Ловецът на хвърчила

13

Когато на следващата вечер пристигнахме в дома на Тахери за лафз, тържественото „даване на дума“, се наложи да паркирам до отсрещния тротоар. Алеята пред къщата вече беше претъпкана с автомобили. Бях облечен с тъмносин костюм, който купих предния ден, след като прибрах баба. Поправих вратовръзката си пред огледалцето.

— Ловиш око — каза баба.

— Благодаря, баба. Ти добре ли си? Ще издържиш ли?

— Да издържа? Та това е най-щастливият ден в живота ми, Амир — каза той и се усмихна измъчено.

Иззад вратата дочувах разговори и тиха афганска музика — стори ми се класически газал в изпълнение на Устад Сараханг. Натиснах звънеца. Между завеските на прозорчето в коридора надникна нечие лице. Чух женски глас:

— Дойдоха!

Приказките замлъкнаха. Някой изключи музиката. Ханъм Тахери отвори вратата.

— Селам алейкум — поздрави тя с лъчезарна усмивка.

Забелязах, че си е накъдрила косата и е облякла елегантна черна рокля до глезените. Когато прекрачих в антрето, очите й се навлажниха.

— Още не си влязъл, а аз вече плача, Амир джан.

Целунах й ръка, както ми бе заръчал баба предната вечер.

Тя ни поведе по ярко осветения коридор към всекидневната. По дъбовата ламперия на стените висяха снимки на хората, които щяха да станат моето ново семейство: младата ханъм Тахери с топирана прическа и генералът на фона на Ниагарския водопад; ханъм Тахери, генералът в сако с тесни ревери, с тясна вратовръзка и буйна черна коса; Сорая, застанала пред дървено влакче на ужасите, размахва ръка и се усмихва, а слънцето блести по сребристите шини на зъбите й. Снимка на генерала с великолепна парадна униформа, протягащ ръка на йорданския крал Хюсеин. Портрет на Захир шах.

Всекидневната беше претъпкана с около двайсетина гости, настанени на столове покрай стените. Когато влезе баба, всички станаха. Обиколихме стаята — първо баба с бавна крачка, след него аз — да поздравим гостите и да се ръкуваме. Генералът, все още със сивия си костюм, и баба се прегърнаха и се потупаха лекичко по гърбовете. Поздравиха се тихо и почтително.

Генералът ме хвана с две ръце за раменете и се усмихна многозначително, сякаш искаше да каже: „Ето, това е правилният начин — афганският начин — да го направиш, бачеам.“ Целунахме се трикратно по бузите.

Двамата с баба седнахме един до друг в препълнената стая срещу генерала и неговата съпруга. Баба дишаше на пресекулки и непрестанно бършеше с кърпичка потта от челото си. Забеляза, че го гледам, и се усмихна с усилие.

— Нищо ми няма — прошепна беззвучно той.

В съответствие с традицията Сорая не присъстваше.

Последваха няколко минути на общи приказки и небрежни разговори, докато накрая генералът се изкашля. В стаята се възцари тишина и всички почтително сведоха погледи. Генералът кимна към баба.

Баба също се изкашля. Когато заговори, не можеше да произнесе цяло изречение, без да си поеме дъх по средата.

— Генерал сахиб, ханъм Джамила джан… с дълбоко почитание аз и моят син… дойдохме днес във вашия дом. Вие сте… почтени хора… от достойни и уважавани семейства… потомци на славни родове. Дойдох единствено с най-дълбок ихтирам… и огромно почитание към вас, вашата фамилия и паметта… на прадедите ви. — Той млъкна. Пое си дъх. Избърса потта от челото си. — Амир джан е моят единствен син… единственото ми дете, и беше добър син. Дано да се окаже… достоен за вас. Моля ви да окажете чест на Амир джан и мен… и да приемете моя син в семейството си.

Генералът кимна любезно.

— За нас е радост да приемем в семейството си сина на човек като теб — каза той. — Твоята слава се носи навсякъде. Аз бях твой смирен почитател в Кабул, такъв си оставам и до днес. За нас е радост семействата ни да се обединят. Колкото до теб, Амир джан, приветствам те в своя дом като син, като съпруг на моята дъщеря. Твоята болка ще е наша болка, твоята радост — наша радост. Надявам се да приемеш своята леля Джамила и мен като втори родители, и се моля двамата с прекрасната ни Сорая джан да бъдете щастливи. Имате нашата благословия.

Всички изръкопляскаха и главите като по сигнал се обърнаха към коридора. Настана мигът, който чаках.

Сорая се появи в края на коридора. Облечена в изумителна виненочервена афганска носия с дълги ръкави и златни шевици. Ръката на баба напипа моята и я стисна. Ханъм Тахери отново се разрида. Сорая бавно тръгна към нас, следвана от приятелките си.

Тя целуна ръка на баща ми. Най-сетне седна до мен с приведени очи.

Ръкоплясканията се засилиха.

Според традицията семейството на Сорая щеше да организира годежното тържество, така наречената церемония ширини-хори, тоест ядене на сладки. После трябваше да последват няколко месеца годежен период. А сетне сватба, която трябваше да се плати от баба.

Единодушно се споразумяхме да прескочим ширини-хори. Всички знаеха причината, тъй че нямаше смисъл да я изричаме: на баба не му оставаха много месеци живот.

Докато вървеше подготовката за сватбата, ние със Сорая никога не излизахме без придружител — смяташе се за неприлично, тъй като още не бяхме женени, дори не бяхме минали ширини-хори. Трябваше да се задоволя с гостуване на вечеря у семейство Тахери. На масата сядах срещу Сорая. Представях си какво би било да усещам главата й върху гърдите си, да вдъхвам аромата на косата й. Да я целувам. Да я любя.

За сватбената церемония, наречена авруси, баба похарчи трийсет и пет хиляди долара, почти всичките си спестявания. Нае голяма афганистанска банкетна зала във Фримонт — собственикът го познаваше от Кабул и му направи голяма отстъпка. Баба плати еднаквите ни сватбени халки и диамантения пръстен, който избрах. Пак той ми купи смокинга и традиционния зелен костюм за ника — клетвената церемония.

Въпреки трескавите усилия, хвърлени в подготовката на сватбената вечер — за щастие, предимно от ханъм Тахери и нейните приятелки, — помня само броени мигове от тържеството.

Спомням си нашата ника. Седяхме около масата, ние със Сорая бяхме облечени в зелено — цветът на исляма, но също тъй цвят на пролетта и новото начало. Аз бях с костюм, а Сорая (единствената жена на масата) — с було и рокля с дълги ръкави. Баба, генерал Тахери (този път със смокинг) и няколко чичовци на Сорая също присъстваха на трапезата. Ние със Сорая почтително бяхме навели глави, само от време на време си хвърляхме крадешком по някой поглед. Моллата разпита свидетелите и прочете стихове от Корана. Дадохме обет. Подписахме документите. Вуйчото на Сорая от Вирджиния Шариф джан — дребен мъж с птиче лице — стана и се изкашля. Сорая ми беше казала, че живее Щатите повече от двайсет години. Работеше в Имиграционните служби и имаше съпруга американка. Освен това беше поет. Прочете дълго стихотворение, посветено на Сорая и написано върху лист хотелска хартия за писма.

— Браво, Шариф джан! — възкликнаха всички, когато поемата свърши.

Помня как вървяхме към подиума, хванати за ръце — аз вече със смокинг, Сорая в бяло пари с воал. Баба куцаше до мен, генералът и съпругата му вървяха до дъщеря си, следвани от дълга колона чичовци, лели и братовчеди, ние крачехме през залата, разделяйки морето от ръкопляскащи гости, и примигвахме от светкавиците на фотоапаратите. Докато напредвахме, един от братовчедите на Сорая, син на Шариф джан, държеше Корана над главите ни. От високоговорителите гърмеше сватбената песен „Ахеста боро“, същата, която пееше руският войник на контролния пункт в Махипар през онази нощ, когато напуснахме Кабул.

Помня, че седях на дивана, сложен върху подиума като трон, и държах ръката на Сорая, а отдолу ни гледаха около триста лица. Дойде ред на ритуала Айена машаф, при който ни дадоха огледало и метнаха воал над главите ни, за да видим отраженията си насаме. Гледайки в това огледало усмихнатото лице на Сорая, аз използвах временното ни усамотение под воала и за пръв път й прошепнах, че я обичам. Бузите й пламнаха като боядисани с къна.

Виждам в спомените си пъстри блюда с чопан кебап, шолех-гощи и ориз с диви портокали. Виждам усмихнатия баба да седи на дивана между нас. Спомням си как облени в пот мъже танцуваха в кръг традиционния атан, как подскачаха, въртяха се все по-бързо в трескавото темпо на барабана, докато накрая почти всички рухнаха от изтощение. Спомням си как съжалявах, че Рахим хан не е с нас.

Спомням си още как се питах дали и Хасан се е оженил. И ако да, то чие лице е видял в огледалото под воала? Чии боядисани с къна ръце е държал?

Около два след полунощ празненството се прехвърли от банкетната зала в апартамента на баба. Отново се лееше чай и музиката гърмеше, докато съседите не повикаха полиция. По-късно тази нощ, когато до изгрева оставаше по-малко от час и гостите най-сетне си отидоха, аз и Сорая легнахме заедно за пръв път. Целият ми живот бе минал сред мъже. През онази нощ открих женската нежност.

Именно Сорая предложи да дойде да живее при мен и баба.

— Мислех, че искаш да имаме свой дом — казах аз.

— Не и докато кака джан е толкова болен — възрази тя.

Очите й говореха ясно: не е сега моментът да заживеем отделно. Целунах я.

— Благодаря ти.

Сорая се отдаде на грижи за баща ми. Приготвяше му чай и препечена филийка сутрин, переше го, четеше му международните новини от вестника всеки следобед. Готвеше любимото му ястие, картофена шорва, макар че той едва хапваше по две-три лъжици, и всеки ден го извеждаше на кратка разходка из квартала. А когато болестта го прикова на легло, тя редовно го обръщаше от едната страна на другата, за да не се обездвижи.

Един ден аз се прибрах от аптеката с морфиновите хапчета на баба. Докато затварях вратата, зърнах как Сорая бързо пъхва нещо под завивката на баба.

— Хей, видях ви! — възкликнах аз. — Какво правите?

— Нищо — отвърна Сорая с усмивка.

— Лъжкиня. — Вдигнах завивката. — Какво е това?

Въпросът беше излишен, защото разбрах веднага щом извадих бележника с кожена подвързия. Плъзнах пръсти по златната обшивка на корицата. Спомних си фойерверките през онази нощ, когато Рахим хан ми го подари, нощта на тринайсетия ми рожден ден. Отново видях как съскащите ракети избухват в червено, зелено и жълто сияние.

— Не мога да повярвам, че умееш да пишеш така — каза Сорая.

Баба с усилие надигна глава.

— Аз й казах. Дано да нямаш нищо против.

Върнах бележника на Сорая и напуснах стаята. Баба мразеше да ме гледа как плача.

Един месец след сватбата семейство Тахери, Шариф с жена си Сузи и няколко лели на Сорая дойдоха в апартамента ни на вечеря. Сорая приготви агнешко със спанак и бял ориз. След вечеря всички пихме зелен чай и играхме карти на групи по четирима. Аз и Сорая играхме срещу Шариф и Сузи на масичката за кафе до дивана, където лежеше баба, завит с вълнено одеяло. Той ме гледаше как се шегувам с Шариф, как преплитам пръсти със Сорая, как намествам един непокорен кичур от косата й. Виждах усмивката в душата му, широка като небето над Кабул нощем, когато тополите потрепват и песента на щурците оглася градините.

Малко преди полунощ баба ни помоли да му помогнем да си легне. Аз и Сорая сложихме ръцете му на раменете си и го прегърнахме през кръста. Когато го сложихме на леглото, той каза на Сорая да изключи нощната лампа. Помоли ни да се наведем и ни целуна.

— След малко ще ти донеса морфина и чаша вода, кака джан — каза Сорая.

— Не сега — отвърна той. — Тази вечер не ме боли.

— Добре — каза тя и придърпа одеялото му нагоре.

Затворихме вратата.

На сутринта баба не се събуди.

Всички места за паркиране около джамията в Хейуърд бяха заети. Плътни редици коли и джипове запълваха поляната с оредяла трева зад сградата. Хората трябваше да се отдалечат на три-четири пресечки северно от джамията, за да намерят къде да спрат.

Мъжката част на джамията представляваше голяма квадратна зала, застлана с афгански килими и тънки дюшеци, подредени на успоредни редици. Мъжете събуваха обувките си на входа, влизаха вътре и сядаха с кръстосани крака на дюшеците. Моллата пееше сури от Корана пред микрофона. Аз седях до вратата — обичайното място за близките на покойника. Генерал Тахери беше до мен.

През отворената врата виждах нижещите се колони от автомобили и слънцето, което блестеше по стъклата им. От тях слизаха мъже с тъмни костюми и жени в черно, с традиционните бели хиджаби на главите.

Докато думите от Корана кънтяха из залата, аз си припомних онази стара история за баба, който се борил с мечка в Белуджистан. Всъщност той се бе борил с мечки през целия си живот. Бе загубил младата си съпруга. Бе отгледал сина си сам. Бе напуснал своя уатан, своето любимо отечество. Бе търпял бедност и унижения. И накрая бе дошла мечка, която не успя да пребори. Но дори и тогава той сам продиктува условията на поражението.

След всяка молитва групи опечалени минаваха покрай мен да ми изкажат съболезнованията си на излизане. Ръкувах се с всички. Мнозина ми бяха почти непознати. Усмихвах се любезно, благодарях им, изслушвах каквото имаха да кажат за баба.

— … помогна ми да построя къщата в Таймани…

— … Аллах да го благослови…

— … нямах към кого да се обърна, а той ми даде назаем…

— … намери ми работа… почти не ме познаваше…

— … беше ми като брат…

Слушайки тия хора, аз осъзнах до каква степен това, в което съм се превърнал, е оформено от баба и неговата следа в живота на хората. През целия си живот бях „синът на баба“. Сега вече го нямаше. Занапред той нямаше да ми сочи пътя; трябваше да го намирам сам.

Тази мисъл ме ужасяваше.

Сутринта, в малкия мюсюлмански сектор от местното гробище, бях гледал как спускат баба в гроба. Моллата и някакъв мъж спореха кой аят от Корана е най-уместно да се прочете. Спорът можеше да загрубее, ако не се бе намесил генерал Тахери. Моллата избра аят и го прочете, мятайки злобни погледи към опонента си. Видях как хвърлиха в гроба първите лопати пръст. После си тръгнах. Отидох до другия край на гробището. Седнах под сянката на един клен.

След като и последните опечалени бяха поднесли своите съболезнования и джамията се опразни, само моллата остана да изключи микрофона и да увие Корана в зелено платно. Аз и генералът излязохме под лъчите на късното следобедно слънце. Спуснахме се по стъпалата покрай групички пушещи мъже. Дочух откъслеци от разговорите им — за футболния мач идната седмица в Юниън Сити, за новия афгански ресторант в Санта Клара. Животът течеше напред, изоставяйки баба в миналото.

— Как си, бачеам? — попита генерал Тахери.

Стиснах зъби. Преглътнах сълзите, които напираха през целия ден.

— Отивам да потърся Сорая — казах аз.

— Добре.

Минах откъм женската страна на джамията. Сорая стоеше на стъпалата заедно с майка си и още две жени, които смътно си спомнях от сватбата. Кимнах на Сорая. Тя каза нещо на майка си и се приближи.

— Да се поразходим ли? — предложих аз.

Тя ме хвана за ръка.

— Разбира се.

Тръгнахме по чакълеста алея, оградена с два реда нисък жив плет. Седнахме на една пейка и се загледахме в двама старци, коленичили пред гроб на няколко реда от нас, за да сложат върху плочата букет маргаритки.

— Сорая.

— Да?

— Ще ми липсва.

Тя сложи ръка в скута ми. На безименния й пръст блестеше пръстенът от баба. Зад нея виждах как хората, дошли на погребението му, потеглят по Мишън Булевард. Скоро щяхме да си тръгнем и ние и за пръв път баба щеше да остане съвсем сам.

Сорая ме притегли към себе си и сълзите най-сетне избликнаха.

Тъй като със Сорая не бяхме имали годежен период, аз опознах семейство Тахери едва след сватбата. Научих например, че веднъж месечно генералът страда от убийствена мигрена, която трае почти цяла седмица. Когато дойдеше поредният пристъп, той отиваше в стаята си, събличаше се, гасеше лампата, лягаше и не излизаше, преди да е поотслабнала болката. Не разрешаваше на никого да влиза или дори да почука. Накрая се появяваше, отново облечен със сивия си костюм, обгърнат от мирис на сън и чаршафи, с подпухнали зачервени очи. От Сорая научих, че откакто се помни, двамата с ханъм Тахери спят в отделни стаи. Разбрах, че може да бъде дребнав и сприхав — например когато съпругата му поднасяше курма, той опитваше една хапка, изпъшкваше и буташе чинията настрани. „Ще ти приготвя нещо друго“, казваше ханъм Тахери, но той не й обръщаше внимание, нацупваше се и ядеше хляб и лук. Това ядосваше Сорая, а майка й се разплакваше. Сорая ми каза, че вземал антидепресанти. Научих, че издържал семейството си със социални помощи и нито веднъж не се хванал на работа в Щатите, предпочитайки да осребрява чековете, които държавата му отпускаше, отколкото да се унижава с работа, недостойна за човек от неговия ранг. На битпазара гледаше само като на хоби, начин за общуване със сънародниците. Генералът вярваше, че рано или късно Афганистан ще бъде свободен, монархията възстановена и отново ще потърсят неговите услуги. Затова всеки ден обличаше сивия си костюм, навиваше джобния часовник и чакаше.

Научих, че ханъм Тахери — която наричах хала Джамила — някога била прочута в Кабул с омайния си певчески глас. Макар че не пеела професионално, тя имала голям талант — научих, че можела да пее народни песни, газали и дори рага, която обикновено е запазена територия на мъжете. Но макар че много харесваше музиката и притежаваше голяма колекция записи на класически газали в изпълнение на афгански и индийски певци, генералът все пак смяташе, че пеенето е занимание за хора от по-нисше потекло. Когато се оженили, едно от условията му било ханъм Тахери никога да не пее пред публика. Сорая ми каза, че майка й искала да изпее на нашата сватба само една песен, но генералът я изгледал свирепо и повече не станало дума за това. Хала Джамила играеше лото веднъж седмично и гледаше Джони Карсън всяка вечер. Дните й минаваха в градината, където се грижеше за своите рози, мушката и орхидеи.

Когато се ожених за Сорая, цветята и Джони Карсън минаха на втори план. Аз бях новата радост в живота на хала Джамила. За разлика от сдържаното и дипломатично отношение на генерала — той не ме поправи, когато продължих да го наричам „генерал сахиб“ — хала Джамила не криеше, че ме обожава. Може би защото изслушвах впечатляващия й списък от болести — нещо, за което генералът отдавна си правеше оглушки. Сорая ми каза, че след удара майка й приемала всеки бодеж в гърдите за инфаркт, всяка болка в ставите за начало на ревматоиден артрит и всяко трепване на окото за нов удар. Помня първия път, когато хала Джамила ми спомена за бучката на шията си.

— Утре ще пропусна лекциите и ще те откарам на лекар — предложих аз.

А генералът се усмихна и каза:

— Тогава направо зарежи учебниците, бачеам. Медицинските й диагнози са като съчиненията на Руми. Цели томове.

Но не бе само това, че най-сетне е намерила слушател за страдалческите си монолози. Твърдо вярвах, че дори ако взема пушка и тръгна да избивам хора по улиците, пак ще се радвам на нейната безрезервна обич. Защото бях излекувал сърцето й от най-тежката болест, бях я спасил от най-големия страх на всяка афганска майка, че нито един почтен ерген няма да поиска ръката на дъщеря й. Че дъщеря й ще остарее сама, без съпруг и деца. Всяка жена се нуждаеше от съпруг. Дори ако заради това се налагаше да замлъкне нейната песен.

А от Сорая научих подробности за станалото във Вирджиния.

Бяхме на сватба. Шариф, вуйчото на Сорая, който работеше в Имиграционните служби, женеше сина си за афганистанско момиче от Нюарк. Сватбата беше в същата зала, където преди шест месеца се оженихме ние. Стояхме сред тълпата от гости и гледахме как булката приема пръстените от семейството на младоженеца, когато чухме две жени на средна възраст да си говорят, застанали с гръб към нас.

— Колко красива булка — каза едната. — Виж я само. Тъй магбул, като луната е.

— Да — потвърди другата. — И чиста. Целомъдрена. Не е имала приятел.

— Знам. Казвам ти, добре стори това момче, че не се ожени за братовчедка си.

На връщане към къщи Сорая избухна в плач. Отбих колата настрани и спрях под една улична лампа на Фримонт Булевард.

— Няма нищо — казах аз, приглаждайки назад косата й. — На кого му пука?

— Не е честно, по дяволите — кресна тя.

— Забрави ги.

— Синовете им обикалят нощните клубове да търсят плът и правят незаконни деца на приятелките си, но никой не обелва и дума. О, просто мъжете се забавляват! А когато аз сгреших само веднъж, всички заговориха за нанг и намос и ще ми натриват носа, докато съм жива.

Избърсах с палец една сълза от брадичката й, точно над бенката.

— Не ти казах — продължи Сорая, бършейки очите си с кърпичка, — но онази вечер баща ми дойде с пистолет. Заяви… че има два куршума, един за него и един за себе си, ако не се прибера. Аз крещях, наричах го с какви ли не имена, казвах му, че не може вечно да ме държи под ключ, че искам да умре. — Между клепачите й бликнаха нови сълзи. — Наистина му казах, че искам да умре. Когато ме отведе у дома, майка ми ме прегърна и също се разплака. Говореше, но аз не разбирах нищо, защото ужасно заваляше думите. После баща ми ме отведе в моята стая и ме накара да седна пред огледалото. Подаде ми ножици и спокойно ми нареди да си отрежа косата. Гледаше ме, докато го правех. Седмици наред не стъпих навън. А когато най-сетне излязох, навсякъде чувах хората да си шушукат, или поне така ми се струваше. Това беше преди четири години и на пет хиляди километра оттук, но още ги чувам.

— Майната им — казах аз.

Тя издаде странен звук — наполовина ридание, наполовина смях.

— Когато ти разказах за това по телефона, бях сигурна, че ще се откажеш.

— За нищо на света, Сорая.

Тя се усмихна и стисна ръката ми.

— Толкова съм щастлива, че те намерих. Ти си много различен от всички афганистанци, които познавам.

— Хайде вече никога да не говорим за това, става ли?

— Добре.

Целунах я по бузата и подкарах колата. Питах се защо съм различен. Може би защото ме отгледаха мъже. Не бях израснал покрай жени и не се бях сблъсквал пряко с двойния стандарт на афганското общество спрямо тях. Или може би защото баба беше толкова необичаен афгански баща — либерал, живеещ според собствените си възгледи; независим мъж, отхвърлящ или възприемащ общоприетите обичаи както сметне за добре.

Но мисля, че до голяма степен причината да не се тревожа от миналото на Сорая се таеше в собственото ми минало. Отлично знаех какво е да съжаляваш.

Скоро след смъртта на баба двамата със Сорая се пренесохме в малък апартамент във Фримонт, само на няколко пресечки от дома на генерала и хала Джамила. Родителите й ни подариха кафяво кожено канапе и скъп сервиз за хранене. За мен генералът имаше още един подарък — нова пишеща машина Ай Би Ем. В кутията беше сложил бележка, написана на фарси:

Продадох буса на баба и до ден-днешен не съм стъпвал на битпазара. Всеки петък посещавах гробището. Понякога намирах на гроба му свежо букетче фрезии и разбирах, че Сорая също е идвала.

Постепенно двамата с нея навлязохме във всекидневието и се наслаждавахме на дребните чудеса на съпружеския живот. Разменяхме си пуловерите и чорапите, подавахме си сутрешния вестник. Тя спеше от дясната страна на леглото. Аз предпочитах лявата. Тя харесваше пухкави възглавници, а аз твърди. Когато закусвахме с корнфлейкс, тя го дъвчеше сух, а аз го обичах с мляко.

Това лято ме приеха в Щатския университет в Сан Хосе и записах английска литература. Хванах се на работа като пазач на смени към един мебелен склад в Сънивейл. Работата беше убийствено скучна, но имаше и едно значително предимство. Когато в шест вечерта всички си тръгваха и сенките плъзнеха между натрупаните чак до тавана канапета, обвити в найлон, аз изваждах учебниците и учех. Точно в канцеларията на този склад, изпълнена с аромата на препарати за почистване на мебели, започнах първия си роман.

Една година по-късно Сорая постъпи в същия университет и за голямо огорчение на баща си избра кариерата на учителка.

— Не знам защо така си пилееш способностите — каза една вечер баща й. — Знаеш ли, Амир джан, че тя завърши гимназията с отличие? — Той се обърна към нея. — Интелигентно момиче като теб може да стане адвокат, политолог. И, ако е рекъл Аллах, когато Афганистан се освободи, ще помогнеш за написването на новата конституция. Тогава ще бъдат необходими млади, способни хора като теб. С тая фамилия може дори да ти предложат министерски пост.

Видях, че Сорая едва удържа гнева си и лицето й се изопна.

— Вече не съм малко момиченце, татко. Омъжена жена съм. Освен това ще бъдат необходими и учители.

— Всеки може да преподава.

— Има ли още ориз, майко? — попита Сорая.

След като генералът излезе да се срещне с някакви приятели в Хейуърд, хала Джамила се помъчи да я успокои.

— Той ти мисли доброто — каза тя. — Просто иска да успееш в живота.

— Та да се хвали пред приятелите, че има дъщеря адвокат — възрази Сорая. — Още един медал за генерала.

— Какви глупости говориш!

— Да успея! — процеди през зъби Сорая. — Поне не съм като него. Докато други се бият с руснаците, той седи със скръстени ръце и чака опасността да отмине, за да изскочи на сцената и да поиска изгодно местенце в правителството. Учителството може и да не е добре платено, но това ми се работи! Това обичам и между другото то е далеч по-достойно, отколкото да живееш от подаяния.

Хала Джамила прехапа устни.

— Ако те чуе какви ги говориш, никога повече няма да ти продума.

— Не бой се — отсече Сорая и хвърли салфетката върху чинията си. — Няма да накърня безценното му самочувствие.

През лятото на 1988 г., около шест месеца преди руснаците да се изтеглят от Афганистан, аз завърших първия си роман, история за баща и син в Кабул, написана на машината, която ми подари генералът. Изпратих резюмета на десетина литературни агенции и един ден през август бях потресен, когато отворих пощенската кутия и открих молба от една агенция в Ню Йорк да изпратя целия ръкопис. Пратих го още на следващия ден. Сорая целуна грижливо опакования ръкопис, а хала Джамила настоя да го оставим за миг под Корана. Каза ми, че ще направи за мен назр — обет да заколи овца и да раздаде месото на бедните, ако приемат романа ми.

— Моля те, хала джан, никакъв назр — казах аз и я целунах по бузата. — По-добре направи зекят, дай парите на някой бедняк, бива ли? Недей да колиш овца.

Шест седмици по-късно от Ню Йорк се обади мъж на име Мартин Грийнуолт и предложи да бъде мой литературен агент. Споделих новината само със Сорая.

— Но това, че имам агент, още не означава, че ще публикуват книгата. Ако Мартин продаде романа, тогава ще празнуваме.

След един месец Мартин се обади и ме уведоми, че скоро ще бъда автор, чийто роман е публикуван. Когато казах на Сорая, тя се разпищя от радост.

Вечерта поканихме родителите й да отпразнуваме новината. Хала Джамила сготви кюфтета с бял ориз и бяло ферни. Просълзен, генералът каза, че се гордее с мен. След като си тръгнаха, ние със Сорая отворихме бутилка скъпо мерло, която бях купил на път към къщи — генералът не одобряваше жените да пият алкохол и Сорая избягваше да го прави пред него.

— Толкова се гордея с теб — каза тя, вдигайки чашата си към моята. — Кака също би се гордял.

— Знам — казах аз. Помислих си за баба и съжалих, че не е с нас.

По-късно тази нощ, след като Сорая заспа — от виното винаги я налягаше дрямка, — аз стоях на балкона и вдишвах дълбоко прохладния летен въздух. Мислех си за Рахим хан и неговата подкрепа в онази бележка, която ми прати, след като прочете първия ми разказ. Мислех си и за Хасан. Някой ден, ако е рекъл Аллах, ще станеш велик писател, бе казал веднъж той, и хората по цял свят ще четат твоите разкази. Толкова добрина имаше в живота ми. Толкова щастие. Питах се дали ги заслужавам.

Романът излезе през лятото на следващата 1989 г. и издателството ме прати на рекламно турне в пет града. Станах малка знаменитост в афганската общност. Това бе годината, когато руснаците приключиха изтеглянето си от Афганистан. Би трябвало да е славно време за афганистанците. Но вместо това войната продължи да бушува, само че вече между афганистанци — муджахидините срещу марионетното просъветско правителство на Наджибула — и към Пакистан продължаваха да текат потоци бежанци. През тази година дойде краят на Студената война, Берлинската стена падна. Беше годината на площад „Тянанмън“. Сред всичко това хората забравиха за Афганистан. И генерал Тахери, чиито надежди се бяха разбудили след оттеглянето на руснаците, отново започна да навива джобния си часовник.

През същата тази година аз и Сорая решихме, че е време да имаме дете.

Мисълта за бащинството разбуди у мен вихър от противоречиви чувства. Намирах я едновременно за страшна, ободряваща, потискаща и опияняваща. Питах се що за баща ще излезе от мен. Исках да бъда точно като баба, а, от друга страна, не исках по нищо да приличам на него.

Но мина цяла година без резултат. След всеки месечен цикъл Сорая ставаше все по-разочарована, нетърпелива и раздразнителна. Първоначалните тънки намеци на хала Джамила отстъпиха място на по-недвусмислени, като например: „Кога ще пея алаху на малкия си внук?“ Като типичен пущун генералът не задаваше въпроси — всеки въпрос би означавал, че допуска сексуални отношения между дъщеря си и чужд мъж, дори този мъж да е женен за нея повече от четири години. Но наостряше уши всеки път, когато хала Джамила почваше да ни говори за бебе.

— Понякога трябва малко време — казах на Сорая една вечер.

— Една година не е малко време, Амир! — отвърна тя с неприсъщ за нея остър тон. — Нещо не е наред, сигурна съм.

— Тогава да отидем на лекар.

Доктор Роузън, възпълен мъж със заоблено лице и дребни равни зъби, говореше с лек източноевропейски акцент, смътно напомнящ за славянските езици. Голямата му страст бяха влаковете — кабинетът му беше пълен с книги за историята на железниците, модели на локомотиви, картини с влакове, пътуващи по мостове през зелени хълмове. Над бюрото имаше табелка с надпис: ЖИВОТЪТ Е ВЛАК, КАЧВАЙТЕ СЕ.

Той ни изложи плана си. Най-напред щях да се прегледам аз.

— С мъжете е по-лесно — каза Роузън, потропвайки с пръсти по махагоновото си бюро. — Мъжката напоителна инсталация е като мъжкия ум: простичка, почти без изненади. Но пък при вас, дамите… хм, Господ здравата се е постарал при сътворението ви.

Запитах се дали пробутва тия приказки с инсталациите и сътворението на всички семейни двойки.

— Какъв късмет за нас — каза Сорая.

Доктор Роузън се разсмя. Смехът му бе твърде жизнерадостен, за да е искрен. Даде ми лабораторен формуляр и пластмасово бурканче, а на Сорая връчи заявка за стандартни тестове на кръвта. Стиснахме си ръцете.

— Добре дошли на борда — каза той и ни отпрати.

От моя страна всичко мина блестящо.

Следващите няколко месеца бяха една безкрайна поредица от изследвания за Сорая: основни телесни температури, кръвни проби за всички възможни хормони, анализи на урината, нещо, наречено „тест на маточния секрет“, ултразвук, пак кръвни проби и анализи на урината. Сорая бе подложена и на процедура, наречена „хистероскопия“ — доктор Роузън вкара в матката й оптична сонда и я огледа отвътре. Не откри нищо.

— Инсталацията е чиста — заяви той, сваляйки гумените ръкавици.

Искаше ми се да престане с тия изрази — не бяхме дошли при водопроводчик.

Когато тестовете приключиха, той заяви, че не може да си обясни защо нямаме деца. И случаят явно не бе чак толкова необичаен. Наричаше се „необяснимо безплодие“.

После дойде фазата на лечението. Изпробвахме лекарство, наречено „Кломифен“, и серия инжекции за Сорая. След като пак нямаше резултат, доктор Роузън ни препоръча оплождане ин витро. От здравните си осигурители обаче получихме любезно писмо, в което изразяваха съжаление, че не могат да покрият разходите.

Платихме с аванса за моя роман. Процедурата се оказа дълга, досадна, мъчителна и в крайна сметка безрезултатна. След като месеци наред бяхме висели из разни чакални, четейки списания от рода на „Добро домакинство“ и „Ридърс Дайджест“, след безброй хартиени болнични престилки и студени, стерилни стаи за прегледи, осветени от луминесцентни лампи, след многократното унижение да обсъждаме всяка подробност от сексуалния си живот с напълно непознати хора, след инжекциите, тестовете и даването на проби, отново се върнахме при доктор Роузън.

Седнал срещу нас, той потропа с пръсти по бюрото и за пръв път употреби думата „осиновяване“. На връщане Сорая плака в колата през цялото време.

През уикенда след последното ни посещение при доктор Роузън тя съобщи на родителите си. Седяхме на сгъваеми столове в задния двор на семейство Тахери, печахме пъстърва на скарата и пиехме дог от кисело мляко. Беше ранна мартенска привечер през 1991 г. Хала Джамила бе поляла розите и новите храсти орлови нокти и техният аромат се смесваше с миризмата на печена риба. Тя вече на два пъти бе посегнала да погали Сорая по косата с думите:

— Аллах знае най-добре, бачеам. Може да не е било писано.

Сорая упорито гледаше надолу към ръцете си. Знаех, че е уморена от всичко това.

— Лекарят каза, че можем да си осиновим дете — прошепна тя.

При тия думи генерал Тахери рязко врътна глава. Затвори капака на скарата.

— Тъй ли?

— Каза, че има такава възможност — добави Сорая.

У дома бяхме разговаряли за осиновяването. Сорая изпитваше противоречиви чувства.

— Знам, че е глупаво и може би суетно — каза ми тя, докато пътувахме към родителите й, — но не мога да се променя. Винаги съм мечтала да прегърна детето си и да знам, че моята кръв го е хранила девет месеца, да погледна един ден в очите му и с изненада да открия себе си или теб, да порасне и да има твоята или моята усмивка. Без това… лошо ли е, че си мисля така?

— Не — казах аз.

— Егоистична ли съм?

— Не, Сорая.

— Защото, ако наистина искаш…

— Не — казах аз. — Ако го направим, не бива да имаме никакви съмнения и трябва да сме съгласни и двамата. Иначе няма да е честно спрямо детето.

Тя облегна глава на стъклото и не продума до края на пътуването.

Сега генералът седна до нея.

— Бачеам, тая работа с… осиновяването… струва ми се, че не е за нас, афганистанците.

Сорая ме погледна уморено и въздъхна.

— Първо, децата порастват и искат да знаят кои са истинските им родители — продължи генералът. — Не можеш да ги упрекнеш. Понякога напускат дома, където години наред си се трепал да им осигуриш всичко необходимо, и отиват да търсят хората, които са им дали живот. Кръвта е могъщо нещо, бачеам, не го забравяй.

— Не ми се говори повече за това — каза Сорая.

— Само още едно ще ти кажа — настоя той. Личеше си, че започва да се разпалва; предстоеше ни да изслушаме поредната генералска реч. — Погледни Амир джан. Всички познавахме баща му. Знам кой е бил дядо му в Кабул, знам и за прадядо му. Ако искаш, мога да ти изредя цели поколения негови прадеди. Затова когато баща му — нека Аллах му дари покой — дойде на хастегари, аз не се поколебах. И повярвай ми, неговият баща не би склонил да поиска ръката ти, ако не знаеше от чий род си. Кръвта е могъщо нещо, бачеам, и когато осиновяваш дете, не знаеш чия кръв вкарваш в дома си. Виж, ако беше американка, нямаше да има значение. Тук хората се женят по любов, за род и фамилия изобщо не става въпрос. По същия начин осиновяват — стига детето да е здраво, всички са щастливи. Но ние сме афганистанци, бачеам.

— Рибата май е почти готова — каза Сорая.

Генерал Тахери се вгледа в очите й. Потупа я по коляното.

— Просто се радвай, че имаш здраве и добър съпруг.

— Ти какво мислиш, Амир джан? — попита хала Джамила.

Сложих чашата си на ръба, където от нейните саксии с мушката капеше вода.

— Мисля, че съм съгласен с генерал сахиб.

Успокоен, генералът кимна и се върна при скарата.

Всички си имахме причини да отхвърлим осиновяването. Сорая имаше свои, генералът също, а моята беше следната: може би някой или нещо искаше да ме лиши от бащинство заради онова, което бях сторил. Може би това бе моето заслужено наказание. Не е било писано, казваше хала Джамила. Или пък… било е писано да не стане.

Няколко месеца по-късно с аванса за втория ми роман платихме първоначалната вноска за една хубава викторианска къща на Бърнал Хайтс в Сан Франциско. Къщата имаше островърх покрив, лакирани дъсчени подове и малко дворче, завършващо с площадка за слънчеви бани и открито огнище. Генералът ми помогна да освежа площадката и да боядисам стените. Хала Джамила се вайка почти половин час за нашето заминаване, тъй като смяташе, че точно в момента Сорая се нуждае най-много от любов и подкрепа, без да разбира, че именно нейното добронамерено, но потискащо съчувствие кара дъщеря й да се отдръпне.

Понякога, докато Сорая спеше до мен, аз лежах буден и слушах как мрежестата врата скърца от вятъра, как свирят щурците на двора. И почти осезаемо чувствах пустотата в утробата на Сорая като някаква жива, дишаща твар. Тази пустота се беше промъкнала в брака ни, в нашия смях, в любовта ни. И късно нощем, в притъмнялата стая, усещах как се надига от Сорая и застава помежду ни. Как спи между нас. Като новородено дете.