Ловецът на хвърчила

8

През следващата седмица почти не видях Хасан. Събуждах се и заварвах на кухненската маса препечен хляб, чай и варено яйце. Дрехите ми за деня лежаха изгладени и сгънати на плетения стол в преддверието, където обикновено Хасан се занимаваше с гладене. Друг път той ме чакаше, седнал до масата за закуска, преди да почне да глади — така можехме да си поговорим. И често пееше през съскането на ютията стари хазарски песни за ливади с разцъфнали лалета. Сега ме посрещаха само сгънатите дрехи. И закуската, която вече рядко дояждах.

През едно навъсено утро, докато побутвах вареното яйце в чинията си, Али влезе с наръч нацепени дърва. Попитах го къде е Хасан.

— Пак си легна да спи — каза Али и коленичи пред печката. Отвори квадратната вратичка.

— А ще може ли Хасан да играе днес?

За миг Али замръзна с цепеница в ръката. По лицето му се изписа тревога.

— Напоследък той сякаш не иска нищо друго, освен да спи. Върши си работата — имам грижата за това, — но после иска само да се пъхне под завивките. Може ли да те попитам нещо?

— Щом трябва.

— След онова състезание с хвърчилата той се прибра окървавен и ризата му беше скъсана. Попитах го какво е станало, а той рече, че малко се сбил с други момчета заради хвърчилото.

Не казах нищо. Само продължавах да побутвам яйцето в чинията.

— Случило ли му се е нещо, Амир ага? Нещо, което не ми казва?

Свих рамене.

— Откъде да знам?

— Ти би ми казал, нали? Иншалла, би ми казал, ако е имало нещо?

— Казах ти вече, откъде да знам какво му е? — креснах аз. — Може да е болен. Хората непрекъснато боледуват, Али. А сега ще запалиш ли печката, или искаш да умра от студ?

Онази вечер попитах баба дали в петък може да отидем до Джелалабад. Той се клатеше на люлеещия се стол зад бюрото и четеше вестник. Остави го, свали очилата, които толкова мразех — баба изобщо не беше стар, имаше да живее още много години, тогава защо трябваше да слага тия глупави очила?

— Защо не? — каза той. Напоследък баба приемаше всяка моя молба. Нещо повече, само преди две вечери той ме помита дали искам да гледам „Ел Сид“ с Чарлтън Хестън в кино „Ариана“. — Ще поканиш ли и Хасан да дойде в Джелалабад?

Защо трябваше да го глези така?

— Той не се чувства добре — казах аз.

— Тъй ли? — баба престана да се люлее. — Какво му е?

Свих рамене и се отпуснах на дивана до камината.

— Настинал е или нещо такова. Али казва, че непрекъснато спи.

— Напоследък почти не съм го виждал — каза баба. — Значи само това, а? Настинка.

Неволно ме хвана яд на тревожните бръчки по челото му.

— Само настинка. Е, заминаваме ли в петък, баба?

— Да, да — каза той и стана иззад бюрото. — Жалко за Хасан. Мислех, че ще ти бъде по-весело, ако дойде и той.

— Е, и на нас двамата може да ни е весело — отвърнах аз.

Баба се усмихна. Намигна ми.

— Облечи си дебели дрехи.

Трябваше да сме само двамата — така исках да бъде, — но до сряда вечер баба бе успял да покани още двайсетина души. Обади се на братовчед си Хомаюн — беше му втори братовчед — и спомена, че в петък заминава за Джелалабад, а Хомаюн, който бе завършил инженерство във Франция и имаше къща в Джелалабад, отвърна, че с радост щял да ни посрещне, да доведе двете си жени и децата, а впрочем братовчедката Шафика и роднините й били пристигнали от Херат, та сигурно и тя щяла да дойде, а пък тъй като била от седнала в Кабул у братовчеда Надер, трябвало да поканим и неговото семейство, макар че между Хомаюн и Надер имало лека вражда, но поканел ли Надер, нямало как да пренебрегне брат му Фарук, инак можел да се засегне и да не ги покани на сватбата на дъщеря си следващия месец, и…

Напълнихме три микробуса. Аз пътувах с баба, Рахим хан и Хомаюн — баба ме бе приучил от най-ранно детство да наричам всеки възрастен мъж кака, тоест чичо, а всяка възрастна жена — хала, тоест леля. С нас пътуваха и двете съпруги на кака Хомаюн — по-старата, сбръчкана и с брадавици по ръцете, и по-младата, която винаги ухаеше на парфюм и танцуваше със затворени очи; а също и двете близначки на кака Хомаюн. Замаян и със свит стомах, аз седях отзад между седемгодишните близначки, които непрестанно посягаха през скута ми да се удрят. До Джелалабад имаше два часа по планински път, който лъкатушеше край дълбоки пропасти, и усещах как ми призлява на завоите. Всички в микробуса разговаряха гръмогласно, почти крещяха, както е обичайно за афганистанците. Попитах една от близначките — Фазила или Карима, така и не можех да ги различа — дали би ми отстъпила мястото до прозореца, защото в кола ми призлява и трябва да дишам чист въздух. Тя отказа и се изплези. Добре, казах й аз, но не отговарям, ако повърна върху новата й рокля. Миг по-късно вече подавах глава през прозореца. Гледах как осеяният с дупки път ту се издига, ту слиза, виейки опашка по планинския склон, броях минаващите край нас шарени камиони, претъпкани с клечащи мъже. Опитах се да затворя очи, оставяйки вятъра да ме гали по бузите, отворих широко уста да гълтам чистия въздух. Не ми олекна. Някой ме смушка с пръст в ребрата. Беше Фазила или Карима.

— Какво? — попитах аз.

— Тъкмо разправях на всички за турнира — каза баба иззад волана.

Кака Хомаюн и съпругите му ми се усмихваха от средните седалки.

— През онзи ден в небето трябва да имаше поне сто хвърчила — добави баба. — Нали, Амир?

— Сигурно — измънках аз.

— Сто хвърчила, Хомаюн джан, истина ти казвам. И единственото, което все още летеше в края на деня, беше на Амир. Той донесе у дома последното — чудесно синьо хвърчило. Хасан и Амир го гониха заедно.

— Поздравления — каза кака Хомаюн.

Първата му съпруга, онази с брадавиците, плесна с ръце.

— Ох, Амир джан, толкова се гордеем с теб!

По-младата се присъедини към нея. Сетне всички взеха да ръкопляскат, крещяха възхвали, казваха ми колко се гордеят с мен. Само Рахим хан, седнал до баба, мълчеше. Гледаше ме някак странно.

— Моля те, баба, спри — казах аз.

— Какво?

— Лошо ми е — изпъшках аз.

Лицето на Фазила или Карима се изопна.

— Спри, кака! — изписка тя. — Прежълтял е! Не искам да повърне върху новата ми рокля!

Баба сви настрани, но аз не издържах. Няколко минути по-късно седях на една крайпътна скала, докато проветряваха микробуса. Баба пушеше заедно с кака Хомаюн, който утешаваше разплаканата Фазила или Карима — в Джелалабад щял да й купи по-хубава рокля. Затворих очи и извърнах лице срещу слънцето. Зад клепачите ми изникнаха странни форми като ръце, правещи сенки върху стената. Те кръжаха, сливаха се, оформяха един общ образ — кафявите кадифени панталони на Хасан, хвърлени върху купчина стари тухли в пустата уличка.

Бялата двуетажна къща на кака Хомаюн в Джелалабад имаше балкон над просторна градина с висок зид, където растяха ябълки и сливи. Имаше живи плетове, които през лятото градинарят подкастряше във формата на животни, и плувен басейн с изумрудени плочки. Седях с провесени крака на ръба на празния басейн и гледах дъното, покрито с кишав сняг. В другия край на двора хлапетата на кака Хомаюн играеха на криеница. Жените готвеха и аз вече долавях мирис на пържен лук, чувах съскането на тенджера под налягане, музика, смях. Баба, Рахим хан, кака Хомаюн и кака Надер седяха на балкона и пушеха. Кака Хомаюн разправяше, че донесъл прожекционен апарат, за да им покаже диапозитиви от Франция. Десет години, откакто си бе дошъл от Париж, и още се хвалеше с тия глупави снимки.

Не би трябвало да се чувствам зле. С баба най-сетне бяхме приятели. Преди няколко дни отидохме в зоопарка, видяхме лъва Марджан и докато никой не гледаше, замерих мечката с камъче. После отидохме в кебапчийницата срещу Синема Парк и си поръчахме агнешки кебап с току-що изпечен наан. Баба ми разказваше как е пътувал из Индия и Русия, какви хора е срещал — например онази двойка инвалиди без ръце и крака в Бомбай, които били женени четирийсет и седем години и отгледали единайсет деца. Трябваше да се радвам, че съм цял ден с баба и слушам неговите истории. Най-сетне имах онова, за което бях мечтал толкова години. Само че след като го получих, изведнъж се почувствах празен като занемарения басейн, над който клатех крака.

По залез слънце съпругите и дъщерите поднесоха вечеря — ориз, кюфтета и пилешка курма. Вечеряхме по обичая, насядали на възглавници около разстлана на пода покривка, и си вземахме с ръце от общите чинии. Не бях гладен, но все пак седнах да се храня с баба, кака Фарук и двете момчета на кака Хомаюн. Баба, който беше пийнал няколко уискита преди вечеря, още дрънкаше за боя с хвърчила — как съм издържал повече от всички, как съм се прибрал с последното сразено хвърчило. Гръмкият му глас кънтеше из цялата стая. Хората надигаха глави от чиниите и подвикнаха поздравления. Кака Фарук ме потупа по гърба с чистата си ръка. Искаше ми се да забия ножа в окото си.

По-късно, след полунощ, след няколко часа игра на покер между баба и братовчедите му, мъжете налягаха да спят на дюшеци в същата стая, където бяхме вечеряли. Жените се качиха горе. Час по-късно все още бях буден. Мятах се, въртях се от едната страна на другата, а наоколо роднините ми хъркаха, сумтяха и въздишаха насън. Седнах. През прозореца нахлуваше лунен лъч.

— Гледах как изнасилват Хасан — изрекох аз, без да се обръщам конкретно към някого.

Баба се размърда в съня си. Кака Хомаюн изпъшка. Една част от душата ми се надяваше някой да се събуди и да чуе, та да не живея вече с тази страшна лъжа. Но никой не се събуди и в последвалото безмълвие аз проумях новото си проклятие: щеше да ми се размине.

Спомних си съня на Хасан — как плуваме в езерото. Няма чудовище, бе казал той, само вода. Ала грешеше. В езерото имаше чудовище. То бе сграбчило Хасан за глезените и го бе повлякло към мътните дълбини. Това чудовище бях аз.

През онази нощ безсънието стана мой спътник.

Не разговарях с Хасан чак до средата на следващата седмица. Бях изял насила половината от закуската си, а Хасан миеше чиниите. Тъкмо тръгвах по стъпалата към стаята си, когато Хасан ме попита искам ли да се качим на хълма. Казах, че съм уморен. Хасан също изглеждаше уморен — беше отслабнал и под подпухналите му очи имаше тъмни кръгове. Но когато повтори молбата си, аз неохотно склоних.

Изкатерихме се по хълма, а калният сняг жвакаше под ботушите ни. Мълчахме и двамата. Седнахме под нашия нар и аз разбрах, че съм сбъркал. Не биваше да идвам на хълма. Погледнах думите, които бях издълбал върху дънера с кухненския нож на Али — Амир и Хасан, султани на Кабул… Сега не можех да ги понасям.

Той ме помоли да му почета от „Шах-наме“, а аз отвърнах, че съм размислил. Казах, че просто искам да си ида в стаята. Той извърна очи и сви рамене. Слязохме надолу, както бяхме дошли — в мълчание. И за пръв път през живота си зачаках с нетърпение пролетта.

Споменът ми за остатъка от зимата на 1975 г. е доста мъгляв. Бях много щастлив, когато баба си бе у дома. Хранехме се заедно, ходехме на кино, гостувахме на кака Хомаюн или кака Фарук. Понякога идваше Рахим хан и баба ми позволяваше да оставам в кабинета и да пия чай с тях. Дори ме накара да му прочета няколко свои разказа. Беше чудесно и аз дори повярвах, че занапред ще е все така. Баба също вярваше, струва ми се. А не биваше да се залъгваме. Защото поне за няколко месеца след състезанието двамата с баба се потопихме в една сладка илюзия, виждахме се един друг така, както никога преди. Наистина се бяхме самозалъгвали, че една играчка от хартия, лепило и бамбук може някак да сложи мост над бездната помежду ни.

Но когато баба излизаше — а той излизаше често, — аз се затварях в стаята си. Изчитах по една книга на всеки два дни, пишех разкази, учех се да рисувам коне. Сутрин чувах как Хасан шета из кухнята, чувах дрънченето на прибори, съскането на чайника. Изчаквах вратата да хлопне и чак тогава слизах да закуся. Отбелязах на календара първия учебен ден и започнах да отброявам колко остава.

За мое отчаяние Хасан непрестанно се мъчеше да разпали старата дружба. Помня последния път. Бях в стаята си и четях „Айвънхоу“ в съкратен превод на фарси, когато той почука на вратата.

— Какво има?

— Отивам до фурната да купя наан — отвърна Хасан иззад вратата. — Питах се дали… дали не искаш да дойдеш.

— Мисля да почета — казах аз, разтривайки слепоочията си. Напоследък ме хващаше главоболие всеки път, когато Хасан се появеше наблизо.

— Денят е слънчев — каза той.

— Виждам.

— Една разходка ще е приятна.

— Върви тогава.

— Иска ми се да дойдеш и ти — каза Хасан. Нещо глухо се удари във вратата, може би челото му. — Не знам какво съм сгрешил, Амир ага. Бих желал да ми кажеш. Не знам защо вече не играем заедно.

— Нищо не си направил, Хасан. Тръгвай.

— Можеш да ми кажеш. Ще престана.

Зарових лице в скута си и стиснах главата си с колене като в менгеме.

— Ще ти кажа какво искам да направиш — изрекох аз с плътно затворени очи.

— Само кажи!

— Искам да спреш да ми досаждаш — креснах аз. — Искам да се махнеш.

Надявах се той да отвърне на грубостта, да блъсне вратата и да ме наругае — така би ми олекнало малко. Но той не направи нищо подобно, а когато след няколко минути отворих вратата, вече го нямаше. Хвърлих се на леглото, зарових глава под възглавницата и заплаках.

След онзи ден Хасан се движеше из периферията на моя живот. Полагах усилия пътищата ни да се кръстосват колкото е възможно по-рядко, планирах дните си с тази цел. Защото, когато той бе наоколо, кислородът сякаш изтичаше вън от стаята. Гърдите ми се стягаха, не можех да си поема дъх; стоях запъхтян в собствения си малък мехур от безвъздушно пространство. Но дори и да го нямаше, Хасан пак бе до мен. Виждах го в изпраните на ръка и изгладени дрехи върху плетената седалка на стола, в топлите пантофи, оставени пред вратата ми, в разпалената печка, когато слизах за закуска. Накъдето и да погледнех, все се сблъсквах със следи от неговата вярност — тая проклета, непоклатима вярност.

Рано напролет, няколко дни преди новата учебна година, двамата с баба садяхме лалета в градината. Снегът почти се беше стопил и по хълмовете на север вече се зеленееха ивици трева. Беше студено, облачно утро. Клекнал до мен, баба разкопаваше земята и засаждаше луковиците, които му подавах. Тъкмо ми разказваше как повечето хора смятат, че е по-добре лалетата да се садят наесен, но това не било вярно, когато аз изведнъж изтърсих:

— Баба, мислил ли си някога да наемеш нови слуги?

Той пусна луковицата и заби лопатката в земята. Свали градинарските ръкавици. Бях го изненадал.

— Чи? Какво каза?

— Просто се питах, това е.

— Защо да го правя? — рязко изрече баба.

— Е, сигурно няма да го направиш. Само попитах.

Гласът ми заглъхна до шепот. Вече съжалявах, че съм заговорил.

— Заради теб и Хасан ли? Знам, че между вас двамата става нещо, но каквото и да е то, ще трябва сам да се справиш. Без мен. Аз не се бъркам.

— Извинявай, баба.

Той пак си сложи ръкавиците и процеди през зъби:

— Израснах с Али. Баща ми го прие, обичаше го като свой син. Четирийсет години Али ми е като роднина. Цели четирийсет години! И ти си въобразяваш, че просто ще го изхвърля? — Баба се обърна към мен и лицето му беше пламнало като лале. — Никога не съм ти посягал, Амир, но ако още веднъж кажеш това… — Той се загледа настрани и поклати глава. — Срамувам се от теб. А Хасан… Хасан няма да ходи никъде, разбра ли?

Наведох глава и загребах шепа студена пръст. Пуснах я да изтече между пръстите ми.

— Попитах те разбра ли! — изрева той.

Свих се.

— Да, баба.

— Хасан няма да ходи никъде — отсече баба. Издълба нова дупка, удряйки с лопатката по-силно, отколкото трябваше. — Остава тук, при нас, където му е мястото. Това е негов дом и ние сме неговото семейство. Повече да не си ми задал тоя въпрос!

— Няма, баба. Съжалявам.

Останалите лалета засадихме в мълчание.

Когато след седмица тръгнах на училище, малко ми поолекна. Учениците обикаляха из двора с нови тетрадки и подострени моливи, ритаха буци пръст, бъбреха си на групички, чакаха председателите на класовете да надуят свирките. Баба ме докара по черния път до входа. Училището беше стара двуетажна сграда със счупени прозорци и мрачни коридори, из които висяха паяжини, а олющената мазилка разкриваше някогашния жълтеникав цвят на стените. Повечето момчета идваха пеша и черният мустанг на баба предизвикваше завистливи погледи. Би трябвало да сияя от гордост, когато слязох от колата — и някога наистина щеше да е така, — но сега не изпитвах друго, освен неясно притеснение. И усещане за пустота. Баба потегли, без да се сбогува с мен.

Пропуснах обичайното сравнение на белезите от хвърчилата и отидох да се наредя в строя. Звънецът удари и ние тръгнахме в колона по двама към класните стаи. Седнах най-отзад. Докато учителят по фарси ни раздаваше учебниците, аз се молех да имаме повече домашни.

Училището ми даваше оправдание да оставам часове наред в стаята си. И за известно време успя да прогони от мислите ми онова, което се бе случило миналата зима… което бях позволил да се случи. Няколко седмици се вълнувах за гравитацията и инерцията, атомите, клетките и англо-афганистанските войни, вместо да мисля за станалото с Хасан. Но умът ми винаги се завръщаше към мрачната уличка. Към кафявите кадифени панталони на Хасан, захвърлени върху тухлите. Към ситните капчици кръв, оставящи по снега тъмночервени, почти черни петна.

През един ленив, скучен следобед в началото на онова лято аз помолих Хасан да дойде на хълма с мен. Казах, че искам да му прочета новия си разказ. Той простираше пране на двора и аз видях с какво мъчително, трескаво нетърпение си довърши работата.

По пътя нагоре бъбрехме за едно-друго. Хасан питаше как е в училище, какво уча, а аз му разправях за учителите, най-вече за злия учител по математика, който наказваше за говорене в час, като пъхаше метална пръчка между пръстите на виновника и после ги стискаше. Хасан болезнено примижа и каза, че се надява никога да не ми се случи такова нещо. Отвърнах, че засега имам късмет, макар късметът да нямаше нищо общо с това наказание. И аз говорех в час като другите. Но моят баща беше богат и всички го знаеха, затова ми се разминаваше.

Седнахме до ниската гробищна стена в сянката на нара. След месец-два склонът щеше да се покрие с повехнал жълт буренак, но тази година пролетните дъждове бяха траяли по-дълго от обичайното, чак до началото на лятото, и тревата все още се зеленееше, осеяна с диви цветя. Белите къщи с плоски покриви на Уазир Акбар хан искряха на слънцето, а дрехите, закачени да съхнат из задните им дворове, танцуваха като пеперуди под поривите на вятъра.

Бяхме набрали от дървото десетина нара. Разгърнах разказа, който носех, вгледах се в първата страница, после оставих ръкописа. Станах и взех от земята един презрял плод.

— Какво ще направиш, ако те ударя с това? — попитах аз, подхвърляйки нара на длан.

Усмивката на Хасан посърна. Изглеждаше по-възрастен, отколкото го помнех. Не, не по-възрастен, а състарен. Възможно ли беше? Бръчки прорязваха загорялото му лице, сбираха се около очите, покрай устата. Сякаш бях взел нож, за да ги издълбая със собствените си ръце.

— Какво ще направиш? — повторих аз.

Лицето му пребледня. До него скрепените с кламер листове на разказа, който бях обещал да му прочета, пърхаха от вятъра. Замерих го с нара. Плодът избухна върху гърдите му сред пръски яркочервен сок. Викът на Хасан бе изпълнен с изненада и болка.

— Удари ме и ти! — креснах аз.

Хасан гледаше ту мен, ту петното на гърдите си.

— Ставай! Удари ме! — повторих аз.

Той наистина се изправи, но остана да стои неподвижно като зашеметен човек, който само преди миг се е разхождал спокойно по океанския бряг, а сега внезапна вълна го повлича към дълбините.

Ударих го с още един нар, този път по рамото. Сокът оплиска лицето му.

— Удари ме и ти! — изсъсках аз. — Удари ме, проклет да си!

Наистина го исках. Исках да получа наказанието, за което копнеех с надеждата, че най-сетне ще мога да спя нощем. Може би тогава всичко между нас щеше да стане както преди. Но Хасан не помръдна, докато аз го обстрелвах отново и отново.

— Ти си страхливец! — казах аз. — Един проклет страхливец, това си ти!

Не знам колко пъти го ударих. Знам само, че най-сетне спрях, изтощен и задъхан. Хасан беше опръскан с червено като след разстрел. Грохнах на земята, изчерпан, отчаян.

Тогава Хасан взе един нар. Тръгна към мен. Разцепи плода и го смачка върху челото си.

— Ето — изстена дрезгаво той, а червеният сок потече по лицето му като кръв. — Доволен ли си? Олекна ли ти?

Обърна се и тръгна надолу.

Дадох воля на сълзите си, паднах на колене и се залюлях напред-назад.

— Какво да те правя, Хасан? Какво да те правя?

Но когато сълзите пресъхнаха и се повлякох надолу, вече знаех отговора на този въпрос.

Навърших тринайсет през лятото на 1976 г. — предпоследното лято на мир и анонимност за Афганистан. Отношенията между мен и баба пак охладняваха. Мисля, че всичко тръгна от глупавата ми забележка за нови слуги през онзи ден, когато садяхме лалета. Съжалявах за нея — наистина съжалявах, — но мисля, че и да си бях премълчал, краткият ни щастлив период щеше да свърши. Може би не толкова рано, но щеше. Към края на лятото разговорите около масата отстъпиха място на тихото стържене на лъжици и вилици по чиниите, а баба си възвърна навика след вечеря да се оттегля в кабинета. И да затваря вратата. Аз отново прелиствах Хафез и Хаям, гризях си ноктите до кръв и пишех разкази. Трупах ръкописите под леглото си и ги пазех с надеждата някой ден баба пак да ме помоли да му ги прочета.

Девизът на баба за празненствата беше прост: не поканиш ли всички, не е никакво празненство. Помня как три седмици преди рождения си ден огледах списъка на поканените и не можах да се сетя поне за три четвърти от четиристотинте роднини и познати, които щяха да ми връчат подаръци и да ме поздравят, че съм доживял до тринайсет. После осъзнах, че всъщност те не идват заради мен. Рожденият ден беше мой, но знаех много добре кой е звездата на представлението.

Дни наред къщата гъмжеше от наети помощници. Касапинът Салахадин доведе две овце и едно теле, като отказа да вземе пари за животните. Закла ги собственоръчно до тополата на двора. Спомням си как каза: „Кръвта е полезна за дървото“, докато тревата около тополата се обагряше В червено. Непознати хора се катереха по дъбовете с кабели и гирлянди електрически крушки. Други редяха на двора десетки маси и ги застлаха. Вечерта преди голямото празненство приятелят на баба Дел-Мухамад, който имаше ресторантче в Шар-е-нау, дойде у дома с торби подправки.

Също като касапина, Дел-Мухамад — или Дело, както го наричаше баба — отказа да вземе пари. Баба бил сторил безброй добрини на семейството му. Докато Дело мариноваше месото, Рахим хан ми прошепна, че баба му услужил с пари, за да отвори заведението, а сега не искал и да чуе за изплащане на дълга, докато Дело не дойдел да върне парите със собствен мерцедес.

Навярно в много отношения, или поне в онези, по които се оценява едно празненство, моят рожден ден беше грандиозен. Никога не бях виждал къщата тъй претъпкана. Гости с чаши в ръце бъбреха по коридорите, пушеха на стълбището, подпираха се на вратите. Всеки сядаше където намери — по кухненските плотове, в преддверието, дори под стълбището. В задния двор хората се събираха под мигащите между листата сини, червени и зелени крушки, а по лицата им трептеше светлината на керосиновите факли, забити в земята. Баба бе заръчал да построят сцена на балкона над градината и да монтират високоговорители из целия двор. Ахмад Захир свиреше на акордеон и пееше, извисен над танцуващата тълпа.

Трябваше да поздравя лично всеки пристигнал гост — баба се погрижи за това; никой нямаше да разправя на другия ден, че е отгледал невъзпитан син. Целувах стотици бузи, прегръщах съвсем непознати хора, благодарях за подаръците. Лицето ме болеше от усилията да се усмихвам насила.

Стоях с баба в задния двор близо до бара, когато някой каза:

— Честит рожден ден, Амир.

Беше Асеф с родителите си. Баща му Махмуд беше нисък и мършав, със смугла кожа и тясно лице. Майка му Таня беше дребна, нервна жена, която непрестанно се усмихваше и мигаше. Сега Асеф стоеше широко усмихнат между тях, по-висок и от двамата. Прегръщаше ги през раменете. Водеше ги към нас, сякаш идването бе негово решение. Сякаш той бе родителят, а те — негови деца. Усетих как ми призлява. Баба им благодари, че са дошли.

— Сам ти избрах подаръка — каза Асеф.

Лицето на Таня трепна и тя стрелна поглед от Асеф към мен. Усмихна се плахо и примига. Зачудих се дали баба забеляза това.

— Още ли играеш футбол, Асеф джан? — попита баба.

Той открай време искаше да се сприятеля с Асеф.

Асеф се усмихна. От тая невинна усмивка ме побиха тръпки.

— Разбира се.

— Дясно крило, доколкото си спомням, нали?

— Всъщност от тази година вече съм център-нападател — каза Асеф. — Така вкарвам повече голове. Другата седмица имаме среща с отбора на Мекро-Раян. Очертава се хубав мач. Те имат добри играчи.

Баба кимна.

— Знаеш ли, на младини и аз бях център-нападател.

— Бас държа, че ако поискаш, и днес ще можеш — каза Асеф и весело намигна на баба.

Баба също му намигна.

— Баща ти се слави като ненадминат ласкател, но виждам, че е научил и теб.

Той сръчка с лакът бащата на Асеф и едва не събори дребния човечец. Смехът на Махмуд беше също тъй плах, както усмивката на Таня и изведнъж аз се запитах дали донякъде не се боят от сина си. Опитах се да се усмихна, но успях само немощно да повдигна ъгълчетата на устните си — повръщаше ми се, като гледах как баща ми си бъбри дружески с Асеф.

Асеф завъртя очи към мен.

— Уали и Камал също са тук. За нищо на света не биха пропуснали рождения ти ден.

В гласа му се таеше едва сдържан присмех. Кимнах мълчаливо.

— Утре мислим да поиграем волейбол у дома — каза Асеф. — Може да дойдеш и ти. Доведи Хасан, ако искаш.

— Вижда ми се забавно — грейна баба. — Ти как мислиш, Амир?

— Всъщност не си падам много по волейбола — измънках аз.

Видях как светлината в очите на баба угасна и настана неловко мълчание.

— Извинявай, Асеф джан — каза баба и сви рамене.

Жегна ме, че се извинява заради мен.

— Няма нищо — отвърна Асеф. — Но поканата си остава в сила, Амир джан. Както и да е, чух, че обичаш да четеш, затова ти донесох книга. Една от любимите ми. — Той протегна към мен красиво опакован подарък. — Честит рожден ден.

Беше облечен с памучна риза, сини панталони, червена копринена вратовръзка и лъскави черни мокасини. Миришеше на одеколон, а русата му коса бе грижливо сресана назад. На пръв поглед същинско въплъщение на родителските мечти — силно, високо, добре облечено и възпитано момче, надарено с ум и поразителна външност, да не говорим за самообладанието да се шегува с възрастен. Но за мен очите му издаваха всичко. Когато поглеждах в тях, фасадата рухваше, разкривайки скритата лудост.

— Няма ли да го вземеш, Амир? — попита баба.

— А?

— Подаръка — каза раздразнено той. — Асеф джан ти дава подарък.

Взех подаръка от Асеф и наведох очи. Искаше ми се да съм сам в стаята с книгите, далече от тия хора.

— Е? — каза баба.

— Какво?

Баба заговори с онзи тих глас, който използваше, когато го излагах пред хората.

— Няма ли да благодариш на Асеф джан? Той постъпи много любезно.

Искаше ми се да престане да го нарича така. Колко пъти ми казваше „Амир джан“?

— Благодаря — измънках аз.

Майката на Асеф ме изгледа, сякаш искаше да каже нещо, но премълча и аз осъзнах, че и двамата му родители не са изрекли и дума. Преди да изложа още повече себе си и баба — но най-вече за да избягам от Асеф и усмивката му — отстъпих назад и казах:

— Благодаря, че дойдохте.

Проправих си път през навалицата от гости и се измъкнах през желязната порта. През две къщи от нашата имаше голям празен терен. Бях чувал баба да казва на Рахим хан, че някакъв съдия купил мястото и в момента архитектът правел проект. Засега обаче там нямаше нищо освен пръст, камъни и плевели.

Разкъсах опаковката на подаръка и завъртях корицата към лунните лъчи. Книгата се оказа биография на Хитлер. Захвърлих я в буренака.

Опрях гръб в стената на съседите и бавно се свлякох надолу. Дълго седях в тъмното с колене пред гърдите, гледах звездите и чаках празненството да свърши.

— Не трябва ли да забавляваш гостите си? — попита познат глас.

Рахим хан се задаваше покрай стената.

— Забавляват се и без мен. Забрави ли, че баба е там? — казах аз. Ледът в чашата на Рахим хан звънна, докато той сядаше до мен. — Не знаех, че пиеш.

— Излиза, че пия. — Той шеговито ме смушка с лакът. — По само в най-тържествени случаи.

Усмихнах се.

— Благодаря.

Той вдигна чашата към мен и отпи глътка. Запали от пакистанските цигари без филтър, които пушеха двамата с баба.

— Казвал ли съм ти, че веднъж без малко да се оженя?

— Наистина ли?

Усмихнах се леко, като си представих Рахим хан женен. Винаги го бях възприемал като един по-кротък двойник на баба, мой наставник в писането, мой приятел, който никога не забравяше да ми донесе подарък, когато се връщаше от пътуване в чужбина. Но съпруг? Баща?

Той кимна.

— Вярно е. Бях на осемнайсет. Тя се казваше Хомайра. Беше хазарка, дъщеря на съседските слуги. Красива, със светлокестенява коса и големи лешникови очи… а онзи неин смях… и досега го чувам понякога. — Той разклати чашата. — Срещахме се тайно в овощната градина на баща ми, винаги след полунощ, когато всички спяха. Разхождахме се под дърветата и аз я държах за ръка… Смущавам ли те, Амир джан?

— Малко — казах аз.

— Нищо ти няма. — Той отпи още една глътка. — Както и да е, имахме мечти. Да вдигнем пищна сватба и да поканим роднини и приятели от Кабул до Кандахар. Аз да построя голяма бяла къща с плочест двор и широки прозорци. Да засадим овощни дръвчета в градината и всякакви цветя, да имаме морава, където да си играят децата. В петък да се прибираме заедно от джамията и да обядваме в градината под черешите, да пием прохладна вода от кладенеца. После чай със сладкиши, докато гледаме как децата ни играят с братовчедите си…

Той отпи дълга глътка уиски. Закашля се.

— Да беше видял физиономията на баща ми, когато му казах. Майка ми пък направо припадна. Сестрите ми я наплискаха с вода. Вееха й с ветрило и ме гледаха тъй, сякаш съм й прерязал гърлото. Брат ми Джалал дори хукна да вземе ловната пушка, но татко го спря. — Рахим хан се изсмя горчиво. — Бяхме само двамата с Хомайра срещу целия свят. А от мен да го знаеш, Амир джан: в крайна сметка светът винаги побеждава. Просто такъв е животът.

— И какво стана?

— Същия ден баща ми натовари Хомайра и близките й на камион и ги прати в Хазарджат. Повече не я видях.

— Съжалявам — казах аз.

— Е, сигурно е било за добро. — Рахим хан сви рамене. — Тя щеше да страда. Моите близки никога нямаше да я приемат като равна. Не може една жена да ти лъска обувките, а на другия ден да й казваш „сестро“. — Той ме погледна. — Знаеш ли, Амир джан, с мен можеш да споделиш каквото поискаш. И когато поискаш.

— Знам — отвърнах неуверено аз.

Той дълго ме гледа, сякаш чакаше нещо, и в бездънните му черни очи се криеше намек за неизречена тайна помежду ни. За момент бях готов да му призная какво ме мъчи. Щях да му кажа всичко, но какво щеше да си помисли за мен? Щеше да ме намрази — и с право.

— Вземи. — Той ми подаде нещо. — Без малко да забравя. Честит рожден ден.

Беше бележник с кафява кожена подвързия. Плъзнах пръсти по позлатената обшивка на кориците. Помирисах кожата.

— За разказите ти — каза Рахим хан.

Канех се да му благодаря, когато нещо, избухна и огнени пръски озариха небето. Децата крещяха и пискаха при всеки трясък. Хората надаваха възторжени възгласи и ръкопляскаха всеки път, щом поредната ракета се превръщаше в огнен букет. През две-три секунди дворът рязко се озаряваше в червено, зелено, оранжево.

В един от тия кратки проблясъци видях нещо, което никога няма да забравя: Хасан сервира на Асеф и Уали напитки върху сребърен поднос. Светлината изгасва, съскане и пукот, после ново оранжево зарево: ухилен, Асеф потърка гърдите на Хасан с кокалчетата на пръстите си.

Сетне милосърдно се спусна мрак.