Ловецът на хвърчила

7

На другата сутрин, докато вареше черен чай за закуска, Хасан ми разказа какво е сънувал.

— Бяхме при езерото Гарка — ти, аз, татко, ага сахиб, Рахим хан и още хиляди хора. Денят беше топъл и слънчев, а езерото гладко като стъкло. Но никой не плуваше, защото се говореше, че в езерото е дошло чудовище. Спотайвало се на дъното и чакало.

Той ми наля чаша чай, сложи захар и духна отгоре няколко пъти. Постави я пред мен.

— Всички се страхуваха да влязат във водата, Амир ага, но ти изведнъж си събу обувките, съблече си ризата и каза: „Няма никакво чудовище. Ще ви покажа.“ И преди да те спрат, скочи в езерото и заплува навътре. Аз те последвах и скоро плувахме един до друг.

— Но ти не можеш да плуваш.

Хасан се разсмя.

— Насън човек може всичко, Амир ага. Както и да е, хората се развикаха: „Излизайте! Излизайте!“, но ние продължавахме да плуваме в студената вода. Добрахме се до средата на езерото и спряхме. Обърнахме се да помахаме на хората по брега. Те изглеждаха дребни като мравки, но ги чухме как ръкопляскат. Вече бяха разбрали. Нямаше никакво чудовище, само вода. След това промениха името на езерото и го нарекоха „Езеро на Амир и Хасан, султани на Кабул“, а ние вземахме от хората пари, задето плуват в него.

— И какво означава сънят ти? — попитах аз.

Той ми намаза парче наан с мармалад и го сложи върху чиния.

— Не знам. Надявах се ти да ми го разтълкуваш.

— Най-обикновен глупав сън. В него не се случва нищо.

— Татко казва, че сънищата винаги означават нещо.

Отпих глътка чай.

— Тогава защо не попиташ него? Той е толкова умен — казах малко по-рязко, отколкото възнамерявах.

Не бях спал цяла нощ. Шията и гръбнакът ми бяха като навити пружини, очите ми пареха. И все пак разбирах, че съм постъпил зле с Хасан. Почти бях готов да се извиня, но размислих. Хасан разбираше, че просто съм нервен. Той винаги ме разбираше.

Чух как горе баба пусна водата в банята.

Улиците блестяха от чистия сняг, а небето беше необятно и синьо. Снегът бе застлал в бяло покривите и превиваше клоните на дребните черници, растящи покрай нашата улица. За една нощ беше запълнил всяка пукнатина и канавка. Присвих очи от ослепителната белота, докато двамата с Хасан излизахме през желязната порта. Али я затвори зад нас. Чух го как тихичко си мърмори молитва — той винаги се молеше, когато синът му напускаше къщата.

Никога не бях виждал толкова много хора на нашата улица. Децата мятаха снежни топки, препираха се, гонеха се, кискаха се. Приведени над макарите с канап, състезателите правеха последни приготовления. От съседните улици долитаха смях и възбудени гласове. Покривите вече бяха отрупани със зрители, настанени на градински столове, горещият чай вдигаше пара над термосите, а от касетофоните гърмеше музиката на Ахмад Захир. Изумително популярният Ахмад Захир преобрази афганистанската музика и възмути пуристите, като добави електрически китари и духови инструменти към традиционните барабани и хармоника; на сцената или на празненства той отхвърляше строгата, почти мрачна поза на по-старите певци и си позволяваше да се усмихва, докато пееше, понякога дори на жени. Завъртях поглед към нашия покрив и видях там баба и Рахим хан да пият чай, седнали на скамейка, и двамата с вълнени пуловери. Баба размаха ръка. Така и не разбрах дали маха на мен или на Хасан.

— Трябва да започваме — каза Хасан.

Беше с черни гумени ботуши, избелели кадифени панталони и яркозелен чапан върху дебелия пуловер. Слънчевите лъчи огряваха лицето му и се виждаше колко добре е заздравял розовият белег над устната му.

Изведнъж ме обзе желание да си тръгна. Да събера всичко и да си ида у дома. Какво си въобразявах? Защо се подлагах на всичко това, след като знаех какъв ще е резултатът? Баба беше на покрива и ме наблюдаваше. Усещах погледа му върху себе си като непоносима лятна жега. Провалът щеше да е пълен.

— Не знам дали си струва да пускам хвърчилото днес — казах аз.

— Денят е хубав — отвърна Хасан.

Завъртях се. Помъчих се да откъсна очи от покрива.

— Не знам. Може би трябва да се приберем.

Тогава той пристъпи към мен и съвсем тихо изрече нещо, което мъничко ме изплаши.

— Помни, Амир ага. Няма чудовище, а само чудесен ден.

Как можех да съм тъй прозрачен за него, докато аз самият най-често нямах представа какво се таи в главата му? Нали аз ходех на училище, аз знаех да чета и пиша. Аз бях умният. Хасан не можеше да прочете дори и буквар, но четеше в мен като в отворена книга. Това малко ме плашеше, ала същевременно беше голяма утеха да имаш до себе си някого, който винаги знае от какво се нуждаеш.

— Няма чудовище — повторих аз и с изненада открих, че ми поолеква.

Той се усмихна.

— Няма чудовище.

— Сигурен ли си?

Той затвори очи и кимна.

Погледнах хлапетата, които търчаха по улицата и се замеряха със снежни топки.

— Денят е хубав, нали?

— Да излитаме — каза той.

Тогава ми хрумна, че Хасан може да е измислил съня. Възможно ли бе? Не, реших аз. Хасан не беше толкова умен. Но измислен или не, нелепият сън прогони част от тревогата ми. Може би наистина трябваше да съблека ризата и да заплувам в езерото. Защо не?

— Да го направим — казах аз.

Лицето на Хасан грейна.

— Добре.

Той взе нашето хвърчило — червено с жълти ръбове и с автентичния подпис на Сайфо точно под мястото, където се кръстосваха летвичките. Близна си пръста и го вдигна нагоре, за да определи откъде духа вятърът, после затича в същата посока — в редките случаи, когато пускахме хвърчила през лятото, вдигахме с крака облаци прах, за да проверим вятъра. Макарата взе да се развърта в ръцете ми, докато Хасан не спря на около петнайсет метра от мен. Той вдигна хвърчилото над главата си като олимпийски шампион, показващ златния си медал. Подадох му уговорения сигнал, като дръпнах двукратно връвта, и Хасан метна хвърчилото.

Разкъсван между баба и моллите в училище, аз все още не бях наясно какво мисля за Аллах. Но когато на устните ми изплува стих от Корана, научен в час по религия, не се поколебах да го прошепна. След минута хвърчилото ми стремглаво се извиси в небето. Издаваше звук като книжна птица, размахваща криле. Хасан плесна с ръце, подсвирна и затича към мен. Подадох му макарата и той бързо я завъртя, за да опъне разхлабения канап.

Поне две дузини хвърчила вече висяха в небето като книжни акули, дебнещи плячка. След час броят им се удвои — червени, жълти и сини хвърчила се рееха и кръжаха из висините. Студеният вятър развяваше косата ми. Беше идеален за пускане на хвърчила, духаше точно колкото да дава подемна сила и да улеснява маневрите. До мен Хасан стискаше макарата с вече разкървавени ръце.

Скоро започна рязането и първите победени хвърчила се завъртяха на спирала. Сипеха се от небето като падащи звезди с пърхащи пъстри опашки и осейваха квартала с плячка за ловците. Чувах как момчетата крещят, тичайки по улиците. От един покрив някой описваше на висок глас схватката, пламнала през две улици от нашата.

Аз не спирах да поглеждам крадешком към баба, който седеше на покрива с Рахим хан. Питах се какво ли си мисли. Дали ме подкрепяше от сърце? Или една част от душата му се радваше, че ще загубя? Това беше лошото при пускането на хвърчила — умът ти започва да се рее заедно с тях.

Хвърчилата вече се сипеха над целия квартал, а моето още летеше. Продължавах да се озъртам към баба, който седеше, сгушен в дебелия си пуловер. Дали се учудваше, че съм издържал толкова дълго? Няма да изкараш още много, ако тъй често откъсваш очи от небето. Бързо обърнах поглед нагоре. Едно червено хвърчило наближаваше моето — бях го засякъл точно навреме. Сборичках се с него и накрая го победих, когато противникът загуби търпение и се опита да ме среже отдолу.

Ловците на хвърчила се завръщаха победоносно по улиците, вдигнали плячката над главите си. Показваха ги на родители и приятели. Но всички знаеха, че най-хубавото предстои тепърва. Най-ценната плячка все още летеше. Срязах едно яркожълто хвърчило с навита бяла опашка. Платих за това с още едно порязване на показалеца и по дланта ми бликна кръв. Дадох на Хасан да подържи канапа, изсмуках кръвта и избърсах пръст в джинсите си.

След още един час оцелелите хвърчила намаляха от около петдесет на десетина. Сред тях и моето. Бях се добрал до последната дузина. Знаех, че тази част от турнира ще продължи дълго, защото стигналите дотук бяха истински майстори — нямаше лесно да се поддадат на простички хитрини като любимия трик на Хасан с вдигането и спускането.

Към три следобед се зададоха разкъсани облаци и слънцето изчезна зад тях. Сенките почнаха да се удължават. Зрителите по покривите си сложиха шалове и дебели палта. Бяхме останали само пет-шест, а аз все още летях. Краката ме боляха, вратът ми беше вдървен. Но с всяко победено хвърчило надеждата растеше в душата ми, както снегът се трупа върху ограда — снежинка по снежинка.

Очите ми все се връщаха към синьото хвърчило, което сееше разгром от един час насам.

— Колко успя да отреже? — попитах аз.

— Преброих единайсет — каза Хасан.

— Знаеш ли чие може да е?

Хасан цъкна с език и вирна брадичка. Това бе типично негов жест, който означаваше, че няма представа. Синият боец сряза едно голямо пурпурно хвърчило и описа два широки кръга. Десет минути по-късно беше свалил още две, отпращайки по дирите им орди от ловци.

След още трийсет минути останаха само четири хвърчила. И моето продължаваше да лети. Имах чувството, че е почти невъзможно да допусна грешка, сякаш вятърът духаше само в моя полза. Никога не се бях чувствал тъй уверен, тъй окрилен от шанса. Беше опияняващо. Не смеех да се озърна към покрива. Не смеех да откъсна очи от небето. Трябваше да се съсредоточа, да играя хитро. Още петнайсет минути и онова, което сутринта изглеждаше като нелепа мечта, изведнъж се превърна в реалност. Останахме само аз и другият. Синьото хвърчило.

Напрежението във въздуха беше също тъй остро, както обтегнатият остъклен канап, който стисках с окървавени длани. Хората тропаха, ръкопляскаха, свиркаха, скандираха Бобореш! Бобореш! — „Срежи го! Срежи го!“ Питах се дали и гласът на баба е сред техните. Гърмеше музика. Мирисът на задушено манту и пържена пакора долиташе от покривите и отворените врати.

Но аз чувах — и си налагах да чувам — единствено бученето на кръвта в ушите ми. Виждах само синьото хвърчило. Усещах само мириса на победа. Спасение. Изкупление. Ако баба грешеше и все пак имаше Аллах, както казваха в училище, то Той щеше да ми дари победа. Не знаех за какво играе другият, може би просто за правото да се хвали. Но това бе единственият ми шанс да стана човек, когото виждат, а не просто гледат, когото чуват, а не просто слушат. Ако имаше Аллах, то Той щеше да насочи ветровете, да ги накара да духат за мен, та с едно дръпване на канапа да срежа всичките си терзания и болки. Бях изтърпял толкова много, бях стигнал тъй далеч. И изведнъж надеждата с лекота се превърна в увереност. Щях да победя. Въпросът бе само кога.

Оказа се по-скоро, отколкото предполагах. Един порив на вятъра вдигна хвърчилото ми и аз използвах предимството. Отпуснах канапа, издигнах се. Извъртях своето хвърчило върху синьото. Задържах тази позиция. Синьото хвърчило усети, че е в беда. Опита се да се измъкне с отчаяни маневри, но аз не го пусках. Виковете „Срежи го! Срежи го!“ ставаха все по-силни, както някога римляните са крещели на гладиаторите „Убий го! Убий го!“.

— Почти успя, Амир ага! Почти успя! — задъхваше се Хасан.

И тогава мигът дойде. Затворих очи и отпуснах канапа. Повлечен от вятъра, той отново сряза пръстите ми. А после… Разбрах го и без да чувам рева на тълпата. И без да гледам. Хасан крещеше и ме прегръщаше през врата.

— Браво! Браво, Амир ага!

Отворих очи и видях как синьото хвърчило се премята бясно като колело, изхвърчало от летящ автомобил. Примигах, опитах се да кажа нещо. Не можех да проговоря. Изведнъж се озовах горе в небето и се видях отвисоко. Дребно момче, малко бледо и нисичко за своите дванайсет години. Имаше тесни рамене и тъмни кръгове под светлокафявите очи. Вятърът развяваше кестенявата му коса. То погледна нагоре към мен и двамата си разменихме усмивки.

После закрещях и всичко придоби цвят и звук, всичко бе живо и прекрасно. Ние с Хасан подскачахме, смеехме се и плачехме едновременно.

— Ти спечели, Амир ага! Ти спечели!

— Ние спечелихме! Ние спечелихме! — Само това успях да кажа.

Не можех да повярвам, че се е случило. След миг щях да примигна и да се събудя от този прекрасен сън, да стана от леглото, да сляза в кухнята на закуска без друг събеседник освен Хасан. Да се облека. Да изчакам баба. Да се откажа от състезанието. Да се върна към предишния си живот. И тогава видях баба върху нашия покрив. Той стоеше на ръба и размахваше юмруци във въздуха. Ревеше и ръкопляскаше. И това бе най-великият момент от досегашните ми дванайсет години живот — да видя как на онзи покрив баба най-сетне се гордее с мен.

Но ето че той направи и още нещо — настоятелно размаха ръце. Изведнъж разбрах.

— Хасан, ние…

— Знам — каза той и престана да ме прегръща. — Иншалла, ще празнуваме по-късно. Сега ще хвана за теб онова синьо хвърчило.

Захвърли макарата и побягна, а краят на зеления му чапан се влачеше по снега зад него.

— Хасан! — извиках аз. — Върни се с него!

Той вече завиваше зад ъгъла, разхвърляйки снега с гумените ботуши. Спря, обърна се. Събра шепи около устата си.

— За теб и хиляда пъти!

После се усмихна с онази негова несравнима усмивка и изчезна зад ъгъла. Чак след двайсет и шест години пак го видях да се усмихва тъй безметежно — на една избеляла полароидна снимка.

Започнах да си прибирам хвърчилото, а хората заприиждаха да ме поздравят. Ръкувах се с тях, благодарях им. По-малките хлапета ме гледаха с почтителен блясък в очите; аз бях герой. Ръце ме тупаха по гърба, рошеха косата ми. Дърпах канапа и отвръщах на всяка усмивка, но мислите ми бяха със синьото хвърчило.

Най-сетне държах моето. Намотах струпания край нозете ми канап на макарата, ръкувах се с още няколко души и изтичах към къщи. Когато стигнах портата от ковано желязо, Али ме чакаше от другата страна. Той протегна ръка през решетките.

— Поздравления.

Подадох му хвърчилото и макарата, после се здрависахме.

— Ташакор, Али джан.

— Молех се за теб през цялото време.

— Тогава продължавай да се молиш. Още не сме приключили.

Изтичах обратно на улицата. Не попитах Али за баба. Все още не исках да го видя. Вече бях планирал всичко. Щях да вляза победоносно, като герой, стиснал най-скъпия трофей в окървавените си ръце. Той щеше да извърне глава, да срещне погледа ми. Като в срещата на Рустам и Сухраб. Драматичен миг на мълчание. После старият воин тръгва към младия, прегръща го, признава неговата доблест. Оправдание. Спасение. Изкупление. А след това? Е… след това мир и щастие. Какво друго?

Улиците на Уазир Акбар хан бяха номерирани и се пресичаха под прав ъгъл като решетка. По онова време кварталът бе нов, все още се строеше и на всяка улица имаше много празни парцели или недостроени сгради между готовите вече комплекси, оградени с двуметрови зидове. Тичах напред-назад по всяка улица и се оглеждах за Хасан. Навсякъде хората делово сгъваха столове, прибираха храна и съдове след дългия празничен ден. Някои, все още насядали но покривите, ме поздравяваха с викове.

На четири улици южно от нашата зърнах Омар, син на един инженер, който беше приятел на баба. Двамата с брат му ритаха топка на моравата пред дома си. Омар беше свястно момче. В четвърти клас учихме заедно и веднъж тон ми подари автоматична писалка — от онези, дето се зареждат с пълнител.

— Чух, че си спечелил, Амир — каза той. — Поздравления.

— Благодаря. Виждал ли си Хасан?

— Твоят хазарин ли?

Кимнах.

Омар подаде топката на брат си.

— Чух, че бил голям ловец на хвърчила. — Брат му върна топката. Омар я пое и я подхвърли във въздуха. — Макар че винаги съм се чудил как успява. Така де, как изобщо вижда нещо с тия тесни очички?

Брат му се изсмя отривисто и поиска топката. Омар не му обърна внимание.

— Виждал ли си го?

Омар посочи с палец през рамо на югозапад.

— Преди доста време го видях да тича към пазара.

— Благодаря — казах аз и побягнах.

Когато стигнах пазара, слънцето вече залязваше зад хълмовете и здрачът обагряше небето в розово и пурпурно. На няколко пресечки от мен моллата на близката джамия гръмогласно напяваше азан — призив към правоверните да разпънат килимчетата и да склонят глави в молитва, обърнати към Мека. Хасан не пропускаше нито една от петте дневни молитви. Дори когато играехме навън, той се извиняваше, вадеше вода от кладенеца на двора, измиваше се и изчезваше в къщурката. Няколко минути по-късно излизаше усмихнат и ме заварваше седнал до стената или покатерен на някое дърво. Тази вечер обаче щеше да пропусне молитвата заради мен.

Пазарът бързо опустяваше, търговците привършваха пазарлъците за деня. Изтичах по замръзналата кал между редиците прилепени една до друга сергии, където можеше да си купиш от един продавач току-що убит фазан, а от съседа му — калкулатор. Проправих си път през оредяващата тълпа от сакати дрипави просяци, търговци с навити килими на рамо, продавачи на платове и касапи, затварящи дюкяните си. От Хасан нямаше и помен.

Спрях до една сергия за сушени плодове и описах Хасан на стария търговец, който товареше върху мулето си щайги с кедрови ядки и стафиди. На главата си носеше сиво-синкав тюрбан.

Човекът спря работата и задълго се вгледа в мен, преди да отговори.

— Може и да съм го видял.

— Накъде отиде?

Той ме огледа от глава до пети.

— За какво му е на едно момче като теб да търси по това време някакъв си хазарин?

Възхитеният му поглед се спря върху коженото ми яке и дънките — каубойски панталони, както ги наричахме. В Афганистан беше признак на богатство да притежаваш нещо американско, особено ако не е втора ръка.

— Трябва да го намеря, ага.

— Какъв ти е той? — попита търговецът.

Не разбирах защо пита, но си напомних, че с нетърпение няма да го накарам да отговори по-бързо.

— Син е на нашия слуга — казах аз.

Старецът вдигна прошарените си вежди.

— Тъй ли? Щастлив хазарин, да има тъй грижовен господар. Баща му би трябвало да коленичи и да мете с мигли пода в нозете ти.

— Ще ми кажеш ли, или не?

Той се подпря на мулето и посочи на юг.

— Мисля, че видях едно такова момче да тича натам. Държеше хвърчило. Синьо.

— Наистина ли? — възкликнах аз.

За теб и хиляда пъти, бе обещал той. Добрият, верен Хасан. Беше удържал на думата си да хване последното хвърчило за мен.

Старият търговец изпъшка и натовари още една щайга на мулето.

— Разбира се, онези сигурно вече са го настигнали.

— Кои?

— Другите момчета — каза той. — Дето го гонеха. Бяха облечени като теб. — Озърна се към небето и въздъхна. — А сега бягай, че заради теб закъснях за молитва.

Но аз вече се бях втурнал по уличката. През следващите минути напразно претърсвах пазара. Може би очите на стария търговец го бяха подвели. Но нали бе видял синьо хвърчило. Мисълта да държа онова хвърчило в ръцете си… Надничах във всяка уличка, зад всеки дюкян. Никаква следа от Хасан.

Бях започнал да се тревожа, че нощта ще падне, преди да го открия, Когато отпред дочух гласове. Бях стигнал до уединен кален път. Той минаваше перпендикулярно на централната алея, разделяща пазара на две. Завих по неравните коловози и последвах гласовете. Подхлъзвах се на всяка крачка, а дъхът ми вдигаше бели облачета. Тесният път минаваше покрай запълнено със сняг дере, по което напролет навярно щеше да потече буен поток. От другата ми страна се издигаха редици заснежени кипариси, израсли между кирпичени къщи с плоски покриви, повечето от тях жалки съборетини.

Отново чух гласовете, този път по-ясно. Идваха откъм една от уличките. Прокраднах се нататък със затаен дъх. Надникнах иззад ъгъла.

Хасан стоеше предизвикателно в края на задънената улица — леко разкрачен, със свити юмруци. Зад него върху купчина камъни и боклуци лежеше синьото хвърчило. Моят ключ за сърцето на баба.

Три момчета преграждаха пътя за бягство от улицата — тримата от онзи ден на хълма след преврата на Дауд хан, когато Хасан ни спаси с прашката си. Уали от едната страна, Камал от другата, а по средата Асеф. Усетих как тялото ми се стяга и нещо студено плъзва по гръбнака нагоре. Асеф изглеждаше безгрижен и самоуверен. Другите двама нервно пристъпваха от крак на крак и гледаха ту Асеф, ту Хасан, сякаш бяха уловили в капан някакво диво животно, което само Асеф можеше да укроти.

— Къде ти е прашката, хазарино? — попита Асеф, въртейки в ръка бронзовия бокс. — Какво каза онзи път? „Ще трябва да те нарекат Асеф Едноокия.“ Точно така. Асеф Едноокия. Хитро. Много хитро. Но пък и не е много трудно да се правиш на хитър, когато държиш заредено оръжие.

Осъзнах, че все още не дишам. Издишах бавно и тихо. Чувствах се парализиран. Гледах ги как се приближават към момчето, с което бях израснал, момчето, чието лице със заешка устна бе моят първи детски спомен.

— Но днес ти е щастлив ден, хазарино — каза Асеф. Стоеше с гръб към мен, но бях готов да се обзаложа, че се усмихва злобно. — Днес съм в настроение за прошка. Какво ще кажете, момчета?

— Много великодушно — изтърси Камал. — Особено след наглостта му последния път.

Мъчеше се да говори като Асеф, само че гласът му трепереше. После разбрах: всъщност той не се страхуваше от Хасан. Боеше се, защото нямаше представа какво си е наумил Асеф.

Асеф небрежно махна с ръка.

— Бахшида. Простено. Минали работи. — Гласът му стихна. — Разбира се, нищо на този свят не идва даром и моята прошка си има дребна цена.

— Така е честно — каза Камал.

— Нищо не идва даром — повтори Уали.

— Голям късмет имаш, хазарино — продължи Асеф и направи крачка към Хасан. — Защото днес прошката ще ти струва само онова синьо хвърчило. Честна сделка, нали, момчета?

— Повече от честна — потвърди Камал.

Дори и от мястото, където стоях, видях как страхът нахлува в очите на Хасан, но той тръсна глава.

— Амир ага спечели турнира и аз улових това хвърчило за него. Надбягвах се честно. Хвърчилото е негово.

— Верен хазарин — каза Асеф. — Верен като куче.

Смехът на Камал прозвуча пискливо и нервно.

— Но преди да се жертваш за него, помисли над едно: би ли направил и той същото заради теб? Питал ли си се някога защо не те включва в игрите, когато има гости? Защо играе с теб само когато наоколо няма хора? Аз ще ти кажа защо, хазарино. Защото за него ти не си нищо друго, освен едно грозно добиче. Домашно животно. Нещо, с което да си играе, когато му е скучно, или да подритва, когато е разгневен. Не се заблуждавай да вярваш, че си нещо повече.

— С Амир ага сме приятели — каза Хасан и сякаш се изчерви.

— Приятели? — повтори през смях Асеф. — Жалък глупак! Някой ден ще се събудиш от тия фантазии и ще узнаеш какъв приятел ти е Амир. А сега бас! Стига толкова. Давай хвърчилото.

Хасан се наведе и сграбчи камък.

Асеф трепна. Понечи да отстъпи назад, но спря.

— Последен шанс, хазарино.

Вместо отговор Хасан отметна назад ръката с камъка.

— Както желаеш.

Асеф разкопча зимното си яке, свали го и без да бърза, го сгъна. Остави го до стената.

Отворих уста и почти извиках. Почти. Ако го бях направил, навярно целият ми бъдещ живот щеше да тръгне по друг начин. Но не извиках. Само гледах. Като вцепенен.

Асеф махна с ръка и другите две момчета се отдръпнаха настрани, оформяйки полукръг, за да хванат Хасан в клопка.

— Размислих — каза Асеф. — Ще ти оставя хвърчилото, хазарино. Ще го оставя, за да ти напомня винаги за онова, което се каня да направя.

После се хвърли напред. Хасан метна камъка. Той удари Асеф по челото. Асеф изрева, връхлетя срещу Хасан и го повали. Уали и Камал се втурнаха към тях.

Захапах юмрука си. Затворих очи.

Спомен:

Знаеш ли, че с Хасан сте бозали от една гръд? Знаеш ли, Амир ага? Казваше се Сакина. Беше красива синеока хазарка от Бамиян и ти пееше стари сватбени песни. Казват, че хората, откърмени от една гръд, са като братя. Знаеш ли?

Спомен:

„По рупия от всекиго, деца. Само по една рупия от всекиго и ще ви разтворя завесата на истината.“ Старецът седи до кирпичена стена. Незрящите му очи са като разтопено сребро, застинало в два дълбоки кратера. Подпрян на бастуна, ясновидецът прокарва съсухрена ръка по хлътналите си бузи. „Не искам много за истината, нали? Само по рупия от всекиго.“ Хасан пуска монета в съсухрената му длан. „В името на Аллах, всевиждащия и всемилосърдния“, прошепва старият ясновидец. Най-напред поема ръката на Хасан, върти в кръг по дланта му коравия си нокът, отново и отново. После пръстът бавно се вдига към лицето на Хасан и със сух, стържещ звук плъзва по извивката на бузите, по очертанията на ушите му. Мазолестите възглавнички на пръстите докосват очите на Хасан. Там ръката спира. Задържа се. Сянка минава по лицето на стареца. Ние с Хасан се споглеждаме. Старецът пак хваща ръката на Хасан и връща рупията в дланта му. Обръща се към мен. „Ами ти, млади приятелю?“ Отвъд стената кукурига петел. Старецът посяга към ръката ми и аз я отдръпвам.

Сън:

Изгубил съм се във виелица. Вятърът вие, хвърля жилещи снежни валма в очите ми. Залитам през танцуващата бяла пелена. Викам за помощ, но вятърът заглушава воплите ми. Падам и лежа на снега задъхан, изгубен сред белотата, а вятърът вие в ушите ми. Гледам как снегът заличава пресните ми стъпки. Сега съм призрак, мисля си аз, призрак без следи. Отново викам, а надеждата постепенно чезне като стъпките ми. Но този път чувам приглушен отговор. Закривам очите си с длан и намирам сили да седна. През стелещите се снежни завеси зървам неясно движение, пъстро петно. Пред мен изниква познат силует. Една ръка посяга напред. Виждам по дланта дълбоки успоредни резки, от които капе кръв и оставя петна по снега. Хващам ръката и внезапно снегът изчезва. Стоим сред ливада със светлозелена трева, а из небето над нас бавно прелитат пухкави бели облаци. Вдигам очи и виждам, че ясното небе е пълно с хвърчила — зелени, жълти, червени, оранжеви. Те искрят в следобедната светлина.

Алеята беше обсипана с купища камъни и боклуци. Протрити велосипедни гуми, бутилки с олющени етикети, скъсани списания и пожълтели вестници се валяха сред тухли и парчета цимент. До една стена лежеше килната чугунена печка със зееща дупка отстрани. Но сред боклука имаше две неща, от които не можех да откъсна очи. Едното бе синьото хвърчило, подпряно на стената близо до чугунената печка, другото — кадифените панталони на Хасан, захвърлени върху куп очукани тухли.

— Не знам — говореше Уали. — Баща ми каза, че е грях.

Изглеждаше неуверен, възбуден и уплашен. Хасан лежеше по корем, прикован към земята. Камал и Уали извиваха китките му назад и ги притискаха към гърба. Асеф стоеше над тях, стъпил с ботуш върху врата на Хасан.

— Баща ти няма да узнае — каза Асеф. — А и няма нищо грешно в това да дадеш урок на едно непокорно магаре.

— Не знам — промърмори Уали.

— Както искаш. — Асеф се обърна към Камал. — Ами ти?

— Аз… такова…

— Та той е просто някакъв си хазарин — каза Асеф.

Но Камал упорито зяпаше настрани.

— Добре — отсече Асеф. — От вас, слабаци, искам само да го държите. Ще се справите ли?

Уали и Камал кимнаха. Стори ми се, че изпитват облекчение.

Асеф коленичи зад Хасан, хвана го за хълбоците му и повдигна голия му задник. С една ръка разкопча колана си. Дръпна ципа на панталоните. Смъкна гащетата си. Намести се зад Хасан. Той не се бореше. Дори не хленчеше. Леко изви глава и аз зърнах лицето му. Видях примирението, изписано по него. И преди бях виждал този поглед. Погледът на агнето.

Утре е десетият ден на Зу-л-хадж, последният месец от мюсюлманския календар и първият от трите дни на Ид-ал-адха или Ид-е-курбан, както афганистанистанците наричат празника на жертвоприношението — ден, в който отбелязваме как пророк Ибрахим едва не принесъл в жертва на Аллах собствения си син. Тази година баба лично избра овца за курбана — сивкаво бяла с черни уши.

Всички стоим в задния двор — Хасан, Али, баба и аз. Моллата казва молитвата и потрива брадата си. Баба тихо мърмори: „Хайде, свършвай де.“ Вижда ми се раздразнен от безкрайната молитва, от ритуала, който ще направи месото халал. Баба се присмива на историята около този празник, както и на всичко, свързано с религията. Но уважава традицията на Ид-е-курбан. По обичая месото се дели на три части — една за семейството, един за приятелите и една за бедните. Всяка година баба дава всичко на бедните, „богатите и бездруго са си достатъчно тлъсти“, казва той.

Моллата приключва молитвата. Амин. Вдига кухненския нож с дълго острие. По обичай овцата не трябва да види ножа. Али дава на животното бучка захар, за да подслади смъртта. Овцата рита, но не много. Моллата я сграбчва под челюстта и притиска ножа към шията й. Само секунда преди да пререже гърлото с един сръчен замах, аз виждам очите на овцата. Този поглед седмици наред ще смущава сънищата ми. Не знам защо гледам ежегодния ритуал в задния двор; кошмарите ме преследват дълго след като кървавите петна по тревата са избледнели. Но аз винаги гледам. Заради онова примирение в очите на животното. Колкото и да е нелепо, представям си, че то разбира, че предстоящата му смърт има по-висша цел. Такъв е погледът на…

Спрях да гледам, обърнах гръб на уличката. Нещо топло течеше по китката ми. Примигах и видях, че все още хапя до кръв кокалчетата на юмрука си. Осъзнах и друго. Плачех. Иззад ъгъла долиташе бързото, ритмично пъхтене на Асеф.

Имах един сетен шанс да взема решение. Една последна възможност да реша какъв ще бъда. Можех да изляза на уличката, да защитя Хасан — както той ме бе защитавал толкова пъти в миналото — и да приема каквото ме сполети. Или да избягам.

В крайна сметка избягах.

Избягах, защото бях страхливец. Страхувах се от Асеф и от онова, което щеше да ми причини. Страхувах се от болката. Така си казах, докато обръщах гръб на уличката и на Хасан. В това се заставях да вярвам. Дори копнеех да бъда страхливец, защото истинската причина да бягам бе, че Асеф имаше право: на този свят нищо не идва даром. Може би Хасан представляваше цената, която трябваше да платя, агнето, което да пожертвам, за да спечеля баба. Честна ли беше цената? Отговорът изплува в подсъзнанието ми още преди да го прогоня: та той бе просто един хазарин, нали?

Тичах обратно натам, откъдето бях дошъл. Към почти опустелия пазар. Залитнах до едно дюкянче и се подпрях на заключената паянтова врата. Стоях там задъхан, потен и ми се искаше да бе станало другояче.

Около петнайсет минути по-късно чух гласове и тичащи стъпки. Клекнах зад барачката и видях как Асеф и другите двама бързат по безлюдната алея и се смеят. Заставих се да изчакам още десет минути. После тръгнах обратно към неравния черен път край заснеженото дере. Присвих очи в гаснещата светлина и видях Хасан бавно да върви към мен. Пресрещнах го до една оголяла брезичка на ръба на дерето.

Той държеше в ръце синьото хвърчило; това видях най-напред. Няма да лъжа, че не го огледах дали е здраво. Отпред по чапана на Хасан имаше кални петна и яката на ризата му беше разпрана. Той спря. Залитна, сякаш щеше да загуби съзнание. После се стегна. Подаде ми хвърчилото.

— Къде беше? Търсих те — казах аз.

Да изрека тия думи беше като да дъвча камък.

Хасан вдигна ръкав и избърса от лицето си сълзи и сополи. Чаках да каже нещо, но той само стоеше мълчаливо в настъпващата вечер. Бях благодарен за сенките, които падаха върху неговото лице и прикриваха моето. Бях благодарен, че не ми се налага да го поглеждам в очите. Знаеше ли, че знам? И ако знаеше, какво ли щях да видя, ако наистина го погледнех в очите? Упрек? Възмущение? Или — Аллах да ме пази — онова, от което най-много се плашех: безпределна вярност. Всичко друго бих понесъл, но не и това.

Той понечи да каже нещо и гласът му секна. Затвори уста, отвори я и пак я затвори. Отстъпи крачка назад. Избърса лицето си. И в този миг двамата с Хасан бяхме най-близо до шанса да поговорим за станалото. Мислех, че ще се разплаче, но за мое облекчение той се удържа, а аз се престорих, че не съм чул как гласът му секна. Също както се престорих, че не виждам тъмното петно отзад на панталоните му. Или ситните капки, които падаха между краката у и оставяха по снега черни точки.

Той каза само:

— Ага сахиб ще се тревожи.

Обърна ми гръб и закуцука напред.

Всичко стана точно както си го представях. Отворих вратата и прекрачих в опушения кабинет. Баба и Рахим хан пиеха чай и слушаха новини по пращящото радио. Завъртяха глави. После по устните на баща ми заигра усмивка. Той разпери ръце. Оставих хвърчилото и се хвърлих в мощната космата прегръдка. Зарових лице в топлите му гърди и заплаках. Баба ме притисна до себе си, залюля ме напред-назад. В прегръдката му забравих какво съм сторил. И беше чудесно.