Ловецът на хвърчила

16

През 1986 г. имах много причини да замина за Хазарджат и да потърся Хасан. Най-важната, нека Аллах ми прости, бе, че се чувствах самотен. Дотогава повечето ми приятели и познати бяха убити или се преселиха в Пакистан и Иран. Вече не познавах почти никого в Кабул, където бе минал целият ми живот. Всички бяха избягали. Излизах да се разходя из Картех парван, където някога търгуваха с пъпеши, нали помниш мястото, и не виждах познато лице. Нямах кого да поздравя, нямах с кого да седна на чай, нямах с кого да си кажа две думи, само руски патрули обикаляха по улиците. Накрая престанах да слизам в града. Дните ми минаваха в къщата на баща ти, горе, в кабинета. Четях книгите на майка ти, слушах новините, гледах комунистическата пропаганда по телевизията. После извършвах намаз, готвех си нещо за ядене, пак четях, пак се молех и си лягах. На сутринта ставах, молех се и всичко започваше отначало.

А с моя артрит ставаше все по-трудно да поддържам къщата. Гърбът и коленете постоянно ме боляха — сутрин ставах и ми трябваше поне час, за да раздвижа вдървените си стави, особено през зимата. Не исках да занемаря бащината ти къща; толкова приятни мигове бяхме преживели в нея, толкова хубави спомени, Амир джан. Не беше редно — баща ти сам бе проектирал тази къща; тя означаваше толкова много за него, а и му бях обещал да се грижа за нея, когато вие двамата заминахте за Пакистан. А сега бях сам с тази голяма къща и… правех каквото можех. Опитвах се редовно да поливам дърветата, да се грижа за цветята, да поправям каквото се е повредило, но дори и тогава вече не бях млад.

И все пак сигурно щях да се справя. Поне за известно време. Но когато узнах новината за смъртта на баща ти… за пръв път почувствах ужасна самота в тази къща. Непоносима пустота.

Затова един ден налях бензин в буика и подкарах към Хазарджат. След като Али напусна дома ви, баща ти ми каза, че двамата с Хасан се преселили в някакво селце близо до Бамиян. Доколкото си спомнях, Али имаше там братовчед. Нямах представа дали Хасан още живее в селото и дали някой ще знае кой е и къде се намира. В края на краищата бяха минали десет години, откакто той и Хасан си тръгнаха. През 1986 г. Хасан трябваше вече да е зрял мъж — на двайсет и две-три. Ако още бе жив, разбира се — шоравите, дано да горят в ада заради всичко, дето сториха на народа ни, бяха убили толкова много младежи. Едва ли има смисъл да ти обяснявам.

Но с помощта на Аллах го открих там. Почти не се наложи да разпитвам — трябваше само да задам няколко въпроса в Бамиян и хората ме насочиха към неговото село. Не помня как се казваше то и дали изобщо имаше име. Но помня, че беше жарък летен ден и карах по разбит черен път, а от двете страни нямаше нищо освен прегорели храсти, бодливи дънери от дребни, криви дръвчета и суха като слама трева. Минах покрай магарешки труп, гниещ близо до пътя. После направих завой и насред голия пущинак зърнах няколко кирпичени колиби, а отвъд тях нямаше нищо друго освен необятното небе и планинските зъбери.

Хората в Бамиян ми казаха, че ще го открия лесно — само неговата къща имала оградена градина. Кирпиченият зид — нисък и целият на дупки — опасваше малка постройка, която всъщност не заслужаваше да се нарече и къщурка. На улицата босоноги деца гонеха с пръчки парцалива топка за тенис и всички се изблещиха, когато спрях отпред и изключих двигателя. Почуках на дървената портичка и прекрачих в двора, където нямаше почти нищо, освен леха завехнали ягоди и безплодно лимоново дръвче. В ъгъла, под сянката на една акация, имаше тандур и до него клечеше млад мъж. Човекът слагаше тесто върху широка дървена лопатка и го лепеше по вътрешните стени на тандура. Когато ме видя, той изтърва лопатката. Едва го удържах да не ми целуне ръцете.

— Дай да те погледна — казах аз.

Той се отдръпна. Беше толкова висок — дори и да се изправех на пръсти, едва стигах до брадичката му. От бамиянското слънце кожата му бе станала груба и доста по-тъмна, отколкото я помнех. Липсваха му няколко предни зъба. По брадичката му растяха редки кичури косъмчета. Но иначе имаше все същите присвити зелени очи, същия белег на устната, същото кръгло лице и същата добродушна усмивка. Ти щеше да го познаеш веднага, Амир джан. Сигурен съм.

Влязохме вътре. В ъгъла млада хазарка със светла кожа плетеше шал. Личеше си, че чака дете.

— Това е съпругата ми, Рахим хан — гордо каза Хасан. — Името й е Фарзана.

Жената беше плаха, от почтителност говореше почти шепнешком и не смееше да вдигне към мен красивите си лешникови очи. Но гледаше Хасан тъй, сякаш го виждаше седнал на трон.

— Кога очаквате детето? — попитах аз, след като се настанихме в кирпичената стаичка. Вътре нямаше нищо освен протрит килим, няколко паници, два дюшека и фенер.

— Ако е рекъл Аллах, тази зима — каза Хасан. — Моля се за момче, та да носи името на баща ми.

— Като стана дума за Али, къде е той?

Хасан сведе очи. Каза ми, че Али и братовчед му — чиято била тази къща — загинали преди две години от противопехотна мина в покрайнините на Бамиян. Противопехотна мина. Има ли по-афганистански начин да умреш, Амир джан? И макар да звучи налудничаво, бях твърдо уверен, че именно десният крак на Али — осакатеният от детски паралич крак — най-сетне го е подвел и е стъпил върху онази мина. Дълбоко се наскърбих, като чух за смъртта му. Както знаеш, аз и баща ти израснахме заедно, а Али беше с него, откакто се помня. Бяхме съвсем малки, когато Али се разболя от детски паралич и едва не умря. Баща ти по цял ден обикаляше около къщата и плачеше.

Фарзана ни приготви шорва с боб, ряпа и картофи. Измихме си ръцете и седнахме да обядваме. Топяхме в шорвата топъл наан — от месеци не бях хапвал нещо тъй вкусно. Тогава помолих Хасан да дойде в Кабул при мен. Разказах му за къщата и че не мога вече сам да се грижа за нея. Обещах, че ще му плащам добре и че двамата с жена му ще се настанят удобно. Те се спогледаха, но не казаха нищо. По-късно, след като си измихме ръцете и Фарзана ни поднесе грозде, Хасан каза, че сега селото е негов дом; двамата с Фарзана си били уредили живота там.

— А Бамиян е толкова близо. Познаваме тамошните хора. Прости ми, Рахим хан. Моля те да ни разбереш.

— Естествено — казах аз. — Няма за какво да се извиняваш. Разбирам те.

По някое време, докато пиехме чай, Хасан попита за теб. Казах му, че си в Америка, но не знам почти нищо друго. Хасан имаше толкова много въпроси. Женен ли си? Имаш ли деца? Колко си висок? Още ли обичаш да пускаш хвърчила и да ходиш на кино? Щастлив ли си? Каза, че в Бамиян се сприятелил с един стар учител по фарси, който го научил да чете и пише. Ако напише писмо, ще ти го изпратя ли? И дали смятам, че ще му отговориш? Казах му каквото бях чувал за теб в оскъдните телефонни разговори с баща ти, но най-често не знаех какво да отговоря. После той попита за баща ти. Когато му казах, Хасан зарови лице в шепите си и се разрида. Плака като дете до края на вечерта.

Двамата настояха да нощувам при тях. Фарзана ми приготви постелката и остави чаша кладенчова вода за в случай, че ожаднея. През цялата нощ я чувах как шепне на Хасан, чувах и неговите ридания.

На сутринта Хасан ми каза, че двамата с Фарзана са решили да дойдат с мен в Кабул.

— Не биваше да идвам — казах аз. — Ти беше прав, Хасан джан. Тук имаш свой живот. Беше нахално от моя страна да се появя изневиделица и да те карам да зарежеш всичко. Не ти, а аз трябва да моля за прошка.

— Няма кой знае какво за зарязване, Рахим хан — каза Хасан. Очите му още бяха подпухнали и зачервени. — Ще дойдем с теб. Ще ти помагаме да се грижиш за къщата.

— Сигурен ли си?

Той кимна и наведе глава.

— Ага сахиб ми беше като втори баща… Нека Аллах му дари покой.

Събраха си вещите в няколко вързопа, които натоварихме в буика. Хасан застана на прага и вдигна Корана, а ние целунахме книгата и минахме под нея. После потеглихме за Кабул. Спомням си, че Хасан се обърна да погледне дома си за последен път.

Когато пристигнахме в Кабул, открих, че Хасан няма намерение да се настанява в къщата.

— Но всички тия стаи са празни, Хасан джан — казах аз. — Никой не живее в тях.

Той обаче не прие. Двамата с Фарзана пренесоха нещата си в къщичката отзад, където беше роден. Умолявах ги да се настанят в една от стаите за гости, но Хасан не искаше и да чуе.

— Какво ще си помисли Амир ага? — рече ми той. — Какво ще си помисли, когато се върне в Кабул след войната и открие, че съм заел мястото му в къщата?

В знак на скръб за смъртта на баща ти, през следващите четирийсет дни Хасан се обличаше само в черно.

Макар че не бях съгласен, двамата поеха цялата домакинска работа. Хасан се грижеше за цветята в градината, поливаше ги, късаше пожълтелите листа и садеше розови храсти. Боядиса стените. Измете стаите, в които никой не бе спал от години, и изми баните, където никой не се бе къпал. Сякаш подготвяше къщата за нечие завръщане. Помниш ли стената зад царевичната леха, която бе насадил баща ти, Амир джан? „Стената на болната царевица“, нали така я наричахте с Хасан? През една нощ в началото на онази есен снаряд бе срутил голяма част от нея. Хасан я възстанови със собствените си ръце, тухла по тухла, докато не остана и следа от разрушенията. Не знам какво щях да правя без него.

В късната есен Фарзана роди мъртво момиченце. Хасан целуна безжизненото лице на детето и го погреба в задния двор, близо до шипковите храсти. Покрихме малкото гробче с листа от тополите. Аз се помолих за детето. Фарзана остана през целия ден в къщичката и плака.

Отвъд зидовете бушуваше война. Но ние тримата бяхме превърнали бащиния ти дом в свое уютно пристанище. Към края на осемдесетте почнах да недовиждам, затова молех Хасан да ми чете книгите на майка ти. Сядахме долу до камината и той ми четеше Маснави или Хаям, а Фарзана готвеше в кухнята. И всяка сутрин Хасан слагаше цвете на гробчето до шипките.

В началото на 1990 година Фарзана забременя отново. Пак през същата година, една сутрин в средата на лятото, на портата почука жена, наметната с небесносиня бурка. Когато отидох да отворя, тя залиташе, сякаш едва се държеше на крака. Попитах я какво иска, но не ми отговори.

— Коя си ти? — попитах аз.

Наместо отговор тя се свлече на алеята. Извиках Хасан и той ми помогна да я пренесем в къщата. Сложихме я върху канапето и свалихме бурката й. Видяхме беззъба жена с чорлава прошарена коса и язви по ръцете. Личеше си, че не е яла от дни. Но най-страшно беше лицето й. Някой бе взел нож и… Амир джан, белезите се кръстосваха насам и натам. Единият минаваше от скулата до линията на косата и попътно не бе пощадил лявото й око. Избърсах челото й с влажна кърпа и жената отвори очи.

— Къде е Хасан? — прошепна тя.

— Тук съм — каза Хасан.

Хвана ръката й и я стисна. Здравото й око се извъртя към него.

— Дълго вървях и много път минах, за да видя дали наяве си също тъй хубав, както в сънищата ми. И наистина си такъв. Дори по-хубав. — Тя дръпна ръката му към обезобразеното си лице. — Усмихни ми се. Моля те.

Хасан се усмихна и старицата заплака.

— Ти се усмихна, когато излезе от мен, казвали ли са ти? А аз дори не те прегърнах. Аллах да ми прости, дори не те прегърнах.

Никой от нас не бе виждал Санобар, откакто избяга с трупа певци и танцьори през 1964 г., веднага след раждането на Хасан. Ти не си я виждал, Амир, но на младини тя беше вълшебно видение. Когато се усмихваше, на бузите й изникваха трапчинки, а походката й подлудяваше мъжете.

Разминеше ли се с някого на улицата, всеки, бил той мъж или жена, извръщаше глава подир нея. А сега…

Хасан пусна ръката й и се втурна навън. Изтичах след него, но той беше по-бърз. Видях го да бяга нагоре по хълма към мястото, където двамата си играехте някога, а нозете му вдигаха облаци прах. Оставих го. Седях при Санобар цял ден, докато небето стана пурпурно. После падна нощ и лунни лъчи обляха облаците, а Хасан още не се завръщаше. Санобар хленчеше, че завръщането й било грешка, може би дори по-лоша от бягството. Но аз я накарах да остане. Знаех, че Хасан ще се върне.

Той се върна на другата сутрин. Изглеждаше грохнал от умора, сякаш не бе спал цяла нощ. Хвана ръката на Санобар и й каза, че може да плаче, ако иска, но вече няма защо, вече е у дома, при семейството си. Докосна белезите по лицето й, сетне погали косата й.

Хасан и Фарзана се грижиха за нея, докато оздравя. Хранеха я, перяха дрехите й. Аз я настаних в една от стаите за гости на горния етаж. Понякога поглеждах през прозореца към двора и виждах как Хасан и майка му, коленичили един до друг, берат домати или подрязват розов храст и разговарят. Сигурно си наваксваха за изгубените години. Доколкото знам, той нито веднъж не я попита къде е била или защо е избягала, а и тя не пожела да му разкаже. Навярно е по-добре някои истории да останат неизказани.

Санобар помогна при раждането на сина на Хасан през зимата на 1990 г. Още нямаше сняг, но зимните ветрове фучаха из двора, превиваха цветята и подмятаха сухи листа. Помня как Санобар излезе от къщичката, прегърнала внука си, увит във вълнено одеяло. Стоеше усмихната и щастлива под навъсеното сиво небе, по бузите й се стичаха сълзи, пронизващият леден вятър развяваше косата й, а тя стискаше бебето тъй, сякаш не искаше никога да го пусне. Не и този път. Накрая го даде на Хасан, а той го подаде на мен и аз запях молитвата в ухото на новороденото момченце.

Нарекоха го Сухраб, на любимия герой на Хасан от „Шах-наме“, както знаеш, Амир джан. Беше красиво момченце, сладко като захар, и имаше същия нрав като баща си. Да беше видял Санобар с бебето, Амир джан. То стана център на нейното съществуване. Шиеше му дрешки, правеше му играчки от парчета дърво, парцали и суха трева. Когато бебето хвана треска, тя не спа цяла нощ и три дни нищо не хапна. Още преди да навърши две годинки, Сухраб вече я наричаше саса. Двамата бяха неразделни.

Тя доживя до четвъртата му година, сетне една сутрин просто не се събуди. Изглеждаше спокойна и умиротворена, сякаш вече нямаше нищо против смъртта. Погребахме я в гробището на хълма до нара и аз изрекох молитва за нея. Хасан понесе тежко загубата, но още по-зле я понесе малкият Сухраб. Непрекъснато обикаляше къщата да търси саса, но нали знаеш какви са децата, лесно забравят.

По това време — трябва да е било през 1995 г. — шоравите отдавна бяха победени и прогонени, а Кабул принадлежеше на Масуд, Рабани и муджахидините. Въоръжените схватки между отделните фракции бяха жестоки и никой не знаеше дали ще доживее до вечерта. Ушите ни свикнаха със свистенето на снаряди и грохота на престрелките, очите ни свикнаха да виждат как хората вадят трупове изпод развалините. През онези дни, Амир джан, Кабул беше истинско въплъщение на пословичния израз „ад на земята“. Аллах обаче се смили над нас. Нападенията срещу Уазир Акбар хан бяха по-редки, тъй че не страдахме толкова, колкото някои други квартали.

През онези дни, когато ракетният обстрел поотслабнеше и стрелбата се разредеше, Хасан водеше Сухраб в зоологическата градина да види лъва Марджан, или на кино. Учеше го да стреля с прашка и когато навърши осем години, Сухраб стана безпогрешен. От терасата можеше да уличи шишарка, сложена върху кофа в средата на двора. Хасан го научи да чете и пише — синът му нямаше да порасне неграмотен като него. Много се привързах към това момченце — бях го видял да прохожда, чух го да произнася първата си дума. Купувах му детски книжки от книжарницата до Синема Парк — по-късно унищожиха и нея — и Сухраб ги изчиташе тъй бързо, че не успявах да му насмогна. Напомняше ми за теб. Като малък и ти много обичаше да четеш. Вечер му четях приказки, задавах му гатанки, учех го на фокуси с карти. Ужасно ми липсва.

През зимата Хасан водеше сина си да пуска хвърчила. Вече нямаше толкова състезания както някога — никой не смееше да остане навън задълго, — но от време на време все още имаше по някой турнир. Хасан вдигаше Сухраб на раменете си и двамата търчаха по улиците да ловят хвърчила, понякога им се налагаше да ги свалят и от дърветата. Помниш ли, Амир джан, колко добър ловец на хвърчила беше Хасан? Такъв си остана. В края на зимата Хасан и Сухраб окачаха всички уловени хвърчила по стените на коридора. Сякаш правеха картинна изложба.

Вече ти разказах как празнувахме, когато през 1996 г. талибаните пристигнаха и сложиха край на всекидневните сражения. Помня, че онази вечер се прибрах и заварих Хасан да слуша радиото в кухнята. Очите му бяха мрачни. Попитах го какво има, а той само поклати глава и рече:

— Сега Аллах да се смили над нас, хазарите, Рахим хан сахиб.

— Войната свърши, Хасан — казах аз. — Ще има мир и щастие, и спокойствие. Край на ракетите, край на убийствата, край на погребенията!

Но той само изключи радиото и попита дали искам нещо, преди да си легне.

Няколко седмици по-късно талибаните забраниха пускането на хвърчила. А след две години, през 1998-а, избиха хазарите в Мазари-Шариф.