Кулата на зората

28

Принц Кашин пристигна незабавно, повикан от стражите по молба на Ирен — преди двамата с Каол да се престрашат да отместят барикадата от мебели. На всички останали членове на хаганското семейство трябваше да обясняват надълго и нашироко, но Кашин… Той ясно проумяваше заплахата.

Каол вече познаваше гласа на принца достатъчно добре, затова, щом го чу във фоайето на апартамента, кимна на Ирен, че е безопасно да изтика мебелите, заприщили вратата.

За част от секундата бе благодарен, че няма друг избор, освен да седи в количката си. Иначе краката му можеше да се подкосят от облекчение.

Така и не беше съумял да измисли осъществим план за бягство. За Ирен. Прикован в стола, той самият беше същинска мърша пред осанката на валгски демон, макар че, ако хвърлеше достатъчно точно кинжала и меча си, можеше да ги спаси. Това бе най-надеждният му избор: хвърлянето.

Не че подобно нещо го притесняваше. Собственото му безсилие не го потискаше в онзи момент. Интересуваше го единствено да й спечели достатъчно време.

Някой я беше гонил дотук. С намерението да я убие. Да я изтезава. И още по-лошо, ако наистина бе валгски пратеник на Морат. А точно като такъв звучеше.

Не смогна да различи дали гласът бе мъжки, или женски. Със сигурност обаче беше валгски.

Ирен запази самообладание, когато открехна вратата, зад която стоеше Кашин, дишащ тежко. Принцът я огледа от глава до пети, стрелна за секунда Каол и пак насочи вниманието си към лечителката.

— Какво е станало?

Ирен отвърна с изненадващо спокойствие иззад количката на Каол:

— Идвах да се уверя, че лорд Уестфол е изпил отварата, която му приготвих.

Лъжкиня. Изпечена, красива лъжкиня. По всяка вероятност бе дошла, за да го възнагради с втората доза хокане, която Каол чакаше цяла вечер.

Ирен заобиколи количката и се изправи до него, толкова близо, че телесната й топлина загря рамото му.

— И тъкмо доближавах, когато усетих някого зад себе си.

Тя му разказа и останалото, озъртайки се из стаята от време на време, сякаш очакваше нападателят й да изскочи от някой тъмен ъгъл. А когато Кашин я попита дали има представа защо някой би пожелал да я нарани, Ирен надникна към Каол и помежду им протече безмълвен разговор: навярно се бе случило, за да я наплаши достатъчно, че да не му помага повече… какъвто и да беше злият замисъл на Морат. Накрая обаче заяви на принца, че няма и бегла представа за това.

Кашин заоглежда полуразбитата врата към спалнята на Каол със сковано от ярост лице. После нареди през рамо на стражите, претърсващи апартамента:

— Искам четирима от вас пред входната врата. Още четирима в дъното на коридора. Десет души в градината. Шестима по местата, където се пресичат коридорите, водещи дотук.

Ирен въздъхна — навярно с облекчение.

Кашин я чу и каза с ръка върху дръжката на меча си:

— Стражата вече претърсва целия дворец. И аз ще се включа.

Каол съзнаваше, че не го прави единствено заради Ирен, че принцът има свое основание да се присъедини към лова, че вероятно от прозорците на покоите му още се развяваха бели знамена.

Храбър и самоотвержен. Каквито трябваше да бъдат всички принцове. Дориан имаше потребност от такъв приятел. И ако нещата се развиеха в тяхна полза…

Принцът като че ли си пое окуражителна глътка въздух. А сетне попита приглушено Ирен:

— Преди да тръгна… нека те изпратя до Торе. С въоръжена стража, разбира се.

В очите му се таеше толкова загриженост и надежда, че Каол извърна поглед към войниците, които още претърсваха всеки сантиметър от апартамента.

Ирен обаче обгърна тялото си с ръце и каза:

— Тук ще съм по-спокойна.

Каол едва се стърпя да не я стрелне смаяно, учуден от думите й.

С него. Чувстваше се по-спокойна тук… с него.

Той преглътна импулса да й напомни, че е в количка.

Кашин прехвърли погледа си към него, сякаш току-що си спомняше, че е тук. И в очите му изплува разочарование — разочарование и закана.

Каол преглътна собствената си закана към принца, гласяща, че бе най-разумно да спре да го зяпа така и да потегли със стражата си.

Щеше да стои настрана. И бездруго цял ден не спираше да мисли за писмото от Несрин. Както и за онова, което бе зърнал под ръкава на Шен — за чувствата, които беше породила у него съдбата на гордия страж.

Но Кашин просто склони глава с ръка на гърдите.

— Извикай ме, ако имаш нужда от нещо.

Ирен кимна. Толкова безцеремонно, че на Каол почти му дожаля за принца.

Кашин напусна, отправяйки последен настойчив поглед към Ирен. Една част от стражите го последваха, другите се завъртяха наоколо и Каол видя през стъклените врати към градината как заемат постове отвън.

— Спалнята на Несрин е празна — отбеляза, когато най-накрая се оказаха сами в стаята му.

Той зачака да го попита защо, но си даде сметка, че лечителката дори не спомена Несрин, когато влетя в апартамента им. Не опита да я събуди. Отиде право при него.

Затова не се и изненада от отговора й.

— Знам.

Дворцови шпиони или клюки — не го интересуваше. Не и след като Ирен се поинтересува:

— Може ли… може ли да остана тук? Ще спя на пода…

— Спи в леглото. Едва ли ще мигна тази нощ.

Въпреки стражите отвън… Виждал бе на какво е способен един Валг срещу мнозина мъже. Виждал беше и Елин в действие, един асасин сред море от врагове. Покосяваше ги за части от секундата.

Не, тази нощ нямаше да мигне.

— Не може да седиш в количката цяла нощ…

Каол й отговори с поглед, твърдящ обратното.

Ирен преглътна и влезе в банята. Докато се миеше припряно, Каол прецени стражите отвън, както и ключалката на вратата. Когато Ирен излезе, деколтето на роклята й беше влажно, а лицето й — все така изпито. Тя се поколеба пред леглото.

— Чаршафите са сменени — пророни той.

Без да го погледне, Ирен се настани върху леглото. Движенията й бяха по-плахи, по-крехки от обичайното.

Още я сковаваше ужас. Макар че се бе справила прекрасно. Каол не знаеше дали той самият би съумял да премести онзи скрин, но явно страхът й беше влял известна доза сила. Чувал бе за майка, смогнала да вдигне цял фургон от затрупаното си отдолу дете.

Ирен се пъхна под чаршафите, но не отпусна глава на възглавницата.

— Какво е чувството да… убиеш някого?

Лицето на Каин проблесна в съзнанието му.

— И за мен… и за мен е ново — призна си Каол.

Тя килна глава.

— За пръв път убих човек… точно след миналогодишната Юледа.

Ирен сбърчи вежди.

— Но… нали…

— Обучен съм. Сражавал съм се и преди. Ала никога не бях убивал.

— Бил си капитан на стражата.

— Казах ти — усмихна се горчиво той, — беше сложно.

Ирен най-сетне се отпусна в леглото.

— Но оттогава ти се е случвало и друг път.

— Да. И все пак не достатъчно, че да свикна. Валгите убивам с чиста съвест, но човеците, обсебени от тях… Някои са необратимо изгубени. Други обаче още са там… под демона. Решението кого да убиеш и кого да пощадиш… До ден-днешен не знам дали не съм сбъркал с някого. Мъртъвците не говорят.

Главата й се плъзна по възглавницата.

— Положих клетва пред майка ми. Още когато бях на седем. Никога да не убивам човешко същество. Някои пациенти… да улесниш края на някого от тях било милосърдие. И не било същото като убийството.

— Така е.

— Струва ми се, че… вероятно щях да се опитам да убия този, който ни нападна днес. Толкова бях… — Каол очакваше да каже „уплашена“. „Уплашена, защото единственият ми защитник бе прикован в стол.“ — Толкова бях решена да не бягам. Ти искаше да ми спечелиш време, но… Не мога. Никога повече.

Гърдите му се стегнаха.

— Разбирам.

— Радвам се, че не ми се наложи. Но… той избяга. Май още е рано да се чувствам облекчена.

— Кашин може да го намери.

— Съмнявам се. Изчезна още преди стражите да пристигнат.

Той се умълча. А след малко рече:

— Надявам се никога да не използваш онзи кинжал, Ирен. И никой друг. Дори за милосърдни цели.

Тъгата в очите й го остави без дъх.

— Благодаря ти — промълви тя. — За това, че беше готов да се нагърбиш с тази смърт.

Никой не му бе казвал подобно нещо. Даже и Дориан. Очакваха го от него. Селена — Елин, му беше благодарна, когато уби Каин, за да я спаси, но беше очаквала един ден да отнеме човешки живот.

Тя самата вече беше отнела незнайно колко и Каол възприемаше собствената си неопитност като… повод за срам. Което сега му се струваше абсурдно.

Оттогава бе убил мнозина. В Рифтхолд. С бунтовническата банда, воюваща срещу Валгите. Но Ирен… заради нея черната бройка му се струваше някак по-малка. За пръв път я възприемаше по нейния начин. С гордост. С облекчение.

— Съжалявам, че Несрин е заминала — прошепна Ирен в смътната светлина.

„Не съм те притискала да изпълниш твоите обещания. Няма да притискам и себе си.“

— Обещах й приключение — сподели Каол. — И тя заслужаваше такова.

Ирен не продума толкова време, че той се извърна към нея, загърбвайки градинските врати. Беше се сгушила по-навътре в леглото му и го наблюдаваше внимателно.

— Ами ти? Ти какво заслужаваш?

— Нищо. Не заслужавам нищо.

Тя продължи да го изучава с поглед.

— Изобщо не съм съгласна — пророни с натежали клепачи.

Той за пореден път обходи с очи изходите от стаята. След няколко минути отвърна:

— Получих достатъчно, ала го пропилях.

Каол надзърна към нея, но сънят вече бе смекчил чертите на лицето й, дишането й.

Дълго време той не откъсна поглед от нея.

Ирен още спеше, когато се съмна.

Каол бе задрямал на няколко пъти — едва за броени минути.

Но когато слънцето започна да пъпли по пода на спалнята, отиде да си измие лицето. Да прогони съня от очите си.

Ирен не се бе разбудила, затова направо излезе в коридора. И се натъкна на стражите по зададените им от Кашин постове. А когато погледна всеки от тях в очите и поиска да го упътят, те му обясниха точно накъде трябва да поеме.

След това обаче ги увери, че ако Ирен пострадаше в негово отсъствие, щеше да изпотроши всичките им кости.

За няколко минути пристигна в тренировъчния двор, за който му беше казала вчера Ирен.

Вече гъмжеше от стражи и някои се взряха в него, докато други изобщо не му обърнаха внимание. Шепа мъже разпозна от смяната на Шен; именно те му кимнаха за поздрав.

Някакъв непознат страж — по-възрастен от другите и посивял — тръгна към него.

Приличаше на Бруло, някогашния му учител по бой с оръжия.

Мъртъв — провесен от онези порти.

Каол изтласка картината от съзнанието си. Замени я с лечителката, спяща в леглото му. С образа й, когато бе заявила на принца и на света, че се чувства по-сигурна в онази стая. С него.

Замени болката, която го обзе, виждайки трениращите стражи, затворената площадка, толкова сходна с онази, в която бе прекарал безброй часове от живота си, със спомена за изкуствената ръка на Шен, за непоклатимата, притихнала сила в рамото му, с чиято помощ бе слязъл от коня си. Макар и без ръка, той не беше второкласен мъж, нито второкласен страж.

— Лорд Уестфол — поздрави го сивокосият страж на неговия език. — Как да ви бъда полезен в този ранен час?

Струваше му се достатъчно прозорлив да се досети, че не би подхванал въпроса за снощното нападение на толкова неподходящо място. Не, мъжът знаеше, че Каол идва за друго; сякаш долови, че напрежението в тялото му бе плод не на тревога, а на любопитство.

— Години наред тренирах с войници от моя континент — обясни Каол, вдигайки меча и кинжала, които носеше със себе си. — Попих всичките им знания.

Възрастният страж вирна вежди.

Каол остана вторачен в него.

— Бих искал да ми предадете вашите знания.

Възрастният страж — Хашим — изцеди силите му докрай. Дори в количката. И извън нея.

Хашим, който беше един чин под капитан и водеше тренировките на стражите, намираше начини Каол да изпълнява упражненията им или докато някой го крепеше на крака, или от количката, но в пригоден за него вариант.

Самият той, както и мнозина от другите войници бяха работили с Шен преди година. Всички се бяха обединили, за да му помогнат с приспособяването към осакатеното му тяло, с новия боен стил, който трябваше да усвои през дългите месеци на възстановяването си.

Ето защо никой не го зяпаше, никой не му се присмиваше. Никой не шушукаше подигравателно.

Войниците и бездруго бяха твърде заети, твърде омаломощени, за да си правят труда за нещо подобно.

Слънцето вече се извисяваше над вътрешния двор, но Хашим все така упорстваше с обучението. Показваше му как да замахва с меч, как да обезоръжава опонента си.

Разкриваше му нов начин на мислене, на убиване. На самоотбрана. Нов език на смъртта.

Спряха за закуска, като почти всички от тях се тресяха от умора.

Но дори задъхан, Каол бе готов да продължи. Не защото имаше енергия за изразходване, а защото искаше.

Когато се върна в апартамента, за да се изкъпе, Ирен вече го чакаше.

И през следващите шест часа се изгубиха в онзи мрак. Накрая тялото му бе повалено от болката, Ирен трепереше от изтощение, но в краката му се бе пробудило ново усещане, изумително остро. Пълзеше нагоре от глезените му, като че безчувствеността се оттегляше подобно на вълна по време на отлив.

Вечерта Ирен си тръгна към Торе с голяма стража, а той потъна в най-дълбокия сън на живота си.

Посрещна Хашим на тренировъчната площадка още преди съмване.

На следващата сутрин също.

И на следващата.