Ловецът на хвърчила

25

Не ме пускат да вляза.

Виждам как вкарват носилката през двойната врата и се втурвам след тях. Нахълтвам вътре, лъхва ме мирис на йод и дезинфекция, но аз успявам само да видя как двама мъже с хирургически шапки и една жена в зелено се скупчват край носилката. Дръпват около нея бяла завеса, чийто край се влачи по зацапаните карирани плочки. Изпод завесата стърчат две окървавени крачета и аз забелязвам, че нокътят на левия палец е нащърбен. После едър мускулест мъж в синьо опира длан върху гърдите ми и ме избутва назад през вратата. Усещам с кожата си хладното докосване на венчалната му халка. Блъскам се и го ругая, но той казва, че не мога да бъда там, казва го на английски, с любезен, но твърд тон.

— Трябва да чакате — казва той и ме повежда към чакалнята, после двойната врата се затваря зад него с въздишка и сега през тесните правоъгълни прозорчета виждам само върховете на хирургическите шапки.

Оставя ме в широк коридор без прозорци, претъпкан с насядали хора — някои на сгъваеми столове покрай стените, други върху протрития тънък килим. Отново искам да закрещя и си спомням, че за последен път се чувствах така, докато пътувах с цистерната, погребан в мрака заедно с баба и другите бежанци. Искам да се изтръгна от това място, от тази реалност, да се издигна като облак и да отлетя, да се слея с влажната лятна нощ и да се разтворя някъде далеч над хълмовете. Но не мога да мръдна оттук, краката ми тежат като бетонни блокове, в дробовете ми няма въздух, гърлото ми изгаря. Няма начин да отлетя. Няма да има друга реалност. Затварям очи и в ноздрите ми нахлуват миризмите на коридора — пот и амоняк, медицински спирт и къри. Заблудени пеперуди се блъскат в мътните луминесцентни лампи на тавана и аз чувам сухото хартиено шумолене на крилете им. Чувам разговори, приглушени ридания, подсмърчане, някой стене, друг въздиша, вратите на асансьора се отварят със звън, по високоговорителите обявяват нещо на урду.

Отново отварям очи и знам какво трябва да направя. Оглеждам се, сърцето ми бие в гърдите като парен чук, кръвта бучи в ушите ми. Отляво има мрачно килерче. Вътре откривам каквото ми трябва. Ще свърши работа. Грабвам един от сгънатите чаршафи и се връщам в коридора. Виждам до дежурната стая една сестра да говори с полицай. Хващам жената за лакътя и я дръпвам, искам да знам накъде е запад. Тя не разбира, навъсва се и бръчките по лицето й стават по-дълбоки. Гърлото ме боли, в очите ми парят капки пот, всяко вдишване е като глътка огън. Може би плача. Отново питам. Умолявам. Най-сетне полицаят посочва.

Хвърлям на пода своето импровизирано молитвено килимче и падам на колене, притискам чело към земята и сълзите ми попиват в чаршафа. Кланям се към запад. После си спомням, че не съм го правил над петнайсет години. А сега се моля на Аллах да ми изпълни една-едничка молба: ръцете ми са опетнени с кръвта на Хасан; моля се Аллах да не позволи да ги опетня и с кръвта на сина му.

Чувам хлипане и осъзнавам, че излита от моето гърло, устните ми са солени от сълзите, капещи по лицето ми. Усещам погледите на всички в коридора, но продължавам да се кланям към запад. Моля се. Моля се греховете ми да не са ме догонили по онзи начин, от който винаги съм се страхувал най-много.

Над Исламабад се спуска черна, беззвездна нощ. Минали са няколко часа и сега седя на пода в миниатюрно салонче до коридора, водещ към спешното отделение. Пред мен има ниска кафеникава масичка, отрупана с вестници и оръфани списания — „Тайм“ от април 1996 г.; пакистански вестник със снимката на младо момче, блъснато от влак миналата седмица; развлекателно списание със снимки на усмихнати индийски артисти върху гланцовата корица. Срещу мен в инвалиден стол дреме старица. От време на време тя трепва, събужда се и мърмори молитви на арабски. Питам се уморено чии молитви ще бъдат чути тая нощ, нейните или моите. Представям си лицето на Сухраб, щръкналата месеста брадичка, малките му уши с формата на раковини, скосените му очи като бамбукови листа, тъй силно напомнящи очите на баща му. Изпълва ме скръб, по-черна от нощта навън, и усещам как гърлото ми се стяга.

Ставам и отварям прозорците. Нахлулият през мрежата въздух е горещ и задушен — мирише на тор и презрели фурми. С усилие го поемам на големи глътки, но той не отпуска железния обръч, стегнал гърдите ми. Поглеждам стенния часовник. Минава четири сутринта, вече пет часа откакто ме прогониха отвъд двойната врата. Все още нямам никакви новини.

Почвам да усещам пода като част от собственото си тяло, дишането ми става по-тежко, по-бавно. Искам да заспя, да затворя очи и да отпусна глава на този студен, мръсен под. Да се унеса. Когато се събудя, може би ще открия, че всичко, което видях в хотелската баня, е било само сън: капките от крана, падащи тихо и звънко в окървавената вода; лявата ръка, провиснала през ръба на ваната; кървавата самобръсначка върху казанчето на тоалетната — същата самобръсначка, с която се бръснах предния ден — и очите му, все още полуотворени, но изгаснали. Това най-много искам да забравя — очите.

Скоро сънят идва и аз го оставям да ме обори. Сънувам неща, които по-късно не успявам да си спомня.

Някой ме потупва по рамото. Отварям очи. До мен е коленичил мъж. Носи шапка като на мъжете зад двойната врата и хартиена хирургическа маска. Сърцето ми се свива, когато виждам върху маската капка кръв. На пейджъра си е залепил снимка на малко момиченце с огромни черни очи. Той сваля маската и аз се радвам, че вече не се налага да гледам кръвта на Сухраб. Кожата му е смугла, почти черна, като швейцарския шоколад, който двамата с Хасан си купувахме от пазара в Шар-е-нау; има оредяла коса и кафяви очи с дълги, извити ресници. С британски акцент обяснява, че името му е доктор Наваз, и изведнъж ми се иска да избягам от този човек, защото не вярвам да понеса онова, което е дошъл да ми каже. Той казва, че момчето се е срязало дълбоко и е загубило много кръв, та трябвало да му прелеят няколко банки…

Как ще кажа на Сорая? На два пъти се наложило да го реанимират… Нямало да издържи, ако сърцето му не било младо и силно… Жив е.

Доктор Наваз се усмихва. Трябват ми няколко секунди, за да осъзная последните му думи. После той казва още нещо, но аз не го чувам. Защото съм сграбчил ръцете му и ги вдигам към лицето си. Плача върху малките пухкави длани на този непознат и той спира да говори. Чака.

Интензивното отделение е Г-образно и сумрачно, плетеница от писукащи монитори и бръмчаща апаратура. Доктор Наваз ме води между две редици легла, разделени с бели найлонови завеси. Леглото на Сухраб е последното зад ъгъла, най-близо до дежурната стая, където две сестри със зелени хирургически престилки пишат нещо и тихо си бъбрят. Докато мълчаливо пътувахме с асансьора нагоре, аз си мислех, че отново ще се разплача, щом видя Сухраб. Но когато сядам на стола край леглото и виждам бялото му лице зад плетеницата от лъскави найлонови маркучи и венозни системи, очите ми остават сухи. Гледайки как гърдите му се повдигат и отпускат в такт със съскането на машината за изкуствено дишане, усещам, че ме обзема странно вцепенение, каквото навярно изпитва човек броени секунди след като е успял рязко да завърти волана, разминавайки се на косъм с челния удар.

Задрямвам, а когато се събуждам, виждам през прозореца до дежурната стая слънцето да изгрява в млечнобялото небе. Полегатите му лъчи падат в стаята и хвърлят сянката ми към Сухраб. Той не е помръднал.

— Добре ще е да поспите — казва ми една сестра.

Не я познавам — сигурно е постъпила на смяна, докато дремех. Тя ме отвежда в друга чакалня, пред самия вход на интензивното отделение. Вътре няма жива душа. Жената ми дава възглавница и болнично одеяло. Благодаря й, после лягам на дивана с пластмасова тапицерия в ъгъла. Заспивам почти веднага.

Сънувам. Отново съм долу в салончето. Доктор Наваз влиза и аз ставам да го посрещна. Той сваля книжната маска, ръцете му изведнъж се оказват по-бели, отколкото ги помня, ноктите му са грижливо поддържани, косата му е сресана на път и виждам, че всъщност не е доктор Наваз, а Реймънд Андрюс. Дребният мъж със саксията от посолството. Андрюс накланя глава настрани. Присвива очи.

През деня болницата представляваше истински лабиринт от многолюдни ъгловати коридори с ослепително бели луминесцентни лампи. Опознах го добре. Научих, че бутонът за четвъртия етаж в асансьора на източното крило не свети, че вратата на мъжката тоалетна на същия етаж заяжда и трябва да я отваряш с рамо. Научих, че болничният живот има свой ритъм: трескавата активност точно преди сутрешната смяна, покоят и тишината на късните нощни часове, прекъсвани понякога от групички лекари и сестри, тичащи да съживят някого. Денем бдях над леглото на Сухраб, нощем обикалях болничните коридори, слушайки как подметките ми тракат по плочките, и се питах какво да кажа на Сухраб, когато се свести. Накрая отново се озовавах в интензивното, до пухтящата машина край леглото му, а отговорът на този въпрос така и не идваше.

След три дни в интензивното лекарите спряха машината за изкуствено дишане и прехвърлиха Сухраб на партера. Не видях как стана. Онази нощ се бях върнал в хотела да поспя и цяла нощ се мятах в леглото. На сутринта се мъчех да не поглеждам към банята. Сега тя беше чиста, някой бе избърсал кръвта от ваната и стените, на пода имаше ново килимче. Но не се удържах и седнах на хладния порцеланов ръб. Представих си как Сухраб пълни ваната с топла вода. Как се съблича. Как развинтва дръжката на самобръсначката, разделя двете метални пластини, вади ножчето и го хваща с палец и показалец. Представих си как се отпуска във водата и известно време лежи със затворени очи. Питах се каква ли е била последната му мисъл, преди да вдигне бръснарското ножче и да замахне.

Тъкмо излизах от фоайето на хотела, когато управителят господин Фейяз ме догони.

— Много ми е мъчно за вас — каза той, — но ви моля да напуснете моя хотел. Лошо е за бизнеса, много лошо.

Казах му, че разбирам, и се изнесох. Той не включи в сметката трите дни, които прекарах в болницата. Докато чаках такси пред хотела, аз си мислех за онова, което ми бе казал господин Фейяз през нощта, когато търсехме Сухраб: Едно ви е лошо на вас, афганците… малко сте неспокойни. Тогава му се изсмях, но сега ме обземаха съмнения. Наистина ли бях легнал да спя, след като съобщих на Сухраб новината, от която се боеше най-много?

В таксито попитах шофьора дали знае някоя персийска книжарница. Той каза, че имало една на два километра в южна посока. Спряхме там по пътя към болницата.

Новата стая на Сухраб имаше кремави стени, нащърбени тъмносиви корнизи и под от керамични плочки — може би някога бели на цвят. В съседното легло лежеше момче от Панджаб, за което по-късно узнах от сестрата, че си счупило крака, падайки от покрива на автобус в движение. Сега кракът му беше гипсиран и висеше във въздуха, поддържан с противотежести.

Леглото на Сухраб беше до прозореца и слънчевите лъчи, нахлуващи през правоъгълните стъкла, го огряваха наполовина. Край прозореца униформен пазач дъвчеше печени семки от диня — като самоубиец Сухраб се намираше под денонощно наблюдение. Така изисква правилникът, беше ми обяснил доктор Наваз. Когато ме видя, пазачът килна фуражката си и излезе от стаята.

Облечен в болнична пижама с къси ръкави, Сухраб лежеше по гръб с придърпано до брадичката одеяло и извърнато към стъклото лице. Отначало помислих, че спи, но когато приближих стол до леглото, клепките му трепнаха и се разтвориха. Той ме погледна, сетне извърна очи. Въпреки кръвопреливането беше ужасно блед, а на сгъвката на дясната му ръка имаше голяма морава синина.

— Как си? — попитах аз.

Той не отговори. Гледаше през прозореца към болничната градина, където имаше детска площадка, оградена с мрежа. Деца с кофички и лопатки играеха в пясъчника на площадката. През този ден небето беше безоблачно синьо и аз видях един малък реактивен самолет да оставя зад себе си двойна бяла следа. Пак се обърнах към Сухраб.

— Преди няколко минути разговарях с доктор Наваз и той смята, че след два дни ще те изпишат. Добра новина, нали?

Отново мълчание. Момчето в другия край на стаята се размърда насън и промърмори нещо.

— Харесва ми стаята ти — казах аз, като се мъчех да не гледам бинтованите китки на Сухраб. — Светла е, имаш хубава гледка.

Тишина. Минаха още няколко неловки минути. По челото и горната ми устна изби пот. Посочих недокоснатата паничка грахово пюре на нощното му шкафче и неизползваната пластмасова лъжица.

— Опитай се да хапнеш нещо. Трябва да събереш сила. Искаш ли да ти помогна?

Той ме погледна в очите, после извърна глава със застинало, вкаменено лице. Видях, че очите му още са помръкнали и безжизнени, както ги бях заварил, когато го измъкнах от ваната. Бръкнах в книжната торба до краката си и извадих стария екземпляр на „Шах-наме“, който купих от персийската книжарница. Извъртях корицата към Сухраб.

— Когато бяхме деца, четях това на баща ти. Качвахме се на хълма зад нашата къща и сядахме под нара… — Думите заглъхнаха в гърлото ми. Сухраб отново гледаше през прозореца. Усмихнах се насила. — Баща ти харесваше най-много историята за Рустам и Сухраб, оттам идва и името ти. Знам, че го знаеш. — Чувствах се малко глупаво. — Както и да е, той споменава в писмото си, че и ти обичаш тази история, затова реших да ти почета от нея. Искаш ли?

Сухраб затвори очи. Закри ги с ръка — онази със синината.

Разгърнах на страницата, която бях подгънал в таксито.

— Започваме — казах аз и за пръв път се запитах какви ли мисли са минали през главата на Хасан, когато най-сетне е прочел сам „Шах-наме“ и е открил колко пъти съм го заблуждавал. Изкашлях се и зачетох:

Прочетох му по-голямата част от тази глава — до момента, когато младият воин Сухраб отива при майка си Тахмине, принцеса на Саманган, и настоява да узнае името на баща си. Затворих книгата.

— Искаш ли да продължа? Тепърва ще има битки, помниш ли? Сухраб повежда войската си към Бялата крепост в Иран. Да чета ли още?

Той бавно поклати глава. Върнах книгата в торбата.

— Добре — казах аз, насърчен от факта, че все пак е реагирал. — Утре може да продължим. Как се чувстваш?

Сухраб отвори уста и отвътре излетя дрезгав звук. Доктор Наваз ме беше предупредил, че ще стане така, защото дихателната тръба е разранила гласните струни. Сухраб облиза устни и опита отново.

— Уморен.

— Знам. Доктор Наваз каза, че това може да се очаква…

Той поклати глава.

— Какво, Сухраб?

Той примижа болезнено, когато заговори отново с дрезгав глас, почти шепнешком.

— Уморен съм от всичко.

Въздъхнах и се свих на стола. На леглото между нас имаше огряна от слънцето ивица и за миг в пепелявото лице, което ме гледаше иззад нея, зърнах призрака на Хасан — не онзи Хасан, с когото играех на топчета, докато откъм джамиите долети вечерният азан на моллите, не онзи Хасан, с когото тичах надолу по нашия хълм, докато слънцето залязваше зад глинените покриви на запад, а другият Хасан, когото видях жив за последен път, докато влачеше вещите си подир Али под топлия пролетен дъжд и ги товареше в багажника на бащината ми кола, а аз гледах през мокрите прозорци на спалнята си.

Той бавно поклати глава и повтори:

— Уморен съм от всичко.

— Какво да направя, Сухраб. Моля те, кажи ми.

— Искам… — започна Сухраб. Пак примижа и вдигна ръка към гърлото си, сякаш за да отстрани онова, което заглушаваше гласа му. Очите ми неволно се приковаха към китката, здраво стегната с марлени превръзки. — Искам си предишния живот — прошепна той.

— О, Сухраб.

— Искам татко и мама джан. Искам саса. Искам да си играя с Рахим хан сахиб в градината. Искам пак да живея в нашата къща. — Той прокара лакът над очите си. — Искам си предишния живот.

Не знаех какво да кажа, накъде да погледна, затова сведох очи към ръцете си. Предишният ти живот, помислих си аз. И моят предишен живот. Аз също съм си играл в онзи двор, Сухраб. Живеех в същата къща. Но тревата е мъртва, а на алеята пред нашата къща има чужд джип и маслото му зацапва асфалта. Предишният ни живот отмина, Сухраб, и всички от него са мъртви или умират. Сега останахме само ти и аз. Само ти и аз.

— Не мога да ти го върна — казах.

— Иска ми се да не беше…

— Моля те, не го казвай.

— …да не беше… да беше ме оставил във водата.

— Не си го и помисляй, Сухраб — промълвих аз и се приведох напред. — Не бих понесъл да говориш така.

Докоснах рамото му и той трепна. Отдръпна се. Отпуснах ръка и печално си помислих как през последните дни, преди да наруша обещанието си, той най-сетне бе свикнал с докосването ми.

— Сухраб, не мога да ти върна предишния живот. Аллах ми е свидетел, че искам, но не мога. Мога обаче да те взема със себе си. Точно това бях дошъл да ти кажа в банята. Имаш виза да дойдеш в Америка, да живееш с мен и жена ми. Истина е. Честна дума.

Той въздъхна през носа и затвори очи. Съжалих за последните думи.

— Знаеш ли, през живота си съм извършил много неща, за които съжалявам — продължих аз, — и може би най-много съжалявам, че наруших обещанието си пред теб. Но това няма да се повтори и съжалявам от все сърце. Моля те за бахшиш, за прошка. Можеш ли? Можеш ли да ми простиш? — Сниших глас. — Ще дойдеш ли с мен?

Докато чаках отговора, умът ми литна към един отдавнашен зимен ден, в който двамата с Хасан седяхме на снега под голата вишна. През онзи ден си бях направил с Хасан жестока шега, бях го попитал дали би ял пръст, за да докаже верността си към мен. Сега бе мой ред да стоя под същия микроскоп и да доказвам, че съм достоен. Така ми се падаше.

Сухраб се извъртя на една страна, с гръб към мен. Дълго време не каза нищо. И точно когато си мислех, че може да е задрямал, той дрезгаво проговори:

— Толкова съм изтощен.

Седях до леглото му, докато заспа. Нещо между двама ни се беше изгубило. Преди срещата ми с адвоката Омар Фейсал в очите на Сухраб, като плаха гостенка, бе почнала да проблясва надежда. Сега светлинката я нямаше, гостенката беше избягала и аз се питах дали ще посмее да се завърне. Питах се кога ли Сухраб ще се усмихне отново. Кога ли ще ми повярва? И дали изобщо ще ми повярва.

Напуснах стаята и тръгнах да търся друг хотел, без да подозирам, че ще мине почти година, преди пак да чуя дума от устните на Сухраб.

В крайна сметка той така и не прие моето предложение. Не го и отхвърли. Но знаеше, че когато му свалят превръзките и болничната пижама, ще се превърне в обикновен хазарски сирак. Какъв избор имаше? Къде можеше да отиде? Онова, което приех като „да“, бе по-скоро тихо примирение, не толкова съгласие, колкото капитулация на едно същество, твърде уморено, за да вземе решение, и още по-изморено, за да повярва. Той копнееше за предишния си живот. Вместо това получаваше мен и Америка. Общо взето, не чак толкова лоша съдба, но можех ли да му го кажа? Перспективата е лукс, когато из главата ти непрестанно бръмчат рояци демони.

И тъй, около седмица по-късно пресякохме ивица топъл черен асфалт и аз доведох сина на Хасан от Афганистан в Америка. Измъкнах го от сигурния ужас и го захвърлих в ужаса на несигурността.

Един ден, може би през 1983 или 1984 г., бях влязъл в една фримонтска видеотека. Стоях пред раздела за уестърни, когато човекът до мен, отпивайки глътка кока-кола от пластмасова чаша, посочи „Великолепната седморка“ и ме попита дали съм го гледал.

— Да, тринайсет пъти — казах аз. — Чарлс Бронсън умира накрая. Джеймс Кобърн и Робърт Вон също.

Човекът ме изгледа кисело, сякаш му бях плюл в чашата.

— Много ти благодаря, мой човек — рече той и се отдалечи, като клатеше глава и си мърмореше нещо.

Така научих, че в Америка не бива да разкриваш как свършва филмът, а ако го направиш, ще бъдеш заклеймен и принуден да се извиняваш, задето си извършил непростимия грях, наречен „съсипване на края“.

В Афганистан единствено краят е важен. Когато с Хасан се прибирахме след някой индийски филм, Али, Рахим хан, баба или някой от безбройните му приятели — втори или трети братовчеди, сновящи постоянно из къщата — искаха да знаят само едно: дали момичето от филма е намерило щастие. Дали младежът от филма е постигнал мечтите си, или се е оказал неудачник.

Има ли щастие в края, това искаха да знаят.

Ако някой днес ме попита дали историята за мен, Хасан и Сухраб свършва щастливо, не знам какво да му отговоря.

Знае ли някой?

В края на краищата животът не е индийски филм. Зендаги мигзара, казват афганците, животът продължава, без да се интересува от начало и край, криза или катарзис — влачи се напред като бавен, прашен керван.

Не знам как да отговоря на този въпрос. Въпреки малкото чудо от миналата неделя.

Пристигнахме у дома преди около седем месеца, през един топъл августовски ден на 2001 г. Сорая ни посрещна на летището. Никога не се бях разделял с нея за толкова дълго и когато обви с ръце врата ми, когато усетих аромата на ябълки в косата й, осъзнах колко ми е липсвала.

После тя коленичи, за да погледне Сухраб в очите. Хвана го за ръката и му се усмихна.

— Селам, Сухраб джан, аз съм твоята хала Сорая. Всички те чакахме.

Сухраб пристъпи от крак на крак и извърна глава.

Сорая бе превърнала кабинета на горния етаж в спалня за Сухраб. Въведе го и той седна на ръба на леглото. По чаршафите пъстри хвърчила летяха из индигово синьо небе. На стената до гардероба Сорая бе начертала линия с футове и инчове, за да мери растежа му. До леглото видях ракитов панер, пълен с книги, локомотив, комплект водни бои.

Сухраб беше облечен с бялата тениска и новите джинси, които му купих в Исламабад малко преди заминаването — тениската провисваше от костеливите му отпуснати рамене. Лицето му все още не си бе възвърнало цвета, само около очите се синееха тъмни кръгове. Той ни гледаше също тъй безизразно, както гледаше чиниите с варен ориз, които болничната сестра слагаше пред него.

Сорая го попита дали харесва стаята. Забелязах, че се мъчи да не гледа китките му, но очите й непрестанно се връщаха към назъбените розови линии по тях. Сухраб наведе глава. Скри ръце под бедрата си и не каза нищо. После просто отпусна глава на възглавницата. След по-малко от пет минути той вече спеше, докато аз и Сорая го гледахме от прага.

По-късно лежах в тъмната спалня с поредния пристъп на безсъние. Буден. И сам със собствените си демони.

По някое време тихичко се измъкнах от леглото и отидох до стаята на Сухраб. Застанах над него и видях нещо да се подава изпод възглавницата. Извадих го. Видях, че е полароидната снимка на Рахим хан, която му бях дал. Запитах се колко ли време е лежал, загледан в нея, колко ли време я е прехвърлял от ръка в ръка.

Върнах снимката откъдето я бях взел. И тогава осъзнах нещо, което не ме жегна. Затваряйки вратата на Сухраб, аз се запитах дали така изниква прошката — не с фанфарите на покаянието, а просто с това, че болката си събира багажа и се изнизва тихомълком в нощта.

На другия ден генералът и хала Джамила дойдоха на вечеря. С късо подстригана и малко по-тъмночервена от обичайното коса, хала Джамила подаде на Сорая тавичка магут с бадеми, който носеше за десерт. Видя Сухраб и засия.

— Машалла! Сорая джан ни каза колко си хубав, но както те гледам, излиза, че си още по-хубав, Сухраб джан. — Подаде му син пуловер с висока яка. — За теб го изплетох. За идната зима.

Сухраб взе пуловера.

— Здравей, младежо — отсече лаконично генералът, като се подпираше с две ръце на бастуна и гледаше Сухраб тъй, сякаш виждаше в нечий дом странно украшение.

Отговарях до втръсване на безбройните въпроси на хала Джамила за раните ми — бях помолил Сорая да им каже, че съм бил нападнат и ограбен, — уверявах я, че всичко е минало, че след няколко седмици ще свалят телта и ще мога отново да ям от нейните гозби, и, да, непременно ще мажа белезите със сок от ревен и захар, за да избледнеят по-бързо.

Докато Сорая и майка й слагаха масата, ние с генерала седяхме в хола и пиехме вино. Разказах му за Кабул и талибаните. Той слушаше с бастун в скута, кимаше и зацъка с език, когато му описах как съм видял човек да си продава протезата. Не споменах за екзекуциите на стадиона и Асеф. Той попита за Рахим хан, когото бил срещал в Кабул няколко пъти, и тъжно поклати глава, когато му казах, че е тежко болен. Но докато разговаряхме, забелязах как постоянно хвърля погледи към Сухраб, който спеше на дивана. Сякаш заобикаляхме разговора за онова, което наистина искаше да узнае.

Недомлъвките най-сетне приключиха на масата, когато генералът остави вилицата си и попита:

— Е, Амир джан, ще ни кажеш ли защо доведе това момче със себе си?

— Що за въпрос е това? — обади се хала Джамила.

— Докато ти си заета да плетеш пуловери, скъпа моя, аз трябва да се погрижа за обществения образ на нашето семейство. Хората ще питат. Ще искат да знаят защо при дъщеря ни живее хазарско момче. Какво да им кажа?

Сорая пусна лъжицата. Обърна се към баща си.

— Можеш да им кажеш…

Хванах я за ръката.

— Няма нищо, Сорая джан. Няма нищо. Генерал сахиб е съвсем прав. Хората наистина ще питат.

— Амир… — започна тя.

— Няма нищо. — Обърнах се към генерала. — Разбираш ли, генерал сахиб, баща ми е спал с жената на своя слуга. Тя му родила син на име Хасан. Сега Хасан е мъртъв. Това момче, което спи на дивана, е син на Хасан. Мой племенник. Ето, това кажи на хората, когато питат.

Всички се бяха вторачили в мен.

— И още нещо, генерал сахиб — казах аз. — Вече никога не го наричай пред мен „хазарско момче“. Името му е Сухраб.

Остатъкът от вечерята мина в пълно мълчание.

Би било грешка да кажа, че Сухраб беше кротък. Кротостта е покой. Мир. Кротостта е като бутон, намаляващ силата на звука в мелодията на живота.

Тишината е бутон за изключване. Пълно изключване.

Тишината на Сухраб не бе като съзнателното мълчание на човек с убеждения, който се опитва да протестира чрез самото мълчание. Беше тишина на човек, потърсил убежище в най-тъмното кътче и прекъснал всякакви връзки със света.

Всъщност той не живееше с нас, а само заемаше място. И то съвсем малко. Понякога на пазара или в парка усещах, че хората почти не го забелязват, все едно не съществуваше. Случваше се да чета книга и когато вдигна глава, да открия, че Сухраб е влязъл в стаята и е седнал срещу мен, без да усетя. Крачеше така, сякаш се боеше да не остави следи. Или сякаш не смееше да раздвижи въздуха. През повечето време спеше.

Мълчанието му тежеше и на Сорая. По време на онзи телефонен разговор в Пакистан тя ми бе разказала колко неща е планирала за Сухраб. Плуване. Футбол. Боулинг. Сега минаваше край стаята на Сухраб и виждаше, че книгите лежат в панера неразгърнати, на стената няма отметки за ръст, пъзелът не е докоснат.

Сухраб си мълчеше, но не и светът. През един вторник миналия септември кулите близнаци рухнаха и светът мигновено се промени. Американското знаме изведнъж се появи навсякъде — по антените на такситата, лъкатушещи из натовареното движение, по реверите на хората в пешеходния поток по тротоарите, дори по смачканите каскети на уличните търговци, насядали под навесите на малките художествени галерии и магазинчета. Един ден минах край бездомната Идит, която всеки ден свири на акордеон на ъгъла на „Сътър“ и „Стоктън“, и зърнах лепенка с американския флаг върху калъфа на акордеона до краката й.

Скоро след атаките Америка бомбардира Афганистан.

Северният съюз нахлу и талибаните избягаха като плъхове в пещерите. Изведнъж хората по опашките в магазините почнаха да говорят за градовете на моето детство — Кандахар, Херат, Мазари-Шариф. Когато бях много малък, баба ни заведе с Хасан в Кундуз. Спомням си само как седяхме на сянка под една акация, редувахме се да пием от паница свеж сок от диня и се състезавахме кой ще изплюе семките по-далеч. Сега Дан Радър, Том Брокоу и хората, пиещи кафе с мляко в „Старбъкс“, говореха за битката за Кундуз, последната северна твърдина на талибаните. През онзи декември пущуни, таджики, узбеки и хазари се събраха в Бон и под бдителното око на ООН започнаха процеса, който може би някой ден щеше да сложи край на двайсетте години беди за техния уатан. Каракуленият калпак и зеленият чапан на Хамид Карзай станаха знаменити.

Сухраб мина през всичко това като сомнамбул. Аз и Сорая се включихме в афганистански проекти както от чувство за граждански дълг, така и за да запълним с нещо — каквото и да било — мълчанието в горната стая, мълчанието, което поглъщаше всичко като черна дупка. Не бях активист по характер, но когато един човек на име Кабир, бивш афганистански посланик в София, ми позвъни и попита дали искам да му помогна в проект за болница, веднага се съгласих. Малката болница се намираше близо до афганистанско-пакистанската граница и хирургичното й отделение бе лекувало афганистаски бежанци, пострадали от мини. Но сега беше затворена поради липса на средства. Аз станах председател на проекта, Сорая — моя заместничка. По цели дни седях в кабинета и пращах по цял свят имейли с молби за дарения, организирах мероприятия за събиране на помощи. И си казвах, че правилно съм постъпил, като доведох Сухраб.

В края на годината аз и Сорая седяхме на канапето с одеяло върху коленете и гледахме Дик Кларк по телевизията. Хората крещяха и се целуваха, когато кристалната топка падна, облаци конфети замъглиха екрана. В нашата къща новата година започна почти по същия начин, както свърши предишната. В мълчание.

И ето че преди четири дни, през един хладен дъждовен ден на март 2002 г., се случи малко вълшебство.

Заведох Сорая, хала Джамила и Сухраб на афганско събиране в Лейк Елизабет Парк във Фримонт. Предния месец генералът най-сетне бе призован за министерски пост в Афганистан и отлетя преди две седмици, като остави зад себе си сивия костюм и джобния часовник. Планът бе хала Джамила да иде при него след няколко месеца. Тя ужасно тъгуваше за него — и се тревожеше за здравето му, — затова настояхме известно време да поживее у нас.

Предният четвъртък, първият ден на пролетта, беше афганската Нова година — Саул-е-нау — и афганците от района на Залива бяха подготвили празници покрай целия Източен залив и на полуострова. Кабир, Сорая и аз имахме допълнителен повод за радост: нашата малка болница в Равалпинди бе отворила врати преди седмица — не хирургията, само детското отделение, но всички смятахме, че това е добро начало.

От няколко дни грееше слънце, но в неделя сутринта, докато се надигах от леглото, чух по стъклото да барабанят дъждовни капки. Афгански късмет, помислих си аз.

Пристигнахме около пладне и заварихме шепа хора да се крият под голям найлон, закрепен върху шест кола. Някой вече пържеше болани; струйки пара се вдигаха над чашите чай и котлето с ауш от карфиол. От нечий касетофон гърмеше стар запис на Ахмад Захир. Усмихнах се леко, докато четиримата тичахме през мократа трева — аз и Сорая начело, хала Джамила по средата и последен Сухраб с подскачаща зад гърба качулка на жълтото яке.

— На какво се смееш? — попита Сорая, прикривайки главата си с вестник.

— Можеш да прогониш афганците от Пагман, но не можеш да прогониш Пагман от афганците — казах аз.

Пъхнахме се под импровизираната шатра. Сорая и хала Джамила се отправиха към една дебела жена, която пържеше болани от спанак. Сухраб постоя под навеса, после пак излезе под дъжда с ръце в джобовете на дъждобрана. Косата му — вече кестенява и права като на Хасан — полепваше по главата. Спря до една кафеникава локва и се загледа в нея. Сякаш никой не забеляза. Никой не го повика на сухо. За щастие с времето въпросите за нашето осиновено — и явно ексцентрично — момче постепенно секнаха и това бе голямо облекчение, като се има предвид колко нетактични могат да бъдат понякога въпросите на афганците. Хората вече не питаха защо не говори. Защо не играе с другите деца. И което бе най-хубаво — престанаха да ни обсипват с прекомерното си съчувствие, да клатят бавно глави и да повтарят: „Горкото нямо дете.“ Интересът им се изчерпи. Сухраб бе станал част от картината като стар, избледнял тапет.

Ръкувах се с Кабир, дребен мъж с посребрена коса. Той ме запозна с десетина мъже — един от тях пенсиониран учител, друг инженер, трети бивш архитект, четвърти хирург, който сега продаваше хот-дог на количка в Харвард. Всички казаха, че са познавали баба в Кабул и говореха за него почтително. По един или друг начин той бе докоснал живота на всеки от тях. Казваха, че съм щастлив да бъда син на такъв велик човек.

Побъбрихме за тежката и може би неблагодарна задача, с която се наема Карзай, за предстоящата Лоя джирга и очакваното завръщане на краля в родината след двайсет и осем години изгнание. Спомних си онази нощ през 1973 г., когато братовчедът на Захир шах го свали от трона; спомних си стрелбата и сребърното зарево в небето. Тогава Али ни прегърна и каза да не се боим, просто някакви хора били тръгнали на лов за патици.

После някой подхвърли шега за Настрадин ходжа и всички се разсмяхме.

— Знаеш ли, баща ти беше и голям веселяк — каза Кабир.

— Тъй ли? — отвърнах с усмивка аз.

Спомних си как скоро след пристигането ни в Щатите баба взе да мърмори за американските мухи. Седеше в кухнята с палка в ръка и ги гледаше как прехвърчат от стена на стена, бръмчат ту тук, ту там, вечно устремени нанякъде.

— В тая страна дори и мухите все бързат — възмущаваше се той.

Колко се смях тогава. Усмихнах се и сега.

Към три следобед дъждът спря и над нас увисна белезникаво сиво небе, отрупано с тежки облаци. Из парка по-духна прохладен вятър. Започнаха да прииждат нови семейства. Афганистанци се поздравяваха, прегръщаха се, целуваха се, разменяха си храна. Някой запали барбекю и скоро усетих мирис на чесън и морг кебап. Звучаха песни на някакъв нов, непознат за мен певец, отекваше детски смях. Видях Сухраб, все още с жълтия дъждобран, да се подпира на една кофа за смет и да гледа към пустото игрище за бейзбол в другия край на парка.

Малко по-късно, докато разговарях с бившия хирург, който ми каза, че в осми клас бил съученик на баба, Сорая ме дръпна за ръкава.

— Амир, гледай!

Сочеше към небето. Високо горе летяха пет-шест хвърчила — ярки жълти, червени и зелени петна сред сивия небосвод.

— Виж там — рече отново Сорая.

Този път сочеше близката сергия, където някакъв мъж продаваше хвърчила.

— Подръж това — казах аз.

Подадох чашата чай на Сорая. Извиних се и тръгнах към сергията за хвърчила. Обувките ми тихичко жвакаха в мократа трева. Посочих едно жълто хвърчило.

— Двайсет долара — каза търговецът, взе парите и ми подаде хвърчилото заедно с макара остъклен канап.

Благодарих и също му честитих новата година. Изпробвах канапа, както правехме някога с Хасан — хванах го с палец и показалец, после дръпнах силно. Канапът почервеня от кръв и търговецът се усмихна. Аз също.

Отнесох хвърчилото до Сухраб, който още се подпираше със скръстени ръце на кофата за боклук. Гледаше небето.

— Харесваш ли това хвърчило? — попитах аз и го повдигнах, като го държах за краищата на летвите.

Погледът му прескочи от небето към мен, после към хвърчилото и отново се зарея нагоре. Тънки струйки дъждовна вода се стичаха по лицето му.

— Веднъж четох, че в Малайзия използвали хвърчила за риболов — казах аз. — Бас държа, че го чуваш за пръв път. Връзват рибарска корда за хвърчилото и го пускат отвъд плитчините, та да не плаши рибата със сянката си. А в древен Китай пускали хвърчила над бойните полета, за да пращат известия на войските си. Вярно е. Не те будалкам. — Показах му окървавения си палец. — И канапът е наред.

С крайчеца на окото си забелязах, че Сорая ни наблюдава изпод шатрата, тревожно притиснала длани под мишниците си. За разлика от мен, тя постепенно бе изоставила опитите да го разбуди. Въпросите без отговор, безизразните погледи, мълчанието — всичко това много я измъчваше. Сега бе превключила в режим на изчакване — чакаше зелена светлина от Сухраб.

Чакаше.

Наплюнчих показалец и го вдигнах.

— Помня как баща ти проверяваше вятъра — вдигаше с крак облак прах и гледаше накъде ще го отвее. Той имаше цял куп такива хитрини — казах аз и отпуснах пръст. — Май че е западен.

Сухраб избърса една капка от ухото си и пристъпи от крак на крак. Мълчеше. Спомних си как преди няколко месеца Сорая ме попита какъв е гласът му. Отговорих й, че вече не помня.

— Казвал ли съм ти, че баща ти беше най-добрият ловец на хвърчила в Уазир Акбар хан? Може би дори в цял Кабул — казах аз, докато връзвах края на канапа за малкия клуп в пресечната точка на летвите. — И колко му завиждаха съседските момчета. Преследваше хвърчилата, без дори да поглежда небето, и хората казваха, че гонел сянката на хвърчилото. Но те не го познаваха като мен. Баща ти не гонеше сенки. Той просто… знаеше.

Бяха излетели още шест хвърчила. Хората започваха да се сбират на групички с чаени чаши в ръце, приковали очи към небето.

— Искаш ли да ми помогнеш? — попитах аз.

Сухраб огледа хвърчилото, после мен. Пак вдигна очи нагоре.

— Добре. — Аз свих рамене. — Май ще трябва да го пусна сам.

Наместих макарата в лявата си ръка и отпуснах около метър канап. Жълтото хвърчило провисна, почти докосвайки мократа трева.

— Последен шанс — казах аз.

Но Сухраб гледаше две хвърчила, които танцуваха едно срещу друго високо над дърветата.

— Добре. Започвам.

Побягнах напред. Маратонките ми разплискваха локвите, ръката с хвърчилото се вдигна високо над главата ми. От толкова много години не бях вършил това и се питах дали няма да стана за смях. Пуснах с лява ръка макарата да се размотава и усетих как канапът поряза дясната ми длан, минавайки през нея. Хвърчилото зад гърба ми вече излиташе, вдигаше се, кръжеше и аз побягнах още по-бързо. Въртенето на макарата се ускори и остъкленият канап остави още една кървава резка върху дясната ми длан. Спрях и се обърнах. Погледнах нагоре. Усмихнах се. Високо горе хвърчилото ми се люшкаше насам-натам като махало, издавайки онзи познат пърхащ хартиен звук, който винаги ми е напомнял за зимните утрини в Кабул. От четвърт век не бях пускал хвърчило, но изведнъж отново станах дванайсетгодишно хлапе и старите инстинкти се върнаха като с магическа пръчка.

Усетих до себе си някого и сведох очи. Видях Сухраб. С ръце дълбоко в джобовете на дъждобрана. Беше ме последвал.

— Искаш ли да опиташ? — попитах аз.

Той не отговори. Но когато му подадох канапа, едната ръка се измъкна от джоба. Поколеба се. Пое го. Сърцето ми заподскача, докато намотавах на макарата разхлабения канап. Стояхме безмълвно един до друг, вирнали глави към небето.

Около нас децата се гонеха, плъзгаха се по тревата. Някой бе пуснал музика от едновремешен индийски филм. Група старци бе коленичила за следобедната молитва върху разпънат найлон. Из въздуха се носеше мирис на мокра трева, дим и печено месо. Искаше ми се времето да спре.

После видях, че си имаме компания. Едно зелено хвърчило наближаваше нашето. Проследих с поглед канапа му до някакво момче, застанало на около трийсет метра от нас. Имаше къса подстрижка и тениска с голям черен надпис РОКЪТ Е НА ВЛАСТ. Видя, че го гледам, и се усмихна. Размаха ръка. Аз също му махнах.

Сухраб ми подаде канапа.

— Сигурен ли си? — попитах аз, докато го поемах.

Той мълчаливо взе макарата.

— Добре — казах аз. — Хайде сега да му дадем урок, бива ли?

Озърнах се към него. Изцъкленият, безизразен поглед бе изчезнал. Очите му шареха от зеленото хвърчило към нашето и обратно. Лицето му бе леко поруменяло, погледът внезапно изпълнен с внимание. Буден. Жив. Запитах се кога ли съм забравил, че въпреки всичко той все пак е още дете.

Зеленото хвърчило преминаваше в настъпление.

— Да изчакаме — казах аз. — Ще го оставим да се приближи още малко.

Хвърчилото направи две гмуркания и запълзя към нас.

— Хайде — възкликнах аз. — Ела при мен.

Зеленото хвърчило идваше, започна да се издига, без да подозира какъв капан съм му приготвил.

— Гледай, Сухраб, ще ти покажа един от любимите трикове на баща ти, стария номер с издигането и спускането.

До мен Сухраб дишаше развълнувано през носа. Макарата се въртеше в ръцете му, под белезите по китките му сухожилията се изпъваха като струни на рубаб. После примигах и за един кратък миг около макарата се появиха мазолестите ръце с нащърбени нокти на едно момче със заешка устна. Чух как някъде изграчи гарван и се озърнах нагоре. Паркът искреше, покрит с толкова свеж и ослепително бял сняг, че очите ми пареха. Снегът безшумно се ръсеше от клоните на побелелите дървета. Сега усещах мирис на курма със зеле. На сушени черници. На кисели портокали. На стърготини и орехи. Необятното снежно безмълвие бе оглушително. После през покоя долетя глас, който ни викаше за вечеря — гласът на един мъж със сакат десен крак.

Зеленото хвърчило вече се рееше точно над нас.

— Ще атакува. Всеки момент — казах аз, шарейки с поглед ту към Сухраб, ту към нашето хвърчило.

Зеленото хвърчило се поколеба. Замръзна. После се стрелна надолу.

— Ето го, идва! — казах аз.

Изпълних маневрата съвършено. След толкова много години. Старият капан с подскока и спускането. Разхлабих хватка и дръпнах канапа, за да се гмурна и да избягам от зеленото хвърчило. Няколко бързи странични отскока, и нашето хвърчило описа светкавичен полукръг срещу часовниковата стрелка. Изведнъж се озовах отгоре. Зеленото хвърчило се бореше панически. Но вече бе твърде късно. Бях му приложил трика на Хасан. Дръпнах рязко и нашето хвърчило тежко рухна надолу. Сякаш с цялото си тяло усетих как нашата връв срязва неговата. Почти я чух как се скъсва.

После зеленото хвърчило просто се запремята, останало без контрол.

Хората зад нас нададоха възторжени възгласи. Свиркане, ръкопляскания. Аз се задъхвах. За последен път бях изпитал подобно опиянение през онзи зимен ден на 1975 г., миг след като срязах последното хвърчило и видях усмихнатият баба да ръкопляска на покрива.

Сведох очи към Сухраб. Единият край на устните му лекичко се подвиваше нагоре.

Усмивка.

Крива.

Едва забележима.

Но истинска.

Зад нас хлапетата се пръснаха из парка и тълпа шумни ловци хукна след безпомощното хвърчило, понесено от вятъра високо над дърветата. Мигнах и усмивката изчезна. Но знаех, че е била истинска. Бях я видял.

— Искаш ли да хвана това хвърчило за теб?

Той преглътна, адамовата му ябълка подскочи. Вятърът разроши косата му. Стори ми се, че го видях да кима.

— За теб и хиляда пъти — чух собствения си глас.

После се обърнах и хукнах.

Беше само усмивка, нищо повече. Не можеше да поправи всичко. Нищо не можеше да поправи. Само усмивка.

Дреболия. Самотен лист в гората, трепнал от крилото на подплашена птица.

Но ще я приема. С разтворени обятия. Защото, когато дойде пролет, снегът се топи снежинка по снежинка и може би току-що бях видял как се топи първата.

Тичах. Възрастен мъж сред рояк крещящи деца. Но не давах пет пари за това. Тичах, а вятърът облъхваше лицето ми, върху което сияеше усмивка, широка като долината Панджар.

Тичах.