Ловецът на хвърчила

4

През 1933 г., когато се родил баба и когато започнало четирийсетгодишното владичество на Захир шах в Афганистан, двама млади братя от богат и почитан кабулски род седнали зад волана на бащиния си форд. Замаяни от хашиш и френско вино, те блъснали и убили двама съпрузи хазари на пътя за Пагман. Полицаите довели двамата разкаяни младежи и петгодишното сираче на загиналите пред дядо ми, който бил високо уважаван съдия и човек с безупречна репутация. След като изслушал разказа на двамата братя и молбата на баща им за милост, дядо ми заповядал на младежите да отидат незабавно в Кандахар и да се запишат в армията за една година, въпреки че семейството им било успяло някак да ги освободи от военна служба. Баща им протестирал, но не прекалено и в крайна сметка всички се съгласили, че наказанието е може би твърде строго, но справедливо. Колкото до сирачето, дядо ми го приел в собствения си дом и заръчал на другите слуги да го учат на занаят, но да се държат добре с него. Момчето се казвало Али.

Али и баба израснали като приятели в детските игри, поне доколкото позволявал осакатеният крак на Али, също както растяхме и ние с Хасан едно поколение по-късно. Баба често ни разправяше колко пакости и дяволии вършели заедно, а Али клатеше глава и казваше:

— Но, ага сахиб, кажи им кой беше майсторът на тия пакости и кой — беден чирак.

Баба се разсмиваше и го прегръщаше през рамото.

Но в нито една от тия истории баба не наричаше Али свой приятел.

Странното беше, че и аз никога не мислех за нас двамата с Хасан като за приятели. Поне в обичайния смисъл. Нямаше значение, че заедно се учехме да караме колело без ръце или да майсторим фотоапарат от картонена кутия. Нямаше значение, че по цяла зима пускахме хвърчила и ги гонехме. Нямаше значение, че за мен образът на Афганистан е образ на мършаво, костеливо момче с бръсната глава, клепнали уши и лице на китайска кукла, вечно озарено от усмивка с цепната устна.

Всички тия неща нямаха значение. Защото историята не се превъзмогва лесно. Нито религията. В крайна сметка аз бях пущун, а той хазарин, аз бях сунит, а той шиит и нищо не можеше да промени това. Нищо.

Но ние бяхме проходили заедно и това също нямаше как да се промени независимо от историята, етноса, обществото или религията. По-голямата част от първите ми дванайсет години мина в игри с Хасан. Понякога цялото ми детство изглежда като един дълъг, ленив летен ден с Хасан, през който се гоним сред дърветата в бащиния ми двор, играем на криеница, на стражари и апаши, на каубои и индианци, измъчваме насекоми.

Гонехме номадите кочи, които минаваха през Кабул на път за северните планини. Чувахме как керваните им наближават нашия квартал, чувахме блеенето на овцете и козите, дрънченето на звънчета по шиите на камилите. Изтичвахме навън да видим как керванът се влачи по нашата улица — мъже с прашни, обветрени лица и жени с дълги, пъстри шалове, мъниста и сребърни гривни по китките и глезените. Замеряхме с камъчета козите. Плискахме мулетата с вода. Карах Хасан да се качва върху „Стената на болната царевица“ и да обстрелва с прашка задниците на камилите.

Заедно гледахме първия си уестърн „Рио Браво“ с Джон Уейн в Синема Парк срещу любимата ми книжарница. Помня как умолявах баба да ни заведе до Иран, за да се срещнем с Джон Уейн. Той избухна в гръмотевичен гърлен смях — звукът силно напомняше форсиран автомобилен двигател — и когато най-сетне си възвърна дар словото, ни обясни какво представлява дублирането. Ние с Хасан бяхме смаяни. Зашеметени. Джон Уейн всъщност не говореше фарси и не беше иранец! Беше американец, също като ония дружелюбни дългокоси мъже и жени, които виждахме да се мотаят из Кабул, облечени в раздърпани шарени ризи. Гледахме „Рио Браво“ три пъти, а любимия ни уестърн „Великолепната седморка“ цели тринайсет пъти. При всяка прожекция плачехме накрая, когато мексиканските момчета погребваха Чарлс Бронсън, който, както се оказа, също не беше иранец.

Разхождахме се из лъхащите на плесен пазари в кабулския район Шар-е-нау или из новия град западно от квартала Уазир Акбар хан. Разговаряхме за поредния гледан филм и крачехме сред тълпите купувачи. Провирахме се между търговци и просяци, скитахме по тесни улички, претъпкани с малки, отрупани сергии. Баба ни даваше всяка седмица по десет афгана джобни пари, а ние ги харчехме за топла кока-кола и сладолед, поръсен със счукани фъстъци.

През учебната година имахме твърдо установен дневен режим. Докато се измъкна от леглото и затътря нозе до банята, Хасан вече беше успял да се измие, да си каже заедно с Али сутрешната молитва и ми бе приготвил закуската — горещ черен чай с три бучки захар и един препечен наан, намазан с любимия ми вишнев мармалад, грижливо подредени на масата. Докато закусвах и се оплаквах, че имам много да уча, Хасан ми оправяше леглото, лъскаше ми обувките, изглаждаше ми дрехите за деня и подреждаше в чантата ми учебници и моливи. Докато гладеше в коридора, го чувах да пее стари хазарски песни с гъгнивия си глас. После аз и баба потегляхме с черния му форд мустанг, който навсякъде предизвикваше завистливи погледи, защото Стив Маккуин караше същата кола във филма „Булит“, прожектиран шест месеца наред в едно от кината. Хасан оставаше у дома и помагаше на Али в домакинската работа: да изперат на ръка мръсните дрехи и да ги прострат на въжето в двора, да изметат подовете, да купят пресен наан от пазара, да мариноват месо за вечеря, да полеят моравата.

След училище ние с Хасан се срещахме, грабвахме някоя книга и хуквахме по заобления като паница хълм северно от къщата на баща ми в квартала Уазир Акбар хан. Върху хълма имаше старо изоставено гробище с редици безименни паметници и трънливи гъсталаци между гробовете. Дъждовете и снеговете на безброй години бяха покрили желязната порта с ръжда и порутили ниските зидове от бял камък. Близо до входа на гробището растеше нар. Веднъж взех един от кухненските ножове на Али и издълбах върху ствола имената ни: „Амир и Хасан, султани на Кабул“. Тия думи официално превърнаха дървото в наша собственост. След училище двамата се катерехме по клоните и беряхме кървавочервените плодове. След като ги изяждахме и избърсвахме длани в тревата, аз четях на Хасан.

Той седеше с кръстосани крака, разсеяно късаше стръкчета трева и по лицето му танцуваха слънчевите лъчи и сенките на листата, а аз му четях истории, които не можеше да прочете сам. Това, че Хасан ще порасне неграмотен като Али и повечето други хазари, било решено още в мига на неговото раждане, може би дори в мига, когато е бил заченат в негостоприемната утроба на Санобар — в края на краищата за какво му е на един слуга да познава писменото слово? Но въпреки своята неграмотност, или може би точно заради нея, Хасан изпитваше влечение към тайнството на думите, изкушаваше се от този загадъчен свят, забранен за него. Четях му стихове и разкази, понякога гатанки, но се отказах от тях, когато разбрах, че умее да ги отгатва далеч по-добре от мен. Затова му четях безобидни истории като злополуките на хитрия Настрадин ходжа и неговото магаре. Седяхме под онова дърво часове наред, докато слънцето почнеше да гасне на запад, а Хасан все настояваше, че светлината ще стигне за още един разказ, за още една глава.

Любимите ми моменти от четенето бяха, когато стигахме до сложна дума, която Хасан не знаеше. Тогава почвах да го дразня, да му се подигравам за невежеството. Веднъж му четях приказка за Настрадин ходжа и той ме прекъсна.

— Какво означава тая дума?

— Коя?

— Идиот.

— Не знаеш ли какво означава? — ухилих се аз.

— Не, Амир ага.

— Но тя се среща толкова често.

— И все пак не я знам.

Може би усещаше жилото на присмеха ми, но това не личеше по усмихнатото му лице.

— Е, в моето училище всички знаят какво означава — казах аз. — Чакай да видим. Идиот. Означава умен, интелигентен. Ето, ще ти дам пример. „Когато си има работа с думите, Хасан е идиот.“

— Ааа — кимна той.

След това винаги се чувствах виновен. Опитвах се да изгладя нещата, като му подарявах някоя стара риза или счупена играчка. Казвах си, че това е предостатъчна компенсация за една невинна шега.

Любимата книга на Хасан беше „Шах-наме“ — епична поема от десети век за древни персийски герои. Харесваха му всички глави, шаховете от древността, Феридун, Зал и Рудабе. Но любимата история и на двама ни беше разказът за великия воин Рустам и неговия хвърковат кон Рахш. В едно сражение Рустам ранява смъртоносно своя храбър противник Сухраб и чак тогава открива, че Сухраб е неговият отдавна изгубен син. Съсипан от скръб, Рустам изслушва предсмъртните думи на своя син:

— Моля те, Амир ага, прочети ми го пак — настояваше Хасан.

Понякога очите му се наливаха със сълзи, докато четях този откъс, и винаги се питах за кого плаче, дали за скърбящия Рустам, който разкъсва бронята си и посипва главата си с пепел, или за умиращия Сухраб, който копнее единствено за бащината си обич. Лично аз не виждах нищо трагично в участта на Рустам. В края на краищата нима всички бащи не таят дълбоко в сърцата си желание да убият своите синове?

В един юлски ден на 1973 г. си направих друга дребна шега с Хасан. Както му четях, внезапно се отклоних от написаната история. Преструвах се, че чета от книгата, редовно прелиствах страниците, но напълно зарязах текста, поех нишката на разказа и съчиних своя. За него думите върху страницата бяха само наниз от тайнствени и неразгадаеми знаци. Думите бяха тайни врати и аз държах всички ключове. Тъкмо понечих да го попитам дали харесва историята и в гърлото ми се надигна кикот, когато Хасан изръкопляска.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Отдавна не си ми чел толкова хубава история — отвърна той, продължавайки да ръкопляска.

Разсмях се.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Поразително — прошепнах аз. Говорех съвсем искрено. Този обрат беше… съвсем неочакван. — Сигурен ли си, Хасан?

Той не спираше да ръкопляска.

— Беше страхотно, Амир ага. Ще ми почетеш ли и утре от същото?

— Поразително — повторих аз, леко задъхан.

Чувствах се като човек, който открива заровено съкровище в собствения си заден двор. Докато слизах по хълма, мислите избухваха в главата ми като фойерверки на празника Чаман. Отдавна не си ми чел толкова хубава история, бе казал той. А аз му бях чел много истории.

По някое време усетих, че Хасан пита нещо.

— Какво? — сепнах се аз.

— Какво означава тая дума, „поразително“?

Разсмях се. Прегърнах го с всичка сила и лепнах целувка на бузата му.

— Това пък защо беше? — попита той, изненадан и зачервен.

Блъснах го с рамо приятелски. Усмихнах се.

— Ти си принц, Хасан. Принц си и аз те обичам.

Същата вечер написах първия си разказ. Отне ми трийсет минути. Беше кратка и мрачна история за човек, който намира вълшебна чаша и открива, че ако плаче над нея, сълзите му се превръщат в перли. Но макар цял живот да е бил беден, той е щастлив и рядко пролива сълзи. Затова намира начини да се натъжава, та сълзите да го направят богат. С натрупването на перлите расте и алчността му. В края на разказа човекът седи с нож в ръка върху планина от перли и ридае над чашата, прегръщайки окървавеното тяло на любимата си жена.

Онази вечер се изкачих по стълбището и влязох в пушалнята на баба, стискайки в ръка двете листчета, върху които бях надраскал разказа. Когато влязох, баба и Рахим хан пушеха лули и пиеха бренди.

— Какво има, Амир? — попита баба, изтегнат на канапето с преплетени зад тила ръце. Около лицето му се виеше синкав дим. От суровия му поглед гърлото ми пресъхна. Изкашлях се и казах, че съм написал разказ.

Баба кимна и ми хвърли лека усмивка, в която не долових друго, освен престорен интерес.

— Ами това е много хубаво — каза той.

Нищо повече. Мълчеше и ме гледаше през облака дим.

Навярно съм стоял така по-малко от минута, но и до ден-днешен в живота ми не е имало по-дълга минута. Секундите се влачеха покрай мен, всяка разделена от следващата с цяла вечност. Въздухът стана тежък и влажен, почти плътен. Задушавах се. Баба продължаваше да ме гледа, но не поиска да прочете разказа.

Както винаги на помощ ми се притече Рахим хан. Той протегна ръка и в усмивката му нямаше нищо престорено.

— Може ли да го взема, Амир джан? Много бих искал да го прочета.

Когато говореше с мен, баба почти никога не използваше сърдечното обръщение джан.

Баба сви рамене и се изправи. Изглеждаше облекчен, сякаш Рахим хан беше спасил и него.

— Да, дай го на Рахим. Аз отивам горе да се приготвя.

И с тия думи напусна стаята. Обикновено боготворях баба с едва ли не религиозна страст. Но тогава ми се искаше да му разпоря вените и да източа проклетата кръв от тялото му.

Един час по-късно, докато вечерното небе притъмняваше, двамата потеглиха с колата на баба за някакво празненство. На излизане Рахим хан се спря пред мен и ми подаде разказа заедно с още едно сгънато листче. Усмихна се и ми намигна.

— За теб е. Прочети го по-късно.

Помълча и добави една-единствена дума, която ме насърчи да продължавам с писането, както не са ме вдъхновявали и най-пламенните комплименти на редакторите. Тази думичка беше „браво“.

Когато излязоха, седнах на леглото си и съжалих, че Рахим хан не ми е баща. После си помислих за баба и могъщите му гърди, спомних си колко е хубаво да ме притиска до тях, как сутрин мирише на одеколон „Брут“ и как гъделичка с брада лицето ми. Изведнъж ме налегна толкова непоносима вина, че хукнах към банята и повърнах в мивката.

По-късно същата вечер, сгушен в леглото, аз отново и отново препрочитах бележката на Рахим хан. Тя гласеше:

Окрилен от бележката на Рахим хан, грабнах разказа и изтичах долу в преддверието, където Али и Хасан спяха на сламеник. Това бяха единствените случаи, при които им се позволяваше да спят в къщата — когато баба отсъстваше и Али трябваше да ме наглежда. Разтръсках Хасан и го попитах дали иска да чуе една история.

Той потърка лепнещите си от сън очи и се протегна.

— Сега ли? Кое време е?

— Времето няма значение. Това е специален разказ. Сам го написах — прошепнах аз, като се надявах да не събудя Али. Лицето на Хасан светна.

— Тогава трябва да го чуя — каза той и бързо отметна завивката.

Прочетох му разказа в трапезарията до мраморната камина. Този път не се шегувах и не бягах от думите; това тук беше мое! В много отношения Хасан бе идеален слушател, напълно потопен в повествованието. Лицето му се променяше заедно с промяната на тона в разказа. Когато изчетох последното изречение, той безшумно плесна с ръце.

— Машалла, Амир ага. Браво!

Лицето му грееше.

— Хареса ли ти? — попитах аз, усещайки за втори път вкуса на положителния отзив. А колко сладък бе той!

— Някой ден, ако е рекъл Аллах, ще станеш велик писател — каза Хасан. — И хората по цял свят ще четат твоите разкази.

— Преувеличаваш, Хасан — отвърнах аз и усетих, че го обичам заради тия думи.

— Не. Ще бъдеш велик и знаменит — настоя той. Сетне помълча, сякаш се канеше да добави нещо. Обмисли думите си, изкашля се и плахо изрече: — Но ще ми позволиш ли да попитам нещо за разказа?

— Разбира се.

— Ами… — започна Хасан и млъкна.

— Казвай, Хасан — настоях аз и се усмихнах, макар че внезапно несигурният писател в душата ми взе да се чуди дали наистина иска да чуе каквото има за казване.

— Ами — повтори той… — ако ми разрешиш да попитам, защо онзи човек е убил жена си? Всъщност защо изобщо е трябвало да тъгува, за да пролива сълзи? Не е ли могъл просто да помирише лук?

Бях потресен. Тази подробност — тъй очевидна, че граничеше с глупостта — дори не ми бе хрумнала. Беззвучно размърдах устни. Сякаш съдбата ми бе отредила тази вечер да опозная една от основните цели на писането, иронията, и същевременно да попадна в един от нейните капани — дефектната фабула. И това ми го сочеше не някой друг, а Хасан. Хасан, който не умееше да чете и през целия си живот не бе написал нито една дума. Изведнъж някакъв студен и мрачен глас зашепна в ухото ми: Какво разбира тоя неграмотен хазарин? Той цял живот ще си остане готвач. Как смее да те критикува?

— Ами… — започнах аз.

Но така и не довърших изречението.

Защото ненадейно Афганистан се промени завинаги.