едно от обещанията си не бе прекрачил.

Да ги спаси.

Приятелят и кралството си.

Още имаше шанс.

Дори тук, на дъното на този черен ад, имаше шанс.

А пътят му дотук… Не, нямаше да поглежда назад.

„Ами ако напред ни чакат само още болка и отчаяние?“

Елин беше отвърнала с усмивка на въпроса, който й бе задал на онзи покрив в Рифтхолд, като че знаеше, като че много преди него беше научила, че неизменно ще стигне до тази яма. И сам ще разбере отговора.

„Тогава не е дошъл краят.“

И краят…

Краят не беше дошъл. Пукнатината в него, това тъмно дъно — те не бяха краят.

Оставаше му едно обещание.

И поне на него щеше да удържи.

„Не е дошъл краят.“

Той се усмихна на Дориан, чиито сапфирени очи блестяха от радост — от любов.

— Прибирам се у дома — промълви на брат си, на краля си.

Дориан само кимна и се изпари.

Зад него стоеше Ирен.

Искреше от бяла светлина, ярка като новородена звезда.

— Мракът ти принадлежи. Ти го определяш. Можеш да му дадеш сила или да го превърнеш в напълно безобиден — каза приглушено тя.

— Бил ли е някога валгски?

Думите му отекнаха в нищото.

— Да. Но вече е твой. Поне това място, тази последна частица от него.

Щеше да остане тук като белег, за да му напомня.

— Ще се разрасне ли наново?

— Единствено ако ти му позволиш. Ако не го запълниш с добри неща. Ако не простиш. — Не само на другите, а и на себе си. — Но ако се пазиш, ако… ако се обичаш… — Устните й потрепериха. — Ако се обичаш толкова, колкото аз те обичам…

Нещо заблъска в гърдите му. Ритъм, който бе замлъкнал тук, долу.

Ирен протегна ръка към него и сиянието й затанцува в мрака.

„Не е дошъл краят.“

— Ще боли ли? — попита дрезгаво той. — Обратният път?

Пътят към живота, към него самия.

— Да — пророни Ирен. — Но за последно. Мракът не иска да те загуби.

— Боя се, че не мога да кажа същото за него.

Усмивката й бе по-ослепителна от сиянието около тялото й. Звезда. Тя беше паднала звезда.

Отново протегна ръка. Безмълвно обещание — за всичко, което го очакваше от другата страна на мрака.

Предстоеше му още много работа. Клетви за спазване.

А жената пред него, усмивката й…

Живот. Тепърва щеше да се любува на живота, да се бори за него.

Срутването, започнало и приключило тук… Да, негово си беше, принадлежеше му. Полагаше му се да рухне, за да може изковаването на всичко да бъде наченато наново.

За да започне отначало.

Дължеше го на краля си, на страната си.

И на себе си.

Ирен кимна сякаш в потвърждение.

Каол се изправи.

Огледа тъмнината, неразделна част от него. Ала този път тя не го уплаши.

Той се усмихна на Ирен и я хвана за ръката.