Ловецът на хвърчила

20

Фарид ме бе предупредил. Недвусмислено. Но се оказа, че напразно си е хабил приказките.

Карахме по осеяното с дупки като кратери шосе, лъкатушещо от Джелалабад към Кабул. За последен път бях минал оттук в обратна посока, скрит под брезента на един разнебитен камион. Баба едва не бе загинал от куршума на пеещ и надрусан руски офицер. През онази нощ му бях толкова сърдит, толкова се изплаших… и в крайна сметка толкова се гордеех с него. Пътят от Кабул до Джелалабад, убийствено неравен и криволичещ между канарите, бе съвсем разнебитен от двете войни. Преди двайсет години бях видял със собствените си очи част от първата война. Около пътя се нижеха мрачни спомени за нея: обгорели корпуси на съветски танкове, преобърнати и ръждясали военни камиони, смачкан руски автомобил на дъното на дълбока пропаст. Втората война бях гледал само по телевизията. А сега я виждах през очите на Фарид.

Лъкатушейки без усилие покрай дупките по разбития път, той се чувстваше като риба във вода. След нощувката при Уахид бе станал много по-приказлив. Сложи ме да седна отпред до него и ме гледаше, когато говорех. Веднъж-дваж дори се усмихна. Държейки волана с осакатената си ръка, той сочеше крайпътните кирпичени селца, където някога имал познати. Сега повечето били мъртви или някъде из бежанските лагери в Пакистан.

— Понякога мъртвите имат по-голям късмет — добави той.

Посочи ми обгорелите руини от едно селце. Сега там стърчаха само няколко почернели стени. До една от тях спеше куче.

— Някога имах приятел тук — каза Фарид. — Беше голям майстор, поправяше велосипеди. И на барабаните беше факир. Талибаните го убиха заедно със семейството му и подпалиха селото.

Отминахме опожареното село, а кучето не помръдна.

Някога пътуването от Джелалабад до Кабул отнемаше два часа, може би малко повече. На нас с Фарид ни трябваха над четири часа. А когато пристигнахме… Фарид ме предупреди малко след като минахме язовира при Махипар.

— Кабул не е какъвто го помниш — каза той.

— Чувал съм.

Фарид ме изгледа, сякаш искаше да каже: да чуеш не е като да видиш. И имаше право. Защото, когато най-сетне Кабул се разкри пред нас, бях сигурен, че сме объркали пътя. Фарид навярно видя смаяното ми изражение; превозвайки хора до Кабул и обратно, трябва да бе свикнал с това изражение по лицата на хора, виждащи града за пръв път от много време насам.

Потупа ме по рамото и мрачно каза:

— Добре дошъл у дома.

Развалини и просяци. Накъдето и да погледнех, виждах само това. Помнех, че и някога имаше просяци — баба винаги носеше в джоба си шепа дребни банкноти за тях; не го бях виждал да отказва на просяк. Сега обаче те клечаха на всеки ъгъл, облечени с дрипави парчета зебло, и протягаха мръсни ръце за милостиня. При това днес просяците бяха предимно деца, изпити и унили, някои на не повече от пет-шест години. Майките, наметнати с бурки, ги държаха в скутовете си край канавките на оживените улични ъгли и монотонно нареждаха: „Бакшиш, бакшиш!“ И още нещо, което не бях забелязал веднага: рядко се виждаше дете с възрастен мъж — войната бе превърнала бащите в лукс за Афганистан.

Продължихме на запад към квартала Картех сех по Джаде Мейуанд, която помнех от седемдесетте години като широка и оживена улица. На север от нас бе пресъхналото корито на река Кабул. Върху хълмовете на юг стърчеше полуразрушената старинна градска стена. На изток беше крепостта Бала Хисар — древната цитадела, която генерал Достум бе окупирал през 1992 г. — изградена върху хълмовете на Ширдарваза, откъдето между 1992 и 1996 г. муджахидините бяха обсипвали с ракети Кабул, причинявайки голяма част от щетите, които виждах сега. Ширдарваза се простираше далеч на запад. Помнех как някога от тази планина гърмеше обедното оръдие. С него всеки ден отбелязваха пладне, а също и даваха сигнал за края на постите през месеца на Рамадана. По онова време грохотът му се чуваше из целия град.

— Като дете често идвах на Джаде Мейуанд — промърморих аз. — Тук имаше магазини и хотели. Неонови светлини и ресторанти. Купувах хвърчила от един старец на име Сайфо. Той имаше работилничка близо до стария полицейски участък.

— Полицейският участък още е там — каза Фарид. — Полицаи в града не липсват. Но работилници за хвърчила няма да намериш нито на Джаде Мейуанд, нито където и да било в Кабул. Тия времена отминаха.

Джаде Мейуанд се беше превърнала в гигантски пясъчен замък. Сградите, които не бяха напълно рухнали, едва се крепяха с хлътнали покриви и надупчени от снаряди стени. Цели квартали бяха изравнени със земята. Видях над купчина развалини да стърчи килната табела, осеяна с дупки от куршуми: ПИЙТЕ КОКА-КО… Видях деца да играят из руините сред остри парчета камъни и тухли. Велосипедисти и магарешки каручки лъкатушеха между дечурлига, бездомни псета и купища развалини. Прашна мараня бе надвиснала над града, а отвъд реката се издигаше самотен стълб дим.

— Къде са дърветата? — попитах аз.

— Хората ги изсякоха, за да се топлят през зимата — отговори Фарид. — Шоравите също изсякоха доста.

— Защо?

— Из клоните им се криеха снайперисти.

Налегна ме печал. Завръщането в Кабул бе като да срещнеш стар, забравен приятел и да видиш, че животът е бил жесток към него и сега се скита без дом и постеля.

— Баща ми построи сиропиталище в стария град южно оттук — казах аз.

— Помня го — кимна Фарид. — Разрушено е от години.

— Може ли да спреш? — помолих аз. — Искам да походя.

Фарид паркира на една тясна пресечка близо до запустяла и порутена сграда без врата.

— Тук имаше аптека — промърмори той, докато слизахме от джипа.

Върнахме се на Джаде Мейуанд, завихме надясно и продължихме на запад. Усетих, че ми залютя на очите.

— Каква е тази миризма? — попитах аз.

— Дизел — обясни Фарид. — Градските генератори непрекъснато се повреждат, електроснабдяването е нестабилно и хората използват дизелово гориво.

— Дизел. А помниш ли на какво миришеше някога тази улица?

Фарид се усмихна.

— На кебап.

— Агнешки кебап — уточних аз.

— Агнешки — повтори Фарид с носталгия. — Сега в Кабул агнешко ядат само талибаните. — Той ме дръпна за ръкава. — И като стана дума за тях…

Към нас се приближаваше кола.

— Патрул на брадатите — прошепна Фарид.

За пръв път срещах талибани. Бях ги виждал по телевизията, по интернет, във вестници и по кориците на списания. Но сега стоях само на десетина метра от тях и се опитвах да се убедя, че внезапният вкус в устата ми не е вкусът на чист, неподправен страх. Че кожата ми не настръхва и сърцето ми не подскача бясно. Ето ги, приближаваха се. С цялото си величие.

Червеният пикап тойота бавно мина край нас. В каросерията клечаха неколцина млади мъже със сурови лица и преметнати през рамо автомати „Калашников“. Всички бяха с бради и черни тюрбани. Един от тях, смугъл младеж малко над двайсет, с гъсти сраснали вежди, държеше камшик и ритмично потрепваше с дръжката му по ръба на каросерията. Погледът му шареше насам-натам и изведнъж падна върху мен. Впи се в очите ми. Никога не се бях чувствал тъй разголен. Сетне талибанът изплю жълта тютюнева храчка и отмести поглед. Открих, че отново мога да дишам. Пикапът продължи по Джаде Мейуанд, оставяйки подир себе си облак прах.

— Какви ги вършиш? — изсъска Фарид.

— Какво?

— Никога не ги гледай! Разбра ли? Никога!

— Без да искам — промърморих аз.

— Приятелят ти е напълно прав, ага. Все едно да сръчкаш с тояга бясно псе — обади се някой.

Видях стар просяк, седнал бос върху стъпалата на някаква сграда, надупчена от куршуми. Носеше излинял чапан и прокъсан мръсен тюрбан. Левият му клепач провисваше над празна орбита. С изкривена от артрит ръка старецът посочи след отминалия червен пикап.

— Обикалят и гледат. Гледат и се надяват някой да ги предизвика. Рано или късно все се намира жертва. Тогава псетата пируват, а дневната скука най-сетне отминава и всички казват: „Аллах да ни е на помощ!“ А ако никой не ги предизвика… Е, могат да убиват и без причина, нали?

— Когато талибаните са наблизо, гледай в земята — каза Фарид.

— Добър съвет ти дава твоят приятел — подкрепи го старият просяк. Закашля се и плю в мръсна кърпа. После изпъшка: — Извинявай, би ли ми дал няколко афгана?

— Бас. Да вървим — рече Фарид и ме дръпна за ръката.

Подадох на стареца сто хиляди афгана, които се равняваха на около три долара. Когато се наведе напред да вземе парите, вонята му — като от вкиснато мляко и отдавна немити крака — нахлу в ноздрите ми тъй силно, че едва не повърнах. Той бързо прибра парите в пояса си, шарейки наоколо с единственото си око.

— Хиляди благодарности за великодушието, ага.

— Знаеш ли къде е сиропиталището в Картех сех? — попитах аз.

— Не е трудно да го намериш, точно на запад от булевард Даруламан — отвърна той. — Преместиха там децата, след като ракетите сринаха старото сиропиталище. Все едно да спасиш някого от клетката на лъва и да го хвърлиш при тигъра.

— Благодаря ти, ага — казах аз и понечих да тръгна.

— Беше ти за пръв път, нали?

— Моля?

— За пръв път ли видя талибани?

Не отговорих. Старият просяк кимна и се усмихна, разкривайки няколко оцелели зъба, пожълтели и криви.

— Помня как ги видях за пръв път да влизат в Кабул. Колко радостен ден беше! Край на убийствата! Но както е рекъл поетът: „Как безупречна изглеждаше любовта, а след туй дойдоха бедите!“

На устните ми трепна усмивка.

— Знам този газал. От Хафез е.

— Да, вярно. Така е — отвърна старецът. — Кой ще го знае, ако не аз. Някога преподавах в университета.

— Така ли?

Старецът се разкашля.

— От 1958 до 1986 година. Разказвах на студентите за Хафез, Хаям, Руми, Бейдел, Джами, Саади. Веднъж дори бях гостуващ лектор в Техеран, през 1971 година. Изнесох лекция за мистика Бейдел. Помня как всички станаха на крака и ръкопляскаха. Ха! — Той поклати глава. — Но нали ги видя онези младежи в камионетката. Според теб виждат ли нещо ценно в суфизма?

— Майка ми е преподавала в университета — казах аз.

— Как се казваше?

— София Акрами.

Окото му намери сили да заблещука през мътилката на пердето.

— „Пустинните бурени оцеляват, а пролетното цвете разцъфва и повяхва.“ Толкова изящество, толкова достойнство и такава трагедия.

— Познавал си майка ми? — възкликнах аз и коленичих пред стареца.

— Да, познавах я — отвърна старият просяк. — Често сядахме да си поговорим след лекциите. Последния път беше в един дъждовен ден малко преди изпитите. Поделихме си парче чудесна бадемова торта. Бадемова торта с горещ чай и мед. Тогава вече бременността й личеше, но от това беше още по-хубава. Никога няма да забравя какво ми каза през онзи ден.

— Какво? Моля те, кажи ми.

Баба описваше майка ми само в най-общи линии, например „Тя беше невероятна жена“. Но аз винаги жадувах за подробности: как е блестяла косата й под слънчевите лъчи, какъв сладолед е предпочитала, какви песни е обичала да тананика, дали си е гризала ноктите. Баба отнесе в гроба спомените си за нея. Може би изричането на нейното име му напомняше за вината, за стореното тъй скоро след нейната смърт. Или пък загубата му беше толкова тежка, болката толкова жестока, че не понасяше да говори за нея. Може би и едното, и другото.

— Тя каза: „Толкова се страхувам.“ — „Защо?“, попитах аз, а тя отговори: „Защото съм толкова безгранично щастлива, доктор Расул. Плаши ме това щастие.“ Пак я попитах защо и тя рече: „Позволяват ти да бъдеш толкова щастлив само ако се канят да ти отнемат нещо“, а аз я сгълчах: „Млъквай сега. Стига глупости.“

Фарид ме хвана за ръката.

— Трябва да тръгваме, Амир ага — тихо каза той.

Дръпнах се.

— Какво още? Какво друго каза?

Лицето на стария просяк омекна.

— Бих искал да помня, за да ти кажа. Но не си спомням. Майка ти почина отдавна, а паметта ми е съсипана като тия сгради. Съжалявам.

— Поне нещо дребно, каквото и да е.

Старецът се усмихна.

— Ще опитам да си припомня, обещавам. Ела пак да се видим.

— Благодаря — казах аз. — Благодаря от сърце.

И наистина бях благодарен. Сега знаех, че майка ми е обичала бадемова торта с мед и горещ чай, че е използвала думата „безгранично“, че се е тревожела от своето щастие. Току-що бях узнал от този старец за майка си повече, отколкото от баба.

Докато вървяхме обратно към джипа, не си продумахме за това, което някой чужденец би сметнал за невероятно съвпадение: един уличен просяк да се окаже познат на майка ми. Защото и двамата знаехме, че в Афганистан, особено пък в Кабул, подобни абсурди са всекидневие. Баба често казваше: „Хвани двама афганистанци, които се срещат за пръв път, вкарай ги в една стая и след десет минути ще открият, че са роднини.“

Оставихме стареца на стъпалата пред разрушената сграда. Наистина смятах да се възползвам от обещанието му, да се върна и да разбера дали помни още нещо за майка ми. Но така и не го видях повече.

Открихме новото сиропиталище в северната част на Картех сех, край брега на пресъхналата река Кабул. Оказа се широка и ниска казармена сграда с напукани стени и шперплат вместо стъкла на прозорците. По пътя Фарид ми разказа, че някога Картех сех бил един от най-пострадалите кабулски квартали, и когато слязохме от джипа, гледката категорично потвърди думите му. Улиците бяха осеяни с ями от снаряди, а около тях имаше само разрушени сгради и изоставени къщи. Минахме край ръждясалия скелет на преобърнат автомобил, край телевизор без екран, стърчащ от купчина тухли, край стена, върху която бе изписано с черен спрей „Да живеят талибаните!“.

Отвори ни нисък, мършав мъж с оредяла коса и прошарена чорлава брада. Беше облечен с прокъсано вълнено сако, носеше платнено кепе, а на върха на носа му се крепяха очила с едно пукнато стъкло. Иззад очилата дребни очички като черни грахчета шареха ту към мен, ту към Фарид.

— Селам алейкум — рече човекът.

— Селам алейкум — отвърнах аз. Показах му снимката. — Търсим това момче.

Той почти не я погледна.

— Съжалявам. Никога не съм го виждал.

— Та ти едва погледна снимката, приятелю — намеси се Фарид. — Няма ли да я разгледаш по-внимателно?

Човекът зад вратата взе снимката. Вгледа се. Върна ми я.

— Не, съжалявам. Знам всяко дете в сиропиталището, но това не ми се вижда познато. А сега, ако разрешите, имам си работа.

Той затвори вратата. Щракна резето. Почуках отново.

— Ага! Ага, моля те, отвори. Ние му желаем доброто.

— Казах ви. Няма го тук — долетя глас отвътре. — А сега си вървете, моля.

Фарид пристъпи напред и опря чело във вратата.

— Приятелю, ние не сме с талибаните — изрече той с глух, предпазлив глас. — Човекът до мен иска да отведе момчето на сигурно място.

— Идвам от Пешавар — казах аз. — Един мой добър приятел познава семейство американци, които са създали благотворителен дом за деца.

Усещах присъствието на онзи човек зад вратата. Усещах го как стои там, слуша и се колебае, разкъсван между подозрението и надеждата.

— Чуй ме, познавах бащата на Сухраб — казах аз. — Името му беше Хасан. Майка му се казваше Фарзана. Знае да чете и пише. Много е добър с прашката. Има надежда за това момче, ага, има изход. Моля те, отвори.

Отговори ми само мълчание.

— Аз съм брат на баща му.

Още мълчание. После в ключалката изтрака ключ. Костеливото лице на мъжа изникна в процепа. Той ни огледа внимателно.

— Само в едно сбърка.

— Кое?

— Не е много добър, а е страхотен с прашката.

Усмихнах се.

— Никога не се разделя с нея — добави човекът. — Където и да отиде, винаги я затъква под пояса си.

Човекът, който ни пусна да влезем, се представи с името Заман, директор на сиропиталището.

— Ще ви отведа в кабинета си — каза той.

Последвахме го по мрачни, зацапани коридори, където бродеха босоноги деца, облечени с раздърпани пуловери. Минавахме покрай стаи без друго обзавеждане освен протрити килими на пода, парчета найлон на прозорците и ръждиви железни легла, натъпкани едно до друго — повечето от тях без дюшеци.

— Колко сираци живеят тук? — попита Фарид.

— Повече, отколкото можем да настаним — подхвърли през рамо Заман. — Около двеста и петдесет. Но не всички са кръгли сираци. Много от тях са загубили бащите си през войната, а майките не могат да ги изхранват, защото талибаните не им разрешават да работят. Затова ги водят тук. — Той завъртя ръка наоколо и печално добави: — Тук е по-добре, отколкото на улицата, но не много по-добре. Тая сграда не е предвидена за хора — била е склад за килими. Няма бойлер, а кладенецът е пресъхнал. — Той сниши глас. — Вече не помня колко пъти съм молил талибаните да дадат пари за нов кладенец, а те само въртят броениците и казват, че няма пари. Няма пари. — Той се изсмя горчиво. Посочи ред легла край стената. — Не ни достигат легла, дюшеците са още по-малко. И което е най-лошото, не ни достигат завивки. — Заман кимна към едно момиченце, което скачаше на въже заедно с още две деца. — Виждате ли това момиче? Миналата зима децата трябваше да се завиват по две с едно одеяло. Брат му умря от студ. — Той продължи напред. — Според последната проверка имаме в склада ориз за по-малко от месец, а когато свърши, децата ще трябва да ядат само хляб и чай сутрин и вечер.

Забелязах, че за обяд изобщо не спомена. Заман спря и се обърна към мен.

— Тук почти няма подслон, храна, дрехи, чиста вода. В изобилие има само деца, загубили детството си. Но трагедията е, че на тези тук им е провървяло. Претъпкани сме до краен предел и всеки ден отпращам майки с деца. — Той пристъпи към мен. — Казваш, че за Сухраб има надежда? Моля се на Аллах да не ме лъжеш, ага. Но… може би си закъснял.

— Как така?

Заман извърна глава.

— Последвай ме.

Директорският кабинет не предлагаше нищо друго освен четири голи стени, рогозка на пода, маса и два сгъваеми стола. Докато със Заман сядахме, видях как един сив плъх подаде глава от дупка в стената и притича през стаята. Потръпнах, когато той подуши краката ми, после краката на Заман и изчезна през отворената врата.

— Защо каза, че може да съм закъснял? — попитах аз.

— Искаш ли чай? Мога да сваря.

— Не, благодаря. Предпочитам да поговорим.

Заман се облегна назад и скръсти ръце.

— Това, което трябва да ти кажа, не е приятно. Да не говорим, че може да бъде много опасно.

— За кого?

— За теб. За мен. И, разбира се, за Сухраб, ако вече не е твърде късно.

— Трябва да знам — казах аз. Той кимна.

— Така казваш. Но първо трябва да ти задам един въпрос: много ли искаш да откриеш племенника си?

Спомних си колко битки бяхме водили по улиците като деца и колко пъти Хасан се застъпваше за мен, заставайки срещу двама, срещу трима противници. А аз се свивах и гледах, изкушавах се да изляза напред, но винаги спирах, винаги ме удържаше нещо.

Озърнах се към коридора. Група деца танцуваха в кръг.

Едно малко момиче с ампутиран до коляното крак седеше на прокъсан дюшек, гледаше, усмихваше се и пляскаше с ръце заедно с другите деца. Фарид също ги гледаше, отпуснал осакатената си ръка. Спомних си момчетата на Уахид и… осъзнах нещо: нямаше да напусна Афганистан, без да намеря Сухраб.

— Кажи ми къде е — изрекох аз.

Заман се вгледа в мен. После кимна, взе молив и почна да го върти между пръстите си.

— Не си го чувал от мен.

— Обещавам.

Той почука с молива по масата.

— Въпреки обещанието ти, мисля, че ще съжаляваш, но може би няма значение. Тъй или иначе, съм обречен. Но ако можеш да сториш нещо за Сухраб… Ще ти кажа, защото ти вярвам. Виждам, че си отчаян. — Той млъкна задълго. Накрая прошепна: — Има един високопоставен талибан. През месец-два идва тук. Носи пари. Не много, но все е по-добре, отколкото нищо. — Боязливите му очи спряха върху мен, после бързо се стрелнаха настрани. — Обикновено взема момиче. Но невинаги.

— И ти позволяваш това? — изрече Фарид зад гърба ми.

Заобиколи масата и се приближи към Заман.

— Какъв избор имам? — отвърна Заман.

Отдръпна се от масата.

— Ти си директорът тук — каза Фарид. — Работата ти е да бдиш над тия деца.

— С нищо не мога да попреча.

— Продаваш деца! — кресна Фарид.

— Фарид, седни! — намесих се аз. — Остави го!

Но вече бе късно. Защото Фарид изведнъж прескочи масата. Столът на Заман отхвръкна, а Фарид се стовари върху него и го прикова на пода. Директорът се мяташе и издаваше приглушени писъци. Кракът му блъсна едно чекмедже и на пода се разпиляха хартии.

Заобиколих бюрото и разбрах защо писъците на Заман са толкова глухи — Фарид го душеше. Сграбчих Фарид за раменете и го дръпнах с всичка сила. Той ме отблъсна.

— Стига! — викнах аз.

Но озъбеното лице на Фарид пламтеше от ярост.

— Ще го убия! — изръмжа той. — Не можеш да ме спреш! Ще го убия.

— Пусни го!

— Ще го убия!

Нещо в гласа на Фарид ми подсказа, че ако не му попреча веднага, ще видя убийство за пръв път в живота си.

— Децата гледат, Фарид — казах аз. — Гледат те.

Мускулите на раменете му се обтегнаха под пръстите ми и за миг си помислих, че все пак ще продължи да стиска шията на Заман. После той извърна глава и видя децата. Те стояха безмълвно на прага, хванати за ръце. Някои плачеха. Усетих как мускулите на Фарид омекнаха. Той разтвори пръсти. Изправи се. Сведе очи към Заман и го заплю в лицето. После отиде да затвори вратата.

Заман с усилие стана. Попи с ръкав кръвта от прехапаните си устни, избърса храчката от бузата си. Кашляйки задавено, сложи кепето на главата си, взе очилата, видя, че и двете стъкла са спукани, и ги остави настрани. Закри лицето си с длани. Дълго мълчахме и двамата.

— Той взе Сухраб преди месец — изпъшка най-сетне Заман, без да повдига лице.

— И ти се наричаш учител? — рече Фарид.

Заман отпусна ръце.

— Не съм вземал заплата повече от половин година. Разорен съм, защото хвърлих всичките си спестявания за това сиропиталище. Продадох всичко, което съм имал или наследил заради това забравено от Аллах място. Мислиш ли, че нямам роднини в Пакистан и Иран? Можех да избягам като другите. Но не го направих. Останах. Останах заради тях. — Той посочи вратата. — Ако му откажа едно дете, ще вземе десет. Затова му давам едно и оставям присъдата на Аллах. Преглъщам гордостта и вземам тия проклети, гнусни… мръсни пари. После отивам на пазара да купя храна за децата.

Фарид наведе глава.

— Какво става с децата, които отвежда? — попитах аз.

Заман разтърка очите си с два пръста.

— Понякога се връщат.

— Кой е той? Как да го намерим?

— Идете утре на стадион „Гази“. На полувремето ще го видите. Носи черни очила. — Заман взе счупените си очила и ги огледа. — Сега искам да си вървите. Децата се страхуват.

Той ни придружи до вратата.

Докато потегляхме с джипа, видях в огледалото Заман да стои на прага. Децата го бяха обкръжили и стискаха края на раздърпаната му риза. Забелязах, че си е сложил строшените очила.