Ловецът на хвърчила

22

Фарид зави по алеята пред една голяма къща в Уазир Акбар хан. Паркира джипа в сянката на върба, разстлала клони над оградата. Намирахме се на някогашната Петнайсета улица, наричана днес Улица на гостите. Поседяхме мълчаливо минута-две, слушайки тихото звънтене на изстиващия двигател. Фарид се размърда и опипа ключовете, висящи от таблото. Усетих, че събира смелост да ми каже нещо.

— Май ще е по-добре да те изчакам в колата — рече накрая той малко виновно. Не смееше да ме погледне. — В края на краищата това си е твоя работа. Аз…

Потупах го по ръката.

— Ти направи много повече, отколкото очаквах. Не държа да дойдеш с мен.

Но никак не ми се искаше да вляза сам. Въпреки всичко, което бях узнал за баба, съжалявах, че сега не е тук.

Баба би нахълтал вътре, би настоял да го отведат при началника и би се изпикал на брадата на всеки, който му се изпречи на пътя. Но сега можех да разчитам единствено на себе си.

Слязох от колата и тръгнах към високата дървена порта. Натиснах звънеца, но не се чу звън — още нямаше ток — и трябваше да думкам с юмрук. След малко отвътре долетяха резки гласове и двама души с автомати застанаха на портата.

Озърнах се към Фарид, който седеше в колата, и беззвучно изрекох: Ей сега ще се върна. Всъщност съвсем не бях сигурен.

Въоръжените мъже ме претърсиха от глава до пети, опипаха краката и слабините ми. Единият каза нещо на пущу и двамата се изкикотиха. Прекрачихме вътре. Поведоха ме през отлично поддържана морава с цветя и храсти покрай зида. В края на двора имаше кладенец със стара ръчна помпа. Спомних си, че и в къщата на кака Хомаюн в Джелалабад имаше такъв. Понякога заедно с близначките Фазила и Карима пускахме вътре камъчета и ги слушахме как цамбурват във водата.

Изкачихме няколко стъпала и влязохме в голяма, оскъдно обзаведена къща. Прекосихме преддверието — на едната стена висеше голям афганистански флаг — и мъжете ме отведоха на горния етаж в стая с две зелени канапета и голям телевизор в отсрещния ъгъл. На стената до него беше заковано молитвено килимче. По-възрастният пазач посочи едното канапе с цевта на автомата си. Седнах. Двамата излязоха.

Кръстосах крака. Разделих ги. Опрях потни длани на коленете си. Дали личеше, че съм нервен? Сплетох пръсти, реших, че така е още по-зле, и кръстосах ръце на гърдите си. Кръвта бучеше в слепоочията ми. Чувствах се безкрайно сам. Мислите прелитаха през главата ми, но изобщо не исках да мисля, защото една трезва частица от мен знаеше, че съм се забъркал в безумна ситуация. Бях на хиляди километри от съпругата си, седях в стая, приличаща на затворническа килия, и чаках човек, който днес пред очите ми уби двама души. Имаше голяма вероятност да оставя Сорая вдовица на трийсет и шест години. Това не си ти, Амир, шепнеше някакъв вътрешен глас. Ти си страхливец. Така си създаден. И това не е толкова зле, защото поне можеш да кажеш с чиста съвест, че никога не си се самозалъгвал. Не и в това отношение. В страха няма нищо лошо, стига да върви ръка за ръка с предпазливостта. Но когато един страхливец забрави какво представлява… Аллах да му е на помощ.

До канапето имаше масичка за кафе. Краката й се кръстосваха като буквата Х, а в пресечната им точка ги крепеше метален пръстен, осеян с бронзови топчета колкото орехи. Вече бях виждал подобна маса. Къде? И изведнъж си спомних — в шумната чайна в Пешавар онази вечер, когато излязох да се разходя. На масата имаше купа с грозде. Откъснах едно зърно и го подхвърлих в устата си. Трябваше да се занимавам с нещо, с каквото и да било, за да заглуша гласа в главата си. Гроздето беше сладко. Лапнах още едно зърно, без да подозирам, че това е последната твърда храна, която хапвам за дълго време напред.

Вратата се отвори и двамата въоръжени мъже отново се появиха. Между тях вървеше високият талибан в бяло, все още с тъмните очила. Приличаше на широкоплещест мистик гуру от нюейдж.

Той седна срещу мен и подпря длани на канапето. Дълго мълча. Просто мълчеше, гледаше ме и барабанеше с едната си ръка по тапицерията, а с другата взе да прехвърля тюркоазените зърна на молитвена броеница. Сега бе с черен елек върху бялата риза, а на китката му имаше златен часовник. Видях на ръкава му петно от засъхнала кръв. Мазохистично отбелязах наум, че не се е преоблякъл след днешната екзекуция.

От време на време той плавно вдигаше ръка и дебелите му пръсти опипваха нещо във въздуха. Бавно се плъзгаха нагоре-надолу, наляво-надясно, сякаш галеха невидим домашен любимец. При тези движения единият му ръкав се повдигна към лакътя и аз видях ситни белези от убождания — бях виждал същите по ръцете на бездомниците, живеещи из крайните квартали на Сан Франциско.

Кожата му беше много по-светла, отколкото на другите двама, почти болнаво бледа, а по челото му под ръба на черния тюрбан лъщяха ситни капчици пот. Дългата до гърдите брада също бе по-светла на цвят.

— Селам алейкум — изрече той.

— Селам.

— Знаеш ли, това вече не ти трябва.

— Моля?

Той завъртя ръка към един от въоръжените мъже и после ме посочи. Пррр. Изведнъж бузите ми пламнаха, а пазачът със смях подметна на длан фалшивата ми брада. Талибанът се усмихна.

— Отдавна не бях виждал толкова сполучлива. Но според мен така е много по-добре. Не смяташ ли? — Той размърда пръсти, свивайки и разтваряйки юмруците си. — Е, хареса ли ти днешното представление?

— Представление ли беше? — попитах аз, като разтривах бузи и се надявах гласът ми да не издава страха, надигнал се в гърдите ми.

— Публичното правосъдие е най-великото представление, братко. Драма. Напрежение. И което е най-хубаво — групово възпитание. — Той щракна с пръсти. — По-младият пазач му поднесе огънче. Талибанът се разсмя. Промърмори нещо неясно. Ръцете му трепереха и той едва не изпусна цигарата. — Но ако искаш истинско представление, трябваше да си с мен в Мазари. През август 1998 година.

— Моля?

— Знаеш ли, оставихме ги на кучетата.

Осъзнах за какво говори.

Той стана и закрачи напред-назад. Отново седна.

— Минавахме от врата на врата, викахме мъжете и момчетата. Разстрелвахме ги на място, пред роднините им. Да гледат. Да помнят кои са, къде им е мястото. — Задъхваше се. — Понякога разбивахме вратите и нахълтвахме в домовете им. И… аз… аз въртях цевта на автомата из стаята и стрелях, стрелях, докато димът ме заслепи. — Той се приведе към мен, сякаш искаше да ми разкрие голяма тайна. — Няма да разбереш истинския смисъл на думата „разкрепостяване“, докато не изпиташ това. Да застанеш сред стая, пълна с мишени, да пуснеш куршумите, свободен от вина и угризения, като знаеш, че си добродетелен, достоен и праведен. — Той целуна броеницата и отметна глава. — Помниш ли, Джавид?

— Да, ага сахиб — отвърна по-младият пазач. — Как бих могъл да забравя?

Бях чел във вестниците за клането на хазарите в Маза-ри-Шариф. То бе станало веднага след като талибаните превзеха града — един от последните, оказали съпротива. Помнех как една сутрин Сорая ми подаде статията с пребледняло лице.

— От врата на врата. Спирахме само за храна и молитва — продължи талибанът. Говореше с лека носталгия, сякаш разказваше на какво прекрасно празненство е присъствал. — Оставяхме телата на улицата и ако близките им се опитваха тайно да ги придърпат в къщите, убивахме и тях. Оставяхме ги да лежат с дни. Оставяхме ги на кучетата. Кучешко месо за кучетата. — Той смачка цигарата. Разтърка очите си с треперещи ръце. — От Америка ли идваш?

— Да.

— Как е напоследък дъртата курва?

Изведнъж ме обзе напън да уринирам. Молех се да отмине.

— Търся едно момче.

— Че кой не търси? — отвърна той.

Мъжете с калашниците се разсмяха. Зъбите им бяха позеленели от насвар.

— Разбрах, че било тук, при теб — казах аз. — Името му е Сухраб.

— Ще те попитам нещо. Какво търсиш при дъртата курва? Защо не си тук, при своите братя мюсюлмани, да служиш на родината?

Не ми хрумна друго, освен да кажа:

— Отдавна напуснах страната.

Имах чувството, че главата ми е нагорещена. Събрах колене, за да стисна мехура си. Талибанът се обърна към другите двама до вратата.

— Това отговор ли е? — попита той.

Те се усмихнаха и отвърнаха в хор:

— Не, ага сахиб.

Талибанът завъртя поглед към мен. Сви рамене.

— Не е отговор, казват. — Той смукна цигарата. — В моите кръгове някои хора смятат, че да изоставиш своя уатан, когато се нуждае от теб, е равносилно на предателство. Мога да те арестувам за измяна, мога дори да те разстрелям. Плаши ли те това?

— Дошъл съм само да взема момчето.

— Плаши ли те?

— Да.

— Така и трябва — рече той.

Облегна се назад. Смачка цигарата.

Помислих си за Сорая. Това ме успокои. Спомних си нейната бенка с форма на полумесец, изящната извивка на шията й, блестящите й очи. Спомних си как двамата танцувахме в кръг под звуците на стара афганска песен, всички гледаха и ръкопляскаха, а светът се превръщаше в неясна вихрушка от цветя, рокли, смокинги и усмихнати лица.

Талибанът говореше нещо.

— Моля?

— Попитах искаш ли да го видиш. Искаш ли да видиш моето момче?

При последните две думи горната му устна се повдигна в злорада усмивка.

— Да.

Единият пазач напусна стаята. Чух скърцане на врата. Чух как пазачът грубо каза нещо на пушу. После стъпки, съпроводени от дрънкане на звънчета. Звукът ми напомни за човека с маймунката, при когото ходехме с Хасан в Шар-е-нау. Плащахме му по една рупия от джобните си пари, за да кара маймунката да танцува. Звънчето на шията й издаваше същия звук.

После вратата се отвори и пазачът влезе. Носеше стар касетофон. След него вървеше момче, облечено с широк сапфирено син пирхан-тумбан.

Приликата беше поразителна. Зашеметяваща. Снимката на Рахим хан изобщо не ме бе подготвила за това.

Момчето имаше бащиното си кръгло лице с щръкнала брадичка, същите извити като раковини уши и същото крехко телосложение. Беше лицето, наподобяващо китайска кукла, което помнех от детството си, лицето, което ме гледаше иззад избелелите карти за игра през зимните дни, лицето зад мрежата против комари, когато през лятото спяхме на покрива. Главата му беше избръсната, очите гримирани, а бузите пламтяха с неестествена червенина. Когато спря насред стаята, звънчетата около глезените му престанаха да звънят.

Погледът му спря върху мен. Задържа се. После момчето извърна очи. Сведе ги към босите си крака.

Единият пазач включи касетофона и из стаята се разнесе пущунска музика. Барабанче, хармоника, дил-роба. Тримата запляскаха с ръце.

— Давай! Машалла! — заподвикваха те.

Сухраб вдигна ръце и бавно се обърна. Застана на пръсти, изящно се завъртя, падна на колене, изправи се и пак се завъртя. Малките му ръце се кършеха в китките, пръстите щракаха, главата му се люшкаше като махало. Краката му потропваха, звънчетата дрънкаха в съвършено съзвучие с ритъма на барабанчето. Беше затворил очи.

— Машалла! — подвикваха тримата. — Шахбас! Браво!

Двамата пазачи подсвиркваха и се смееха. Талибанът в бяло клатеше глава напред-назад в такт с музиката и се усмихваше похотливо.

Сухраб продължи да танцува в кръг със затворени очи, докато музиката спря. Звънчетата дръннаха за последен път, когато той тропна в крак заедно с финалната нота на песента. Сетне застина по средата на танца.

— Биа, биа, момчето ми — повика го талибанът.

Сухраб се приближи до него с наведена глава и застана между разтворените му крака. Талибанът го прегърна.

— Колко ми е талантливо хазарчето, нали? — рече той.

Ръцете му плъзнаха надолу по гърба на момчето, върнаха се нагоре, опипаха го под мишниците. Единият пазач смушка другия с лакът и се изкиска. Талибанът им нареди да ни оставят сами.

— Да, ага сахиб — отвърнаха те и излязоха.

Талибанът завъртя момчето към мен. Прегърна Сухраб през корема и отпусна брада на рамото му. Сухраб бе свел очи, но крадешком се озърташе към мен. Мъжът плъзна ръка по корема му. Нагоре-надолу, бавно, лекичко.

— Всъщност, чудех се — каза талибанът, като ме гледаше с пламнали очи през рамото на Сухраб. — Какво стана със стария Бабалу?

Въпросът ме блъсна като чук между очите. Усетих как кръвта напуска лицето ми. Краката ми изстинаха. Вцепениха се.

Той се разсмя.

— Какво си мислеше? Че като сложиш фалшива брада, няма да те позная? Бас държа, че изобщо не ме познаваш: аз никога не забравям лица. Никога. — Без да откъсва поглед от мен, той плъзна устни по ухото на Сухраб. — Чух, че баща ти умрял. Тц-тц-тц. Винаги съм искал да ми падне в ръцете. Но май ще трябва да се задоволя с калпавия му син.

После той свали тъмните очила и впери кръвясалите си сини очи в моите.

Опитах се да си поема дъх, но не можех. Опитах се да мигна, но не можех. Моментът изглеждаше нереален — не, направо абсурден — и това спря дъха ми, замрази целия свят около мен. Лицето ми пламтеше. Какво казваше старата поговорка за черния гологан? Миналото ми беше същото — не се губеше. Името му изплува от дълбините, а аз не исках да го изрека, сякаш звукът би го призовал от небитието. Но той вече бе тук от плът и кръв, седеше само на два метра от мен след толкова много години. И името му се изплъзна от устните ми.

— Асеф.

— Амир джан.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

Знаех колко нелепо звучи въпросът, но не ми хрумваше нищо друго.

— Аз ли? — Асеф вдигна вежди. — Аз съм в стихията си. Въпросът е какво правиш ти тук.

— Вече ти казах — отвърнах аз.

Гласът ми трепереше. Не исках да трепери, не исках кожата ми да е настръхнала.

— Момчето?

— Да.

— Защо?

— Ще платя за него — казах аз. — Мога да се обадя да ми изпратят пари.

— Пари? — повтори Асеф. Изкиска се. — Чувал ли си за Рокингам? Късче от рая в Западна Австралия. Би трябвало да го видиш. Безкрайни километри плаж. Зелена вода, синьо небе. Нашите живеят там, във вила на плажа. Зад вилата има игрище за голф и малко езеро. Баща ми играе голф всеки ден. Майка ми предпочита тениса — баща ми казва, че имала жесток бекхенд. Притежават афгански ресторант и два бижутерски магазина; бизнесът им върви великолепно. — Той откъсна зърно грозде. Нежно го пъхна в устата на Сухраб. — Тъй че ако ми трябват пари, ще поискам от тях да изпратят. — Целуна Сухраб по шията. Момчето леко трепна и пак затвори очи. — Освен това не се бих с шоравите за пари. И към талибаните не се присъединих за пари. Искаш ли да знаеш защо го направих?

Устните ми бяха пресъхнали. Облизах ги и открих, че и езикът ми е пресъхнал.

— Жаден ли си? — подсмихна се Асеф.

— Не.

— Мисля, че си жаден.

— Добре ми е — казах аз.

Истината бе, че стаята изведнъж ми се стори прекалено гореща — бликналата от порите пот гъделичкаше кожата ми. Реално ли бе всичко това? Наистина ли седях срещу Асеф?

— Както искаш — рече той. — Докъде бях стигнал? А, да, как се присъединих към талибаните. Може би помниш, че не бях от най-набожните. Но един ден получих просветление. В затвора. Искаш ли да чуеш?

Не отговорих.

— Добре, ще ти разкажа — продължи той. — След като Бабрак Кармал взе властта през 1980 година, известно време лежах в затвора „Поле-чархи“. Попаднах там една нощ, когато група войници парчами нахълтаха в нашата къща и под дулата на автоматите наредиха на мен и баща ми да ги последваме. Мръсниците дори не обясниха защо и не отговориха на въпросите на майка ми. Не че беше голяма тайна: всички знаеха, че комунистите са отрепки. Произлизаха от бедни, никому неизвестни семейства. Същите псета, на които не бих позволил дори да ми лижат обувките, преди да дойдат шоравите, сега ме командваха с оръжие в ръка. Пъчеха се с парчами значки на реверите, дрънкаха глупости за падането на буржоазията и се правеха на началници. Навсякъде едно и също: прибират богатите и ги хвърлят в затвора за назидание на другарите. — Асеф помълча, след това продължи: — Както и да е, натъпкаха ни по шестима в килии с размерите на хладилник. Всяка нощ комендантът — беше наполовина хазарин, наполовина узбек и вонеше като умряло магаре — нареждаше да измъкнат някого от килията и го биеше, докато тлъстото му лице плувнеше в пот. После палеше цигара, пукаше със ставите на пръстите си и излизаше. На следващата нощ избираше някой друг. Една нощ избра мен. По-лош момент не можеше да се случи. От три дни пикаех кръв. Имах камъни в бъбреците. Ако не ти се е случвало, повярвай ми, по-страшна болка не можеш да си въобразиш. Но какво можех да направя? Измъкнаха ме и онзи почна да ме рита. Имаше високи ботуши със стоманени върхове, обуваше ги всяка вечер за забавлението, и ме подхвана с тях. Аз пищях ли, пищях, а той продължаваше да рита, после изведнъж заби крак в левия ми бъбрек и камъкът мина. Хей така! О, какво облекчение! — Асеф се разсмя. — И извиках: „Аллах да ни е на помощ“, а онзи ме зарита още по-силно и аз се разсмях. Той побесня, но колкото по-жестоко ме риташе, толкова по-силно се смеех. Продължавах да се смея, когато ме хвърлиха в килията. Не можех да спра, защото внезапно разбрах, че това е било послание от Аллах. Той беше на моя страна. Искаше да живея за някаква цел… Знаеш ли, няколко години по-късно се сблъсках на бойното поле със същия комендант — незнайни са пътищата на Аллах. Намерих го в един окоп край Меймене да лежи окървавен, с шрапнел в гърдите. Още носеше онези ботуши. Попитах го дали ме помни. „Не“, рече той. Казах му каквото казах и на теб преди малко — че никога не забравям лица. После го прострелях в топките. От тогава изпълнявам своята мисия.

— Що за мисия е това? — чух аз собствения си глас. — Да убиваш прелюбодейците с камъни? Да изнасилваш деца? Да бичуваш жени, задето носят високи токчета? Да избиваш хазари? Всичко това в името на исляма?

Думите излетяха от устата ми ненадейно, преди да успея да ги удържа. Искаше ми се да ги върна. Да ги преглътна. Но вече бяха изречени. Бях прекосил чертата и нищожната ми надежда да се измъкна жив отлетя заедно с тях.

За миг по лицето на Асеф се изписа изненада, после изчезна.

— Виждам, че срещата ни все пак може да се окаже приятна — злобно се изсмя той. — Но има неща, които предатели като теб просто не разбират.

— Например?

Веждата на Асеф трепна.

— Например гордостта от своя народ и език, от своите обичаи. Афганистан е като красива къща, препълнена с боклук, който някой трябва да изрине.

— Затова ли обикаляше от врата на врата в Мазари? Да изринеш боклука?

— Именно.

— На запад имат израз за това — казах аз. — Наричат го етническо прочистване.

— Тъй ли? — Лицето на Асеф грейна. — Етническо прочистване. Харесва ми. Приятно звучи.

— Искам само момчето.

— Етническо прочистване — промърмори с наслада Асеф.

— Искам момчето — повторих аз.

Сухраб стрелна поглед към мен. Имаше очи на жертвено агне. Дори бяха гримирани — спомних си как на Ид-е-курбан моллата почерняше очите на овцата и й даваше бучка захар, преди да й пререже гърлото. Стори ми се, че виждам в очите на Сухраб мълчалива молба.

— Кажи ми, защо? — попита Асеф.

Стисна със зъби ухото на Сухраб. Пусна го. По челото му се стичаха капки пот.

— Това си е моя работа.

— Какво ще правиш с него? — Асеф се усмихна лукаво. — Или… какво ще му направиш?

— Това е отвратително — казах аз.

— Откъде знаеш? Опитвал ли си?

— Искам да го отведа на по-добро място.

— Кажи ми защо.

— Това си е моя работа — повторих аз.

Не знаех откъде черпя смелостта да бъда толкова рязък. Може би защото усещах, че, така или иначе, ще умра.

— Чудя се — каза Асеф. — Чудя се защо си бил толкова път, Амир, толкова път заради един хазарин. Защо си тук? Каква е истинската ти цел?

— Имам си причини.

— Много добре.

Асеф се ухили. Бутна Сухраб назад, към масата. Момчето се блъсна в нея, събори я и гроздето се разпиля. После падна по очи и гроздовите зърна обагриха ризата му в тъмночервено. Сега пръстенът от бронзови топчета върху кръстосаните крака на масата сочеше към тавана.

— Вземи го тогава — каза Асеф.

Помогнах на Сухраб да се изправи и изтръсках смачканите зърна, полепнали по панталона му като раковини по кей.

— Хайде, вземи го — повтори Асеф и посочи вратата.

Хванах ръката на Сухраб. Беше малка, суха и мазолеста. Пръстите му помръднаха, сплетоха се с моите. Отново видях Сухраб от снимката — как прегръщаше крака на баща си и опираше глава на бедрото му. Двамата се усмихваха. Докато пресичахме стаята, звънчетата тихо дрънчаха.

Стигнахме до вратата.

— Разбира се — подхвърли Асеф зад мен, — не съм казал, че можеш да го вземеш безплатно.

Обърнах се.

— Какво искаш?

— Трябва да го заслужиш.

— Какво искаш?

— Двамата с теб имаме недовършена работа — каза Асеф. — Помниш, нали?

Излишно беше да пита. Никога нямаше да забравя деня, когато Дауд хан свали краля. През целия си живот като възрастен, щом чуех името на Дауд хан, неизменно виждах Хасан да се цели с прашката в лицето на Асеф, чувах Хасан да казва, че ще трябва да му сменят прякора от Асеф Гошкор на Асеф Едноокия. Помня колко завиждах на храбростта на Хасан. Тогава Асеф отстъпи със заканата, че някой ден ще види сметката и на двама ни. Беше изпълнил заканата си към Хасан. Сега идваше мой ред.

— Добре — рекох аз, защото не знаех какво друго да кажа.

Нямаше да се моля; това само би му доставило още по-голямо удоволствие.

Асеф отново повика пазачите.

— Искам да ме изслушате — каза той. — След малко ще затворя вратата. После двамата с него ще довършим един стар спор. Каквото и да чуете, не влизайте! Чухте ли ме? Не влизайте!

Пазачите кимнаха. Погледнаха Асеф, после мен.

— Да, ага сахиб.

— Когато всичко свърши, само един от нас ще излезе жив — продължи Асеф. — Ако е той, значи си е заслужил свободата и ще го пуснете да си върви, разбрахте ли?

По-възрастният пазач пристъпи от крак на крак.

— Но, ага сахиб…

— Ако е той, пуснете го да си върви! — изкрещя Асеф.

Двамата трепнаха уплашено и кимнаха. Обърнаха се.

Единият посегна към Сухраб.

— Остави го — каза Асеф. Ухили се. — Нека гледа. Уроците са полезни за малките момчета.

Пазачите излязоха. Асеф остави молитвената броеница.

Бръкна във вътрешния джоб на черния си елек. Онова, което измъкна отвътре, не ме изненада ни-най малко — бокс от стомана и бронз.

Косата му е намазана с гел, а над дебелите му устни се чернеят мустачки като на Кларк Гейбъл. Гелът е попил през зелената хирургическа шапка и е оставил тъмно петно с формата на Африка. Само това помня за него. Това и златната верижка с името на Аллах върху мургавата му шия. Той ме гледа от горе на долу и бързо говори на непознат за мен език, може би урду. Не мога да откъсна очи от адамовата му ябълка, която подскача нагоре-надолу. Иска ми се да го попитам на колко години е — изглежда твърде млад, като артист от някаква чуждестранна сапунена опера — но успявам да измънкам само едно: Мисля, че се бих мъжки. Мисля, че се бих мъжки.

Не знам дали се бих мъжки. Едва ли. Как бих могъл? За пръв път се биех с някого. През целия си живот дори не бях замахвал с юмрук.

Спомените ми за боя с Асеф са откъслечни, но удивително ярки. Помня как той пусна музиката, преди да надене бокса. По някое време молитвеното килимче се откачи от стената и падна на главата ми; прахът ме накара да кихна. Помня как Асеф натискаше грозде върху лицето ми, оголените му зъби лъщяха от слюнка, а кръвясалите му очи се въртяха безумно. В един момент тюрбанът му падна и по раменете му се разпиляха дълги кичури руса коса.

И краят, разбира се. Още го виждам съвършено ясно. Винаги ще го виждам.

Най-често си спомням как бронзовият бокс проблясваше в лъчите на следобедното слънце; колко студен беше при първите няколко удара и колко бързо се затопли от моята кръв. Как отхвръквам към стената и в гърба ми се впива гвоздей, на който може би някога е висяла картина. Писъците на Сухраб. Барабанче, хармоника, дил-роба. Боксът троши челюстта ми. Задавям се със собствените си зъби, преглъщам ги, мисля за безкрайните часове, през които съм ги четкал и чистил с конец. Пак отхвръквам към стената. Лежа на пода, кръв от сцепената ми горна устна зацапва кафявия килим, остра болка раздира корема ми и се питам кога ще мога отново да си поема дъх. Строшените ми ребра изпукват досущ като клоните, които двамата с Хасан откършвахме от дърветата, за да се дуелираме като Синдбад от старите филми. Сухраб пищи. Бузата ми се удря в ъгъла на телевизора. Нов пукот, този път под лявото ми око. Музика. Сухраб пищи. Яки пръсти ме сграбчват за косата, отмятат главата ми назад, виждам блясъка на стомана. Удар. Нов пукот — този път е носът ми. Стискам зъби от болка и забелязвам, че на места се разминават. Ритници. Сухраб пищи.

Не знам точно кога, но по някое време почнах да се смея. Беше болезнено, боляха ме челюстите, ребрата, гърлото. Но аз продължавах да се смея. А колкото по-силно се смеех, толкова по-жестоки ставаха ритниците и юмруците.

— КОЕ Е ТОЛКОВА СМЕШНО? — ревеше Асеф след всеки удар. Пръски слюнка падаха в очите ми. Сухраб пищеше. — КОЕ Е ТОЛКОВА СМЕШНО? — изкрещя пак Асеф.

Още едно ребро се строши, този път долу вляво. Смешното беше, че за пръв път след зимата на 1975 г. се чувствах умиротворен. Смеех се, защото виждах, че в някакво скрито кътче на душата си дори съм очаквал това. Спомнях си онзи ден на хълма, когато замерях Хасан с плодове и се опитвах да го предизвикам. А той просто стоеше и червеният сок попиваше в ризата му като кръв. После взе нара от ръката ми и го смачка върху челото си. Доволен ли си сега? — изстена той. — Олекна ли ти? Не бях доволен и изобщо не ми олекна. Но сега се почувствах щастлив. Тялото ми беше смазано — едва по-късно щях да разбера колко жестоко, — но се чувствах изцелен. Най-сетне изцелен. И се смеех.

После краят. Ще го помня до гроб.

Лежах на пода и се смеех. Асеф ме беше възседнал с безумно изкривено лице и сплъстената му коса се люшкаше на сантиметри от очите ми. Свободната му ръка стискаше гърлото ми. Другата, ръката с бокса, беше над рамото му. Той отметна юмрук още назад за поредния удар.

И тогава се раздаде тъничък глас:

— Бас.

Озърнахме се и двамата.

— Моля те, стига.

Спомних си какво бе казал директорът на сиропиталището, когато ни отвори вратата. Как му беше името? Заман? Никога не се разделя с нея. Където и да отиде, винаги я затъква под пояса си.

— Стига.

Две вадички черен грим, смесен със сълзи, се стичаха по бузите му и зацапваха ружа. Долната му устна трепереше. От носа му течаха сополи.

— Бас — изстена той.

Ръката му беше вдигната високо и опъваше ластика на прашката. В чашката имаше нещо жълто и лъскаво. Примигах, за да изчистя кръвта от очите си, и видях, че е бронзово топче от пръстена на масата. Сухраб се целеше с прашката в лицето на Асеф.

— Стига, ага. Моля те — изрече той с дрезгав, треперещ глас. — Не го мъчи повече.

Устните на Асеф помръднаха беззвучно. Той понечи да каже нещо, удържа се и накрая попита:

— Какво си мислиш, че правиш?

— Моля те, спри.

Нови сълзи бликнаха от зелените очи на Сухраб и се смесиха с грима.

— Остави я, хазарче — изсъска Асеф. — Остави я, инак това, дето му причиних, ще е като кротко подръпване на ухо в сравнение с онова, което те чака.

Сълзите бликнаха още по-силно. Сухраб поклати глава.

— Моля те, ага. Спри.

— Остави я.

— Не го мъчи повече.

— Остави я.

— Моля те.

— ОСТАВИ Я!

— Бас.

— ОСТАВИ Я!

Асеф пусна гърлото ми. Хвърли се към Сухраб.

Прашката издаде звънко свистене, когато Сухраб пусна ластика. После Асеф изпищя. Вдигна ръка към мястото, където само преди миг беше лявото му око. Между пръстите му се процеждаше кръв. Кръв и още нещо, лепкаво и белезникаво. Нарича се стъкловидно тяло, помислих аз съвършено ясно. Чел съм го някъде. Стъкловидно тяло.

Асеф рухна на килима. Затъркаля се с писъци насам-натам, продължавайки да притиска с длан кървавата очна кухина.

— Да вървим! — каза Сухраб.

Хвана ме за ръка. Помогна ми да се изправя. Всяка клетка в смазаното ми тяло крещеше от болка. Зад нас Асеф продължаваше да пищи:

— МАХНЕТЕ ГО! ИЗВАДЕТЕ ГО!

Залитайки, отворих вратата. Когато пазачите ме видяха, очите им се разшириха и аз неволно се запитах как ли изглеждам. Коремът ме болеше при всяко вдишване. Единият пазач каза нещо на пущу, после двамата се втурнаха покрай нас към стаята, където Асеф продължаваше да пищи:

— ИЗВАДЕТЕ ГО!

— Биа — дръпна ме за ръката Сухраб. — Да вървим!

Запрепъвах се по коридора, стискайки ръчичката на Сухраб. Хвърлих последен поглед през рамо. Пазачите се бяха привели над Асеф и правеха нещо с лицето му. После разбрах: бронзовото топче беше заседнало в празната очна кухина.

Целият свят се люлееше нагоре-надолу, наляво-надясно, аз куцах по стъпалата, подпрян на Сухраб. Отгоре като вой на ранен звяр долитаха писъците на Асеф. Измъкнахме се навън, на светло и видях Фарид да тича към нас.

— Бисмиллах! Бисмиллах! — възкликна той с разширени очи, като ме видя.

Метна ръката ми през рамото си и ме повдигна. Отнесе ме на бегом до джипа. Мисля, че крещях. Чувах как сандалите му шляпат по паважа. Всяко вдишване беше болка. После видях над себе си тавана на джипа. Лежах на задната седалка, върху прокъсаната бежова тапицерия, и чувах тихото писукане на сигнала за отворена врата. Тичащи стъпки край колата. Фарид и Сухраб забързано си казаха нещо. Вратите се затръшнаха, двигателят изрева. Джипът се стрелна напред и аз усетих една малка ръка върху челото си. Чух гласове на улицата, чух викове и видях как зад стъклото прелитат дървета. Сухраб хълцаше. Фарид продължаваше да повтаря:

— Бисмиллах! Бисмиллах!

Мисля, че тогава загубих съзнание.