Кулата на зората

43

Тъй като вече не му се налагаше да носи шина, Каол получи черна кобила, чието име Фараша се оказваше съвсем неподходящо. Значело „пеперуда“, обясни му Ирен, докато се събираха в двора на двореца три дни по-късно.

Фараша по нищо не приличаше на пеперуда.

Бунтуваше се срещу юздата, тъпчеше нервно с копита и мяташе глава, сякаш решена да изпробва търпението му още преди керванът им към пустинята да се събере. Няколко слуги бяха тръгнали ден по-рано, за да подготвят лагера.

Подозирал бе, че хаганското семейство ще му предостави най-опърничавия си кон. Не се различаваше по буйния си нрав дори от млад жребец. Фараша явно си беше бясна по рождение.

А нямаше намерение да иска друг кон от кралските особи. Въпреки че гърбът и краката му вече страдаха.

Ирен гледаше смръщено двама им с Фараша, галейки катраненочерната грива на кестенявата си кобила.

Красиви коне, макар че не можеха да се мерят с прелестния астерионски жребец, който Дориан му беше подарил за миналия рожден ден.

На едно друго тържество. В друго време — в друг живот.

Чудеше се какво ли се бе случило с онова прекрасно животно, което така и не кръсти. Като че дълбоко в себе си бе подозирал колко мимолетно ще е щастието им. Питаше се дали още не е в кралската конюшня, или вещиците го бяха откраднали — за да го яздят или за да нахранят потресаващите си зверове с него.

Може би затова Фараша го ненавиждаше. Може би долавяше, че е изоставил онзи благороден жребец в северната си родина. И желаеше да го накаже.

Породата водела началото си от астерионските коне, подхвърлила му бе присмехулно Хасар, обикаляйки го два пъти с напетия си бял жребец. Изящната клиновидна глава и високата опашка били двата белега на елфическото им потекло. Тези коне обаче, муники, се развъждали за пустинния климат на земите им. За пясъците, които им предстояло да прекосят днес, и степите, откъдето бил родом хаганът. Принцесата дори посочи леката изпъкналост между очите на кобилата, така наречения джиббах — външния признак за по-големи синуси, позволяващи на муники да живеят по тези сухи, сурови ширини.

Трябвало да се отчете и скоростта на муники. Конете от породата не били толкова бързи, колкото астерионските, признала бе Хасар. Ала и не им отстъпвали с много.

Ирен изслуша с привидна равнодушност малкия урок на принцесата, използвайки времето да дозатегне бастуна на Каол зад седлото си и да поприглади дрехите си.

Докато той самият носеше обичайния си тюркоазен жакет и кафяви панталони, Ирен се беше отказала от роклята.

Облекли я бяха в бяло и златисто заради жаркото слънце — с дълга до коленете туника и свободни, ефирни панталони, натъпкани във високи кафяви ботуши. Слабата й талия бе пристегната с колан, а по диагонал между гърдите й се спускаше наниз от златни и сребърни мъниста. Косата й отново беше наполовина вдигната, а някой бе вплел златисти нишки сред разпуснатите й къдри.

Красива. Ослепителна като изгрева.

Бяха трийсетина души, повечето непознати за Ирен, тъй като Хасар не беше благоволила да покани нито една лечителка от Торе. Бързоноги ловджийски кучета кръстосваха из двора, провирайки се измежду краката на десетината коне на стражите. Тези определено не бяха муники. Прекалено изтънчена порода като за стражи, ето защо неговите хора получаваха далеч по-скромни коне, които обаче не притежаваха странната чувствителност на муники, разбиращи сякаш всяка изговорена дума.

Накрая Хасар даде сигнал на Шен, застанал гордо до порта та, и той наду рога си…

Знак, че потегляха.

Независимо от факта, че бе командир на армадата им, Хасар като че ли проявяваше много по-жив интерес към коневъдното наследство на предците им. И явно нямаше търпение да даде воля на дарганския ездач в себе си, защото ругаеше гневно всеки път, когато движението по градските улици ги възпираше. И въпреки предупреждението отсечката към изхода от Антика да се освободи, тесните, стръмни улици ги забавяха значително.

А зверската жега си я биваше. Още отсега облян в пот, Каол яздеше до Ирен, здраво стиснал поводите на Фараша, която опита да ухапе не един, а двама търговци, спрели на тротоара да позяпат свитата им. Истинска пеперуда.

Затова я държеше под око дори докато разглеждаше града. И докато яздеха към източната порта, откъдето щяха да поемат по сухите, обрасли в шубраци хълмове, Ирен му показваше забележителностите, добавяйки и интересни факти за тях.

Из града се виеха акведукти, снабдяващи сградите с вода; подминаха и незнайно колко фонтани, градини, паркове. Завоевателят, който бе превзел мястото преди три века, явно го беше обикнал. Градът изглеждаше обгрижван.

Минаха през източната порта и се насочиха по дълъг, прашен път, прокаран през по-нарядко застроеното предградие. Хасар нямаше намерение да ги чака и направо препусна с жребеца си в галоп, зарязвайки ги в облак от прахоляк.

Кашин заяви, че не искал да й диша праха през целия път до оазиса, усмихна се леко на Ирен и подсвирна на коня си. Явно повечето благородници и везири се бяха обзаложили предварително, защото се впуснаха в отделни надпревари с главоломна скорост през градчета, освободени специално за тях. Сякаш хаганатът им служеше за игрална площадка.

Рожден ден ли? Принцесата вероятно си умираше от скука в двореца, ала не желаеше баща й да я помисли за безотговорна. Каол обаче не бе очаквал да зърне Аргун. Но как да не оплете някоя интрига в отсъствието на братята и сестра си? И ето че и най-големият принц препускаше недалеч зад Кашин, докато силуетите им преваляха хоризонта.

Неколцина от благородниците останаха с Каол и Ирен, явно не дотам поблазнени от надпреварата. Докато прекосяваха и последното градче извън стените на Антика, конете им вече лъщяха от пот и дишаха тежко. Заизкачваха голям, скалист хълм, отвъд който започваха дюните, така поне му бе обяснила Ирен. Скоро щели да напоят конете и след кратка почивка да вземат последната отсечка през пясъците.

Тя му се усмихваше загадъчно, докато се катереха по канарата, следвайки еленската пътечка през шубрака. Доста коне бяха минали оттук — с нехайни ездачи, ако съдеше по прекършените храсталаци. По някои клонки дори проблясваше кръв, засъхнала под свирепото слънце.

Ездачите, постъпили така небрежно с конете си, заслужаваха добър пердах.

Част от спътниците им бяха достигнали билото на скалистия хълм, където бяха напоили конете си и вече продължаваха към дюните. Всичко, което можеше да види Каол, бяха фигурите на хора и коне, потъващи под небето, като че просто прекрачваха ръба на скалата, пропадайки във въздуха.

Фараша превземаше хълма с тромави, насечени крачки и гърбът и бедрата му се бореха да го задържат на седлото без помощта на шината. Каол обаче не смееше да й разкрие дори нотка от неудобството си.

Ирен първа достигна билото и белите й дрехи грейнаха като същински маяк на фона на безоблачното синьо небе. Косата й сияеше като старо злато. Тя спря да го изчака върху задъханата си кобила, чието кафеникаво тяло изглеждаше тъмнорубинено на тази светлина.

Ирен слезе на земята, а когато Фараша изкачи и последните няколко метра от хълма…

Дъхът на Каол секна заради гледката, която му се разкри.

Пустинята.

Беше като голо, съскащо море от златисти пясъци. Дюни, вълни и долчини се ширеха към хоризонта, празни, а някак пропити с глухо бучене. Докъдето погледът стигаше, не се мержелееше нито дърво, нито храст, нито блещукаща вода.

Пейзаж, сътворен от ръката на безмилостен бог, чието дихание още местеше дюните песъчинка по песъчинка.

Каол за пръв път се изправяше пред подобна гледка. Пред такова чудо. Съвършено различен свят.

Може би щеше да се окаже неочаквана благодат, че именно тук се криеше информацията, която търсеха.

Той извърна очи към Ирен, вперила взор в лицето му, опитвайки да разчете емоцията по него.

— Красотата й не е за всеки — пророни тя. — Но мен някак ме привлича.

Някои несъмнено виждаха само жежка смърт в това море, по чиито златисти вълни никога нямаше да плават кораби. Той самият виждаше покой — и чистота. И бавно витаещ живот. Необуздана, дива красота.

— Разбирам те — отвърна накрая, слизайки внимателно от Фараша.

Ирен го наблюдаваше и не понечи да стори нищо друго, освен да му подаде бастуна; остави го сам да намери най-добрия начин да преметне единия си крак през гърба на кобилата, макар и гърбът му да трепереше от напъна, и да се плъзне до покритата с пясък скала. Бастунът веднага се озова в ръката му, ала Ирен дори не се помъчи да го хване, когато Каол най-сетне пусна седлото и се пресегна към поводите на Фараша.

Кобилата се напрегна, сякаш обмисляше да го отблъсне, но той я стрелна строго, забивайки рязко бастуна в скалата до краката си.

Тъмните очи на Фараша светеха с пъкления огън на Хелас. Каол обаче изопна рамене — изправи се в цял ръст. И нито за миг не откъсна поглед от нейния.

Накрая кобилата изпръхтя и му позволи да я отведе до почти затъналото в пясък корито, рухнало от старост. Сигурно го имаше още откакто съществуваше пустинята, поило бе конете на стотици завоеватели.

Фараша долови, че предстои да навлязат в океана от пясък, и залочи жадно. Ирен доведе и своята кобила и я остави на разумно разстояние от Фараша, преди да попита:

— Как се чувстваш?

— Стабилно — отвърна искрено той. — Вероятно всичко ще ме заболи, докато стигнем, но напрежението не е толкова голямо.

Не смееше да предприема дори по няколко крачки без бастуна. Едва се справяше.

Ирен все пак сложи ръката си в основата на гръбнака му, сетне и върху бедрата му, позволявайки на магията си да прецени състоянието му. Независимо от дрехите и жегата, допирът на дланите й го накара да почувства всеки сантиметър разстояние помежду им.

Но около огромното, древно корито започнаха да прииждат и други, затова Каол се отдръпна от нея и отведе Фараша на безопасно място. Как щеше да я яхне обаче?

— Леко и спокойно — прошепна Ирен, оставайки все пак на няколко крачки от него.

В двореца бе разполагал с опора за стъпване. А тук, освен да си качи на не особено надеждния ръб на коритото… Разстоянието между крака му и стремето за пръв път му се струваше толкова голямо. Просто трябваше да вдигне крака си и да опита да балансира, отблъсквайки се от земята с другия, за да преметне първия през седлото… Стъпки, които бе повтарял хиляди пъти в миналото. Беше се научил да язди още преди да навърши шест години — през почти целия си живот дотук бе яздил.

Само дето този път се налагаше да се справя с кон от ада.

Фараша от своя страна стоеше неподвижно, вперила поглед в пеещото море от пясъци, в отъпканата пътека надолу по хълма, техния вход към пустинята. Нищо че променливите ветрове постоянно ваеха златистия пясък в нови и нови форми и долчинки, дирите на спътниците им още се открояваха ясно. Дори виждаше как шепа от тях, макар и само черно-бели точици в далечината, се изкачват и спускат по дюните.

А той още стоеше тук. Взираше се ту в стремето, ту в седлото.

Ирен подхвърли небрежно:

— Мога да намеря някакво трупче или поне кофа…

Каол се впусна в действие. Може би не изглеждаше особено елегантно, а по-скоро окаяно, но все пак успя — опря се на бастуна, после го хвърли върху скалата, за да хване лъка на седлото, пъхвайки едва-едва крака си в стремето. Фараша пристъпи от крак на крак, за да поеме тежестта му, а Каол се набра на седлото и смогна да я възседне въпреки режещата болка в гърба и бедрата си.

Ирен отиде до падналия бастун и го изтупа от прахоляка.

— Не беше зле, лорд Уестфол. — Тя закачи бастуна зад седло то си и яхна своята кобила. — Никак даже.

Той прикри усмивката си, все още пламнал от напъна, и подкани Фараша надолу по пясъчния хълм.

Поеха бавно по следите на другите сред треперливата мараня.

Единствените звуци, докато се изкачваха и слизаха по дюните, бяха приглушеният тропот на копита и сподавеното дихание на пясъка. Групичката им се нижеше в протяжна, лъкатушеща нишка. На места по пътя стояха стражи, стиснали дълги колове с хаганския флаг, чийто отличителен знак представляваше тъмен препускащ кон. Вероятно служеха за маркировка към оазиса. На Каол му дожаля за мъжете, принудени да висят на пост в жегата заради прищевките на принцесата, но си замълча.

След известно време дюните започнаха да отстъпват място на равно, пясъчно поле. А в далечината, размътен от зноя…

— Там е лагерът — посочи Ирен към петно гъста растителност сред пясъците.

Нямаше и помен от древния, затрупан град на мъртвите, върху който по думите на Хасар бе възникнал оазисът. Не че можеха да зърнат нещо от такова разстояние.

С темпото, което поддържаха, имаха още трийсетина минути път.

Въпреки подгизналите й в пот бели дрехи, Ирен се усмихваше. Явно и тя бе имала нужда от ден извън града. Ден под открито небе.

Ирен усети погледа му и се обърна. Слънцето бе придало на кожата й сияен бронзов загар, карайки луничките й да изпъкнат, а около ведрото й лице се спускаха вълнисти кичурчета коса.

Фараша обтегна поводите. Тялото й потрепваше от нетърпение.

— Имам астерионски жребец — обяви Каол и Ирен видимо се впечатли. Той сви рамене. — Интересно ми е дали муники могат да се мерят с него.

Тя свъси вежди.

— Искаш… — Надникна към пясъчната равнина, ширнала се към оазиса. Идеална за надбягвания. — О, не мога да… не мога да яздя в галоп.

Каол зачака предупреждението за гръбнака му, за краката му. Ала то така и не дойде.

— Страх ли те е? — вирна вежда той.

— От тези същества ли? — Тя се взря недоверчиво в кобилата си, която започваше да нервничи под нея. — Определено.

— Та тя е кротка като дойна крава — кимна към кафеникавата й кобила Каол.

После се приведе напред, за да потупа „Пеперуда“ по врата.

Тя понечи да го захапе и Каол дръпна поводите, за да й покаже, че вече не го изненадва с дивотиите си.

— Да се състезаваме — предизвика я отново.

Очите на Ирен просветнаха. И за негово смайване, тя пророни:

— А наградата?

Не си спомняше кога за последно бе чувствал така ясно всяка глътка въздух, всяка капчица кръв в тялото си, онзи странен кипеж и трепет.

— Целувка. Аз избирам кога и къде.

— В какъв смисъл „къде“?

Той се ухили. И освободи Фараша.

Ирен изруга по-цветисто, отколкото някога я беше чувал, но той не се обърна към нея — Фараша вече вилнееше като черна буря по пясъка.

Така и не бе изпробвал астерионеца. Но ако беше по-бърз от този муники…

Фараша фучеше над златната пустиня като тъмна светкавица. Каол можеше единствено да стисне зъби, преглъщайки рева на мускулите си.

Ала и бездруго забрави за тях, щом с ъгълчето на окото си улови червеникавочерната стихия до себе си — и белия ездач върху нея.

Косата на Ирен подскачаше зад гърба й в златистокестенява плетеница от тежки къдри и литваше във въздуха с всяка грохотна, стремглава стъпка на кобилата й върху твърдия пясък. Белите й дрехи пърпореха бясно, сребърните и златни украшения по тялото й проблясваха като звезди насред шеметния й устрем, а лицето й…

Каол остана без дъх, когато съзря дивата радост по лицето й, необуздания й захлас.

Фараша усети другата кобила, настигаща ги с лудешки тропот, и се опита да се изстреля напред. Да я зареже в прахоляка.

Той я възпря с поводите и петите си, удивен, че изобщо бе способен на подобно нещо, че жената, която вече яздеше до него, която му се усмихваше, сякаш единствено той съществуваше в това жарко море… Тя го беше постигнала. От нея бе получил този безценен дар.

Усмивката на Ирен премина в смях, толкова буен, че навярно с мъка го беше сдържала в себе си.

Каол не помнеше да е чувал по-прекрасен звук в живота си.

И в този миг, докато летяха заедно през пясъците, поглъщайки с пълни гърла пустинния вятър, докато косата й се развяваше като златистокафяв флаг зад тях…

Каол за пръв път се почувства истински жив.

И благодарен — благодарен до мозъка на костите си.