Ловецът на хвърчила

9

На другата сутрин, седнал сред стаята си, аз отварях подарък след подарък. Не знам защо изобщо си правех труд, след като само им хвърлях по един безрадостен поглед и ги мятах в ъгъла. Купчината растеше: фотоапарат, транзистор, пълен комплект електрическо влакче… и няколко запечатани плика с банкноти. Знаех, че никога няма да похарча парите или да слушам транзистора, а електрическото влакче никога няма да обикаля по релсите си из стаята. Не ги исках — по парите и подаръците имаше кръв; баба никога не би ми устроил такова празненство, ако не бях спечелил турнира.

Баба ми даде два подаръка. Единият несъмнено щеше да предизвика завистта на всички хлапета в квартала — чисто нов велосипед „Шуин Стингрей“, кралят на всички велосипеди. Само шепа деца в цял Кабул имаха нов „Стингрей“ и сега аз бях в това число. Велосипедът имаше високо кормило с черни гумени ръкохватки и седалка във формата на банан, с която се славеше този модел. Спиците бяха златисти, а стоманената рамка — червена като захаросана ябълка. Или като кръв. Всяко друго хлапе незабавно би скочило на велосипеда, за да обиколи целия квартал. Само преди няколко месеца и аз бих сторил същото.

— Харесва ли ти? — попита баба, подпрян на вратата на стаята ми.

Аз го изгледах с глуповата усмивка и бързо отвърнах:

— Благодаря.

Съжалявах, че не ми хрумна нищо друго.

— Можем да покараме заедно — каза баба.

Канеше ме, но не много настойчиво.

— Може би по-късно — отвърнах аз. — Малко съм уморен.

— Добре.

— Баба?

— Да?

— Благодаря за фойерверките — казах аз.

Благодарях му, но с половин уста.

— Почивай си — рече баба и тръгна към стаята си.

Другият подарък, който ми даде баба, без да изчаква кога ще го разопаковам, беше ръчен часовник. Имаше син циферблат и златни стрелки с формата на светкавици. Дори не си го сложих. Метнах го върху купчината подаръци в ъгъла. Единственият подарък, който не хвърлих там, беше коженият бележник от Рахим хан. Само по него не усещах кръв.

Седях на ръба на леглото, въртях бележника в ръцете си и си припомнях какво бе казал Рахим хан за Хомайра — че в крайна сметка прогонването й може да е било за добро. Тя щеше да страда. Също както понякога прожекционният апарат на кака Хомаюн се повреждаше и повтаряше един и същ диапозитив, така и сега в главата ми се мяркаше една и съща картина: Хасан с наведена глава сервира напитки на Асеф и Уали. Може би наистина ще да е за добро. Да му спестя страданията. Както и своите.

Същия следобед изкарах велосипеда за пръв и последен път. Обиколих квартала два пъти и се върнах. Подкарах по алеята към задния двор, където Хасан и Али разчистваха боклуците от снощното празненство. Из двора се валяха картонени чаши, смачкани салфетки и празни бутилки от безалкохолни напитки. Али сгъваше столовете и ги подреждаше до стената. Той ме видя и размаха ръка.

— Селам, Али — казах аз и също му махнах.

Той вдигна пръст в знак да почакам и тръгна към къщичката си. След малко излезе с нещо в ръце.

— Снощи с Хасан така и не успяхме да ти дадем това — каза Али и ми подаде някаква кутия. — Скромен подарък и недостоен за теб, Амир ага. Но се надяваме все пак да ти хареса. Честит рожден ден.

На гърлото ми заседна буца.

— Благодаря ти, Али — казах аз.

Искаше ми се да не ми бяха купили нищо. Отворих кутията и открих ново издание на „Шах-наме“ с твърди корици и лъскави цветни илюстрации под текста. Ето я Ференгис как гледа новородения си син Кей-Хосров. А Афрасиаб препуска с гол меч начело на армията си. И, разбира се, Рустам, който нанася смъртоносна рана на своя син, воина Сухраб.

— Хасан каза, че твоят екземпляр бил стар и окъсан, с липсващи страници — каза Али. — А в този всички илюстрации са рисувани на ръка, с писалка и мастило — гордо добави той, гледайки с възхищение книгата, която нито той, нито синът му можеха да прочетат.

— Прекрасна е — казах аз.

Наистина беше прекрасна. И както подозирах, не много евтина. Искаше ми се да кажа на Али, че не книгата, а аз съм недостоен. Отново се метнах на велосипеда.

— Благодари на Хасан от мое име.

В крайна сметка хвърлих и книгата върху купчината подаръци в ъгъла. Но очите ми непрестанно се връщаха към нея, затова я зарових най-отдолу. Вечерта, преди да си легна, попитах баба дали е виждал новия ми часовник.

На другата сутрин след закуска изчаках в стаята си Али да разчисти масата в кухнята. Изчаках го да измие чиниите, да избърше плотовете. Застанах до прозореца на спалнята и изчаках Али и Хасан да тръгнат на пазар с ръчните колички.

После взех от купчината два плика с пари и часовника си, и се измъкнах на пръсти. Пред кабинета на баба спрях и се ослушах. Той беше там от ранни зори и разговаряше по телефона. В момента говореше с някого за пратка килими, която трябвало да пристигне идната седмица. Слязох долу, прекосих двора и влязох в къщичката на Али и Хасан до дървото. Вдигнах сламеника на Хасан и пъхнах отдолу новия си часовник и шепа банкноти.

Изчаках още трийсет минути. После почуках на вратата на кабинета и изрекох последната — поне така се надявах — от дългата поредица срамни лъжи.

От прозореца на спалнята си гледах как Али и Хасан бутат по алеята количките, натоварени с месо, хляб, плодове и зеленчуци. Видях как баба излезе от къщата и заговори с Али. Устните им изричаха думи, които не можех да чуя. Баба посочи къщата, а Али кимна. Разделиха се. Баба се прибра, Али последва Хасан към кирпичената постройка.

След малко баба почука на вратата ми.

— Ела в кабинета — каза той. — Ще седнем да уредим въпроса.

Влязох в кабинета на баба и седнах на едно от кожените кресла. Минаха повече от трийсет минути, преди Хасан и Али да дойдат.

И двамата бяха плакали; личеше си по зачервените им подпухнали очи. Застанаха пред баба, хванати за ръце, а аз се зачудих кога и как съм станал способен да причинявам подобна болка.

Баба попита без предисловия:

— Ти ли открадна парите, Хасан? Ти ли открадна часовника на Амир?

Отговорът на Хасан бе една-единствена дума, изречена с изтънял, дрезгав глас:

— Да.

Трепнах като ударен. Сърцето ми се сви и едва се удържах да не призная истината. После разбрах. Това бе последната саможертва на Хасан заради мен. Ако беше отрекъл, баба щеше да му повярва, защото знаеше, че Хасан никога не лъже. А повярваше ли му, обвинението щеше да падне върху мен. Щеше да се наложи да обяснявам и тогава да стане ясно какво представлявам в действителност. Баба никога, никога нямаше да ми прости. И тогава ме осени прозрението, че Хасан знае. Знаеше, че съм видял всичко в онази уличка, че съм стоял там, без да си мръдна пръста. Знаеше, че съм го предал, и все пак ме спасяваше още веднъж, може би за последен път. В онзи момент го обичах, обичах го повече от когото и да било и исках да кажа на всички, че аз съм коварната змия, чудовището в езерото. Не заслужавах такава саможертва; бях лъжец, измамник и крадец. И наистина щях да им кажа, ако една част от мен не изпитваше радост. Радост, че скоро всичко ще свърши. Баба щеше да ги прогони, щеше да има малко болка, но животът щеше да продължи. Това исках — да продължа напред, да започна на чисто. Исках отново да мога да дишам. Само че баба ме потресе, казвайки:

— Прощавам ти.

Прошка? Но нали кражбата беше единственият непростим грях, общият знаменател на всички грехове? Когато убиеш човек, открадваш му живота. Открадваш на жена му правото да има съпруг, на децата открадваш баща им. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на почтеност. Нима баба не ме бе взел в скута си, за да ми каже тези думи? Тогава как можеше да прости на Хасан? А щом можеше да прости това, защо не ми прощаваше, че не съм такъв син, какъвто е искал? Защо…

— Отиваме си, ага сахиб — каза Али.

— Какво? — възкликна баба и лицето му пребледня.

— Повече не можем да живеем тук — каза Али.

— Но аз му прощавам, Али, не ме ли чу? — възрази баба.

— Животът тук вече е невъзможен за нас, ага сахиб.

Али придърпа Хасан към себе си и го прегърна през рамото. Това бе жест на защита и аз знаех от кого иска да го защити. Али се озърна към мен и по студения му укоризнен поглед разбрах, че Хасан му е казал. Беше му казал всичко — за стореното от Асеф и неговите приятели, за хвърчилото, за мен. Странно, радвах се, че някой знае какъв съм всъщност. Бях уморен от преструвки.

— Не ме интересуват парите или часовникът — каза баба и разпери ръце с дланите нагоре. — Не разбирам защо го правиш… и как тъй „невъзможно“?

— Съжалявам, ага сахиб, но багажът ни е готов. Вече взехме решението си.

Баба се изправи с изкривено от скръб лице.

— Али, не се ли грижих за вас? Не бях ли добър към теб и Хасан? Ти си братът, който никога не съм имал, Али, знаеш го. Моля те, не си тръгвай.

— Недей, ага сахиб, и без това ми е тежко — каза Али.

Устата му трепна и за момент ми се стори, че зърнах гримаса. Едва сега разбрах колко дълбока болка съм причинил, колко черна скръб съм навлякъл на всички, щом дори и парализираното лице на Али не можеше да я скрие. Наложих си да погледна Хасан, но той стоеше с наведена глава и отпуснати рамене, а пръстите му въртяха един конец, провиснал от края на ризата му.

Баба вече умоляваше.

— Кажи ми поне защо. Трябва да знам.

Али не каза на баба, също както не възрази, когато Хасан се призна за крадец. Никога няма да узная защо, но си ги представям как плачат в кирпичената къщурка и Хасан умолява баща си да не ме издава. Не мога обаче да си представя какво самообладание трябва да е имал Али, за да удържи това обещание.

— Ще ни откараш ли до автогарата?

— Забранявам ти да си тръгваш! — изрева баба. — Чу ли? Забранявам ти!

— Моите почитания, ага сахиб, но не можеш да ми забраниш — каза Али. — Вече не работим за теб.

— Къде ще отидете? — попита баба.

Гласът му пресекваше.

— В Хазарджат.

— При братовчед ти?

— Да. Ще ни откараш ли до автогарата, ага сахиб?

Тогава видях баба да прави нещо, което виждах за пръв път.

Той заплака.

Малко се стреснах, като видях възрастен мъж да ридае. Бащите не плачат.

— Моля те — каза баба, но Али вече се обръщаше към вратата.

Хасан го последва. Никога няма да забравя как баща ми изрече тия думи, колко болка и страх имаше в тази молба.

В Кабул рядко валеше през лятото. Небето беше необятно, високо и синьо, слънцето пареше вратовете ни като нажежено желязо. Рекичките, където с Хасан цяла пролет хвърляхме камъни, пресъхваха, а рикшите вдигаха прах, когато минаваха покрай нас. Хората отиваха в джамиите за обедната молитва, после гледаха да дремнат на сянка, очаквайки прохладата на ранната привечер. Лятото означаваше дълги училищни дни и потене в претъпкани, непроветрени класни стаи, където учехме аяти от Корана и си плетяхме езиците с екзотичните арабски думи. Лятото означаваше лов на мухи, докато моллата дреме, а горещият вятър носи мирис на изпражнения от нужника в другия край на училищния двор и вдига прашни вихрушки около самотното баскетболно табло.

Но през онзи следобед, когато баба откара Али и Хасан до автогарата, заваля дъжд. Тежки облаци оцветиха небето в стоманено сиво. След броени минути се спуснаха плътни дъждовни завеси и равномерният шум на падащата вода нахлу в ушите ми.

Баба бе предложил лично да ги откара до Бамиян, но Али отказа. През водните струи по стъклото на спалнята гледах как Али качва куфара с цялото им имущество в колата на баба, спряла пред портата. Хасан мъкнеше на гръб сламеника си, навит на руло и вързан с канап. Беше оставил всичките си играчки в пустата къщичка — на другия ден ги открих струпани в ъгъла също като моите подаръци за рождения ден.

Дъждовните капки пълзяха по прозореца ми като мъниста. Видях как баба затръшна багажника. Вече мокър, той тръгна към предната врата. Приведе се навътре и каза нещо на Али, който седеше отзад, може би в последен опит да го разубеди. Поговориха така известно време. Баба стоеше приведен под дъжда, с ръка върху покрива на колата. Но когато се изправи, по отпуснатите му рамене разбрах, че с живота, който познавах, откакто се бях родил, вече е свършено. Баба се вмъкна зад волана. Фаровете светнаха и прорязаха две ярки пътеки в дъжда. Ако бяхме в някой от индийските филми, които гледахме с Хасан, това бе моментът, когато трябваше да изтичам навън, разплисквайки локвите с боси нозе. Да хукна след колата с викове и да я спра. Да измъкна Хасан навън, да му кажа, че съжалявам, ужасно съжалявам, и сълзите ми да се смесят с дъжда. После да се прегърнем в пороя. Ала не бяхме в индийски филм. Съжалявах, но не заплаках и не подгоних колата. Гледах как колата на баба потегля, отнасяйки със себе си момчето, чиято първа дума бе моето име. За последен път зърнах неясния силует на Хасан, сгушен на задната седалка, преди баба да завие наляво зад ъгъла, където толкова пъти бяхме играли на топчета.

Отстъпих назад и вече виждах само дъжда, а прозорците приличаха на разтопено сребро.