Кулата на зората

44

Ирен беше плувнала в пот, макар че влагата се изпаряваше толкова бързо от тялото й, че усещаше само следа от нея.

За щастие, оазисът предлагаше прохладна сянка и в средата му имаше широк, плитък извор. Слугите отведоха конете под едно дърво, за да ги напоят и изчеткат, а после вкупом със стражите се оттеглиха към отреденото за тях място за освежаване и отмора.

Не се виждаха нито пещерата, за която говореше Ноуша, нито градът на мъртвите, който според Хасар се спотаявал сред джунглата отвъд. Но лагерът беше огромен, а големият извор… Хаганските потомци вече се наслаждаваха на прохладните му води.

Рения, облечена с ефирна копринена туника, която не скриваше почти нищо от завидните й прелести, тъкмо излизаше от извора, смеейки се на нещо с Хасар.

— Хм — покашля се Каол до Ирен.

— Предупредих те за тукашните гуляи — прошепна му в отговор тя, отправяйки се към шатрите, разпънати измежду гигантските палми и храсталаци.

Всяка бяло-златиста шатра носеше флага на принц или принцеса, но тъй като Сартак и Дува не присъстваха, техните бяха предназначени за Каол и Ирен.

За радост и на двама им щяха да са близо един до друг, но щом съзря отворения вход на своята шатра, голяма колкото цялата колиба, в която бяха живели с майка й, Ирен се извърна към Каол, който вече куцукаше към своята. Дори с бастуна ходеше по-нестабилно, отколкото сутринта, а и бе забелязала колко скован слезе от онзи проклет кон.

— Сигурна съм, че искаш да се освежиш — подхвана тя, — но се налага да прегледам гърба и краката ти след толкова езда.

Май не трябваше да се състезава с него. И бездруго дори не помнеше кой бе стигнал пръв до оазиса. Беше твърде заета да се смее, да се чувства сякаш извън собственото си тяло, но кой знае дали някога пак щеше да се усети по този начин. Беше твърде заета и да се взира в лицето му, изпълнено с толкова ярка светлина…

Каол спря до входа на собствената си шатра и бастунът потрепери под ръката му, тъй като май прекалено много се беше отпуснал на него. По лицето му се четеше облекчение, когато попита:

— Твоята шатра или моята?

И това я разтревожи леко.

— Моята — каза тя, съзнавайки колко слуги и благородници можеше да ги подслушват, навярно в пълно неведение, че Ирен е поводът за екскурзията им, но пък готови да докладват за действията й.

Той кимна и тя проследи всяко движение на краката му, на торса му, на бастуна му.

Докато минаваше покрай нея на влизане в шатрата, Каол прошушна в ухото й:

— Между другото, аз спечелих.

Ирен надникна към залязващото слънце и долови странен трепет дълбоко в себе си.

Всичко го болеше, но за негов късмет можеше да върви след края на старателния й преглед. И серията разтягащи упражнения за отпускане на краката и гърба. Придружени с масаж.

Каол имаше отчетливото чувство, че Ирен си играе с него, независимо от това, че допирът й си оставаше все така целомъдрен. Безстрастен.

Тя даже си позволи да поиска кана с вода от някакъв преминаващ слуга.

Шатрата бе обзаведена за принцесата, която обикновено я обитаваше. В средата й върху издигната платформа имаше огромно легло. По застлания с пищни килими под бяха разпръснати кресла и дивани. Имаше дори баня и тоалетна, отделени от помещението със завеса. И всичко бе отрупано със злато.

Или слугите го бяха донесли със себе си вчера, или жителите на тези земи толкова се бояха от гнева на хагана, че не смееха да ограбят лагера му. А може би той се грижеше толкова добре за тях, че не изпитваха потребност.

Когато Каол облече изсъхналите си дрехи и с Ирен излязоха от шатрата, за да потърсят онова, заради което бяха дошли, всички останали вече разпускаха в извора.

Преди това обаче обсъдиха въпроса шепнешком в шатра та — и двамата не бяха видели нищо интригуващо на влизане в оазиса. Покрай къпещите се хагански потомци и приятели те им също не се мяркаха пещери и руини. Всички изглеждаха спокойни, лежерни. Свободни по начин, по който никой в Адарлан не се чувстваше. За съжаление. Каол не беше наивен — съзнаваше, че в прохладните води се плетяха кроежи и интриги, но никога не бе чувал адарлански благородници да се забавляват заедно в някой басейн например.

Макар че определено се чудеше защо й беше на Хасар да организира такова тържество в чест на Ирен, било по собствена идея или не, при положение че принцесата бе наясно, че рожденицата не познаваше повечето гости.

Като стигнаха брега на езерцето, Ирен поспря и надникна към него изпод мигли — поглед, който страничен наблюдател би приел за свенлив. Поглед на жена, недотам склонна да се съблече по оскъдни дрехи за къпане, подтикваща присъстващите да забравят, че е лечителка, напълно свикнала с доста по-разголена плът.

— Май не съм в настроение за къпане — промълви Ирен сред смеха и плисъка откъм разпускащите във водата. — Искаш ли да се поразходим?

Любезна, учтива покана, придружена с кимване към избуялата джунгла вляво от тях. Не се имаше за придворна особа, но определено умееше да лъже. Вероятно полезно умение за всяка лечителка.

— С удоволствие — предложи й лакътя си Каол.

Ирен отново се поколеба — самата скромност. И надзърна през рамото му към извора. Към всички, които ги гледаха. Включително Кашин.

Предоставяше на нея избора кога и как да даде на принца да разбере, и то за пореден път, че не проявява интерес към него. И все пак съвестта го загриза леко, когато Ирен го хвана под ръка и двамата навлязоха в сумрака на джунглата.

Кашин бе добър човек. Каол не вярваше, че го е излъгал за готовността си да тръгне на война. А да рискува да го превърне в свой враг, разкривайки така демонстративно близостта си с Ирен… Каол я стрелна косо, докато бастунът му се забиваше в меката пръст и преплетените из нея корени. По още пламналото й от слънцето лице изплува едва доловима усмивка.

Нека му се ядосва принцът — не го вълнуваше.

Ромонът на близкото поточе се сливаше с диханието на извисяващите се палми, а те навлизаха все по-надълбоко и по-надълбоко в буйната растителност, крачейки в произволна посока.

— В долината на Аниел, близо до Сребърното езеро — подхвана Каол, — има десетки горещи извори. Цепнатините в земята ги топлят. Като момче често се къпех в някой от тях след тренировка.

Тя попита предпазливо, сякаш учудена, че сам й бе споделил това късче от миналото си:

— Тренировките ли те вдъхновиха да постъпиш в стражата?

Минаха няколко секунди, преди Каол да отвърне с гърлен глас:

— Отчасти. Просто… ме биваше в това. В ръкопашния бой, боя с меч, стрелбата. Получих обучението, подходящо за наследника на лорд, чийто планински народ от дълги години отбиваше набезите на диваците от Белия зъб. Но истинското ми обучение започна в Рифтхолд, в кралската стража.

Тя забави крачка, докато той минаваше през едно оплетено гнездо от корени, позволявайки му да се съсредоточи.

— Вероятно инатът и твърдоглавието са ти помагали с дисциплината.

Каол се засмя и я сръчка с лакът.

— Така е. Пръв излизах на тренировъчната площадка и последен си отивах. Въпреки че всеки ден ме премазваха от бой.

Гърдите му се стегнаха, когато си припомни лицата на мъжете, които го обучаваха през онези години, които непрекъснато тестваха издръжливостта му, оставяха го пребит и кървящ на площадката, а по-късно същата вечер се уверяваха, че е успял да си стъпи на краката в казармата. Обикновено с помощта на щедра вечеря и потупване по рамото.

В чест на онези мъже, братята му… той каза дрезгаво:

— Не всички бяха лоши хора, Ирен. Онези… онези, с които аз отраснах, които командвах… Те бяха добри мъже.

Спомни си усмихнатото лице на Рес, вечно пламнало край Елин. Очите му запариха.

Ирен спря насред жужащата джунгла и гърбът и краката му се оказаха някак благодарни за почивката. Тя измъкна ръка от свивката на лакътя му и докосна бузата му.

— Ако дори отчасти са отговорни да бъдеш… такъв, какъвто си — пророни, надигайки се на пръсти, за да докосне устните му със своите, — то вярвам, че са добри мъже.

— Бяха — промълви той.

Ето тази дума… Точно тази дума, погълната от глинестата почва и дебелата сянка на оазиса, го измъчваше жестоко. Бяха.

Все още можеше да се отдръпне от невидимата бездна, изскочила пред тях. Ирен остана близо до него, положила ръка върху сърцето му, търпеливо изчаквайки да реши дали му се говори за това.

И може би именно защото усещаше дланта й върху сърцето си, той прошепна:

— Тази пролет ги изтезаваха седмици наред. После ги заклаха като прасета и ги захвърлиха да висят по оградата на двореца.

Скръб и ужас лумнаха в очите й. Той едва намери сили да продължи:

— Нито един не е смогнал да се измъкне. Когато кралят и… и други… — Точно това изречение още не можеше да довърши. И може би никога нямаше да намери смелост да се изправи очи в очи с това свое подозрение, с вероятната истина. — Когато са ги разпитвали за мен. Нито един не е смогнал да се измъкне.

Не знаеше с какви думи да опише храбростта им, саможертвата им.

Ирен преглътна и сложи ръка на бузата му.

Каол най-сетне пророни:

— Аз съм виновен. Кралят… сторил го е, за да ме накаже. Задето избягах и помогнах на бунтовниците в Рифтхолд. Той… всичко е било заради мен.

— Не бива да се обвиняваш така.

Простички, искрени думи.

И съвършено погрешни.

Изтръгнаха го от унеса по-успешно от кофа с ледена вода.

Каол се отдръпна от нея.

Не биваше да й казва. Не биваше да подхваща темата. Точно на рождения й ден, мътните го взели! И то когато трябваше да издирват важна информация.

Носеше меча и кинжала си, а като продължи напред през гъсталака от палми и папрати, оставяйки Ирен да го следва, провери дали са добре закачени за колана му. Все нещо трябваше да направи с разтрепераните си ръце, с трескавия си ум.

Закъта думите и спомените обратно у себе си. Зарови ги още по-надълбоко. Затвори ги в бездънен кладенец и се зае да брои оръжията си.

Ирен просто вървеше мълчаливо подире му, докато навлизаха в дълбините на джунглата. Оазисът бе по-голям от повечето села, а тукашните народи бяха превзели толкова малка част от него — не се виждаше дори пътека през шубрака, камо ли град на мъртвите.

Докато измежду корените и храсталака не започнаха да се подават рухнали светли колони. Навярно добър знак. Ако изобщо имаше пещера, сигурно щеше да е наоколо, може би някогашно обиталище на древен народ.

Ала архитектурните творения, които им се налагаше да прескачат и заобиколят внимателно…

— Тук не са живели пещерни хора, заравяли мъртъвците си в дупки — отбеляза той, драсвайки с бастуна си по древния камък отдолу.

— Хасар каза, че било град на мъртвите. — Ирен се озърташе наоколо със сбърчено чело, взирайки се в красиво изсечените колони и масивни каменни блокове, обрасли с горска растителност. — Вървим през огромен некропол.

Каол плъзна поглед по земята.

— Но нали разправят, че народът на хагана оставял покойниците си под открито небе в сърцето на родината им.

— Така е. — Тя прокара ръце по една каменна колона, върху която бяха издялани животни и странни същества. — Само че… това място го е имало преди хаганата. Даже преди Торе и Антика. — Полусрутено стълбище водеше към издигната платформа, където дърветата бяха прораснали през камъка, поваляйки гравираните колони. — Хасар ми каза, че проходите криели страшни капани. Заложени или за да държат крадците настрана, или за да не напускат мъртвите сетния си дом.

Въпреки жегата косъмчетата по ръцете му настръхнаха.

— И ми го споделяш чак сега?

— Предположих, че Ноуша има друго предвид. Тя говореше за пещера и щеше да ни спомене, ако е била свързана с тези руини. — Ирен се качи на платформата и той я последва нагоре по стълбището, макар и с разтреперани крака. — Но тук не виждам скали. Не и достатъчно големи, за да крият пещера в себе си. Има само… камъни.

Пред очите му се ширна огромният комплекс, отвеждащ към некропола под краката им. Поне така го бе описала Хасар.

Обходиха с поглед полето от каменни блокове и гигантски колони, едни срутени, други — още прави, но погълнати от корени и лиани. Тишина, по-тежка от сенчестия зной, застилаше всичко. Сякаш чуруликащите птички и жужащите насекоми от околния оазис не дръзваха да припарят дотук.

— Смущаващо място — прошушна Ирен.

Извикаха ли, двайсетина стражи щяха да им се притекат на помощ, но Каол несъзнателно плъзна ръка към меча си. Ако под тях наистина се спотаяваше град на мъртвите, може би Хасар беше права. Може би не биваше да обезпокояват съня им.

Ирен се завъртя, вторачвайки се изучаващо в колоните и в релефите, изсечени по тях. Наоколо не се забелязваше пещера.

— И все пак Ноуша знаеше за това място — подхвана умислено тя. — Явно трябва да е важно за Торе.

— Да, но важността му вероятно е била забравена с времето. Или е била преиначена. Дотолкова, че в наши дни е оцеляло единствено името му и усещането за неговата значимост.

— Тези земи открай време привличат лечителите — продължи отнесено Ирен, прокарвайки пръсти по една колона. — Засилват магията им. Сякаш лечителската сила струи от почвата тук.

— Защо?

Пръстите й последваха релефа на колона, по-дълга от повечето кораби.

— Всичко намира начин и място да вирее. Всяко растение се развива в условията, които са най-благоприятни за него.

— Значи, Южният континент предлага най-благоприятна почва за лечителите?

Нещо грабна вниманието й, затова само измънка отнесено в отговор:

— Или убежище.

Той тръгна към нея, изтръпвайки от внезапната болка, която поряза гръбнака му. Но бързо я забрави, щом видя релефа под дланта на Ирен.

Върху широката фасада на колоната бяха изсечени две воюващи сили. На левия фронт стояха високи, снажни воини, въоръжени с мечове и щитове, обградени от буйни пламъци, изригващи води и всевъзможни животни в небето и покрай краката им. Заострени уши — главите на фигурите имаха заострени уши.

А срещу тях…

— Ти каза, че нищо не е случайно.

Ирен посочи армията, възправила се срещу елфическата.

Беше по-малобройна, но съставена от по-едри воини. С остри хищнически нокти и зъби и зловещи мечове.

Тя оформи следващата дума с устни.

Валги.

Свещени богове!

Ирен се спусна към близките колони и трескаво ги заразчиства от лианите и дълголетната мръсотия. Още елфически лица. Фигури.

Някои бяха изобразени в дуел срещу валгски командири, други — повалени от тях. Трети — триумфиращи.

Каол се придвижваше след нея, доколкото му бе възможни. И не спираше да се оглежда…

Докато не съзря под дебелите сенки на ниските, набити палми… квадратна, порутена сграда. Мавзолей.

— Пещера — прошепна Ирен.

Или нещо, което забравата лесно можеше да преобрази и пещера в хода на столетията.

Каол разкъса провисналите лиани със свободната си ръка, а гърбът му изрева от болка.

Разкъса ги и се натъкна на надписа, изсечен в портата към некропола.

— Ноуша каза, че според легендата част от свитъците идвали оттук — пророни той. — От място, пълно със Знаци на Уирда, с релефи на елфи и Валги. Но тук не е имало град. Така че трябва да са ги изнесли от гробниците под краката ни.

Отвъд входа пред тях.

— Не са погребвали човеци тук — изрече тихо Ирен.

Защото руните по затворената каменна порта…

— Древният език.

Виждал го бе изписан с мастило по лицето и ръката на Роуан.

Намираха се в елфическо гробище. Елфическо, а не човешко.

— Мислех, че само една група елфи е напуснала Доранел — каза той. — За да изградят Терасен под водачеството на Бранън.

— Може би втора се е заселила тук по време на тази незнайна война.

Първата война. Първата демонска война… още преди Елена и Гавин да се родят, преди Терасен.

Каол погледна Ирен. Пребледнялото й лице.

— Или пък са искали да скрият нещо.

Тя съсредоточено прикова очите си към земята, като че виждаше гробниците под нея.

— Съкровище?

— Друг вид.

Тонът на гласа му, неподвижното му тяло я накараха да вдигне взор към него. И в сърцето му се прокрадна страх, леден и режещ.

— Не разбирам — сподели приглушено Ирен.

— Елфическата магия се предава от поколение на поколение. Не се появява случайно. Може би този народ е живял тук, забравен от света, от силите на доброто и злото. Може би са смятали, че това място е достатъчно отдалечено, за да се съхрани незасегнато от всичко външно; че войните ще върлуват другаде; че те самите ще се сражават другаде. — Той посочи с брадичка към един релеф на валгски воин. — А Южният континент ще остане в ръцете на смъртните. Ала през годините са смесвали кръвта си с човеците, създавайки народ, надарен с лечебна магия.

— Интересна теория — заключи дрезгаво Ирен. — Но не знаем дали в нея има истина.

— Ако искаш да запазиш нещо ценно в тайна, няма ли да го скриеш на някое видимо място? Където очакваш, че могъща сила би скочила да го защити? Цяла империя например. Няколко дори. Империи, непокорявани от завоеватели нито веднъж в историята си, които биха възхвалявали лечителите заради целебната им дарба, без да подозират какво съкровище е всъщност. Оръжие.

— Ние не убиваме.

— Не. — Кръвта на Каол изстиваше бавно. — Но всички лечителки тук… Съществува само още едно такова място на света. Бранено и закриляно от също толкова могъща сила.

— Доранел… елфическите лечители в Доранел.

Бранени от Майев. Яростно бранени от нея.

Майев, която се бе била в първата война. Срещу Валгите.

— Какво значи всичко това? — промълви Ирен.

Каол имаше чувството, че земята се изплъзва изпод краката му.

— Изпратиха ме тук, за да събера армия. Но започвам да се двоумя дали… дали някоя друга сила не ме води насам, за да взема нещо друго.

Тя пъхна ръка в неговата. Безмълвно обещание, за което щеше да мисли по-късно.

— Сигурно заради това преследват и мен — каза Ирен. — Ако Морат наистина има свой пратеник по тези земи… Явно не желаят да стигаме точно до това заключение. Чрез изцеляването ти.

Той стисна пръстите й.

— А онези свитъци в библиотеката… взети са оттук и само легендата говори за произхода им. За вероятния произход на лечителите от тези земи.

Тайната не се криеше в некропола, а в елфическия народ, който го бе построил.

— Свитъците — изстреля тя. — Ако намерим някой да ги… да ги преведе…

— В тях може да пише на какво са способни лечителите срещу Валгите.

Тя преглътна.

— Хафиза. Чудя се дали тя не знае истината за свитъците. Върховна лечителка не е просто висок пост, а извор на познания. Тя е жива библиотека, научила е от предците си неща, които никой друг в Торе не знае. — Ирен заусуква една къдрица около пръста си. — Струва си да й покажем някои от текстовете. Да проверим дали не са й познати.

Беше риск да споделят информацията с когото и да било друг, но в подобна ситуация бе оправдано. Каол кимна.

Нечий смях прониза тягостната тишина на оазиса.

Ирен пусна ръката му.

— Ще трябва да се усмихваме и да се позабавляваме с тях. И да тръгнем още призори.

— Веднага щом се върнем, ще изпратя вест на Несрин, че е време да се прибира. Не мисля, че можем да чакаме повече помощта на хагана.

— Пак ще пробваме да го убедим — заяви Ирен. Каол килна въпросително глава. — Ти ще трябва да спечелиш тази война, Каол. — Прошепна тя. — Каквато и роля да се полага на лечителите в нея.

Той погали бузата й с палец.

— Нямам намерение да я губя.

Не им беше лесно да се преструват, че не са попаднали на нещо толкова съдбовно. Или че находката им не ги бе разтърсила из основи.

На Хасар й омръзна да се къпе и се разпореди да преминат към музиката, танците и обяда. С това се занизаха дълги часове на излежаване под прохладната сянка, съпроводено със слушане на изпълненията на музикантите и ядене на цял куп деликатеси, които Ирен не можеше да си представи как бяха пренесли чак дотук.

А когато слънцето залезе, всички се пръснаха по шатрите си, за да се преоблекат за празничната вечеря. След откритието им с Каол Ирен се страхуваше да остане сама дори за миг, но все пак се освежи и облече лилавата прозирна рокля, която Хасар й бе подготвила.

Каол я чакаше пред шатрата.

Принцесата беше донесла дрехи и за него — в прекрасен тъмносин цвят, който подчертаваше златистия нюанс на кафявите му очи и приятния слънчев загар на кожата му.

Ирен се изчерви, когато погледът му обходи дълбокото й деколте и голата кожа, която ефирните дипли на роклята разкриваха от талията й. От бедрата й. По цялата материя бяха пришити сребристи и прозрачни мъниста, каращи я да блести като звездното нощно небе над тях.

Факли и фенери горяха навсякъде около извора, масите, диваните и дебелите възглавници, разпръснати по земята. Свиреше музика, а гостите вече се впускаха в пиршеството, превзело масите. Хасар седеше царствено на челното място, точно до брега на позлатения от факлите извор.

А когато забеляза Ирен, я привика с ръка. Също и Каол.

От дясната й страна имаше две свободни места. Ирен можеше да се закълне, че Каол ги преценяваше с всяка стъпка, сякаш очите му издирваха следи от заплахи и капани по самите столове, по хората отсреща, из оазиса наоколо. Ръката му докосна ивицата гола плът по гръбнака й — потвърждение, че всичко е наред.

— Да не мислиш, че ще забравя почетната си гостенка? — рече Хасар и я целуна по бузите.

Каол се поклони на принцесата, доколкото беше способен, и зае отреденото си място от другата страна на Ирен, опирайки бастуна си на масата.

— Днес беше прекрасен ден — отбеляза искрено Ирен. — Благодаря ти.

Хасар се умълча за момент, вперила необичайно разнежен поглед в нея.

— Съзнавам, че съм труден характер: и като принцеса, и като приятелка. — Тъмните й очи най-сетне се спряха върху тези на Ирен. — Но ти нито веднъж не ме накара да се чувствам такава.

Гърлото на Ирен се стегна от прямите й думи. Хасар килна глава и махна към тържеството наоколо.

— Това е най-малкото, с което мога да почета скъпата си приятелка.

Рения потупа нежно ръката на Хасар — сякаш в знак на одобрение и разбиране.

Ирен сведе глава и отвърна на принцесата:

— Нямам желание да общувам с лесни приятели. С лесни хора. Като че ли на тях ми е по-трудно да се доверя, пък и не ме привличат така.

Думите й подтикнаха Хасар да се усмихне. Тя се приведе към масата, за да се взре в Каол.

— Изглеждате очарователно, лорд Уестфол.

— А вие сте ослепителна, принцесо.

Колкото и красиво облечена да бе Хасар, никой не можеше да я нарече така с ръка на сърцето. Но тя прие комплимента с обичайната си котешка усмивка, която понякога напомняше на Ирен за онази непозната от Иниш — за нагласата й, че красотата е мимолетна, но силата… силата е далеч по-ценна.

Пиршеството продължи и на Ирен й се наложи да понесе официалния тост на Хасар — не толкова спонтанен, колкото думите й отпреди малко — в чест на „безценната й, предана, мъдра приятелка“. Все пак пи за свое здраве с всички гости. Каол също. Слугите обикаляха безшумно масата и често-често допълваха чашите им с вино и медовина.

Минаха цели трийсет минути, преди да изникне темата за войната.

Аргун я подхвана. С подигравателен тост за мир и спокойствие в тези смутни времена.

Ирен отпи от чашата си и се постара да прикрие изненадата си, когато Каол стори същото, и то с лека усмивка на лице.

Хасар продължи с размисли за Западната пустош: питала се дали, докато всички били толкова съсредоточени в източната част на континента, онези земи не били лесна плячка за евентуални завоеватели.

Каол просто сви рамене. Сякаш този следобед най-сетне бе достигнал някакво заключение за войната и ролята на хаганския род в нея.

Принцесата също го забеляза. И макар че уж празнуваха рожден ден, подхвана темата, все едно говореше на себе си:

— Може би Елин Галантиус трябва да довлече изтъкнатата си особа по нашите земи и да вземе един от братята ми за жених. Може би така ще ни убеди да участваме във войната. При положение че могъществото й остане в семейството…

Необузданият й огън, суровата й мощ… да останат на този континент, да се слеят с хаганската кръв и повече никога да не представляват заплаха.

— Е, разбира се, братята ми ще трябва да понесат съжителството с подобна персона — допълни Хасар, — но и те самите не са толкова малодушни, колкото вероятно предполагате.

Тя надзърна към Кашин, който май се преструваше, че не я чува, а Аргун изсумтя. Ирен се чудеше дали другите съзнаваха, че Кашин е способен да не допусне нито думичка от подигравките им до себе си, че никога не клъвваше на стръвта им просто защото не го интересуваше какви ги приказват.

Каол отговори на Хасар със същия мек тон:

— Колкото и да ми е любопитно да видя как Елин Галантиус би подходила към всички вас… — Тайнствена, многозначителна усмивка, подсказваща, че гледката наистина би му напълнила душата. Както и че Елин като нищо би ги превърнала в пионки от кървава игра. — Бракът не е вариант за нея.

Хасар вирна вежди.

— Бракът с мъж?

Рения я прониза с поглед, който принцесата игнорира.

Каол се засмя.

— С когото и да било. Освен с възлюбения й.

— Крал Дориан — провлачи Аргун, въртейки виното в чашата си. — Учуден съм, че тя понася именно него.

Каол се напрегна видимо, но поклати глава.

— Не. Друг принц. Другоземец и безкрайно могъщ.

Всички хагански потомци се сковаха. Дори Кашин надникна към тях.

— Ще бъдете ли така добър да задоволите любопитството ни? — подкани го Хасар с притъмнели очи, отпивайки глътка вино.

— Принц Роуан от рода на Белия трън от Доранел. Бивш командир от армията на кралица Майев и член на двора й.

Ирен можеше да се закълне, че всичката кръв се изцеди от лицето на Аргун.

— Елин Галантиус ще се омъжва за Роуан от рода на Белия трън?

Ако съдеше по тона, с който принцът изрече името… явно бе чувал за същия този Роуан.

Каол го беше споменавал неведнъж — Роуан, който бе успял да изцери голяма част от гръбначната му травма. Елфически принц. И възлюбен на Елин.

Каол сви рамене.

— Двамата са каранам и той положи кръвната клетва пред нея.

— Положил я е пред Майев — възрази Аргун.

Каол се облегна назад в стола си.

— Да. Но Елин принуди Майев да го освободи от нея, за да я положи пак. Пред очите й.

Аргун и Хасар се спогледаха.

— Как? — настоя да разбере принцът.

Каол кривна нагоре едното ъгълче на устата си.

— По същия начин, по който Елин постига всяка от целите си. — Веждите му подскочиха предизвикателно. — Обсади града на Майев с огън. А когато кралицата й каза, че Доранел бил изграден от камък, Елин просто отвърна, че народът й не е.

Ледена тръпка пропълзя по гръбнака на Ирен.

— Значи е кръвожадна, умопомрачена жена — отсъди сковано Хасар.

— Така ли? Нима някой друг е съумял да предизвика Майев и да си тръгне жив, камо ли да получи онова, което е желал?

— Щяла е да унищожи цял град заради един мъж — озъби се Хасар.

— Най-могъщият чистокръвен елф на света — изтъкна кротко Каол. — Ценна придобивка за всеки двор. Особено като се има предвид, че са толкова влюбени един в друг.

Макар и очите му да танцуваха, докато говореше, Ирен долови как нещо се обтегна в него при последните думи.

Аргун веднага се вкопчи в тях.

— Ако наистина са заедно от любов, то рискуват враговете им да нападнат него, за да си отмъстят на нея.

И той се ухили, като че вече обмисляше подобен вариант.

Каол изсумтя и принцът изопна гръб.

— Стискам палци на всеки, погнал Роуан от рода на Белия трън.

— Защото Елин ще го изпепели? — поинтересува се с отровно сладък глас Хасар.

Но Кашин й отговори преди Каол:

— Защото несъмнено Роуан от рода на Белия трън ще си тръгне жив от такъв сблъсък. Не нападателят му.

На масата се възцари кратко мълчание.

Докато Хасар не заяви:

— Е, щом Елин не може да представлява континента си, то може да спрем избора си другаде. — Тя се подсмихна на Кашин. — Може да се спрем на Ирен Тауърс вместо на кралицата.

— Аз нямам благородническа кръв — изстреля Ирен. — Нито кралска.

Хасар беше обезумяла.

— Сигурна съм, че лорд Уестфол, Ръката на краля, ще успее да ти осигури благородническа титла. Да те провъзгласи за графиня, дукеса или нещо такова. Е, ние ще си знаем, че си просто доячка, окичена с бижута, но ако си остане между нас… Убедена съм, че повечето от нас не биха имали нищо против скромния ти произход — сви рамене принцесата.

Беше сторила същото и с Рения — за Рения.

Насмешката се изпари от лицето на Каол.

— Струва ми се, че изведнъж решихте да участвате във войната, принцесо.

Хасар махна с ръка.

— Просто обмислям възможностите. — Погледът й прескочи между Ирен и Кашин и храната в стомаха на Ирен натежа като олово. — Винаги съм твърдяла, че бихте произвели толкова красиви деца.

— Ако бъдещият ви хаган ги остави живи.

— Малка подробност, с която бихме се справили впоследствие.

Кашин се приведе напред със стегнати челюсти.

— Виното е замъглило разсъдъка ти, сестро.

Хасар врътна очи.

— Но защо не? Ирен е неофициалната наследница на Торе. Това е влиятелна позиция. А ако лорд Уестфол благоволи да я удостои с титла… да поизлъже например, че случайно е узнал за благородническото й потекло, тя съвсем спокойно може да се омъжи за теб, Ка…

— Изключено! — отсече категорично Каол.

Лицето на Кашин пламна и той попита тихо:

— Защо, лорд Уестфол?

Каол се вторачи в него.

— Няма да се омъжи за вас!

Хасар се усмихна.

— Мисля, че дамата може да отговори сама.

На Ирен й се искаше да прекатури стола си назад и да потъне в извора. Да се спотаи на дъното му завинаги, вместо да погледне принца, чакащ отговора й, принцесата, подсмихваща се като демон, и лорда, чието лице тъмнееше от ярост.

Но ако предложението беше сериозно, ако само чрез него пълната войскова мощ на Южния континент щеше да им се притече на помощ във войната…

— Дори не се замисляй — процеди плашещо тихо Каол. — Тя говори глупости.

Някои от гостите ахнаха. Хасар се изсмя гръмко.

Аргун се озъби:

— Ще се отнасяте с уважение към сестра ми или отново ще се окажете без крака.

Каол не им обърна внимание. Ръцете на Ирен трепереха толкова силно, че ги скри под масата.

С този умисъл ли я беше довела принцесата — да я принуди да се съгласи с абсурдния й план, или това бе просто спонтанно хрумване, небрежна приумица, с която да дразни лорд Уестфол?

Каол като че ли беше на ръба да каже още нещо, да прогони тази нелепа идея от главата й, но се поколеба.

Не защото беше съгласен, осъзна Ирен, а защото искаше да й даде възможност сама да избере. До нея седеше мъж, свикнал да се разпорежда, да му се подчиняват. Ирен имаше чувството, че търпението и доверието бяха нова територия за него.

А тя му имаше пълно доверие. Вярваше, че ще направи необходимото. Ще намери начин да оцелее във войната — със собствена армия или чужда. Ако не постигнеше резултат тук, с този народ, щеше да отплава към други земи.

Ирен обходи с очи Хасар, Кашин и другите присъстващи. Някои се подсмихваха, други си разменяха възмутени погледи. Аргун изглеждаше най-отвратен от мисълта да омърсят така кръвта на семейството му.

Тя вярваше на Каол.

Но не и на хаганските потомци.

Ето защо се усмихна на Хасар, а сетне и на Кашин.

— Много сериозен разговор за рожден ден. Защо да избирам един мъж точно тази вечер, когато имам толкова красавци на разположение?

Можеше да се закълне, че Каол изтръпна от облекчение.

— Права си — изчурулика Хасар с вълча усмивка. Ирен се помъчи да не настръхне от невидимите хищнически зъби, които сякаш се подадоха измежду устните й. — Годежите са омразни разправии. Виж само клетата Дува, вързана за онова меланхолично, унило подобие на принц.

И така разговорът се насочи в друга насока. Ирен не посмя да надзърне към Кашин и останалите. Гледаше само в непрестанно допълваната си чаша, която редовно пресушаваше. И в Каол, който изглеждаше почти готов да протегне ръка през нея и да преобърне стола на Хасар в извора.

Но вечерята продължи, а Ирен продължи да пие — и очевидно не си даваше сметка колко точно е изпила, защото, когато стана след десерта, светът се залюля пред очите й и Каол я хвана за лакътя, макар че и той самият не изглеждаше особено стабилен на краката си.

— Май на Северния континент не държат на алкохол — изсумтя подигравателно Аргун.

Каол се засмя.

— Съветвам ви да не изказвате подобни наблюдения пред жител на Терасен.

— Е, сигурно когато живееш само сред сняг и овце, няма какво друго да правиш, освен да пиеш — смотолеви Аргун, отпуснат лежерно в стола си.

— Може и така да е — отвърна Каол, повеждайки Ирен към дърветата и шатрите с ръка през гърба й, — но съм убеден, че бихте се озовали под масата преди Елин Галантиус и Едион Ашривер.

— А може би под стол на колела? — подхвърли с ехидна усмивка Хасар.

Дали от виното, или от горещината, или от ръката на гърба й, или пък защото мъжът до нея толкова се беше борил, и то без нито веднъж да възроптае…

Ирен скочи към принцесата.

И ако Каол се бе отказал от намерението да бутне Хасар в извора зад нея, то Ирен нямаше подобни скрупули. В даден момент принцесата се подсмихваше змийски…

А в следващия краката, полите и бижутата й литнаха във въздуха и писъкът й отекна над дюните. Ирен я бе запратила заедно със стола във водата.