Ловецът на хвърчила

23

От мъглата изникват лица, задържат се, избледняват. Гледат ме отвисоко, задават въпроси. Всички задават въпроси. Знам ли кой съм? Боли ли ме някъде? Знам кой съм и навсякъде ме боли. Искам да им го кажа, но от говоренето също боли. Знам, защото някога, може би преди година, две или десет, се опитах да кажа нещо на едно дете с руж по бузите и размазан грим по очите. Детето. Да, сега го виждам. Намираме се в някаква кола и не вярвам Сорая да е зад волана, защото тя никога не кара толкова бързо. Искам да кажа нещо на това дете — нещо много важно. Но не помня какво е то и защо е толкова важно. Може би искам да му кажа да спре да плаче, защото всичко ще бъде наред. Но най-много искам да му благодаря.

Лица. Всичките са със зелени шапки. Появяват се в полезрението ми и пак изчезват. Разговарят забързано, използват непознати за мен думи. Чувам други гласове, други шумове, електронно писукане и тревожни сигнали. И лица, нови и нови лица. Надвесени над мен. Не помня да съм ги виждал друг път, освен онова на човека с гела в косата и му стачките на Кларк Гейбъл. С петното във формата на Африка върху шапката. Мистър Сапунена опера. Смешно. Искам да се разсмея. Но и от смеха ме боли.

Потъвам в мрак.

Тя казва, че името й е Айша, „като на съпругата на пророка“. Прошарената й коса е разделена по средата и вързана на опашка, на носа й има мъничка обица с формата на слънце. Носи бифокални очила, от които очите й изглеждат изпъкнали. И тя е облечена в зелено, а ръцете й са меки. Вижда ме, че я гледам, и се усмихва. Казва нещо на английски. Усещам бодеж в гърдите.

Потъвам в мрак.

До леглото ми стои мъж. Познавам го. Той е мургав и мършав, има дълга брада. Носи шапка… как се наричаха тия шапки? Паколи? Носи я килната настрани като една знаменита личност, за чието име не мога да се сетя. Познавам този човек. Преди няколко години ме откара някъде.

Познавам го. Нещо не е наред с устата ми. Чувам бълбукащ звук.

Потъвам в мрак.

Дясната ми ръка гори. Жената с бифокалните очила и обицата слънце се е навела над нея и прикрепва прозрачна пластмасова тръбичка. Обяснява, че това е „калият“.

— Като при ужилване от пчела, нали? — казва тя.

Така си е. Как й беше името? Нещо свързано с някакъв пророк. И нея познавам от няколко години. По-рано носеше косата си на опашка. Сега я е събрала на кок. Сорая имаше същата прическа, когато разговаряхме за пръв път. Кога беше това? Миналата седмица?

Айша! Да!

Нещо не е наред с устата ми. И този бодеж в гърдите.

Потъвам в мрак.

Намираме се в планините на Белуджистан и баба се бори с черната мечка. Баба от моето детство. Туфан ага, живото олицетворение на пущунската мощ, а не онзи съсухрен мъж под завивките с хлътнали бузи и безжизнени очи. Човек и звяр се търкалят по зелената трева, къдравата кестенява коса на баба се развява. Мечката реве, а може би е баба. Хвърчат пръски слюнка и кръв, сблъскват се човешка ръка и ноктеста лапа. Падат на земята с глух тътен и баба възсяда гърдите на мечката, забива пръсти в муцуната й. Вдига очи и ме вижда. Той и аз сме едно. Аз се боря с мечката.

Събуждам се. Смуглият мършав мъж отново стои до леглото ми. Името му е Фарид. Сега си спомням. С него е и детето от колата. Лицето му ми напомня за подрънкващи звънчета. Жаден съм.

Потъвам в мрак.

Непрестанно изплувам от мрака и пак потъвам.

Човекът с мустачките на Кларк Гейбъл се оказа доктор Фаруки. В крайна сметка излезе, че не е артист от сапунена опера, а специалист по лицева хирургия, макар че непрестанно го бърках с някой си Арман от досадна сапунена опера, чието действие се развиваше на тропически остров.

Исках да попитам къде съм. Но устата ми не се отваряше. Смръщих вежди. Изръмжах. Арман се усмихна; зъбите му бяха ослепително бели.

— Още не, Амир — каза той. — Но скоро и това ще стане. Когато свалим телта.

Говореше английски със силен гърлен акцент.

Телта?

Арман скръсти косматите си ръце; носеше златна халка.

— Сигурно се питаш къде си, какво е станало с теб. Напълно нормално, състоянието след операция винаги е объркано. Затова ще ти кажа каквото знам.

Исках да го попитам за телта. След операция? Къде е Айша? Исках тя да ми се усмихне, исках да усетя меките й ръце върху своите.

Арман се навъси, вдигна вежда малко самодоволно.

— Намираш се в болница в Пешавар. Лежиш тук от два дни. Трябва да ти кажа, Амир, че имаш много сериозни травми. Според мен е истинско чудо, че си жив, приятелю. — При тия думи той разклати пръст напред-назад като махало. Далакът ти беше разкъсан. За твой късмет е станало постепенно, предполагам, защото имаше признаци за начало на кръвоизлив в коремната кухина. Наложи се колегите от общата хирургия спешно да го отстранят. Ако се беше разкъсал по-рано, щеше да умреш от кръвоизлив. — Той ме потупа по ръката със системата и се усмихна. — Освен това имаш седем счупени ребра. Едното е предизвикало пневмоторакс.

Намръщих се. Опитах се да отворя уста. Спомних си за телта.

— Това означава пробит бял дроб — обясни Арман. Подръпна прозрачната пластмасова тръбичка от лявата страна на ребрата ми. Отново усетих бодеж в гърдите. — Запечатахме пробива с тази тръба.

Тръбичката излизаше измежду превръзките на гърдите ми и водеше към контейнер, пълен наполовина със стълбчета вода. Бълбукащият звук идваше оттам.

— Имаш също така множество разкъсвания. Най-сериозното е на горната устна — каза Арман. — Ударът я е разцепил на две точно по средата. Но не се тревожи, пластичните хирурзи зашиха раната и се надяват на отличен резултат, макар че ще остане белег. Неизбежно е. Имаше и орбитална фрактура от лявата страна; това е костта на очната кухина, трябваше да се погрижим и за това. Ще свалим телта от челюстите ти след около шест седмици. Дотогава си изцяло на течна храна. Ще поотслабнеш и известно време ще говориш като Ал Пачино в „Кръстникът“. — Той се разсмя. — Но за днес имаш задача. Знаеш ли каква е?

Поклатих глава.

— Днешната ти задача е да изкараш газове. Направиш ли го, започваме да ти даваме течности. Не пръднеш ли, няма храна.

Той пак се разсмя.

По-късно, след като Айша смени венозната система и повдигна задната част на леглото, както я помолих, аз се замислих за онова, което ме бе сполетяло. Разкъсан далак. Избити зъби. Пробит бял дроб. Фрактура на челната кост. Но докато гледах как гълъбите кълват трохи на перваза, мислех си и за още нещо, казано от Арман/доктор Фаруки: Ударът е разцепил горната ти устна на две точно по средата.

Точно по средата. Като заешка устна.

На другия ден Фарид и Сухраб дойдоха на свиждане.

— Днес знаеш ли кои сме? — попита Фарид на шега, но и с лека тревога. — Спомняш ли си?

Кимнах.

— Ал хамдулеллах! — възкликна той с широка усмивка. — Няма повече да говориш глупости.

— Благодаря, Фарид — изрекох аз през плътно стегнатите си челюсти. Арман беше прав — наистина говорех като Ал Пачино в „Кръстникът“. А езикът ме изненадваше всеки път, когато попадаше в някоя от дупките на мястото на липсващите зъби. — Наистина ти благодаря. За всичко.

Той махна с ръка и се поизчерви.

— Бас, не си струва да благодариш.

Обърнах се към Сухраб. Беше облечен с нови дрехи — светлокафяв пирхан-тумбан, който изглеждаше малко широк за него, и черно кепе. Стоеше с наведена глава и смутено опипваше навитата върху леглото тръбичка на венозната система.

— Така и не ни запознаха — казах и му протегнах ръка. — Аз съм Амир.

Той погледна ръката ми, после вдигна очи към мен.

— Онзи ли Амир ага, за който ми разказваше татко?

— Да.

Спомних си думите от писмото на Хасан. Много съм разказвал за теб на Фарзана джан и Сухраб, как израснахме заедно, как играехме и тичахме по улиците. Те се смеят, като слушат какви поразии вършехме!

— И на теб дължа благодарност, Сухраб джан — казах аз. — Ти ми спаси живота.

Той замълча. Не пое ръката ми и аз я отпуснах.

— Харесват ми новите ти дрехи — промърморих аз.

— На сина ми са — каза Фарид. — За него вече са малки, но на Сухраб стоят чудесно, струва ми се. — После добави, че Сухраб може да живее при него, докато намерим къде да го настаним. — Малко е тясно, но какво да правя? Не мога да го оставя на улицата. Освен това децата ми го харесват. Ха, Сухраб?

Но момчето все тъй стоеше с наведена глава и въртеше тръбичката около пръста си.

— Искам да те попитам — рече Фарид малко колебливо. — Какво стана в онази къща? Какво стана между теб и талибана?

— Нека кажем, че и двамата си получихме заслуженото — отвърнах аз.

Фарид кимна, без да разпитва повече. Изведнъж осъзнах, че с това пътуване неусетно сме станали приятели.

— И аз искам да те питам нещо.

— Какво?

Всъщност не исках да питам. Боях се от отговора.

— За Рахим хан — изрекох аз.

— Отишъл си е.

Сърцето ми се сви.

— Да не би…

— Не, просто… просто е заминал нанякъде. — Фарид ми подаде сгънат лист хартия и малък ключ. — Хазаинът ми даде това, когато отидох да го търся. Каза, че Рахим хан си отишъл един ден след нашето заминаване.

— Къде?

Фарид сви рамене.

— Хазаинът не знаеше. Каза, че се сбогувал и оставил за теб ключа и писмото. — Той погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Биа, Сухраб.

— Може ли да остане още малко? — помолих аз. — Да го вземеш по-късно. — Обърнах се към Сухраб. — Искаш ли да поседиш още малко при мен?

Той мълчаливо сви рамене.

— Разбира се — каза Фарид. — Ще мина да го взема преди вечерния намаз.

В стаята ми имаше още трима пациенти. Двама по-възрастни, единият със счупен крак, другият с астма, и младеж на петнайсетина години с опериран апандисит. Старецът с гипса ни гледаше, без да мига, само прехвърляше поглед ту към мен, ту към хазарското момче, седнало на табуретка. Роднините на моите съквартиранти — старици с пъстри шалвари, деца и мъже с кепета — шумно пристигаха и си отиваха. Носеха пакора, наан, самоса, биряни. Понякога хората просто влизаха като онзи висок брадат мъж, който бе дошъл малко преди да пристигнат Фарид и Сухраб. Беше наметнат с кафяво одеяло. Айша го попита нещо на урду. Той не й обърна внимание и продължи да оглежда стаята. Мисля, че спря очи на мен по-задълго, отколкото трябваше. Когато сестрата го заговори отново, той просто се завъртя и излезе.

— Как си? — попитах аз.

Сухраб сви рамене и се вгледа в ръцете си.

— Гладен ли си? Онази жена ми остави чиния биряни, но аз не мога да ям. — Не знаех какво друго да кажа. — Искаш ли?

Той поклати глава.

— Искаш ли да си поговорим?

Той пак поклати глава.

Дълго седяхме така безмълвни — аз подпрян на леглото с две възглавници зад гърба, Сухраб на трикраката табуретка до леглото. По някое време задрямах и когато се събудих, денят бе почнал да гасне, сенките се удължаваха, а Сухраб още седеше до мен. Продължаваше да се взира в ръцете си.

Тази вечер, след като Фарид отведе Сухраб, аз разгърнах писмото на Рахим хан. Бях отлагал четенето му, доколкото бе възможно. Ето какво пишеше в него:

Избърсах очи, сгънах писмото и го пъхнах под дюшека.

Амир, обществено признатата половина, олицетворяваща наследените богатства и скритите зад тях безнаказани грехове. Запитах се дали точно това не бе причината двамата с баба да сме в тъй добри отношения, след като емигрирахме в Щатите. Продавахме вехтории на безценица, работехме, живеехме в мизерен апартамент — американският вариант на кирпичена колиба; може би когато ме поглеждаше в Америка, баба виждаше частица от Хасан.

И твоят баща беше измъчена душа, пишеше Рахим хан. Може би. И двамата бяхме грешили и предавали близки хора. Но баба бе открил начин да превърне угризенията в добро. А какво сторих аз, освен да си изкарам гнева от вината върху същите хора, които предадох, а после да се помъча да ги забравя? Какво направих, освен че си докарах безсъние?

Какво направих, за да поправя злото?

Когато сестрата — този път не Айша, а червенокоса жена, чието име не помнех — влезе със спринцовка в ръка и ме попита дали искам морфин, аз казах „да“.

Рано на другата сутрин свалиха тръбичката от гърдите ми и Арман разреши на сестрите да ми дават ябълков сок. Докато Айша слагаше пълна чаша на шкафчето до леглото ми, помолих за огледало. Тя вдигна бифокалните очила на челото си, дръпна завесата и утринното слънце нахлу в стаята.

— Запомни едно — подхвърли Айша през рамо, — след няколко дни ще изглеждаш по-добре. Зет ми катастрофира с мотоциклет миналата година. От триенето в асфалта красивото му лице стана мораво като патладжан. Сега пак е хубав като индийска кинозвезда.

Въпреки нейните уверения дъхът ми спря, когато надникнах в огледалото и видях онова, което би трябвало да е моето лице. Сякаш някой бе пъхнал под кожата въздушна помпа. Клепачите ми бяха подпухнали и посинели. Но най-страшна беше устата — безформена маса от синьо-морави буци и шевове. Опитах се да се усмихна и остра болка проряза устните ми. Скоро нямаше пак да опитам. Имаше и още шевове — по лявата ми буза, под брадичката, в горната част на челото.

Старецът с гипсирания крак каза нещо на урду. Погледнах го, свих рамене и поклатих глава. Той посочи лицето си, потупа го, ухили се беззъбо и каза:

— Very good. Иншалла.

— Благодаря — прошепнах аз.

Фарид и Сухраб влязоха тъкмо когато оставях огледалото. Сухраб седна на табуретката и подпря брадичката си върху страничната табла на леглото.

— Знаеш ли, колкото по-скоро се махнеш оттук, толкова по-добре — заяви Фарид.

— Доктор Фаруки казва…

— Не говоря за болницата. Имам предвид Пешавар.

— Защо?

— Не вярвам задълго да си в безопасност — поясни Фарид и добави с по-тих глас: — Талибаните имат приятели тук. Ще почнат да те търсят.

— Мисля, че вече са почнали — промърморих аз.

Изведнъж се сетих за брадатия мъж, който влезе в стаята и мълчаливо се вторачи в мен.

Фарид се приведе по-близо.

— Щом стъпиш на крака, ще те откарам в Исламабад. И там няма да бъде съвсем безопасно — никъде в Пакистан не е сигурно, — но ще е по-добре, отколкото тук. Поне ще спечелим време.

— Фарид джан, и за теб е опасно. Може би не бива да те виждат с мен. Трябва да мислиш за семейството си.

Фарид небрежно махна с ръка.

— Моите момчета са млади, но много умни. Знаят как да се погрижат за майка си и сестрите си. — Той се усмихна. — Освен това не съм казал, че ще го направя безплатно.

— И да беше предложил, нямаше да приема — казах аз. Забравих, че не мога да се усмихна, и пак опитах. По брадата ми протече струйка кръв. — Може ли да те помоля за още една услуга?

— За теб и хиляда пъти — отвърна Фарид.

И аз изведнъж се разплаках. Разтърсвах се от ридания, а по бузите ми течаха сълзи и пареха разранените ми устни.

— Какво има? — стреснато попита Фарид.

Закрих лицето си ръка и вдигнах другата. Знаех, че цялата стая ме гледа. Сетне се почувствах безсилен, опустошен.

— Извинявайте — казах накрая.

Сухраб ме гледаше озадачено.

Когато най-сетне се успокоих, обясних на Фарид какво искам.

— Рахим хан каза, че живеят тук, в Пешавар.

— Може би ще е по-добре да ми запишеш имената им — рече Фарид, като ме гледаше предпазливо, сякаш се чудеше какво ли ме е разплакало.

Записах имената върху парче книжна салфетка „Джон и Бети Колдуел“.

Фарид прибра сгънатата хартия.

— Ще ги потърся при първа възможност — обеща той. Обърна се към Сухраб. — Колкото до теб, ще те взема довечера. Не досаждай много на Амир ага.

Но Сухраб се бе отдалечил до прозореца, където пет-шест гълъба крачеха напред-назад по перваза, кълвейки дървото и сухи трохи.

В средното чекмедже на шкафчето до леглото бях открил стар брой на „Нашънъл Джеографик“, парче молив, гребен с липсващи зъби и онова, към което посягах сега, облян в пот от усилието — тесте карти. Вече ги бях преброил и за мое учудване не липсваше нито една. Попитах Сухраб иска ли да поиграем. Не се надявах да отговори, камо ли да играе. Откакто избягахме от Кабул, все мълчеше. Но сега обърна гръб на прозореца и каза:

— Знам само панджпар.

— Вече те съжалявам, защото съм велик майстор на тая игра. Прославен в цял свят.

Той седна до мен. Раздадох картите.

— Когато бяхме колкото теб, двамата с баща ти редовно играехме панджпар. Особено през зимата, когато валеше сняг и не можехме да излезем навън. Играехме, докато се стъмни.

Той ми подаде карта и изтегли една от купчината. Докато размишляваше, аз го гледах крадешком. Приличаше на баща си по толкова много неща: по това как разперваше картите с две ръце, как ги проучваше с присвити очи, как избягваше да ме поглежда в очите.

Играхме мълчаливо. Спечелих първата игра, втората му отстъпих, а следващите пет загубих позорно.

— Играеш отлично като баща си, може би дори по-добре — казах аз след последната загуба. — Понякога го биех, но мисля, че нарочно се оставяше. — Помълчах и добавих: — С баща ти сме кърмени от една и съща жена.

— Знам.

— Какво… какво ти е разказвал за нас?

— Че си най-добрият приятел, който е имал — отвърна Сухраб.

Повъртях между пръстите си валето каро.

— Боя се, че не бях чак толкова добър. Но искам да стана твой приятел. Мисля, че ще ти бъда добър приятел. Съгласен ли си? Искаш ли?

Плахо сложих ръка върху неговата, но той трепна. Пусна картите и се отдръпна заедно с табуретката. После пак отиде до прозореца. Слънцето залязваше над Пешавар и обагряше небето с червени и пурпурни ивици. От улицата под нас долитаха клаксони, магарешки рев, полицейски свирки. Сухраб стоеше в алената светлина, пъхнал юмруци под мишниците си, и притискаше чело към стъклото.

Тази вечер един санитар ми помогна да направя първите си стъпки. Обиколих стаята само веднъж, като стисках с една ръка стойката на венозната система, а с другата ръката на санитаря. Трябваха ми десет минути, за да я обиколя цялата. Към края се обливах в пот, а в шева на корема ми тръпнеше пареща болка.

Лежах задъхан, слушах как пулсът бучи в слепоочията ми и си мислех колко много ми липсва Сорая.

На следващия ден отново играхме панджпар почти до вечерта, пак мълчаливо. И на по-следващия. Не говорехме, само играехме — аз подпрян в леглото, той седнал на трикраката табуретка. Спирахме само за да се разходя из стаята или да отида до тоалетната в коридора.

През нощта сънувах, че Асеф стои на прага на болничната стая. Бронзовото топче все още беше в очната му кухина.

— Ние с теб сме еднакви — каза той. — Откърмен си с него, но всъщност си мой близнак.

Рано на другата сутрин казах на Арман, че напускам.

— Още е рано за изписване — възрази той. Този път не беше облечен с лекарски халат, а с тъмносин костюм и жълта вратовръзка. Отново си бе сложил гел на косата. — Още си на системи с антибиотици и…

— Трябва да тръгвам — казах аз. — Благодарен съм за всичко, което направихте за мен. Наистина. Но трябва да напусна.

— Къде ще отидеш? — попита Арман.

— Предпочитам да не казвам.

— Та ти едва ходиш.

— Мога да стигна до края на коридора и обратно — отвърнах аз. — Ще се справя.

Планът беше такъв: напускаме болницата. Вземаме парите от сейфа и плащаме сметките за лечението. Отиваме до приюта и оставяме Сухраб при Джон и Бети Колдуел. После заминаваме за Исламабад и проучваме възможностите за пътуване. Изчаквам още няколко дни, докато се възстановя. После отлитам за Щатите.

Поне засега планът беше такъв. Докато не дойдоха Фарид и Сухраб.

— Твоите приятели Джон и Бети Колдуел не са в Пешавар — каза Фарид.

Бях загубил цели десет минути, докато си облека пирхан-тумбана. Раната на гърдите, през която бяха вкарали маркуча, почваше да боли, щом повдигнех ръце, а когато се навеждах, болката се прехвърляше в корема. Задъхвах се от усилието да събера оскъдните си вещи в книжна торба. Но бях успял да се приготвя и седях на ръба на леглото, когато Фарид дойде с новината. Сухраб седна до мен.

— Къде са отишли? — попитах аз.

Фарид поклати глава.

— Не разбираш…

— Защото Рахим хан каза…

— Ходих в американското консулство — каза Фарид, вземайки книжната торба. — В Пешавар никога не е имало Джон и Бети Колдуел. Според хората от консулството те изобщо не съществуват. Поне тук, в Пешавар.

До мен Сухраб прелистваше стария брой на „Нашънъл Джеографик“.

Взехме парите от банката. Управителят — шишкав мъж с потни петна под мишниците — непрекъснато се усмихваше и ме уверяваше, че никой не ги е докосвал.

— Абсолютно никой — важно повтори той и размаха пръст точно като Арман.

Беше малко страшничко да пътуваме през Пешавар с толкова много пари в книжна торба. Освен това подозирах, че всеки брадат мъж, който се заглежда в мен, е наемен убиец на талибаните, пратен от Асеф. Две неща подсилваха страховете ми: в Пешавар имаше много брадати мъже и всички ме зяпаха.

— Какво да правим с него? — попита Фарид, докато ме съпровождаше от болничното счетоводство обратно към джипа.

На задната седалка Сухраб бе подпрял с юмрук брадичката си и гледаше уличното движение през отворения прозорец.

— Не може да остане в Пешавар — казах задъхано аз.

— Не може, Амир ага — отвърна Фарид. Бе доловил въпроса в думите ми. — Съжалявам. Иска ми се да можеше…

— Няма нищо, Фарид. — Намерих сили да се усмихна. — Имаш гърла за хранене.

Едно куче се бе изправило на задни лапи до джипа и въртеше опашка. Сухраб го погали.

— Май засега ще дойде в Исламабад — казах аз.

Спах почти през цялото четиричасово пътуване. Много сънувах, но доколкото си спомням, сънищата бяха просто смесица от картини, късчета спомени, прелитащи през главата ми. Баба маринова агнешко за празненството по случай тринайсетия ми рожден ден. Със Сорая се любим за пръв път, слънцето изгрява на изток, в ушите ни още кънти сватбената музика, боядисаните й с къна ръце се преплитат с моите. Сънувах още как баба ни отведе с Хасан в една ягодова градина до Джелалабад. Собственикът бе казал, че можем да ядем колкото си искаме, стига да купим поне четири килограма — и в резултат ни хвана разстройство. Сънувах колко тъмна, почти черна изглеждаше върху снега кръвта на Хасан, капеща от панталона му. Кръвта е могъщо нещо, бачеам. Хала Джамила гали Сорая по коляното и казва: Аллах знае най-добре, може да не е било писано. Двамата с Хасан спим на покрива на бащината ми къща. Баба казва, че единственият истински грях е кражбата. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Рахим хан ми казва по телефона, че има начин отново да бъдем добри. Начин отново да бъдем добри…