Ловецът на хвърчила

17

Рахим хан бавно размърда кръстосаните си крака и се облегна на голата стена с пресметливите, плахи движения на човек, за когото всяко помръдване означава нов изблик на болка. Навън ревеше магаре, някой крещеше нещо на урду. Слънцето клонеше към залез, червените му лъчи струяха в пролуките между порутените сгради.

Отново ме порази чудовищната същност на онова, което бях сторил през онази зима и следващото лято. Имената кънтяха в главата ми: Хасан, Сухраб, Али, Фарзана и Санобар. Да чуя как Рахим хан изрича името на Али, бе като да намеря стара, прашна музикална кутийка, която не е отваряна от години. Мелодията се раздаде веднага: Кого изяде днес, Бабалу? Кого изяде, тесноок Бабалу? Помъчих се да прогоня спомена за застиналото лице на Али, да видя наистина спокойните му очи, но времето може да бъде алчно — понякога то прибира всички подробности само за себе си.

— Хасан още ли живее в онази къща? — попитах аз.

Рахим хан вдигна чаената чаша към съсухрените си устни и отпи глътка. После извади от вътрешния джоб на сакото си плик и ми го подаде.

— За теб.

Разкъсах запечатания плик. Вътре намерих полароидна снимка и сгънато писмо. Гледах снимката цяла минута.

Пред порта от ковано желязо стояха момченце и висок мъж с бял тюрбан и чапан на зелени ивици. Слънчевите лъчи падаха косо отляво, хвърляйки сянка върху половината му кръгло лице. Момченцето присвиваше очи и се усмихваше към обектива, разкривайки два липсващи предни зъба. Дори на снимка мъжът с чапана излъчваше усещане за увереност и спокойствие. Личеше по стойката му — леко разкрачен, с кръстосани на гърдите ръце, с отметната срещу слънцето глава. И най-вече по усмивката. Гледайки снимката, човек би си казал, че за този мъж светът е хубаво място. Рахим хан имаше право: бих го познал веднага, ако се срещнехме на улицата. Момченцето стоеше босо, прегърнало с една ръка бедрото на баща си, и подпираше глава на кръста му. То също присвиваше очи и се усмихваше.

Разгънах писмото. Беше написано на фарси. Нямаше нито пропуснати точки, нито грешки, а почеркът беше почти по детински спретнат. Зачетох:

Прочетох писмото два пъти. Сгънах листовете и пак се вгледах задълго в снимката. После я прибрах в джоба си заедно с писмото и попитах:

— Как е той?

— Това писмо беше написано преди шест месеца, няколко дни преди да замина за Пакистан — отговори Рахим хан. — Снимката направих в деня, преди да потегля. Един месец след като пристигнах в Пешавар, по телефона ми се обади един съсед от Кабул. Ето какво ми разказа. Скоро след моето заминаване плъзнал слух, че някакво хазарско семейство се шири в голяма къща в Уазир Акбар хан, или поне така твърдели талибаните. Двама талибански служители дошли да проверят и разпитали Хасан. Когато им казал, че живее с мен, те го обвинили в лъжа, макар че мнозина от съседите потвърдили, включително и онзи, който ми се обади. Талибаните рекли, че е лъжец и крадец като всички хазари, и му заповядали до залез слънце да изведе семейството си от къщата. Хасан възразил. Но моят съсед разправяше, че талибаните гледали голямата къща като… как го рече? Да, като вълци пред стадо овце. Казали на Хасан, че ще се нанесат вътре, уж да я пазят, докато се върна. Хасан пак възразил. Тогава го извели на улицата…

— Не — прошепнах аз.

— … заповядали му да коленичи…

— Не. Аллах, не.

— … и го застреляли в тила.

— Не.

— Фарзана изскочила с писъци и се нахвърлила върху тях…

— Не.

— … застреляли и нея. По-късно твърдели, че било при самозащита.

Можех само да шепна отново и отново:

— Не. Не. Не.

Мислите ми непрестанно се връщаха към онзи ден в болничната стая през 1974 г., веднага след като оперираха заешката устна на Хасан. Баба, Рахим хан и аз се бяхме събрали около леглото му и го гледахме как проучва с огледалце новата си устна. Сега всички от онази стая бяха мъртви или скоро щяха да бъдат. Освен мен.

После в мислите си видях още нещо: мъж с жилетка „рибена кост“ притиска дулото на автомата си към тила на Хасан. Гърмежът отеква из улицата пред бащиния ми дом. Хасан рухва на асфалта и неговият живот, изпълнен с безрезервна преданост, отлита от него по вятъра като хвърчилата, които някога гонеше.

— Талибаните се настанили в къщата — продължи Рахим хан. — Твърдели, че са прогонили нарушител на закона. Убийствата на Хасан и Фарзана били оправдани като самозащита. Никой не посмял да каже и дума. Най-вече от страх пред талибаните, предполагам. Но, така или иначе, никой не би рискувал заради двама слуги хазари.

— Какво е станало със Сухраб? — попитах аз.

Чувствах се уморен, опустошен. Нов пристъп на кашлица разтърси Рахим хан. Когато най-сетне вдигна поглед към мен, лицето му бе пламнало, а очите кръвясали.

— Чух, че бил в сиропиталище някъде в Картех сех. Амир джан…

Той пак се разкашля. Когато спря, изглеждаше много по-стар, отколкото преди минути, сякаш всеки пристъп го състаряваше.

— Амир джан, повиках те, защото исках да те видя, преди да умра, но това не е всичко.

Мълчах. Мисля, че вече знаех какво ще ми каже.

— Искам да отидеш в Кабул — каза той. — Искам да доведеш Сухраб тук.

Помъчих се да намеря подходящите думи. Едва бях успял да преглътна факта, че Хасан е мъртъв.

— Моля те, чуй ме. Познавам едно американско семейство тук, в Пешавар, Томас и Бети Колдуел. Християни са и имат малка благотворителна организация, която поддържат с частни дарения. Подслоняват и хранят афганистански деца, загубили родителите си. Видях заведението. То е чисто и безопасно, за децата се полагат грижи, а мистър и мисис Колдуел са добри хора. Те вече ми казаха, че Сухраб ще е добре дошъл в техния дом и…

— Рахим хан, не говориш сериозно.

— Децата са крехки, Амир джан. Кабул вече е пълен с осакатени деца и не искам Сухраб да стане като тях.

— Рахим хан, не искам да ходя в Кабул — казах аз. — Не мога!

— Сухраб е даровито момче. Можем да му дадем нов живот тук, нова надежда сред хора, които ще го обичат. Томас ага е добър човек, а Бети ханъм е толкова мила, трябва да видиш как се отнася с онези сираци.

— Защо аз? Защо не платиш на някого да отиде? Ако е до парите, мога да платя аз.

— Не е до парите, Амир! — изрева Рахим хан. — Аз съм на смъртно легло и не позволявам да ме обиждаш! Никога не ми е било до парите, знаеш го. А защо ти? Мисля, че и двамата знаем защо трябва да си ти, нали?

Не исках да разбера последната забележка, но я разбрах. Дори прекалено добре.

— Аз имам съпруга в Америка, имам дом, кариера и семейство. Кабул е опасно място, знаеш това, а искаш от мен да рискувам всичко заради…

Не довърших.

— Знаеш ли — каза Рахим хан, — веднъж, докато те нямаше, баща ти и аз разговаряхме. Сигурно помниш колко се тревожеше за теб по онова време. Спомням си как ми каза: „Рахим, от момче, което не може да се защити, ще порасне мъж, неспособен да се пребори за каквото и да било.“ Питам се наистина ли си станал такъв.

Наведох глава.

— Това, за което те моля — изрече тържествено той, — е да изпълниш предсмъртното желание на един старец.

С тия думи той залагаше всичко на карта. Хвърляше най-силния си коз. Или поне така си мислех тогава. Думите му увиснаха в пустотата между нас, но той поне знаеше какво да каже. А аз, макар да бях писател, все още търсех точните думи. Накрая изрекох:

— Може баба да е бил прав.

— Съжалявам, че мислиш така, Амир.

Не смеех да го погледна.

— А ти не си ли на същото мнение?

— Ако бях, нямаше да те повикам тук.

Разсеяно опипвах венчалната си халка.

— Винаги си ме оценявал твърде високо, Рахим хан.

— А ти винаги си бил твърде строг към себе си. — Той се поколеба. — Но има и още нещо. Нещо, което не знаеш.

— Моля те, Рахим хан…

— Санобар не беше първата жена на Али.

Този път вдигнах очи.

— Преди това той беше женен за хазарка от област Джагори. Много преди да се родиш. След три години тя го напусна бездетна и си взе нов мъж в Хост. От него роди три дъщери. Това се опитвам да ти кажа.

Започнах да виждам накъде бие. Но не исках да чуя останалото. Имах си хубав живот в Калифорния, красива викторианска къща с островърх покрив, добър брак, многообещаваща писателска кариера, тъстът и тъщата ме обичаха. Не ми трябваха тия неприятности.

— Али беше безплоден — каза Рахим хан.

— Не, не е бил. Той и Санобар си имаха Хасан, нали? Хасан беше тяхно дете…

— Не, не беше — каза Рахим хан.

— Да, тяхно дете беше!

— Не, не беше, Амир.

— Тогава кой…

— Мисля, че знаеш кой.

Почувствах се като човек, който пада надолу по стръмна скала, вкопчва се в храсти и трънаци, но не намира опора. Стаята подскачаше, люшкаше се насам-натам.

— Хасан знаеше ли? — избъбрих аз с устни, които сякаш не бяха мои.

Рахим хан затвори очи. Поклати глава.

— Мръсници — прошепнах аз. Изправих се и изкрещях: — Проклети мръсници! Всички сте гадни лъжци и негодници!

— Седни, моля те — каза Рахим хан.

— Как можахте да скриете това от мен? — изревах аз. — От него?

— Моля те, помисли си, Амир джан. Положението беше позорно. Хората щяха да се разприказват. По онова време честта беше всичко за един мъж и ако тръгнеха клюки… Не можехме да кажем на никого, навярно разбираш.

Той посегна към мен, но аз отблъснах ръката му. Тръгнах към вратата.

— Амир джан, моля те, не си тръгвай.

Отворих вратата и се обърнах към него.

— Защо? Какво би могъл да ми кажеш? На трийсет и осем години съм, а току-що научих, че целият ми живот е една голяма, проклета лъжа! Какво могат да променят думите ти? Нищо. Нищо, по дяволите!

И с тия думи се втурнах навън.