Кулата на зората

58

Утрото дойде и отмина, но Ирен не бързаше да става от леглото. Каол също. Обядваха спокойно във всекидневната, без да си правят труда да обличат официални дрехи.

Хафиза трябваше да реши дали да им даде онези книги. Затова пред тях не стоеше друг вариант освен да чакат. А после да се надяват на скорошна среща с Елин Галантиус или с някой друг, способен да ги разчете.

— Колко ли важна информация е спотаена из страниците им — подхвана вглъбено Каол, подхвърляйки в устата си семена от нар, червени като рубини.

— Ако наистина са толкова древни — отвърна Ирен, — ако текстовете действително произлизат от некропола или от подобни места, ще са абсолютно съкровище. Извор на познания за Валгите. И връзката ни с тях.

— Елин извади късмет с онези книги в Рифтхолд.

През нощта й бе доверил за асасина на име Селена, която се оказала кралица на име Елин. Цялата й история, от началото до края. Дълга, тъжна история. Гласът му пресипна, когато заговори за Дориан. За черния нашийник и валгския принц. За всички погубени съдби. За собствената си роля, за жертвите, които бе направил, и обещанията, които бе престъпил. Всичко.

И ако Ирен все още не го обичаше, щеше да го обикне, след като научеше истината. Виждайки мъжа, в който се превръщаше без значение от миналото си.

— Кралят някак ги е пропуснал при първоначалната чистка.

— Може пък някой бог да ги е закрилял — рече съсредоточено Ирен. Сетне вирна вежда. — Случайно в онази библиотека да живеят котки на Баст?

Каол поклати глава и остави плячкосания труп на нара.

— Елин винаги е разполагала с по един-двама богове на рамото си. Вече нищо не би ме изненадало.

Ирен се замисли.

— Какво е сполетяло краля? Нали е бил обладан от валгски демон?

Лицето на Каол помръкна и той се отпусна назад в не особено удобния заместник на изтърбушения златист диван.

— Елин го излекува.

Ирен изпъна гръб.

— Как?

— Прогони го от тялото му с огън. Е, с помощта на Дориан.

— А човекът, истинският крал, оцеля ли?

— Не. Първоначално да. Но нито Елин, нито Дориан желаеше да говори за случилото се на онзи мост. Оцелял дотолкова, че да им разкаже какво е сторил демонът, но бързо губел сили. Тогава Елин унищожи двореца. Заедно с него.

— Значи с огън е надвила валгския демон?

— Да. И май с него спаси Дориан. Или поне му спечели достатъчно свобода, че да се пребори сам със своя. — Той килна глава. — Защо питаш?

— Защото теорията ми… — Коляното й подскочи. Тя плъзна поглед из стаята, по вратите. Нямаше никого наоколо. — Мисля, че… — Приведе се по-близо до него и стисна коляното му. — Мисля, че Валгите са паразити. Нещо като инфекция.

Той отвори уста, но Ирен продължи:

— Малко след като пристигнах в Торе, с Хафиза извадихме една тения от Хасар. И те се хранят от гостоприемника си също като Валгите. Поемат контрол върху основните му потребности като глада например. И в крайна сметка, след като се възползват от всичките му ресурси, го убиват.

Каол застина.

— Но това не са някакви си безмозъчни войници.

— Да. Точно това исках да проверя в теб вчера. Да установя доколко е съзнателен мракът. Каква сила притежава. Дали е заселил някакъв паразит в кръвта ти. Оказа се, че не е, но… Имаше друг вид паразит, който се хранеше от теб, позволявайки на мрака да те управлява.

Каол мълчеше.

Ирен се покашля, милвайки с палец китката му.

— Снощи осъзнах нещо — че и в мен живее паразит. Омразата ми, гневът, страхът и болката ми. — Тя отметна една къдрица от лицето си. — Хранели са се от мен през всички тези години. Тласкали са ме напред, но и са ме изяждали отвътре.

А след като проумя, че мястото, където най-много се боеше да пристъпи, бе собствената й душа, защото там щеше да й се наложи да погледне в очите нещото, загнездило се вътре…

— Като осъзнах какво върша аз самата, разбрах и какво представляват Валгите. Твоите сенки. Паразити. През последните седмици просто отблъсквахме мрака в теб, без да се възправим истински срещу него. Затова го атакувах подобно на всеки друг паразит; обградих го от всички страни. Принудих го да дойде при теб, да те нападне с цялата си мощ, само и само да се измъкне от мен. За да имаш шанс да застанеш лице в лице с него, да го надвиеш. Да влезеш там, където се боиш да припариш, и да прецениш дали най-после си готов да му се опълчиш.

Той я гледаше с бистри, блеснали очи.

— Голямо прозрение.

— Несъмнено. — Тя се замисли върху разказа му за Елин и демона в предишния крал. — Огънят прочиства. Ала лечителите рядко го използват. Прекалено е неконтролируем. Водата е по-съвместима с лечебните процедури. Съществуват обаче и самобитни дарби. Като моята.

— Светлина — пророни Каол. — Силата ти приличаше на рой малки светлинки срещу мрака.

Тя кимна.

— Елин е съумяла да освободи Дориан и баща му. Със сурова, непремерена сила, затова единият не е оцелял. Но дали лечител с моята дарба не би успял да избави човек, обладан… заразен от Валгите? Пръстенът, нашийникът, нещата, които пришиват в плътта. Те са нещо като мръсна вода или развалена храна. Носители на малка частица от демоните, която се разраства в приемника. Премахването им е първата стъпка, но ти казваш, че демонът остава и след това.

Той кимна. Дишането му се учестяваше все повече.

Ирен прошушна:

— Допускам, че мога да лекувам заразените. Валгите… те са просто паразити и мога да ги прогонвам от телата на хората.

— С други думи… всички пленници на Ераван, които държи под свой контрол с пръстените и нашийниците…

— Според мен можем да ги освободим.

Той сграбчи ръката й.

— Ще трябва да се добереш близо до тях, Ирен. А силата им…

— Тук ще се намесят Елин и Дориан. Те ще ги държат.

— Няма как да изпробваме теорията ти предварително. Без да поемем значителен риск. — Челюстта му се стегна. — Сигурно затова пратеникът на Ераван те преследва. За да не ти позволи да осъзнаеш на какво си способна, като ме излекуваш. И за да не споделиш новината с другите лечителки.

— Но ако е така… Защо сега ме напада? Защо е чакал толкова време?

— Може дори да не му е хрумнало. Докато Елин не прогони валгските демони от Дориан и краля. — Той потри гърдите си. — Има един пръстен. Някога принадлежал на Атрил, приятел на крал Бранън и Майев. Правел го неподвластен на Валгите. Бил единствен и някъде през вековете изчезнал. Елин обаче го откри. А Майев толкова го искаше, че го размени за Роуан. Според легендите самата Мала го изковала за Атрил, но… Мала обичала Бранън, не Атрил.

Каол стана от дивана и закрачи из стаята.

— В някогашната стая на Елин имаше един гоблен. На него бе извезан елен, който криеше входа към гробницата, където Бранън закътал Ключа на Уирда. Това беше първото откритие на Елин.

— И?

Думата напусна гърлото й като въздишка.

— Сред горските животни на него се открояваше и бухал. Животинският облик на Атрил. Не на Бранън. Всичко криеше загадки — гобленът, гробницата. Символи и още символи. Но бухалът… Така и не се замислихме. Не ни хрумна.

— Какво не ви е хрумнало?

Каол спря по средата на стаята.

— Че бухалът може да не е просто животинският облик на Атрил, а магически знак за предаността му към някого.

Въпреки топлия ден кръвта на Ирен се смрази и тя промълви:

— Силба.

Каол кимна бавно.

— Богинята на изцерението.

— Не Мала е изковала онзи пръстен — допълни сподавено Ирен.

— Не.

Силба го бе сторила.

— Налага се да отидем при Хафиза — каза тя. — Дори да не ни даде книгите, трябва поне да ни позволи да ги прегледаме, да видим с очите си какво е оцеляло през цялото това време. Какво са научили елфическите лечители в онази далечна война.

Той й махна да стане.

— Тръгваме веднага.

Ала вратите на апартамента се отвориха и Хасар нахлу най-безцеремонно с развята около краката й златистозелена рокля.

— Е — подсмихна се, зървайки оскъдните им дрехи и разрошени коси. — Поне на вас двамцата ви е удобно.

Принцесата се ухили на Каол и Ирен имаше чувството, че светът пропада под краката й.

— Получихме вести. От вашите земи.

— Какви? — процеди с осезаема ненавист той.

Хасар зачопли небрежно ноктите си.

— О, нищо особено, просто армадата на кралица Майев се натъкнала на тайно свиканата армия на Елин Галантиус. И се развихрила доста зрелищна битка.