Кулата на зората

17

Братовчедите на Несрин бяха на училище, когато почука на дворната врата на прекрасната къща на чичо си и леля си в квартала „Руни“. Откъм прашната улица, отвъд високите, дебели дувари се виждаше само резбованата дъбова врата, подсилена с волути от желязо.

Но когато двамата стражи отвориха външната порта и я поканиха да влезе, пред нея се разкри сенчест, широк двор с настилка от светли камъни, обграден с колони, по които пълзяха пурпурни бугенвилеи. В средата му ромонеше фонтан, украсен с пъстроцветни морски стъкълца.

Къщата беше типична за Антика и за балрунския народ, от който произхождаха Несрин и семейството й. Цялата сграда бе приспособена към пустинния климат, издигната сред слънце и вятър: заради жегата прозорците никога не се изграждаха с южно изложение, а улавящите бриза тесни кули върху покрива й се извисяваха с гръб към пясъчния източен вятър, за да не го допускат в стаите, които охлаждаха. Семейството й нямаше късмета под дома им да минава канал, на какъвто се радваха по-заможните жители на Антика, но високите растения и резбовани дървени навеси хвърляха живителна сянка по ниските етажи около вътрешния двор.

Несрин вдиша дълбоко, крачейки през живописния двор, а леля й я посрещна още на средата му.

— Яла ли си?

Беше яла, но все пак отвърна:

— Пазя се за твоята маса, лельо.

Такъв беше обичайният поздрав между роднини по тези ширини — никой не гостуваше в нечий дом, особено в този на семейство Фалик, без да се нахрани. Поне веднъж.

Леля й — все още знойна, красива жена, чиито четири деца съвсем не я бяха накарали да повехне — кимна одобрително.

— Тази сутрин тъкмо си приказвахме с Брахим, че нашата готвачка е по-добра от онези в двореца.

Откъм горния етаж, иззад прозорец с дървена решетка и изглед към двора, долетя ведър смях. Кабинетът на чичо й. Една от малкото общи стаи на иначе традиционно отредения за спални втори етаж.

— Мери си думите, Захида, че ако хаганът те чуе, може да си присвои скъпата ни готвачка.

Леля й врътна очи към силуета зад богато украсената дървена решетка и хвана Несрин под ръка.

— Клюкар. Все подслушва кой какво си говори в двора.

Чичо й се изкиска, но не каза нищо повече.

Несрин се усмихна широко, позволявайки на леля си да я отведе към просторната им къща, а преди това и покрай статуята на пищната Ина, богиня на хармоничния дом и балрунския народ, разперила ръце в приветствен, но и бранителен жест.

— Сигурно затова всички от семейството на хагана са толкова кльощави: готвачите им не ги бива.

Леля й изпуфтя, потупвайки корема си с длан.

— Аз пък за сметка на това натрупах доста килца през последните години. — Тя намигна на Несрин. — Май наистина ще трябва да се отърва от свидната ни готвачка.

Несрин целуна леля си по кадифената й буза.

— По-красива си сега, отколкото си те спомням като дете — увери я съвсем искрено.

Леля й махна скромно с ръка, но все пак сияеше, докато влизаха в сенчестата, прохладна вътрешност на къщата. Колони крепяха високия таван на дългия коридор; и дървените греди, и мебелите бяха покрити с резби на тучната растителност и изящните животни от далечната им, отдавна напусната родина. Леля й я покани по-навътре в къщата, отколкото би допуснала друг гост — във второто, по-малко дворче зад нея, отредено само за роднини и оборудвано с дълга маса и удобни столове, разположени под сянката на голям навес. По това време слънцето се намираше от другата страна на къщата — именно по тази причина леля й я бе довела тук.

Настани я на стола, намиращ се най-близо до челното място на масата, предназначено за почетния гост, и изтича да поръча на готвачката разхлаждащи напитки.

В тишината Несрин заслуша шумоленето на вятъра сред жасмина, запъплил нагоре по стената на балкона над дворчето. В по-спокоен дом не бе стъпвала, особено като го сравнеше с хаоса в семейната им къща в Рифтхолд.

Горчива болка прониза гърдите й и тя потри мястото с длан. Бяха живи, бяха се измъкнали.

Ала това не отговаряше на въпроса къде ли скитаха сега. Или на какво можеха да се натъкнат из онзи континент, превзет от кошмари.

— Баща ти придобива същото изражение, когато много се вглъби в нещо — отбеляза зад нея чичо й.

Несрин се завъртя в стола си и посрещна с лека усмивка Брахим Фалик. Чичо й беше по-нисък от баща й, но и по-слаб — главно защото не твореше сладкиши за препитание. Не, чичо й си оставаше завидно строен за мъж на неговата възраст, с тъмна коса, леко прошарена със сребристо, като и двете обстоятелства вероятно се дължаха на живота му на търговец, който вечно го поддържаше в движение.

А лицето на Брахим… то беше лицето на Сайед Фалик. Лицето на баща й. Тъй като разликата им бе едва две години, като малки често ги бъркали за близнаци. Ето защо, когато зърна благото му, все така красиво лице, гърлото й се стегна.

— Едно от малкото неща, които съм наследила от него.

И наистина, докато Несрин беше мълчалива, склонна към потъване в себе си, гръмкият смях на баща й огласяше толкова често къщата им, колкото и бодрата песен на сестра й.

Долови, че чичо й я наблюдава, докато заемаше мястото срещу нейното, оставяйки челното за Захида. Тук мъжете и жените управляваха домакинството заедно и децата почитаха съвместната им власт. Несрин лесно се бе вписвала в порядките на своето семейство за разлика от сестра си, която… Е, още помнеше оглушителните препирни между сестра си и баща си, когато Делара поотрасна и си науми да се бори за независимост.

— Изненадан съм — подхвана умислено чичо й, — че капитанът на кралската стража намира време да ни гостува толкова често.

Леля й се суетеше наоколо, носейки поднос със студен ментов чай и чаши.

— Стига, Брахим. Не се оплаквай, че ще спре да идва.

Несрин се вгледа в тях с усмивка, докато леля й им сервираше по чаша чай, след което сложи подноса на масата и зае челното място.

— Реших да намина сега, докато децата са на училище.

Поредният чудесен закон в хаганата: всяко дете, независимо от материалното си състояние, имаше право да посещава училище. Безплатно. В резултат на това почти всички поданици на империята бяха грамотни — много повече от адарланци.

— А пък аз си въобразявах — подхвърли с дяволита усмивка чичо й, — че идваш да ни попееш още малко. Откакто си тръгна онзи ден, децата мяучат твоите песни като улични котки. Сърце не ми дава да им кажа, че гласовете им далеч не могат да се мерят с този на изтъкнатата им братовчедка.

Несрин се изкиска с пламнало лице. Пееше на малко хора — само на роднини. Никога не бе пяла пред Каол или другите, нито дори им беше споменавала, че гласът й е… по-добър от обичайното. Досега не й се беше отдавал повод да го вмъкне в някой разговор, пък и боговете знаеха колко несгодни за пеене бяха последните няколко месеца. Въпреки това бе запяла на братовчедите си по-миналата вечер, и то една от песните, на които я бе научил баща й. Приспивна песен от Антика. До края й и възрастните се бяха присъединили към децата, а леля й дори попиваше сълзите си с кърпичка. След това… е, май нямаше връщане назад.

Сигурно щяха да я изнудват, докато не съжалеше, че изобщо е отворила уста.

Но колко й се искаше да бе дошла само за да им попее. Тя въздъхна, свиквайки силите си.

В настаналата тишина леля й и чичо й се спогледаха. Захида попита едва доловимо:

— Какво има?

Несрин отпи от чая, премисляйки думите си. Чичо й и леля й бяха така учтиви да я изчакат търпеливо. Сестра й от своя страна вече щеше да тресе раменете й, за да изтръгне отговор от нея.

— Миналата нощ някой е нападнал Торе. Убил е една млада лечителка. Извършителят още не е заловен.

Колкото и старателно да бяха претърсвали със Сартак малкото канали под Антика, не бяха открили нито един път, водещ към Торе, нито пък следа от валгско свърталище. Намериха само типичните, противни миризми на града и щъкащи плъхове.

Чичо й изруга, спечелвайки си укорителен поглед от леля й. Но дори Захида потри тревожно гърдите си, преди да попита:

— Чухме слухове, но… Идваш да ни предупредиш ли?

Несрин кимна.

— Нападението съвпада с методите на враговете ни от Адарлан. Ако са пристигнали и тук, може да е заради мен.

Не бе посмяла да им разкрие твърде много. Не защото им нямаше доверие, а защото се боеше, че някой може да ги подслушва. Затова не знаеха нито за Валгите, нито за Ераван, нито за ключовете.

Наясно бяха относно мисията й да събере армия, защото това не беше тайна, но… Не се решаваше да им каже за Сартак, за това, че той и рукините му можеха да се окажат пътят към подкрепата на хагана, че хората му можеше и да знаят нещо за Валгите, което дори те самите не бяха научили за тях в Адарлан. Не рискува дори да им сподели, че е летяла с рука на принца. Не че щяха да й повярват. Колкото и заможно да беше семейството й, богатството беше едно, хаганската кръв — съвсем друго.

Чичо й се намеси:

— Възможно ли е да нападнат семейството ни… за да се доберат до теб?

Несрин преглътна.

— Не ми се вярва, но не бих се учудила. Още… още не се знае дали убийството наистина има нещо общо с мен, или си правим прибързани заключения, но за всеки случай… Идвам да ви посъветвам да наемете още стражи, ако е възможно. — Тя се взря в очите им и сложи ръце върху масата, обръщайки ги с дланите нагоре. — Съжалявам, че донесох такава опасност в дома ви.

Брахим и Захида се спогледаха, а после всеки хвана по една от ръцете й.

— Няма за какво да съжаляваш — отговори леля й.

— Възможността да те видим толкова неочаквано беше същинска благословия — додаде чичо й.

Буца заседна в гърлото й. Ето какво заплашваше да унищожи Ераван.

И все пак някак тя щеше да събере армия. Било то, за да избави семейството си от войната, или пък, за да не я допусне до тези брегове.

Леля й обяви:

— Ще наемем още стражи и ескорт за децата към и от училище. — Тя кимна на съпруга си. — Както и за нас самите, когато излизаме из града.

Брахим допълни:

— Ами ти? Защо се шляеш сама из Антика?

Несрин махна с ръка, макар че загрижеността му я трогна. Въздържа се да ги успокои, че седмици наред е ловувала Валги из канализацията на Рифтхолд, както и че снощи ги е издирвала и в тази под Антика. Разбира се, не им сподели и за дейното си участие в разрушаването на стъкления дворец. Не желаеше да види как чичо й се прекатурва от стола или как прелестната, гъста коса на леля й побелява.

— Аз мога да се грижа за себе си.

Брахим и Захида не изглеждаха толкова убедени, но все пак кимнаха. В същия момент готвачката се появи с широка усмивка и малки чинийки със студена салата в сбръчканите си ръце.

Дълго след това Несрин просто не спираше да поглъща всичката тази храна, която домакините сипваха в чинията й и която наистина можеше да се мери с ястията в двореца. Когато се натъпка до пръсване и пресуши чашата си с чай, леля й подхвърли закачливо:

— Надявах се да ни доведеш гост.

Несрин изсумтя, отмятайки косата от лицето си.

— Лорд Уестфол е доста зает, лельо.

Но щом Ирен го беше качила на кон сутринта… й хрумна, че може наистина да го доведе утре. Да го запознае със семейството си — с четирите деца, които изпълваха къщата с врява и радост.

Леля й отпи глътка от чая си.

— О, не говорех за него. — Двамата със съпруга й се подсмихнаха един на друг. — Имах предвид принц Сартак.

Несрин се радваше, че е изпила чая си.

— Какво за него?

Дяволитата усмивка не напусна лицето на жената.

— Разправят, че някой — тя стрелна многозначително племенницата си — летял с принца вчера призори. На неговия рук.

Несрин някак смогна да прикрие смайването си.

— Да… аз.

Молеше се никой да не я е видял с него снощи, както и да не дочуят Валгите, че е по петите им.

Чичо й се засмя.

— И кога възнамеряваше да ни съобщиш? Децата не бяха на себе си от вълнение, че обичната им братовчедка е яздила самата Кадара:

— Не ми се щеше да се хваля.

Жалко оправдание.

— Хммм — отвърна лаконично Брахим с иронична искрица в очите.

Леля й обаче я наблюдаваше с разбиране, със стоманена сила в кафявите си очи, сякаш и тя не забравяше нито за секунда семейството в Адарлан, което в настоящия момент навярно бягаше към тези брегове. Захида пророни единствено:

— Руките няма дори да трепнат пред уивърните.