Ловецът на хвърчила

15

Три часа след кацането в Пешавар аз седях на протърканата задна седалка в едно задимено такси. Шофьорът — потен дребосък, който ми се представи с името Голам — палеше цигара от цигара, караше рисковано и нехайно и се разминаваше на косъм с насрещните коли, а от устата му се лееше неспирен поток от думи:

— … ужасни работи стават в твоята страна, яр. Афганистанците и пакистанците са като братя, от мен да го знаеш. Мюсюлманите трябва да си помагат…

Престанах да го слушам и само кимах любезно. Помнех Пешавар много добре — през 1981 г. двамата с баба бяхме живели тук няколко месеца. Сега пътувахме на запад по шосето Джамруд, покрай военния квартал и неговите разкошни къщи с високи огради. Градското гъмжило, прелитащо покрай нас, ми приличаше на малко по-оживен и пренаселен вариант на онзи Кабул, който познавах, особено Птичия пазар, където двамата с Хасан си купувахме вишнев сироп и картофи с чътни. Навсякъде гъмжеше от велосипедисти, пешеходци и мотоциклетни рикши, бълващи синкав пушек, и цялото това множество сновеше из лабиринти от тесни улички. Брадати търговци, загърнати с тънки одеяла, продаваха кожени абажури, килими, бродирани шалове и медни съдове върху малки сергии, плътно натъпкани една до друга. Градът кипеше от звуци; виковете на продавачите кънтяха в ушите ми, смесени с гърмяща индийска музика, пърпорене на рикши и звън на звънчета откъм минаващите конски каруци. През отворения страничен прозорец към мен нахлуваха безброй миризми, едни приятни, други не чак толкова, острият аромат на пакора и на нихари, който баба обичаше толкова много, се смесваше с вонята на дизелов пушек, изгнили зеленчуци, боклук и животински изпражнения.

Малко след червените тухлени сгради на Пешаварския университет навлязохме в район, който моят словоохотлив шофьор нарече „Афганистанският квартал“. Видях сладкарници, килимарски дюкяни, закусвални, невръстни продавачи на цигари с мръсни ръце, миниатюрни ресторантчета с карти на Афганистан върху витрините — и сред всичко това се мяркаха невзрачни агенции за социални помощи.

— Много от братята ти живеят тук, яр. Мъчат се да завъртят търговия, но повечето са бедни. — Шофьорът зацъка с език и въздъхна. — Както и да е, вече наближаваме.

Спомних си как видях за последен път Рахим хан през 1981 г. Той бе дошъл да се сбогува през онази нощ, когато аз и баба избягахме от Кабул. Помня как двамата с баба се прегръщаха в коридора и тихо плачеха. Когато пристигнахме в Щатите, баба и Рахим хан продължиха да поддържат връзка. Разговаряха по телефона четири-пет пъти годишно и понякога баба ми подаваше слушалката. За последен път се чух с Рахим хан малко след смъртта на баба. Новината бе стигнала до Кабул и той се обади. Разговаряхме само няколко минути, после връзката се разпадна.

Шофьорът спря пред тясна сграда на оживен ъгъл, където се пресичаха две криви улици. Платих му, взех единствения си куфар и се изкачих до вратата, покрита с изящна дърворезба. Сградата имаше дървени балкони с широко разтворени врати. На някои от тях висеше простряно пране. Изкачих се по скърцащите стъпала до втория етаж и продължих по сумрачен коридор до последната врата отдясно. Отново проверих адреса на листчето в ръката си. Почуках.

Отвори ми съсухрено създание, само кожа и кости, смътно напомнящо Рахим хан.

В университета преподавателят по творческо писане често казваше за клишетата: „Пазете се от тях като от чума.“ После се смееше на собствената си шега. Целият курс се смееше заедно с него, но аз винаги съм смятал, че лошата слава на клишетата е незаслужена. Защото те често бият безпогрешно в целта. Например изразът „слон в стъкларски магазин.“ Нищо не би могло да определи по-точно смущението в първите мигове от срещата ми с Рахим хан.

Седнахме на раздърпан дюшек до стената срещу прозореца, гледащ към шумната улица. Косо падащите слънчеви лъчи хвърляха светъл триъгълник върху афганския килим на пода. До едната стена бяха подпрени два сгъваеми стола, в отсрещния ъгъл имаше малък меден чайник. Налях две чаши чай от него.

— Как ме откри? — попитах аз.

— Не е трудно да откриеш човек в Америка. Купих си карта на САЩ и се обаждах на справочните бюра в градовете на Северна Калифорния — каза той. — Странно и чудесно е да те видя като възрастен мъж.

Усмихнах се и пуснах в чая си три бучки захар. Помнех, че той го пие горчив.

— Баба не успя да ти каже, но съм женен вече от петнайсет години.

Истината беше, че ракът в мозъка на баба го направи разсеян и небрежен.

— Значи си женен? За кого?

— Казва се Сорая Тахери.

Помислих си как сега тя седи у дома и се тревожи за мен. Радвах се, че не е сама.

— Тахери… чия дъщеря е?

Казах му. Очите на Рахим хан засияха.

— О, да, сега си спомням. Генерал Тахери не е ли женен за сестрата на Шариф джан? Как й беше името…

— Джамила джан.

— Балай! — усмихна се той. — Познавах Шариф джан в Кабул, много преди да замине за Америка.

— Той работи в Имиграционните служби от години, занимава се предимно с афганистанци.

— Ееех! — въздъхна Рахим хан. — Със Сорая джан имате ли си дечица?

— Не.

— Ооо!

Той отпи от чая си и не попита повече; Рахим хан беше един от най-деликатните хора, които познавах.

Разказах му надълго и нашироко за баба, за работата му, за битпазара и как в крайна сметка умря щастлив. Разказах му за колежа, за книгите си — вече имах четири издадени романа. Той се усмихна и каза, че никога не се е съмнявал. Споменах, че съм писал разкази в бележника с кожени корици, който ми подари, но той не го помнеше. Разговорът неизбежно се насочи към талибаните.

— Толкова ли е зле, колкото разправят? — попитах аз.

— Не, по-зле. Много по-зле — каза той. — Те не ти позволяват да бъдеш човек. — Посочи над дясното си око назъбен белег, пресичащ накриво рошавата му вежда. — През 1998 г. бях на футболен мач на стадион „Гази“. Мисля, че играеха Кабул срещу Мазари-Шариф, и между другото на играчите не се разрешаваше да носят къси гащета. Сигурно го смятаха за неприлично. — Той се изсмя унило. — Както и да е, Кабул отбеляза гол и човекът до мен се развика от възторг. Изведнъж един брадат младок, който патрулираше по трибуните, сигурно нямаше повече от осемнайсет години, пристъпи към мен и ме удари по челото с приклада на автомата си. Каза: „Направиш ли го пак, ще ти отрежа езика, дърто магаре!“ — Рахим хан разтърка белега със съсухрения си пръст. — Можех да му бъда дядо, а седях там с окървавено лице и се извинявах на кучия син.

Налях му още чай. Рахим хан продължаваше да разказва. Някои от нещата вече ми бяха известни, други не. Каза ми, че както се бяха споразумели с баба, след 1981 г. той заживял в нашата къща — това го знаех. Баба „продаде“ къщата на Рахим хан малко преди да избягаме от Кабул. По онова време той смяташе, че афганистанските събития са само временно прекъсване на нашия начин на живот — дните на празненствата в къщата ни и пикниците в Пагман непременно щяха да се завърнат. Затова остави къщата на Рахим хан, да я пази, докато дойде това време.

Рахим хан ми разказа как, когато Северният съюз завзел Кабул между 1992 и 1996 г., различни фракции претендирали за отделни кабулски квартали.

— Тръгнеше ли човек от Шар-е-нау за Кертех парван да купува килим, рискуваше да го застреля снайперист или да го взриви ракета, ако изобщо успееше да мине през контролните постове. На практика ти трябваше виза, за да минеш от един квартал в друг. Тъй че хората просто се спотайваха по домовете си и се молеха следващата ракета да ги отмине.

Разказа ми и как хората пробивали дупки в стените на домовете си, за да избягнат опасните улици, и се движели през квартала от дупка на дупка. Другаде използвали подземни тунели.

— Защо не замина? — попитах аз.

— Кабул беше мой дом. И все още е. — Той се засмя. — Помниш ли улицата, която водеше от твоята къща към казармата до училището „Истиклял“?

— Да.

Оттам минаваше прекият път за училището. Спомних си онзи ден, когато двамата с Хасан тръгнахме по него и войниците го подиграваха заради майка му. По-късно Хасан се разплака в киното, а аз го прегърнах.

— Когато талибаните дойдоха и изтласкаха Северния съюз от Кабул, аз танцувах на тази улица — продължи Рахим хан. — И повярвай ми, не бях само аз. Празнуваха хората из цялата страна, кварталите Чаман и Дех-Мазанг, приветстваха талибаните по улиците, катереха се по танковете им и се снимаха с тях. Толкова им бяха омръзнали непрестанните битки, ракетите, престрелките, експлозиите, толкова им беше омръзнало да гледат как Гулбудин и неговите отряди стрелят по всичко, което се движи. Съюзът причини на Кабул повече злини, отколкото шоравите. Знаеш ли, че унищожиха сиропиталището на баща ти?

— Защо? — попитах аз. — Защо им е трябвало да унищожават сиропиталището?

Спомних си как седях зад баба в деня, когато откриха сиропиталището. Вятърът събори шапката му от каракул и всички се разсмяха, а после станаха и заръкопляскаха, когато той привърши речта си. А сега не бе останало нищо, освен поредната купчина развалини. Всички пари, които бе похарчил баба, всичките безсънни нощи, които бе прекарал, приведен над чертежите, всичките посещения на строителната площадка, за да се увери, че всяка тухла и всяка греда ще легнат на точното място…

— Не ти трябва да знаеш, Амир джан, какво беше да се ровим из останките от сиропиталището. Навсякъде имаше разкъсани детски тела…

— И когато талибаните дойдоха…

— Бяха герои — каза Рахим хан.

— Най-сетне мир.

— Да, странно нещо е надеждата. Най-сетне мир. Но на каква цена?

Жестока кашлица разтърси изпитото му тяло. Когато се изплю в кърпичката си, тя се обагри в червено. Реших, че е крайно време да престана да се чувствам като слон в стъкларски магазин и да събера малко смелост.

— Как си? — попитах аз. — Как си наистина?

— Всъщност умирам — изхъхри той.

Нов пристъп на кашлица. Още кръв по кърпичката. Рахим хан избърса устата си, попи с ръкав потта по челото си от едното хлътнало слепоочие до другото и бързо се озърна към мен. Когато кимна, разбрах, че е прочел по лицето ми следващия въпрос.

— Скоро — прошепна той.

— Още колко?

Той сви рамене. Пак се закашля.

— Едва ли ще дочакам края на лятото.

— Нека да те взема при мен. Мога да ти намеря добър лекар. Постоянно откриват нови методи за лечение. Появяват се нови лекарства и експериментални терапии, можем да те включим в някоя програма…

Сам знаех, че дрънкам глупости. Но все пак беше по-добре, отколкото да се разплача, което навярно, така или иначе, щеше да се случи.

Той се изсмя глухо, разкривайки липсващите си долни резци. По-уморен смях не бях чувал в живота си.

— Виждам, че Америка е вляла в теб оптимизма си, който я направи велика. Много добре. Ние, афганистанците, сме меланхоличен народ, нали? Често се отдаваме на прекалено самосъжаление. Вдигаме ръце пред загубите и страданията, приемаме ги като част от живота, дори като необходимост. Зендаги мигзара, казваме ние, животът продължава. Но аз не се предавам пред съдбата, просто съм прагматичен. Посетих тук неколцина добри лекари и всички отговориха едно и също. Вярвам им. Такава е волята на Аллах.

— Всичко е в собствените ни ръце — отвърнах аз.

Рахим хан се разсмя.

— Говориш досущ като баща си. Толкова ми липсва. Но такава е волята на Аллах, Амир джан. Наистина. — Той помълча. — Освен това има и друга причина да те повикам тук. Да, исках да те видя, преди да си ида, но исках и още нещо.

— Само кажи.

— Нали знаеш, че след като си заминахте, дълги години живях в къщата на баща ти?

— Да.

— Не бях сам през цялото време. Хасан дойде да живее с мен.

— Хасан — повторих аз.

Кога бях изрекъл за последен път това име? Острите тръни на старата вина отново се впиха в мен, сякаш името на Хасан като по магия ги бе освободило да ме измъчват отново. Изведнъж въздухът в дома на Рахим хан стана твърде горещ и задушен, наситен с уличните миризми.

— Често се канех да ти пиша, да ти разкажа всичко, но не бях сигурен, че искаш да знаеш. Сбърках ли?

Не, подсказа ми истината. Да, прошепна лъжата. Избрах компромиса.

— Не знам.

Той изкашля още една кървава храчка в кърпичката. Когато наведе глава да плюе, видях по главата му язви с жълтеникави корички.

— Повиках те тук, защото имам една молба. Искам да направиш нещо за мен. Но преди това ми се ще да ти разкажа за Хасан. Разбираш ли?

— Да — прошепнах аз.

— Искам да ти разкажа за него. Да ти кажа всичко. Ще ме изслушаш ли?

Кимнах.

Тогава Рахим хан отпи глътка чай. Облегна глава на стената и заговори.