Кулата на зората

7

Каол изчака половин час, след като Несрин излезе, и чак тогава повика Каджа. Слугинята стоеше на разположение във външния коридор и влезе в апартамента след броени секунди. Той се мотаеше във фоайето, наблюдавайки как момичето крачи към него с меки, пъргави стъпки и сведени в очакване на заповед очи.

— Ще те помоля за една услуга — заяви бавно и отчетливо Каол, проклинайки се, задето не беше научил халха през годините, докато Дориан го изучаваше.

Тя отвърна само с кимване.

— Искам да отидеш до пристанището или до мястото, откъдето вестите се разчуват из града ви, за да провериш дали не се знае нещо за нападението над Рифтхолд. — Каджа присъстваше в тройната зала на вчерашната им среща и несъмнено бе разбрала за него. Хрумнало му беше да помоли Несрин да проучи въпроса, докато прекосяваше града, но ако новините бяха прекалено лоши… не желаеше да ги научава сама. Да ги носи сама чак до двореца. — Съгласна ли си?

Каджа най-сетне вдигна очи, въпреки че главата й все още бе леко наведена.

— Да — отвърна простичко.

Каол съзнаваше, че по всяка вероятност докладваше за всичко пред някого от хаганското семейство или от везирите. Ала търсенето на допълнителна информация, пък била тя и важна подробност от престоя му в двореца, не застрашаваше по никакъв начин каузата му. А ако сметнеха загрижеността за родината му за проява на слабост и плиткоумие, можеха да вървят по дяволите.

— Добре — каза Каол и количката му изскърца, когато я придвижи с крачка напред, мъчейки се да прикрие отвращението си към звука, към безполезното си тяло. — Ще те помоля и за още една услуга.

Това, че Несрин беше заета със семейството си, не означаваше, че той трябва да бездейства.

Но когато Каджа го остави в покоите на Аргун, Каол се запита дали не беше по-разумно да проведе тази среща заедно с Несрин.

Фоайето към покоите на най-големия принц бе голямо колкото целия апартамент на Каол. Представляваше дълго, овално помещение, чийто далечен край водеше към вътрешен двор, украсен с искрящ фонтан и обитаван от два бели пауна. Той ги погледа как се разхождат грациозно и големите снежнобели пера на опашките им се влачат по каменните плочи, а изящните корони на главите им се полюшват с всяка стъпка.

— Прелестни същества, нали?

Двойната резбована врата от лявата му страна се беше отворила, разкривайки слабоватото лице и студените очи на принца, вперил взор в птиците.

— Пленителни — призна Каол, вътрешно разгневен, задето му се налагаше да отмести глава нагоре, за да погледне принца в очите.

Ако можеше да стои на краката си, щеше да е с поне десетина сантиметра по-висок от него и да се възползва от преимуществото си по време на срещата. Ако можеше да стои на краката си…

Не си позволи да поеме по този път. Не и сега.

— Това е най-скъпоценната ми двойка — обяви Аргун на майчиния език на Каол. Владееше го перфектно. — Домът ми в провинцията е пълен с техни потомци.

Каол затърси наум някакъв отговор, нещо от репертоара на Дориан или Елин, но не откри нищо подходящо. Нищо, което да не прозвучи нелепо и изкуствено. Затова отговори простичко:

— Сигурно са красива гледка.

Устата на Аргун се изви в едва доловима усмивка.

— Ако не обръщате внимание на писъците им в дадени моменти от годината.

Каол стисна челюсти. Народът му измираше в Рифтхолд, ако вече не беше мъртъв до последния човек, а от него се очакваше да се впусне в раздумка за пискливи, надути птици!?

Докато обмисляше дали да продължи с празните приказки, или да кара направо, Аргун отбеляза:

— Предполагам, че идвате да ме попитате какво знам за града ви.

Хладният поглед на принца най-сетне кацна и върху него и Каол на свой ред се втренчи в събеседника си. Ето в това вече — съревнованието по взиране — много го биваше. Имаше предостатъчен опит и с непокорни стражи, и с високомерни придворни.

— Подали сте сведения на баща си. Интересува ме вас кой ви е информирал за нападението.

Тъмнокафявите очи на принца просветнаха развеселено.

— Човек от първа ръка.

— Народът ми страда. Държа да узная колкото може повече.

— Е — отвърна Аргун, прихващайки някакво мъхче, полепнало по златната бродерия на смарагдовозелената му туника, — ако трябва да съм откровен с вас, не мога да ви кажа абсолютно нищо.

Каол примигна насреща му — веднъж, съвсем бавно.

Аргун продължи, протягайки ръка към външните врати.

— Прекалено много очи ни наблюдават, лорд Уестфол, и контактът с вас може да се възприеме и в добра, и в лоша светлина, независимо от темата на разговора ни. Ето защо, колкото и да съм ви благодарен за посещението, ще ви помоля да си вървите.

Слугите пред вратата влязоха във фоайето, навярно за да избутат количката му навън.

А щом съзря единия да протяга ръце към облегалката му…

Каол оголи зъби срещу слугата и мъжът се закова на място.

— Недей!

Независимо дали разбираше езика му, слугата очевидно разчете изражението му.

Каол се извърна обратно към принца.

— Наистина ли имате желание да играем тази игра?

— Не е игра — отсече Аргун и закрачи към кабинета, от който бе излязъл. — Информацията е вярна. Шпионите ми не си измислят истории, за да ни забавляват. Желая ви приятен ден!

После двойната врата към кабинета на принца се затвори.

На Каол му хрумна да блъска по нея, докато Аргун не проговореше, да поблъска и лицето му с юмруци може би, но… двамата слуги зад него чакаха. Наблюдаваха го.

Имал си бе работа с достатъчно рифтхолдски придворни, за да долови кога някой лъже. Нищо че нюхът му за това го предаваше жестоко през последните месеци. С Елин. С останалите. С… всичко.

Ала не смяташе, че Аргун лъже. За каквото и да било.

Рифтхолд бе превзет. Дориан още липсваше. Съдбата на народа му продължаваше да е все така неясна.

Каол не оказа съпротива, когато слугата пак дойде, за да избута количката му към неговия апартамент. И може би именно този факт го вбеси повече от всичко.

Несрин не се върна за вечеря.

Каол не разкри пред хагана, децата му и трийсет и шестте везири с орлов поглед нито капчица от тревогата, раздираща го отвътре с всяка изминала минута, в която тя не се появяваше откъм някой коридор. Вече я нямаше от часове.

Дори Каджа се прибра час преди вечерята и само бегло надзъртане към внимателно извикания спокоен израз на лицето й му разкри всичко: и на пристанището не бе научила нищо ново за щурма над Рифтхолд. Единствено получи потвърждение на думите на Аргун: капитаните и търговците бяха разговаряли с достоверни източници, които или бяха плавали покрай Рифтхолд, или едва се бяха измъкнали живи от столицата. Нападението наистина се беше случило, но нямаше точни данни за броя на жертвите и състоянието на града. Търговията с Южния континент беше преустановена — поне до Рифтхолд и всички земи на север от него, до които пътят минаваше в опасна близост с обсадения град. За съдбата на Дориан не се знаеше нищо.

Мисълта го притискаше, угнетяваше го още повече, но се превърна във второстепенна, след като се облече за вечеря и установи, че Несрин не си е дошла. Накрая се предаде и позволи на Каджа да го отведе до пиршеството в тържествената зала на хагана, ала с всяка следваща непоносимо дълга минута, в която Несрин не изникваше на входа й, му ставаше все по-трудно и по-трудно да запази самообладание.

Можеше да й се е случило какво ли не. Какво ли не. Особено ако теорията на Кашин за покойната им сестра се окажеше вярна. Ако пък пратениците на Морат вече бяха тук, не се и съмняваше, че научеха ли за гостуването на двама им с Несрин, щяха да си поставят за цел да ги убият.

Трябваше да се досети за това, преди да я пусне сама днес. Трябваше да загърби за секунда собствените си неприятности. Но ако изпратеше някой страж да я издирва, щеше да разкрие на евентуалните си врагове кое му бе най-скъпо. Къде да го уязвят.

Затова Каол се мъчеше да преглъща храната си, почти неспособен да се съсредоточи върху разговора с околните. От дясната му страна Дува, бременна и усмихната, любопитстваше за музиката и танците по неговите земи; от лявата Аргун, който дори не спомена за срещата им същия следобед, го разпитваше за търговски маршрути, стари и планирани. Каол си измисляше и преиначаваше половината отговори, а принцът се подсмихваше така, сякаш напълно си даваше сметка, че го заблуждава.

А Несрин още я нямаше.

Появи се обаче Ирен.

Към средата на вечерята влезе в залата с малко по-елегантна, но също толкова семпла рокля в аметистоволилаво, на чийто фон златистокафявата й кожа направо сияеше. Хасар и любовницата й станаха да поздравят лечителката, стиснаха ръцете й и я целунаха по бузите; принцесата изгони везира, седнал от лявата й страна на масата, за да освободи място за нея.

Ирен се поклони на хагана, който след бегъл поглед й махна да се настани, след което тя се поклони и на потомците му. Аргун дори не отчете появата й, Дува се засмя насреща й слънчево, а мълчаливият й съпруг — малко по-сдържано. Единствено Сартак й кимна, а Кашин я поздрави със стегната усмивка, лишена от всякаква топлота.

Въпреки това очите на Кашин се задържаха толкова дълго върху Ирен, докато лечителката заемаше мястото си до Хасар, че Каол си припомни онова, за което я беше подиграла принцесата сутринта.

Вместо да отговори на усмивката му, Ирен му кимна студено и седна на стола, който Хасар й беше осигурила. После се впусна в разговор с Хасар и Рения, поемайки месото, което Рения натрупваше в чинията й с тюхкането колко уморена, кльощава и бледа изглеждала. Ирен й се поусмихна учудено и й кимна в знак на благодарност. Умишлено не надзърташе към Кашин. Нито пък към Каол, в интерес на истината…

— Дочух, лорд Уестфол — поде мъжки глас от дясната страна на Каол, и то на собствения му език, — че са ви изпратили Ирен.

Далеч не се изненада, когато установи, че Кашин се бе привел напред, за да говори с него.

Нито пък се смути от едва прикритото предупреждение в погледа му. Каол се бе натъквал на него достатъчно пъти: „Превзета територия“.

Независимо дали подобно нещо на Ирен й харесваше, или не.

Можеше да се окаже точка в нейна полза, че не обръщаше особено внимание на принца. Макар че Каол не схващаше защо. Кашин беше най-красивият от всички хагански потомци, а през годините, прекарани в двореца, Каол бе ставал свидетел как жените буквално се прескачат една друга, за да спечелят интереса на Дориан. Кашин притежаваше същото самодоволно изражение, което Каол често бе съзирал по лицето на господаря си.

Някога… преди много време. В един друг живот. Преди асасина, черния нашийник и всичко останало.

Стражите, заели постове из цялата зала, придобиха някак по-застрашителен вид, сякаш бяха пламъци, които внезапно лумнаха по-ярко, привличайки погледа му. Той обаче дори не надникна към най-близкия, чието местоположение бе проследил по навик — стоеше на около пет метра от хаганската маса. Точно където той самият бе стоял пред друг крал, в друг двор.

— Да — потвърди лаконично Каол.

— Ирен е най-опитната ни лечителка, разбира се, с изключение на Върховната лечителка — продължи Кашин и стрелна жената, която все така не му обръщаше внимание и като че нарочно задълбочаваше разговора си с Рения.

— Дочух.

Определено и с най-острия език.

— На официалните изпити получи най-високите оценки в историята на Торе — додаде Кашин, докато Ирен все така успешно го игнорираше. По лицето на принца пробяга нещо като болка.

— Какъв ентусиазъм само! — процеди Аргун на Сартак, говорейки през Дува, съпруга й и Каол.

Дува го плесна по ръката, ядосана, задето прекъсваше пътя на вилицата й към устата й.

Кашин или не чу, или нарочно пренебрегна неодобрителния коментар на по-големия си брат. Сартак стори същото и се обърна към един везир в златиста роба. Кашин се зае наново да обяснява на Каол:

— Нечувани оценки за когото и да било, камо ли за лечителка, дошла преди някакви си две години.

Още едно късче информация. Явно Ирен не беше от много време в Антика.

Каол установи, че го наблюдаваше изпод вежди. Предупреждение да не я въвлича в разговора.

Той претегли ползите от двата варианта: дребнавото отмъщение за подигравателното й отношение по-рано или…

Ирен му помагаше… тоест обмисляше дали да му помогне. Щеше да е глупаво от негова страна да я отблъсне още повече.

Ето защо каза на Кашин:

— Разбрах, че през повечето време живеете в Балрун и надзиравате сухоземните армии.

Кашин изопна рамене.

— Да. През по-голямата част от годината съм там и следя тренировките на войските ни. През другото време съм из степите заедно с племената на конниците.

— Слава на боговете! — измърмори Хасар от отсрещната страна на масата, спечелвайки си резкия поглед на Сартак.

Принцесата само врътна очи и прошепна нещо в ухото на любовницата си. Смехът на Рения проехтя като сребърно звънче из залата.

Ирен обаче не спираше да го наблюдава с нещо като раздразнение, изписано по лицето й — сякаш само с присъствието си на тази маса Каол я караше да стиска челюсти. Кашин се впусна в описания на ежедневните си задачи из собствения си град, разположен по югозападното крайбрежие, обяснявайки и за коренно различния начин на живот сред степните конници.

В мига, в който той замълча, за да отпие от виното си, Каол удостои Ирен със също толкова враждебен поглед, а сетне заобстрелва принца с въпроси относно начина му на живот. Все пак му се отдаваше шанс да посъбере малко полезна информация за армията им.

Ала не само той осъзна този факт. Докато Кашин разказваше за ковачниците, които били изградили по северните граници, Аргун го прекъсна:

— Да не говорим за работа по време на вечерята, братко!

Кашин затвори уста като покорен войник.

И нещо мигновено подсказа на Каол, че Кашин изобщо не участваше в битката за престола. Не и щом се подчиняваше на най-големия им брат с такова смирение. И все пак поне му се струваше човечен. За разлика от присмехулния, надменен Аргун и коварната Хасар.

Въпреки всичко това не обясняваше напълно абсолютния стремеж на Ирен да се дистанцира от Кашин. Не че му влизаше в работата или пък го интересуваше. Не и при положение че Ирен стисваше устни, ако дори само обърнеше глава към Каол.

Можеше да й постави въпроса ребром още на масата, да я попита дали е решила да не го лекува. Но ако пък Кашин я харесваше, независимо от осезаемата й хладина към него, не му се струваше разумно да я погва точно тук.

Зад гърба му проехтяха стъпки, но се оказа съпругът на една везирка, дошъл да прошепне нещо в ухото й, преди да си тръгне.

Не беше Несрин.

Каол преброи чиниите, подредени по масата, изчислявайки още колко блюда оставаха. Снощното пиршество се бе проточило цяла вечност. А тази вечер още не бяха сервирали нито един десерт.

Той наново обходи с поглед изходите, умишлено прескачайки стражите на пост до тях.

Когато извърна глава към масата, Ирен пак го наблюдаваше. Предпазливост и неприязън още помрачаваха златистите й очи, но… този път откри и предупреждение в тях.

Лечителката знаеше за кого се оглежда. Чия липса го глождеше.

И за негово смайване тя поклати дискретно глава. „Не се издавай — сякаш го съветваше. — Не ги карай да я издирват.“

Той нямаше и намерение, но все пак й кимна сдържано.

Кашин опитваше да я заговори, ала Ирен непрестанно го отблъскваше с кратки, макар и вежливи отговори.

Може би презрителното отношение на лечителката към Каол същата сутрин се коренеше в нрава й, а не в омраза, породена от издевателствата на Адарлан. Или просто ненавиждаше мъжете. Бледият белег през гърлото й често придърпваше погледа му.

Каол дочака десерта, преди да се престори на уморен и да се измъкне от масата. Каджа вече го чакаше до най-далечните колони на залата заедно с други слуги и без да каже думичка, забута количката му към коридора. Омразното трополене го подтикна да стисне зъби.

Ирен не се сбогува с него, нито пък обеща да се върне на следващия ден. Дори не го погледна.

Несрин я нямаше и в апартамента им. А тръгнеше ли да я търси, привлечеше ли внимание към заплахата, към близостта им — удобен инструмент в ръцете на всеки техен враг…

Ето защо просто зачака, слушайки ромона на градинския фонтан, песента на славея, кацнал на близкото смокиново дърво, ритмичното тиктакане на часовника върху полицата над камината.

Единайсет. Дванайсет. Накрая каза на Каджа да си ляга, както и че той сам ще се приготви за леглото. Тя не го остави, а просто седна до боядисаната стена на фоайето, за да чака заедно с него.

Наближаваше един, когато вратата се отвори.

Несрин се промъкна тихо в апартамента. Веднага разбра, че е тя, защото познаваше добре звуците от всяко нейно движение.

Виждайки запалените свещи във всекидневната, тя влезе при него.

Напълно невредима. Грейнала. Бузите й руменееха, а очите й сякаш блестяха в сравнение със сутринта.

— Съжалявам, че пропуснах вечерята — каза простичко тя.

— Знаеш ли колко ме притесни? — отвърна с нисък, гърлен глас Каол.

Тя спря и косата й се люшна пред лицето.

— Не сме се уговаряли да ти докладвам кога излизам и кога се прибирам. А и ти ме изпрати.

— Тръгна сама из непознат град и не се върна, както беше обещала.

Думите му прозвучаха хапливо, режещо.

— На мен не ми е непознат.

Той стовари длан върху страничната облегалка на количката си.

— Една от принцесите е била убита преди броени седмици. Принцеса. В собствения й дворец, седалището на най-могъщата империя в света.

Несрин скръсти ръце.

— Не се знае дали е било убийство. Май само Кашин смята така.

Не там беше въпросът. Макар че тази вечер почти бе забравил да оглежда лицата около масата за следи от валгско присъствие. Той процеди с плашещо тих глас:

— Не можех дори да тръгна да те търся. Не посмях да им кажа, че те няма.

Тя примигна бавно насреща му.

— Семейството ми се зарадва да ме види, в случай че те интересува. И вчера са получили кратко писмо от баща ми. Спасили са се. — Тя започна да разкопчава жакета си. — Кой знае къде са сега.

— Радвам се да го чуя — просъска през зъби Каол. Но и това, че бяха в неизвестност, със сигурност щеше да я гложди също толкова, колкото ужаса, който бе преживяла, докато научи, че са живи. Той добави с възможно най-спокойния си глас: — Няма как да приключим започнатото, ако не ми казваш къде си, ако не ме уведомяваш, когато плановете ти се променят.

— Просто вечерях в дома им. И загубих представа за времето. Примолиха ми се да остана.

— Знаеш колко е важно да ме предупредиш някак. Знаеш какво сме преживели вече.

— Нямам от какво да се боя в този град… на това място.

Думите й прозвучаха толкова язвително, че Каол веднага проумя смисъла зад тях — не като в Рифтхолд, защото в Рифтхолд имаше от какво да се бои.

Не му харесваше, че мисли така, но все пак попита:

— Нали за това се борим? За да могат и нашите земи да са толкова безопасни един ден.

Лицето й посърна.

— Да.

Тя разкопча жакета си докрай, съблече го, разкривайки бялата риза отдолу, и го преметна през рамо.

— Лягам си. Ще се видим сутринта.

Без да изчака отговора му, Несрин влезе в стаята си и затвори вратата.

Каол се задържа дълго време във всекидневната, чакайки я да се върне. А когато накрая позволи на Каджа да го откара в неговата стая и да му помогне с обличането на пижамата, когато тя угаси свещите и си отиде с тихи стъпки, Каол зачака вратата му да се отвори.

Несрин обаче не дойде. А той не можеше да стигне при нея, не и без да събуди клетата Каджа, където и да спеше тя, вечно в готовност да скочи от леглото.

Още чакаше Несрин, когато сънят го покори.