Кулата на зората

39

Каол не се подвоуми.

Не се удиви на чувството да гледа на света от толкова високо. Не се изненада от тежестта на тялото си, от начина, по който се люшна, когато поде първата си несигурна стъпка.

В онзи момент съществуваха само Ирен и ръката й върху дръжката на вратата, и сълзите в разгневените й, прелестни очи. По-прелестни от всички други.

Очите й, които се разшириха, когато той се доближи към нея.

Когато залитна и се олюля на краката си. Но съумя да направи и втора стъпка.

Ирен също колебливо закрачи към него, оглеждайки го от глава до пети, покрила с длан зейналата си от смайване уста. И спря на около метър от него.

Каол чак сега съзнаваше колко по-дребна бе от него. Колко крехка беше.

За пръв път от толкова време забелязваше, усещаше, вкусваше света по подобен начин.

— Не си отивай — промълви той. — Съжалявам.

Тя пак плъзна поглед по него, този път от краката към лицето, килвайки глава назад. По бузите й се търкулнаха сълзи.

— Съжалявам — повтори Каол.

Но тя мълчеше. Докато сълзите се ронеха безспирно по страните й.

— Всичко, което казах… не го мисля — програчи той. Коленете му започваха да го болят, да се превиват; бедрата му се тресяха от напъна. — Просто си търсех кавга. Не го мисля, Ирен. Наистина. И съжалявам.

— И все пак е дошло отнякъде — прошепна тя.

Той поклати глава и залитна от рязкото движение. Хвана се за облегалката на близкото кресло, за да не падне.

— Говорех за себе си. Всичко, което си направила, Ирен, което си готова да направиш тепърва… Вършиш всичко не за слава, за собствено удовлетворение, а защото вярваш, че така е правилно. Нямам думи да опиша смелостта ти, острия ти ум, нескончаемата ти воля, Ирен…

Лицето й не потрепна.

— Моля те, Ирен.

Той протегна ръка към нея и се престраши да стори още една нестабилна, неуверена крачка.

Ирен пак отстъпи назад.

Ръцете на Каол се вкопчиха в празния въздух.

Той сключи челюсти, борейки се да се задържи прав, усещайки тялото си толкова чуждо.

— Може би се чувстваш по-добре, като общуваш с безхарактерни, жалки човечета като мен.

— Нищо подобно… — Той стисна зъби и отново пристъпи напред, жаден да я докосне, да хване ръцете й, да й покаже, че не мисли така. Залитна наляво и разпери ръка да запази равновесие. — Знаеш, че не говорех сериозно.

Ирен за пореден път отстъпи назад, отдалечавайки се от него.

— Така ли?

Той направи още една крачка. И още една.

Тя му се изплъзваше постоянно.

— Много добре знаеш, дявол да те вземе! — изръмжа Каол и принуди нозете си да изпълнят следващата скована крачка.

Ирен отскочи встрани.

Той спря и примигна насреща й.

Помъчи се да разчете искрата в очите й. Тона на гласа й.

Малката вещица го привличаше напред с хитрост. Примамваше го към себе си. Караше го да я следва.

Тя спря и улови погледа му. В очите й нямаше нито следа от доскорошната болка и сякаш му казваха: „Чак сега ли се досети?“. По устните й разцъфна лека усмивка.

Той стоеше на краката си. И… ходеше.

Ходеше. А жената пред него…

Каол направи още една стъпка към нея.

Ирен направи стъпка назад.

Не бе преследване, а танц.

Без да сваля очи от нея, той пристъпи пак и пак, напук на болезненото си, разтреперано тяло. Стискайки зъби, се бореше за всеки сантиметър към нея. За всяка крачка, която доближаваше гърба й към стената.

Дъхът й се учестяваше, а златистите й очи се разширяваха все повече, докато Каол я следваше из стаята. Докато тя го водеше крачка по крачка.

Докато гърбът й не се блъсна в стената, разлюлявайки свещника, закачен на нея. Като че беше забравила къде се намира.

Каол мигом я достигна.

Опря длан в гладкия тапет и се отпусна на нея. За да задържи тялото си изправено, колкото и да поддаваха бедрата му, колкото и болезнено да се обтягаше гърбът му.

Това бяха дребни, незначителни грижи.

Другата му ръка…

Очите на Ирен още сияеха от сълзите, които бе извикал в тях.

Една сълза се стичаше по бузата й.

Каол я избърса. Избърса и другата, промъкнала се до ръба на челюстта й.

Не разбираше как може толкова крехко, дребничко същество да преобърне живота му напълно. Да извърши чудеса с ръцете си, с душата си, да прекоси планини и морета.

Тя трепереше. Не от страх — в очите й нямаше и капчица страх, когато ги вдигна към неговите.

Чак когато Ирен долепи ръка до гърдите му, не за да го отблъсне, а за да почувства бесния, грохотен тътен отдолу, Каол сведе глава и я целуна.

Той стоеше на крака. Ходеше.

И я целуваше.

Щом устата му намери нейната, дъхът на Ирен секна и тя едва запази разсъдък.

Усещането беше като да се събудиш или да се родиш, или да паднеш отвисоко. Беше отговор и песен, и тя не можеше да мисли, да откликва достатъчно бързо.

Ръцете й се вкопчиха в ризата му, пръстите й заграбиха цели шепи плат, придърпвайки го по-близо до нея.

Устните му милваха нейните с протяжни, търпеливи движения, сякаш проучваха формата им. А когато зъбите му закачиха долната й устна… Тя отвори устата си за него.

Той нахлу, притискайки я още по-плътно до стената. Но Ирен дори не долови как гипсовите орнаменти се впиват в гръбнака й, когато езикът му проникна в устата й.

Тя простена, без да се интересува кой ще ги чуе или кой ги подслушваше. Всички можеха да вървят по дяволите… Сега изгаряше, пламтеше…

Каол постави ръка на челюстта й, избутвайки лицето й нагоре, за да превземе изцяло устата й. Тя изви тяло към неговото и безмълвна молба да граби още и още…

Знаеше, че преди малко не бе говорил искрено, че гневът му бе насочен към самия него. Умишлено го подтикна към този изблик и макар да я заболя… Знаеше, че не го мисли. А щом го зърна да се изправя на крака, сърцето й спря и…

В този момент проумя, че бе готов да пълзи.

Този мъж, този доблестен, самоотвержен, удивителен мъж.

Ирен провлачи ръце нагоре по раменете му, провирайки пръсти в копринената му кестенява коса. Още, още, още…

Целувката му беше толкова дълбока, като че настояваше да опознае всеки вкус, всеки ъгъл.

Тя погали езика му със своя и Каол изръмжа, карайки пръстите на краката й да се свият в пантофите й…

През тялото му пробяга трепет и на Ирен й отне мъничко време да осъзнае какво го бе причинило.

Напрежението.

Но той продължи да я целува, решен да не спира, дори да рухнеше на пода.

Малки стъпки. Малки дози.

Тя се откъсна от устните му и опря длан в гърдите му, когато се втурна наново да превземе устата й.

— Най-добре поседни.

Очите му чернееха.

— Не… позволи ми… моля те, Ирен.

Дрезгави, пресекливи думи. Сякаш бе развързал някоя нишка в себе си.

Тя се помъчи да озапти дишането си. Да се вземе в ръце. Ако го оставеше да стои твърде дълго на крака, можеше да увреди гърба си. А преди да му позволи да ходи и… още, трябваше отново да проникне в раната му, да я огледа. Може би сама започваше да се затваря.

Каол погали устните й със своите и кадифената им топлина едва не я накара да захвърли здравия разум.

Но все пак се улови за частица от него и се изплъзна предпазливо от ръцете на Каол.

— Вече знам как да те възнаграждавам за добре свършена работа — опита да се пошегува.

Той не се усмихна. Само продължи да я гледа с почти хищнически порив. Тя отстъпи от него и му предложи ръката си. За да го отведе обратно в количката.

На крака.

Той ходеше…

Каол се отблъсна от стената и залитна…

Ирен го хвана.

— Досега не си ми се притичвала на помощ — отбеляза сухо той, вирвайки вежда.

— В количката — не. Но вече може да паднеш от по-високо.

Той се засмя и се наведе да прошепне в ухото й:

— Към дивана или към леглото ме водиш, Ирен?

Тя преглътна и се осмели да го стрелне косо. Очите му още тъмнееха. Лицето му бе пламнало, а устните — подпухнали. От нейната целувка.

Кръвта й се нагорещи и тялото й почти се разтопи. Как, по дяволите, щеше да работи с него полугол оттук нататък?

— Оставаш си мой пациент — скалъпи целомъдрено накрая, насочвайки го към количката. Едва не го блъсна в нея… и едва не скочи отгоре му. — И макар че не полагаме официална клетва за подобни неща, възнамерявам да запазя професионалното си отношение към теб.

Каол й се ухили — съвсем непрофесионално. И изръмжа дрезгаво:

— Ела тук!

Разтуптяното й сърце отекваше във всеки сантиметър на тялото й, но тя прекоси крачката разстояние помежду им, вперила поглед в горящите му очи. И се настани в скута му.

Той плъзна ръка под косата й, обгръщайки тила й, и приближи лицето й към своето, за да целуне едното ъгълче на устата й. Сетне и другото. Тя сграбчи рамото му и забоде пръсти в твърдия мускул. Другата му ръка се провлачи нагоре по тялото й и тя прехапа задъхано долната си устна…

В коридора се отвори врата и Ирен мигновено скочи на крака, прекосявайки набързо всекидневната до бюрото, където бе наредила стъклениците си с масла. След секунда Каджа влезе с поднос в ръце.

Слугинята беше намерила „необходимите“ съставки. Канап, козе мляко и оцет.

Ирен с усилие си спомни как да й благодари, когато момичето остави подноса върху бюрото.

Дори да бе забелязала лицата им, разрошените им коси и раздърпани дрехи, дори да бе доловила жаркото напрежение помежду им, Каджа не каза нищо. Сигурно подозираше, сигурно щеше да докладва на господаря или господарката си, но… Ирен осъзна, че не я е грижа. Просто се облегна на бюрото и изчака слугинята да си тръгне.

Като вдигна очи, завари Каол да я гледа все още задъхан.

— Какво ще правим сега? — попита приглушено тя.

Защото не знаеше. Не знаеше как да се върне към…

Той не отговори. Вместо това протегна единия си крак. А след това и другия. После повтори упражнението, смаян от резултата.

— Няма да гледаме назад — заяви накрая, срещайки погледа й. — Това няма да помогне на никого.

Тонът му й подсказваше, че зад думите му се таеше по-дълбок смисъл. Поне за него.

Каол обаче се усмихна още по-широко и очите му сякаш грейнаха.

— Можем единствено да продължим напред.

Ирен отиде до него, неспособна да се възпре, сякаш усмивката му я зовеше като маяк в мрака.

А когато той се придвижи с количката до дивана и съблече ризата си, когато легна по корем и тя долепи ръце до топлия му, мускулест гръб… Ирен на свой ред се усмихна.