Ловецът на хвърчила

10

Март 1981 г.

Срещу нас седеше млада жена. Беше облечена с масленозелена рокля и черен шал, плътно увит около лицето й заради нощния хлад. Тя подхващаше молитви всеки път, когато автобусът подскочеше или хлътнеше в яма и пискливото й „Бисмиллах“ се надигаше при всяко трепване на машината. Съпругът й, едър мъж с небесносин тюрбан, държеше в едната си ръка бебе, а с другата прехвърляше зърната на молитвена броеница. Устните му помръдваха в безмълвна молитва. Имаше и други, общо около дузина, включително аз и баба, насядали с куфари между краката, натъпкани сред непознати под платнището в каросерията на стария руски камион.

Стомахът ми се бунтуваше още откакто напуснахме Кабул, малко след два през нощта. Баба не го казваше, но знаех, че приема призляването ми като поредната ми проява на слабост — разбирах това по притеснението, което се изписа по лицето му на няколко пъти, когато ми ставаше толкова зле, че тихичко стенех. Когато едрият мъж с броеницата — съпругът на набожната жена — попита дали ще ми прилошее, аз отговорих, че не е изключено. Баба извърна глава. Човекът повдигна ъгъла на брезента, почука по стъклото на кабината и помоли шофьора да спре. Но шофьорът Карим, мършав мъж със смугла кожа, орлов профил и тънки мустачки, поклати глава.

— Близо сме до Кабул — отвърна той. — Кажи му да стиска.

Баба изръмжа нещо неясно. Исках да му кажа, че съжалявам, но изведнъж устата ми се изпълни със слюнка и усетих в гърлото си вкуса на жлъчка. Завъртях се, вдигнах брезента и повърнах в движение. Зад мен баба взе да се извинява на другите пътници. Сякаш да ти призлее в кола е престъпление. Сякаш щом си на осемнайсет, не може да ти прилошее. Повърнах още два-три пъти, преди Карим да се съгласи да спре — най-вече за да не му изпоцапам колата, с която си изкарваше хляба. Карим беше каналджия — много доходен занаят по онова време в окупирания от шорави Кабул. Прехвърляше хора до относително безопасния Пакистан. Караше ни към Джелалабад, на около 170 километра югоизточно от Кабул, където брат му Тор, който имаше по-голям камион, чакаше с втора група бежанци да ни откара през прохода Кибер в Пешавар.

Бяхме на няколко километра западно от водопадите при Махипар, когато Карим отби от пътя. Махипар — което означава „летяща риба“ — беше висок връх с отвесна стена, надвиснала над водноелектрическата централа, която германците бяха построили за Афганистан през 1967 г. С баба бяхме минавали безброй пъти оттам на отиване към Джелалабад — града с кипариси и захарна тръстика, където афганистанците ходеха на почивка през зимата.

Скочих от каросерията и, залитайки, се отправих към прашния насип край пътя. Устата ми се напълни със слюнка — знак за наближаващото повръщане. С няколко несигурни крачки стигнах до ръба на скалата, надвиснала над дълбоката долина, тънеща в мрак. Приведох се с ръце на коленете и зачаках надигането на жлъчката. Някъде изпращя вейка, чу се крясък на сова. Вятърът, лек и студен, тракаше из дървесата и люлееше храстите, които осейваха склона. Отдолу пък долиташе приглушеният шум на буйната река в долината.

Застанал край пътя, аз си мислех как напуснахме къщата, където бе минал целият ми живот. Излязохме, сякаш отивахме на ресторант — куп изцапани чинии от кюфтета в кухненската мивка; непрани дрехи в панера в коридора; неоправени легла; официалният костюм на баба закачен в гардероба. Стенните килими още висяха във всекидневната, а книгите на майка ми запълваха лавиците в кабинета на баба. Признаците за бягството ни бяха едва забележими. Липсваше сватбената фотография на родителите ми, както и пожълтялата снимка на дядо и Надир шах, застанали над убития елен. Някои дрехи бяха изчезнали от шкафовете. Нямаше го и кожения бележник, който ми подари Рахим хан преди пет години.

На сутринта Джелалудин — нашият седми слуга за пет години — вероятно щеше да си помисли, че сме излезли на разходка или да се повозим с колата. Не му бяхме казали нищо. В Кабул вече не можеше да вярваш на никого — за възнаграждение или под натиск хората донасяха един срещу друг, съсед срещу съседа, дете срещу родителите, брат срещу брата, слуга срещу господаря, приятел срещу приятеля. Мислех си за певеца Ахмад Захир, който бе свирил на акордеон на моя тринайсети рожден ден. Беше излязъл да се повози с приятели и по-късно някой открил край пътя трупа му с куршум в тила. Рафиките — другарите — бяха навсякъде и деляха Кабул на две групи: тия, които доносничат, и тия, които не го правят. Лошото беше, че не се знаеше кой към коя група спада. Една небрежно подхвърлена дума пред шивача, докато ти взема мярка за костюм, можеше да те вкара в тъмниците на „Поле-чархи“. Оплачеш ли се пред касапина от комендантския час, додето се опомниш, вече си зад решетките и надничаш в дулото на автомат „Калашников“. Дори на вечеря, усамотени в собствения си дом, хората трябваше да си мерят думите — рафиките бяха и в класните стаи, учеха децата да шпионират родителите си, казваха им какво точно да дебнат и на кого да съобщават.

Какво търсех на този път посред нощ? Трябваше да съм в леглото си, под завивката, с оръфана книга върху нощното шкафче. Сигурно сънувах. Утре сутрин щях да се събудя и да надникна през прозореца. Нямаше да има нито мрачни руски патрули по тротоарите, нито танкове, обикалящи улиците на моя град, въртейки оръдията си като заканителни пръсти, нито руини, нито комендантски час, нито бронетранспортьори на руската армия, сновящи из пазарите. После чух как зад мен баба и Карим запалиха по цигара и взеха да обсъждат как ще се уредят нещата в Джелалабад. Карим уверяваше баба, че брат му имал голям камион, „превъзходен и първокачествен“, и че пътуването до Пешавар ще е най-обикновен курс.

— Мога да ви откара дотам със затворени очи — заяви Карим.

Чух го да казва на баба, че двамата с брат му познават руските и афганистанските войници от контролните постове и са сключили „взаимноизгодно“ споразумение. Не беше сън. И сякаш за да го докаже, над главите ни изведнъж профуча руски МИГ. Карим захвърли цигарата и измъкна изпод колана си пистолет. Насочи го към небето, плю и изруга самолета.

Запитах се къде ли е Хасан. После дойде неизбежното. Повърнах върху гъсталака от плевели, а ревът на реактивния самолет заглуши пъшкането и стоновете ми.

Двайсет минути по-късно спряхме на контролния пункт в Махипар. Шофьорът остави двигателя да работи и изтича срещу наближаващите гласове. Чуха се стъпки по чакъла. Няколко разменени думи, кратки и тихи. Щракване на запалка.

— Спасибо.

Още едно щракване. Някой се разсмя — писклив, грачещ звук, който ме накара да трепна. Баба впи пръсти в бедрото ми. Смеещият се запя дрезгаво и фалшиво — старинна афганска сватбена песен, загрозена от силния руски акцент:

Подковани ботуши затракаха по асфалта. Някой повдигна платнището и три лица надникнаха през отвора. Едното беше на Карим, другите две на войници — един афганистанец и един ухилен руснак с физиономия на булдог. От ъгълчето на устните му висеше цигара. Зад тях в небето висеше луна с цвят на кост. Карим и афганистанският войник размениха няколко думи на пущу. Схванах част от разговора — ставаше дума за Тор и лошия му късмет. Руският войник надникна в каросерията. Тананикаше сватбената песен и потропваше с пръсти по ръба. Дори и в неясната лунна светлина видях как изцъкленият му поглед прескача от пътник на пътник. Въпреки студа по челото му се стичаше пот. Очите му спряха върху младата жена с черния шал. Без да откъсва поглед от нея, той заговори на руски с Карим. Карим отвърна рязко, а руснакът му отговори още по-рязко. Афганистанският войник също заговори с тих, успокоителен глас. Но руснакът изкрещя нещо, което накара и двамата да се свият. Усетих как баба се напряга до мен. Карим се изкашля и наведе глава. Каза, че руснакът искал половин час насаме с жената в каросерията.

Младата жена дръпна шала пред лицето си и избухна в плач. Пеленачето в ръцете на мъжа й също се разплака. Топ бе пребледнял като увисналата в небето луна. Каза на Карим да помоли „господин войник сахиб“ да прояви малко милост, може би и той има сестра, майка или жена. Руснакът изслуша Карим и излая няколко думи.

— Това е неговата цена, за да ни пусне — преведе Карим.

Не смееше да погледне съпруга в очите.

— Но ние вече платихме, и то доста. Плащаме му добри пари — каза съпругът.

Карим и руснакът пак заговориха.

— Той казва… казва, че във всяка цена се включва и данък.

В този момент баба се изправи. Сега бе мой ред да впия пръсти в бедрото му, но той ги разтвори със сила и дръпна крак. Когато стана, силуетът му заслони лунната светлина.

— Искам да попиташ този човек нещо — каза баба на Карим, но гледаше право към руския офицер. — Попитай го няма ли срам.

Двамата заговориха.

— Той казва, че сега е война. На война няма срам.

— Кажи му, че греши. Войната не отменя приличието. Налага го дори повече, отколкото в мирно време.

Защо вечно трябва да се правиш на герой, помислих си аз с разтуптяно сърце. Не може ли поне веднъж да си затвориш очите? Но знаех, че не може — не му беше в природата. Само че неговата природа можеше да погуби всички ни.

Руският войник каза нещо на Карим и устните му се разтегнаха в усмивка.

— Ага сахиб — каза Карим, — тия руси не са като нас. Те не разбират от уважение и чест.

— Какво ти каза?

— Каза, че да ти пусне куршум в главата ще е почти толкова приятно, колкото…

Карим не довърши, само кимна към младата жена, войникът захвърли недопушената си цигара и извади пистолета от кобура. Значи тук ще умре моят баща, помислих си. Ето как ще свърши той. Мислено изрекох молитвата, която помнех от училище.

— Предай му, че ще трябват хиляда куршума, преди да допусна такъв позор — каза баба.

Мислите ми се стрелнаха към онзи зимен ден преди шест години. Аз надничам иззад ъгъла към уличката. Камал и Уали държат здраво Хасан. Бедрата на Асеф се стягат и отпускат в мощни тласъци. Ама че герой бях — да се тревожа за някакво си хвърчило. Понякога сам се чудех дали наистина съм син на баба.

Руснакът с лице на булдог вдигна пистолета.

— Баба, седни, моля те — казах аз и го дръпнах за ръкава. — Мисля, че наистина се кани да те застреля.

Баба ме плесна през ръката.

— На нищо ли не съм те научил? — кресна той. Обърна се към ухиления войник. — Кажи му да гледа да ме убие с първия изстрел. Защото не падна ли, ще го разкъсам, проклет да е баща му!

Все тъй усмихнат, руският войник изслуша превода. Щракна предпазителя на пистолета. Прицели се в гърдите на баба. Усещайки как сърцето ми подскача в гърлото, аз зарових лице в шепите си.

Пистолетът изтрещя оглушително.

Свършено е. На осемнайсет години вече съм сам. Никого си нямам на този свят. Баба е мъртъв и сега ще трябва да го погреба. Къде да го погреба? Къде да отида после?

Но вихърът от неоформени мисли в главата ми секна, когато разтворих клепачи и видях баба все още на крака. До войниците се бе появил един руски офицер. Пистолетът му сочеше към небето и над дулото се виеше дим. Онзи, който искаше да застреля баба, вече бе прибрал оръжието в кобура. Пристъпваше смутено от крак на крак. Никога не бях изпитвал по-силно желание да плача и да се смея едновременно.

Руският офицер, широкоплещест и с прошарена коса, заговори с нас на развален фарси. Извини се за поведението на своя сънародник.

— Русия ги праща да се бият — каза той. — Но те са още момчета и когато дойдат тук, откриват удоволствието от наркотика. — Хвърли към младия войник печалния поглед на баща, разочарован от непрокопсания си син. — Този вече е пристрастен. Мъча се да го откажа.

И той ни махна с ръка да си вървим.

След минута вече потегляхме. Чух смях, после руският войник пак подхвана дрезгаво и фалшиво старата сватбена песен.

Около петнайсет минути пътувахме мълчаливо. После съпругът на младата жена изведнъж стана и стори нещо, което бях виждал мнозина други да правят — целуна ръката на баба.

Лошият късмет на Тор. Това ли бях дочул от онзи разговор в Махипар?

Навлязохме в Джелалабад около час преди изгрев слънце. Карим припряно ни свали от камиона и ни въведе в едноетажна къщичка на кръстовището на два черни пътя, по които се редяха подобни къщурки, акациеви дървета и затворени магазини. Беше студено и аз вдигнах яката на палтото си, докато влизахме в къщата, мъкнейки багажа си. Не знам защо, но запомних, че миришеше на ряпа.

След като ни събра в сумрачната празна всекидневна, Карим заключи външната врата и дръпна парцаливите чаршафи, служещи за завеси. После дълбоко си пое дъх и ни съобщи лошата новина: брат му Тор не можел да ни откара до Пешавар. Двигателят на камиона му се повредил миналата седмица и той все още чакал резервни части.

— Миналата седмица? — възкликна някой. — Щом си знаел, защо ни докара тук?

С крайчеца на окото си зърнах неясно движение. Сетне нещо се стрелна като вихрушка през стаята и в следващия миг зърнах Карим притиснат до стената, а сандалите му се люшкаха на две педи над пода. Ръцете на баба стискаха здраво шията му.

— Аз ще ви кажа защо — кресна баба. — Защото му платихме за неговия отрязък от пътя. Само това го интересува.

Карим издаваше задавени гърлени звуци. От ъгълчето на устните му потече слюнка.

— Пусни го, ага, ще го убиеш — обади се един от пътниците.

— Точно това възнамерявам да направя — отвърна баба.

Никой освен мен не разбираше, че баба не се шегува.

Карим отчаяно риташе, а лицето му почервеня. Баба продължаваше да го души, докато накрая младата майка, която бе спасил от руския офицер, го помоли да престане.

Когато баба най-сетне разтвори пръсти, Карим рухна на пода и се затъркаля, гълтайки жадно въздух. Настана тишина. Преди по-малко от два часа баба бе застанал срещу куршума заради честта на една жена, която дори не познаваше. Сега малко остана да удуши човек и би го сторил с радост, ако не бяха молбите на същата тази жена.

Нещо изтропа в съседната стая. Не, не в съседната стая, а под нас.

— Какво е това? — попита някой.

— Другите — изпъшка задавено Карим. — В мазето.

Баба се надвеси над него.

— Откога чакат?

— От две седмици.

— Не каза ли, че камионът се повредил миналата седмица?

Карим разтри гърлото си.

— Може да е било по-предната — изграчи той.

— Кога?

— Какво?

— Кога ще дойдат частите? — изрева баба.

Карим се сви, но не каза нищо. Радвах се, че е тъмно. Не исках да видя убийственото изражение на баба.

Вонята на гнило и мухлясало нахлу в ноздрите ми веднага щом Карим отвори вратата, от която започваха паянтови стъпала към мазето. Слязохме един по един. Стъпалата изскърцаха под тежестта на баба. Застанал в студеното мазе, аз усетих погледите на множество очи, примигващи в тъмното. Видях наоколо сгушени силуети. Две мъждини газени лампи хвърляха сенките им по стените. Из мазето се разнесе тих шепот, през него долиташе шум на водни капки и още някакъв стържещ звук.

Зад мен баба въздъхна и пусна багажа.

Карим ни каза, че е въпрос на дни камионът да бъде поправен. После потегляхме към Пешавар. Към свободата. Към сигурността.

Мазето стана наш дом за цяла седмица и на третата нощ открих откъде идват стържещите звуци. Плъхове.

След като очите ми привикнаха с тъмнината, преброих в мазето около трийсет бежанци. Седяхме рамо до рамо покрай стените и ядяхме бисквити, хляб, фурми и ябълки. През онази първа нощ всички мъже се молиха заедно. Един от бежанците попита баба защо не се присъединява към тях.

— Аллах ще спаси всички ни. Защо не му се помолиш?

Баба смръкна щипка енфие. Изпъна крака.

— Знам какво ще ни спаси — осем цилиндъра и един добър карбуратор.

Другите не продумаха повече за Аллах.

Към края на онази първа нощ открих, че двама от укриващите се с нас бежанци са Камал и баща му. Бе потресаващо само по себе си да видя Камал седнал в мазето само на метър-два от мен. Но когато той и баща му минаха към нас и видях лицето на Камал, наистина го видях…

Беше съсухрен — просто нямам друга дума за това. Очите му ме изгледаха безизразно, в тях нямаше и следа от искрица на разпознаване. Раменете му бяха отпуснати, а бузите му висяха, сякаш вече нямаха сили да се вкопчват в скулите. Баща му, който някога притежаваше киносалон в Кабул, разказваше на баба как преди три месеца заблуден куршум улучил смъртоносно жена му в слепоочието. После разказа за Камал. Долових само откъслечни фрази: Не биваше да го пускам сам… нали знаеш, винаги е бил толкова хубав… четирима… опитал да се бори… Аллах… кървеше отдолу… панталоните му… вече не говори… само гледа втренчено…

Няма да има камион, каза ни Карим след една седмица в гъмжащото от плъхове мазе. Повредата била непоправима.

— Има друг начин — повиши той глас през стоновете ни.

Братовчед му имал цистерна за бензин и на няколко пъти прехвърлял хора с него. Той бил тук, в Джелалабад, и навярно можел да вземе всички ни.

Всички освен двама старци решихме да тръгнем.

Потеглихме същата вечер — баба и аз, Камал и баща му, както и останалите. Карим и братовчед му, мъж с грубовато лице и плешива глава, ни помогнаха да се настаним в цистерната. Един по един се качвахме на задната платформа, изкатервахме се по стълбичката и слизахме в тъмния отвор. Помня как баба скочи обратно от средата на стълбичката и измъкна от джоба си кутийката с енфие. Изпразни я и взе шепа пръст от средата на черния път. Целуна пръстта. Изсипа я в кутийката. После прибра кутийката в нагръдния си джоб, до сърцето.

Паника.

Отваряш уста. Отваряш я толкова широко, че челюстите ти пукат. Заповядваш на дробовете си да поемат въздух, ВЕДНАГА, трябва ти въздух, трябва ти ВЕДНАГА. Но дихателната система не слуша. Тя отказва, свива се, стяга се и изведнъж те обзема чувството, че дишаш през сламка. Устата ти се затваря, устните се подвиват и въпреки всичките си усилия можеш само да издадеш задавено хъркане. Ръцете ти се гърчат, треперят. Облива те студена пот, облива тялото ти. Искаш да изкрещиш. Искаш да можеш да изкрещиш. Но за това трябва първо да си поемеш дъх.

Паника.

В мазето беше тъмно. В резервоара цареше непрогледен мрак. Гледах наляво, надясно, нагоре, надолу, размахвах ръце пред очите си, но не виждах и следа от движение. Мигах отново и отново. Нищо. Въздухът беше прекалено гъст, почти плътен. Исках да протегна ръце, да разкъсам този въздух на късчета и да ги натъпча в гърлото си. Вонята на бензин беше непоносима. Очите ми изгаряха от изпаренията, сякаш някой ги беше натрил с лимон. Носът ми пламваше при всяко вдишване. На такова място можеш да умреш, помислих си аз. В гърлото ми напираше вик. Надигаше се, готов да излети…

И тогава се случи малко чудо. Баба ме дръпна за ръкава и нещо засия зеленикаво в мрака. Светлина! Ръчният часовник на баба. Приковах поглед в тия фосфоресциращи зелени стрелки. Толкова се боях да ги изгубя, че не смеех да мигна.

Постепенно осъзнах къде се намирам. Чух стонове и глухи молитви. Чух бебешки плач и утешителния шепот на майката. Някой повръщаше. Друг ругаеше руснаците. Камионът подскачаше нагоре-надолу, наляво-надясно. Глави се блъскаха в метал.

— Мисли си за нещо хубаво — изрече баба в ухото ми. — За нещо щастливо.

Нещо хубаво. Нещо щастливо. Оставих мислите си да се реят на воля. Позволих на видението да дойде.

Петък следобед в Пагман. Просторна зелена ливада, осеяна с цъфнали черници. Двамата с Хасан сме нагазили до колене в буйната трева. Аз дърпам канапа, макарата се върти в мазолестите ръце на Хасан, очите ни са вдигнати към хвърчилото в небето. Не разменяме нито дума не защото няма какво да си кажем, а защото не е необходимо — така е между хора, останали взаимно в най-ранните си спомени, хора, откърмени от една гръд. Вятърът люлее тревата и Хасан пуска макарата да се върти. Хвърчилото трепва, подскача, стабилизира се. Двете ни сенки танцуват по разлюляната трева. Иззад ниската тухлена стена в другия край на ливадата дочуваме гласове, смях и ромон на чешма. И музика, нещо старо и познато, струва ми се, че някой свири на рубаб „Я Мовла“. Някой подвиква имената ни през стената, казва, че е време за чай и сладки.

Не помнех кой месец беше, нито дори коя година. Знаех само, че споменът живее в мен, съхранен в съвършено късче от щастливото минало, като самотен цветен щрих върху сивото голо платно, в което се бе превърнало битието ни.

Останалата част от онова пътуване са несвързани усещания и спомени, които идват и си отиват, най-вече звуци и миризми. Реактивни самолети минават с рев над нас; отсечено трака картечен огън; нейде наблизо реве магаре; звънчета и блеене на овце; чакъл хрущи под гумите на камиона; бебешки плач в тъмното; воня на бензин, повръщано и изпражнения.

После си спомням ослепителната светлина на ранното утро, докато се измъквам от цистерната. Помня как извърнах лице към небето с присвити очи и загълтах въздух, сякаш след миг светът щеше да остане без кислород. Проснах се край черния път близо до един каменист окоп, гледах към сивото утринно небе и бях благодарен, че дишам, че виждам, че живея.

— В Пакистан сме, Амир — каза баба. Той стоеше над мен. — Карим каза, че ще поръча автобус да ни откара до Пешавар.

Претърколих се по корем върху хладната пръст и видях двата ни куфара до краката на баба. По-назад видях цистерната, спряла с включен двигател край пътя. Другите бежанци слизаха по задната стълбичка. Нататък черният път се виеше през полета, които приличаха на листове олово под сивото небе, и изчезваше зад верига заоблени хълмове. Попътно минаваше покрай малко селце, кацнало върху огрян от слънцето склон.

Очите ми се върнаха към куфарите. Дожаля ми за баба. След всичко, което бе планирал, изградил, извоювал и изстрадал, целият му живот се свеждаше до един недостоен син и два куфара.

Някой крещеше. Не, плачеше. Видях пътниците, струпани в кръг, чух напрегнатите им гласове. Долових думата „изпарения“. Другите я заповтаряха. Плачът прерасна в сърцераздирателен вой.

Двамата с баба изтичахме към групата и си пробихме път. Насред кръга бащата на Камал седеше с кръстосани крака и се клатеше напред-назад, целувайки пепелявото лице на сина си.

— Не диша! Момчето ми не диша! — стенеше той. Безжизненото тяло на Камал лежеше в скута на баща му. Отпуснатата му дясна ръка подскачаше в такт с бащините ридания. — Момчето ми! Не диша! Аллах, помогни му да диша!

Баба коленичи до него и го прегърна през рамото. Но бащата на Камал го отблъсна и се хвърли към Карим, който стоеше наблизо с братовчед си. Онова, което се случи после, бе твърде бързо и кратко, за да го нарека схватка. Карим нададе смаян вик и отскочи назад. Зърнах удар, ритник. След миг бащата на Камал стоеше с пистолета на Карим в ръка.

— Не ме убивай! — извика Карим.

Но преди някой от нас да изрече или стори нещо, бащата на Камал пъхна цевта в устата си. Никога не ще забравя ехото на изстрела. Нито проблясъка, нито червените пръски.

Превих се отново от напъни, макар да нямаше какво да повърна.