Кулата на зората

16

Съществуваше единствено мрак. И болка.

Той дереше гърло срещу нея, усещайки съвсем смътно пръчката в устата си.

Изгориха жива изгориха жива изгориха жива

Черната бездна разкри пред него огън. Жена със златисто-кафява коса и почти същия цвят кожа крещеше в агония.

Разкри му изпотрошено тяло върху обляно от кръв легло. Отсечена глава, търкаляща се по мраморен под.

Ти си виновен ти си виновен ти си виновен

Разкри му жена с очи от син пламък и коса от чисто злато, застанала над него с кинжал в ръцете — готова да го забие право в сърцето му.

Искаше му се. Понякога му се искаше да не я бяха спрели.

Белегът на лицето му бе спомен от ноктите й. И когато се погледнеше в огледалото, винаги се сещаше за желанието си да беше умрял в ръцете й. За тялото на леглото и онази студена стая, и писъка. За нашийника около едно бронзово гърло и за чуждата усмивка върху лицето на близък човек. За сърцето, което бе предложил, само за да го хвърли непоискано върху дървените греди на речното пристанище. За момиче асасин, отплавало надалеч, само за да се завърне като кралица. За редица храбри мъже, увиснали по дворцовата порта.

И всичко това събрано в един тъничък белег. Всичко, което не можеше да забрави, нито да прости.

Бездната му го показваше отново и отново.

Бичуваше тялото му с нажежени камшици. И му разкриваше всички тези неща до безкрай.

Показваше му майка му. И брат му. И баща му.

Всичко, което бе изоставил. Всички, които бе предал. Всичко, което мразеше и в което се бе превърнал.

Границите между последните две понятия се размиваха.

Полагаше толкова усилия. Толкова много усилия през последните седмици, месеци.

Ала бездната не искаше и да чуе.

Черен огън се изливаше в кръвта му, във вените му, мъчеше се да изпепели мислите му.

Горящата роза, положена върху нощното му шкафче. Последно сбогом от краля му.

Стараеше се. Стараеше се да запази надежда, но…

Бездната му разкриваше и как млади момичета, почти деца, го свалят от коня му. Дърпат го, теглят го.

Проряза го болка — надълбоко в гръбнака, и не можеше да диша, не можеше да я надвика…

Лумна бяла светлина.

Трепкащ блясък. Далеч, далеч.

Не златистото, червеното или синьото на пламъка. А бяло като ясен, бистър слънчев лъч.

Проблясък сред мрака, подобно на светкавица в тъмна нощ…

Сетне болката отново го прониза.

Очите на баща му — гневните очи на баща му, когато им съобщи, че ще постъпи в стражата. Юмруците му. Умолителният плач на майка му. Мъката по лицето й при последната им среща, когато той напусна Аниел завинаги. Напусна дома си. И заряза брат си, дребничък и уплашен, под властната сянка на баща им.

Брат си, когото замени за друг. Брат си, когото изостави.

Мракът го притисна, смазвайки костите му.

Убиваше го.

Тази болка, тази… тази бездънна, празна яма… го убиваше.

И навярно това щеше да е милост. Не знаеше дали с присъствието си в този отвъден свят постигаше нещо. Дали изобщо си струваше да опитва. Да се връща.

На мрака това му се нравеше. Сякаш се хранеше с отчаянието му.

И стискаше като в менгеме костите му. Караше кръвта да ври във вените му и той крещеше, виеше…

Бяла светлина го блъсна. Заслепи го.

Изпълни бездната.

Мракът изквича, отдръпна се назад, а после се надигна като приливна вълна около него…

Ала бялата светлина го обгърна и черната вълна се разби в нея като в скала.

Светлина в непрогледната бездна.

Топла, кротка, блага светлина. Неустрашима пред мрака.

Като че бе съществувала в тъмното дълго, дълго време — и го познаваше добре.

Каол отвори очи.

Ръката на Ирен се откъсна от гръбнака му.

И лечителката скочи към ризата му, захвърлена върху килима в спалнята.

Каол обаче зърна кръвта, преди да е успяла да я скрие.

Той изплю пръчката, сграбчи я за китката и програчи задъхано:

— Ранена си.

Ирен избърса носа, устата и брадичката си, преди да се извърне към него.

Нямаше как да скрие червените петна по деколтето на роклята си.

Каол се надигна рязко.

— Свещени богове, Ирен…

— Добре съм.

Думите й прозвучаха носово, заглушени от кръвта, която още шуртеше от ноздрите й.

— Това… това случва ли се често?

Той напълни дробовете си с въздух, за да извика някого, друг лечител…

— Да.

— Лъжкиня.

Долови фалша в нейния проточил се отговор. Прозря го в отказа да вдигне очи към неговите. Той отвори уста, на Ирен сложи ръка върху неговата, сваляйки окървавената риза от лицето си.

— Добре съм. Просто ми трябва… малко почивка.

Далеч не изглеждаше добре с толкова кръв по брадичката и устата.

От носа й шурна нова струйка и тя пак притисна ризата му към носа си.

— Поне — подхвана тя през плата и кръвта — петното от по-рано вече не се забелязва.

Жалък опит за шега, но той се усмихна мрачно.

— Мислех, че е част от десена.

Тя му хвърли поглед, пропит с толкова чувство за хумор, колкото и умора.

— Дай ми пет минути и пак ще проникна в…

— Легни. Веднага.

Той се отмести с няколко педи в другата посока.

Ирен стрелна очи към възглавниците, леглото, достатъчно голямо, че четирима души да спят спокойно върху него. След това с пъшкане и притисната до носа риза се строполи върху възглавниците, изхлузи пантофите си и вдигна крака върху дюшека, отмятайки глава назад, за да спре кървенето.

— Какво да ти донеса? — настоя Каол.

Тя се взираше безизразно в тавана. Сама си го беше причинила, докато се мъчеше да му помогне… и вероятно заради вкиснатото му настроение…

Смогна само да поклати глава.

Той я погледа мълчаливо как притиска ризата към носа си. Как кръвта й я напоява, стичайки се на нови и нови талази. Докато най-сетне не понамаля. И не секна напълно.

Носът, устата и брадичката й бяха боядисани в алено, очите й — премрежени или от болка, или от изтощение. Навярно и двете.

Затова я попита:

— Как?

Тя мигом го разбра. И отговори, попивайки кръвта по гърдите си:

— Влязох през белега и беше същото като първия път. Стена, която не успявах да разруша с магията си. Май ми показа…

Пръстите й се вкопчиха в ризата, притисната към окървавената предница на роклята й.

— Какво?

— Морат — пророни тя и Каол можеше да се закълне, че дори птичата песен в градината затихна. — Показа ми някакъв спомен, оставен в теб. Показа ми гигантска черна крепост, гъмжаща от страшилища. И армия, лагеруваща в планината около нея.

Кръвта му се смрази, щом осъзна чий спомен можеше да е това.

— Истина ли е, или… някаква машинация срещу теб?

Както мракът бе използвал собствените му спомени срещу него самия.

— Не знам — призна си Ирен. — Но тогава те чух да крещиш. Не тук, а… там, вътре. — Тя пак избърса носа си. — И си дадох сметка, че онова нещо цели да отвлече вниманието ми с непробиваемата си стена. Ето защо последвах крясъците ти. До теб. — До онова място дълбоко в него. — Беше толкова съсредоточено да те изтезава, че дори не ме усети. — Тя потрепери. — Не знам дали наистина правеше нещо, но… Не можех да го понеса. Да стоя отстрани и просто да гледам, да слушам. Затова го нападнах и съумях да го подплаша, но не съм убедена дали ще го намеря и следващия път. Дали ще ме запомни. Като че ли има… съзнание. Не е живо, но… прилича ми на спомен, пуснат да скита по света.

Каол кимна и помежду им се спусна мълчание. Тя отново изтри носа си и сложи окървавената риза върху нощната масичка.

Незнайно колко минути слънцето пълзя по пода, а вятърът шумоли из палмите отвън.

Докато Каол не продума:

— Съжалявам за майка ти.

Като се замислеше… навярно се беше случило горе-долу около месеците, когато Елин бе претърпяла своята ужасяваща загуба.

На толкова много деца Адарлан бе завещал дълбоки белези… Ако изобщо бе благоволил да ги пощади.

— Тя съчетаваше всичко добро на света — промълви Ирен, обръщайки свитото си тяло на една страна, за да погледа през прозорците отвъд долния край на леглото. — Тя… Оцелях единствено защото…

Ирен не довърши изречението си.

— Постъпила е така, както всяка майка би сторила на нейно място — довърши вместо нея Каол.

Тя кимна.

Лечителите се бяха оказали първите жертви на Адарлан, който бе продължил да ги избива дори след изчезването на магията. Открай време преследваше безпощадно надарените с магически способности лечители. Затова и нямаше да е голяма изненада, ако собствените им съграждани ги бяха предали, за да изкарат малко бързи пари.

Каол преглътна, а след миг каза:

— Кралят на Адарлан обезглави любимата на Дориан пред мен и аз не можах да го спра. Да я спася. А когато реши да ме убие заради плановете ми да го сваля от престола… Дориан се намеси. Нахвърли се срещу баща си, за да ми спечели време. И аз избягах. Избягах, защото… нямаше кой друг да води бунта. Да разпространява мълвата сред хората, до които трябваше да стигне. Позволих му да се изправи срещу баща си, да поеме последствията… и избягах.

Тя го наблюдаваше мълчаливо.

— Но нали сега е добре?

— Не знам. Свободен е. Жив е. Но дали е добре?! Страдал е. Толкова много е страдал. Дори не мога да опиша колко. — Гърлото му се стегна болезнено. — А трябваше аз да съм на негово място. Винаги съм вярвал, че аз ще понеса последствията.

Една сълза се търкулна през носа й.

Каол я попи с пръст, преди да се е стекла по другата страна на лицето й.

Ирен остана вгледана в него в продължение на дълъг момент и слънцето сякаш озари насълзените й очи. Нямаше представа колко време е минало. След колко време беше решила да нападне мрака с магията си — едва ли бе много.

Вратата на апартамента се отвори и затвори толкова приглушено, че на секундата позна Каджа. Звукът обаче откъсна погледа на Ирен от очите му. А без него усети студ. Мъртвешка тишина и студ.

Каол стисна юмрук и сълзата се просмука в кожата му. Стисна го, за да се възпре, за да не обърне лицето й отново към себе си. Копнееше да разгадае мистерията в очите й.

Но тя вдигна глава толкова рязко, че почти го блъсна в носа.

Златото в очите й сякаш лумна.

— Каол — прошепна и той осъзна, че май за пръв път го наричаше така.

Ала Ирен сведе поглед, повличайки и неговия.

Към голото му тяло, голите му крака.

Към пръстите му.

Към пръстите му, които бавно се свиваха и разпускаха. Като че се мъчеха да си припомнят движението.