Ловецът на хвърчила

5

Раздаде се гръмотевичен тътен. Земята потрепери и чухме трясъка на стрелба.

— Тате! — извика Хасан.

Скочихме и тичешком напуснахме трапезарията. Заварихме Али да куцука трескаво из преддверието.

— Тате! Какъв е тоя звук? — изпищя Хасан, протягайки ръце към Али.

Али ни прегърна. Блесна бяло сияние и за миг небето се превърна в сребро. Пак блесна и отново се раздадоха отсечените трясъци на престрелка.

— Стрелят по патици — каза Али с дрезгав глас. — Тръгнали са на лов за патици през нощта, разбирате ли? Не бойте се.

В далечината зави сирена. Някъде издрънча разбито стъкло, някой закрещя. Чух хората да излизат на улицата, стреснати от сън и навярно все още по пижами, с чорлави коси и подути очи. Хасан плачеше. Али го придърпа нежно към себе си, вкопчи се в него. По-късно щях да си повтарям, че не съм завиждал на Хасан. Ни най-малко.

Останахме прегърнати чак до ранните утринни часове. Престрелките и експлозиите бяха траяли по-малко от час, но ни изплашиха много, защото никога дотогава не бяхме чували стрелба по улиците. Все още не беше родено онова поколение афганистански деца, чиито уши нямаше да познават нищо друго, освен грохота на бомбите и престрелките. Сгушени един до друг в трапезарията и чакайки слънцето да изгрее, ние не подозирахме, че досегашният ни живот е свършил. Нашият живот. Може би все още не съвсем, но това бе началото на края. Краят, официалният край щеше да дойде първо през април 1978 г. с комунистическия преврат и после през декември 1979 г., когато руските танкове щяха да плъзнат по същите улици, където играехме ние с Хасан, носейки смърт на онзи Афганистан, който познавах, и бележейки началото на една предстояща кръвопролитна епоха.

Точно преди изгрев слънце колата на баба свърна по алеята. Вратата й се затръшна, после бързите му стъпки изтрополиха по стълбището. Той застана на прага и аз видях на лицето му нещо, което не разпознах веднага, защото го виждах за пръв път: страх.

— Амир! Хасан! — възкликна той и се хвърли насреща ни с разперени ръце. — Бяха блокирали всички пътища, а телефоните не работеха. Толкова се тревожех!

В крайна сметка не бяха стреляли по патици. Оказа се и че не е имало чак толкова много стрелба през онази нощ на 17 юли 1973 г. На другата сутрин Кабул се събуди, за да открие, че монархията е останала в миналото. Захир шах беше в Италия. В негово отсъствие братовчед му Дауд хан бе сложил край на четирийсетгодишното му владичество с безкръвен преврат.

Спомням си как на другата сутрин ние с Хасан клечахме пред бащиния ми кабинет, а баба и Рахим хан пиеха черен чай и слушаха по радиото последните новини за преврата.

— Амир ага? — прошепна Хасан.

— Кажи?

— Какво е република?

Свих рамене.

— Не знам.

По радиото на баба непрестанно повтаряха тази дума — „република“.

— Амир ага?

— Какво?

— Означава ли „република“, че ние с татко ще трябва да си идем?

— Не ми се вярва — отвърнах шепнешком аз.

Хасан се позамисли.

— Амир ага?

— Какво?

— Не искам да пропъдят оттук мен и татко.

Усмихнах се.

— Бас, магаре такова. Никой няма да ви пропъди.

— Амир ага?

— Какво?

— Искаш ли да се покатерим на нашето дърво?

Усмивката ми стана по-широка. Това бе още едно от достойнствата на Хасан. Винаги знаеше кога да каже точната дума — новините по радиото почваха да стават страшно отегчителни. Хасан отиде до къщурката да се приготви, а аз изтичах горе за книга. После минах през кухнята, натъпках джобовете си с кедрови ядки, изскочих навън и заварих Хасан да ме чака. Хукнахме през портата и поехме към хълма.

Отминахме последните къщи и затичахме през неравното голо поле в подножието на хълма, когато изведнъж върху гърба на Хасан се стовари камък. Завъртяхме се и сърцето ми изстина. Към нас идваха Асеф и двамата му приятели Уали и Камал.

Асеф беше син на един от приятелите на баща ми — Махмуд, пилот на пътнически самолет. Семейството му живееше през няколко улици южно от нашата къща в елегантен жилищен комплекс с висока ограда и палми. Всички хлапета от кабулския квартал Уазир Акбар хан познаваха Асеф и знаменития му бокс от стомана и бронз. По-щастливите само го бяха виждали отдалеч. Роден от майка германка и баща афганистанец, русият синеок Асеф стърчеше с една глава над другите деца. Заслужената му репутация на побойник се носеше пред него по улиците. Обкръжен от покорните си приятели, той крачеше из квартала като хан из владенията си заедно с раболепна свита. Думата му беше закон, а ако някой се нуждаеше от правна консултация, бронзовият бокс даваше отлични уроци. Веднъж го видях да използва бокса срещу едно хлапе от квартал Картех чар. Никога няма да забравя как сините очи на Асеф светнаха с налудничав блясък и как се усмихваше, как се усмихваше, докато налагаше горкото момче до припадък. Някои момчета от Уазир Акбар хан му бяха лепнали прякора Асеф Гошкор, тоест Асеф Ухоядеца. Разбира се, никой не дръзваше да му го каже в очите, за да не сподели участта на онова нещастно хлапе, станало причина за този прякор — беше се сбило с Асеф за едно хвърчило и накрая трябвало да вади ухото си от калната канавка. Едва много години по-късно научих английската дума за такива същества като Асеф — дума, за която не съществува точен превод на фарси: „социопат“.

От всички съседски момчета, които тормозеха Али, Асеф беше най-безмилостен. Всъщност точно от него тръгваха подигравките за Бабалу: Хей, Бабалу, кого изяде днес? А? Хайде, Бабалу, усмихни ни се! А в дните, когато се чувстваше особено вдъхновен, той допълнително разнообразяваше гаврите: Хей, Сплескан нос, кого изяде днес? Кажи ни, теснооко магаре!

Сега вървеше към нас с ръце на кръста и гуменките му вдигаха облачета прах.

— Добро утро, куни — провикна се Асеф и размаха ръка.

Куни — педераст — беше още една от любимите му обиди. Докато трите големи момчета наближаваха, Хасан се скри зад гърба ми. Те застанаха пред нас — три високи момчета, облечени с джинси и тениски. По-едър от всички останали, Асеф скръсти мускулестите си ръце и по устните му заигра свирепа усмивка. Не за пръв път ми мина мисълта, че Асеф не е с всичкия си. Помислих си също какъв късмет е, че съм син на баба — вероятно единствената причина Асеф да не се заяжда много с мен.

Той врътна брадичка към Хасан.

— Хей, ти, Сплескан нос. Как е Бабалу?

Вместо отговор Хасан се отдръпна още една крачка зад мен.

— Чухте ли новината, момчета? — попита Асеф, все тъй усмихнат. — Кралят си отиде. Прав му път. Да живее президентът! Баща ми познава Дауд хан, знаеш ли, Амир?

— И моят също — казах аз.

Всъщност нямах представа дали е така, или не.

— И моят също — изхленчи подигравателно Асеф.

Камал и Уали се разкискаха дружно. Искаше ми се баба да е тук.

— А пък миналата година Дауд хан обядва у нас — продължи Асеф. — Как ти се струва това, Амир?

Запитах се дали някой ще чуе виковете ни в този отдалечен пущинак. До къщата на баба имаше цял километър. Съжалявах, че не си останахме там.

— Знаеш ли какво ще кажа на Дауд хан, когато пак дойде у нас на обяд? — попита Асеф. — Ще си поговорим двамата като мард с мард — като мъж с мъж. И ще му кажа каквото казах и на майка ми. За Хитлер. Това се казва водач. Велик водач. Човек с поглед в бъдещето. Ще кажа на Дауд хан да не забравя, че ако бяха оставили Хитлер да довърши започнатото, светът днес щеше да е по-хубав.

— Баба казва, че Хитлер е бил луд, че е заповядал да избият милиони невинни хора — чух аз собствения си глас, преди да вдигна длан пред устата си.

Асеф се изсмя презрително.

— Също като майка ми, а тя поне би трябвало да бъде наясно, нали уж е германка. Но пък те искат да вярваш точно в това, нали? Не искат да знаеш истината.

Не знаех кои са тия „те“ и каква истина крият, а и не желаех да разбера. Искаше ми се да не си бях отварял устата. А още повече ми се искаше да видя как баба се изкачва по хълма към нас.

— Но трябва да четеш книги, дето не ги дават в училище — каза Асеф. — Аз ги четох. И очите ми се отвориха. Сега имам мечта и ще я споделя с нашия нов президент. Знаеш ли каква е?

Поклатих глава. Така или иначе, щеше да ми каже. Асеф винаги отговаряше на собствените си въпроси.

Сините му очи трепнаха и се насочиха към Хасан.

— Афганистан е земя на пущуните. Така е било и така ще бъде. Ние сме истинските афганистанци, чистите афганистанци, а не тоя изрод със сплескан нос. Неговият народ замърсява нашата родина. Те оскверняват нашата кръв. — Той театрално разпери ръце. — Афганистан за пущуните, казвам аз. Това е мечтата ми. — Асеф отново завъртя поглед към мен. Приличаше на човек, който се събужда от хубав сън. — За Хитлер е твърде късно. Но не и за нас. — Той бръкна за нещо в задния джоб на джинсите си. — Ще помоля президента да стори онова, за което на краля не му достигна сила. Да отърве Афганистан от всички мръсни хазари.

— Остави ни да си вървим, Асеф — помолих аз, изпитвайки отвращение към треперещия си глас. — Ние не ти досаждаме.

— О, досаждаш ми — каза Асеф. И аз видях със свито сърце какво е извадил от джоба си. Разбира се. Боксът от стомана и бронз искреше под слънчевите лъчи. — Много ми досаждаш. Дори повече, отколкото тоя хазарин. Как можеш да му говориш, да играеш с него, та дори да го оставяш да те докосва? — Гласът му бе натежал от погнуса. Уали и Камал кимаха и сумтяха одобрително. Асеф присви очи и тръсна глава. Когато заговори отново, гласът му бе също тъй озадачен, както и изражението. — Как можеш да го наричаш свой „приятел“?

Едва се удържах да не изтърся: Но той не е мой приятел! Той ми е слуга! Наистина ли мислех така? Не, разбира се. Не! Отнасях се към Хасан дружески, като към приятел, и дори нещо повече — като към брат. Но тогава защо никога не го включвах в игрите, когато приятелите на баба идваха на гости с децата си? Защо играех с Хасан само ако наоколо нямаше други хора?

Асеф надяна бокса. Хвърли ми леден поглед.

— Ти си част от проблема, Амир. Ако разни идиоти като теб и баща ти не приемаха тоя измет, досега да сме се отървали от тях. Просто всички щяха да идат да гният в Хазарджат, където им е мястото. Ти си позор за Афганистан.

Надникнах в безумните му очи и разбрах, че говори искрено. Наистина се канеше да ме пребие. Асеф вдигна юмрук и тръгна напред.

Нещо вихрено се раздвижи зад мен. С крайчеца на окото си зърнах как Хасан се наведе бързо и пак се изправи. Асеф стрелна поглед зад гърба ми и очите му се разшириха от изненада. Същото смайване се изписа по лицата на Камал и Уали, когато и те видяха какво става зад мен.

Обърнах се и видях пред носа си прашката на Хасан. Той бе изпънал широкия ластик до край. В чашката имаше камък колкото орех. Хасан се целеше право в лицето на Асеф. Ръката му трепереше от напрежение и по челото му избиваха капки пот.

— Моля те, ага, остави ни на мира — изрече безизразно той.

Беше нарекъл Асеф „ага“ и аз се зачудих за миг какво ли е да живееш с тъй дълбоко вкоренено чувство за собственото си място в йерархията.

Асеф заскърца със зъби.

— Прибери прашката, хазарско копеле.

— Моля те, ага, пусни ни да си вървим — каза Хасан.

Асеф се усмихна.

— Ако случайно не си забелязал, ние сме трима, а вие двама.

Хасан сви рамене. Страничен човек би решил, че не е уплашен. Но аз познавах лицето му, откакто се помнех, и знаех всичките му най-тънки изражения, помнех всяка тръпка, пробягала по него. И виждах, че го е страх.

— Прав си, ага. Но сигурно и ти не си забелязал, че прашката е у мен. Помръднеш ли, ще трябва да ти сменят прякора от Асеф Ухоядеца на Асеф Едноокия, защото се целя с този камък право в лявото ти око.

Говореше тъй глухо, че трябваше да напрегна слух, за да доловя страха, който знаех, че се крие под спокойствието в гласа му.

Устните на Асеф затрепериха. Уали и Камал следяха разговора като омагьосани. Някой бе дръзнал да предизвика тяхното божество. Да го унижи. И най-лошото — този някой бе мършаво хазарско хлапе. Асеф погледна камъка, после погледна Хасан. Взря се напрегнато в лицето му. Онова, което откри, навярно го убеди в сериозните намерения на Хасан, защото той отпусна юмрук.

— Трябва да знаеш нещо за мен, хазарино — изрече бавно Асеф. — Аз съм много търпелив. Историята не свършва днес, повярвай ми. — Той се обърна към мен. — И с теб не съм свършил, Амир. Някой ден ще те принудя да застанеш пред мен насаме.

Асеф отстъпи крачка назад. Приятелите му го последваха.

— Днес твоят хазарин направи голяма грешка, Амир — каза той.

После се завъртя и си тръгна. Гледах как тримата се отдалечават надолу и изчезват зад една ограда.

Хасан се мъчеше да затъкне прашката под пояса си с треперещи ръце. Устата му се изви в някакво подобие на успокояваща усмивка. Едва от петия опит успя да завърже канапа на панталоните си. Почти без да си говорим, ние поехме разтреперани към къщи, очаквайки Асеф и приятелите му да ни дебнат в засада зад всеки ъгъл. Не ги срещнахме и това трябваше донякъде да ни ободри. Но не ни ободри. Ни най-малко.

През следващите две години думите икономическо развитие и реформа не слизаха от устата на много хора в Кабул. Конституционната монархия беше премахната и заменена от република начело с президент. За известно време в страната се чувстваше обновление и устрем. Хората говореха за равноправие на жените и за модерни технологии.

Но като цяло, макар в Арг — кабулския кралски дворец — да живееше нов лидер, животът си вървеше постарому. Хората ходеха на работа от събота до четвъртък, а в петък излизаха на пикник из парковете, по брега на езерото Гарка или в градините на Пагман. Шарени автобуси и камиони, натоварени с пътници, минаваха по тесните кабулски улички, съпровождани от непрестанните крясъци на помощник-водачите, които се возеха на задната броня и даваха на шофьорите указания за посоката с гърлен кабулски акцент. За трите празнични дни след свещения месец рамадан3 — гражданите на Кабул обличаха най-хубавите си дрехи и отиваха на гости у роднините. Хората се прегръщаха, целуваха се и се поздравяваха с Ид-ал-мубарак. Честитяха си края на постите. Децата отваряха пакети с подаръци и си играеха с боядисани яйца.

Дойде зимата на 1974 г. Един ден двамата с Хасан строяхме на двора снежна крепост, когато Али го повика.

— Хасан, ага сахиб иска да поговори с теб!

Облечен в бяло, той стоеше на вратата с ръце под мишниците и от устата му излитаха облачета пара.

Ние се спогледахме с усмивка. Цял ден чакахме това повикване. Беше рожденият ден на Хасан.

— Какво е, татко, знаеш ли? Ще ни кажеш ли? — попита Хасан.

Очите му блестяха.

Али сви рамене.

— Ага сахиб не го е обсъждал с мен.

— Хайде, Али, кажи ни — настоях аз. — Книжка за оцветяване? Или може би нов пистолет?

Също като Хасан, Али бе неспособен да лъже. Всяка година се преструваше, че не знае какво ни е купил баба за рождените дни. И всяка година очите го издаваха, а ние изкопчвахме тайната от него. Ала този път, изглежда, казваше истината.

Баба никога не пропускаше рождения ден на Хасан. Отначало го питаше какво иска, но постепенно се отказа, защото Хасан беше твърде скромен, за да даде и предложение за подарък. Затова всяка зима баба купуваше нещо по свой избор. Веднъж му донесе японско камионче, друг път електрическо влакче. Миналата година изненада Хасан с кожена каубойска шапка, точно каквато носеше Клинт Истуд в „Добрият, лошият и злият“ — който бе изместил „Великолепната седморка“ в класацията на най-любимите ни уестърни. Тогава цяла зима се редувахме да носим шапката, тананикахме си музиката от филма, катерехме се по преспите и водехме ожесточени престрелки със снежни топки.

Свалихме си ръкавиците и събухме покритите със сняг обувки до входната врата. Когато влязохме в преддверието, заварихме баба да седи до чугунената печка заедно с някакъв нисък плешив индиец с кафяв костюм и червена вратовръзка.

— Хасан — каза баба със сдържана усмивка, — ето твоя подарък за рождения ден.

Спогледахме се с недоумение. Никъде не виждахме красиво опакована кутия. Нито пакет. Нито играчка. Само Али зад нас и баба с този мършав индиец, който малко приличаше на учител по математика.

Индиецът с кафявия костюм се усмихна и протегна ръка на Хасан.

— Аз съм доктор Кумар. Много ми е приятно.

Говореше фарси с тежък индийски акцент.

— Селам алейкум — отвърна неуверено Хасан.

Любезно сведе глава, но потърси с поглед баща си. Али пристъпи по-близо и сложи ръка на рамото му.

Баба се вгледа в плахите — и озадачени — очи на Хасан.

— Повиках доктор Кумар от Ню Делхи. Той е пластичен хирург.

— Знаеш ли какво е това? — попита индиецът.

Хасан поклати глава. Озърна се за помощ към мен, но аз свих рамене. За хирурзите знаех само, че ходиш при тях, когато имаш апандисит. Знаех го, защото един мой съученик бе умрял от тази болест преди година и учителят ни каза, че са изчакали твърде дълго, преди да го заведат на хирург. Двамата се озърнахме към Али, но, разбира се, той беше непроницаем. Лицето му си оставаше безизразно както винаги, макар че в очите му сякаш се таеше тъга.

— Е — каза доктор Кумар, — моята работа е да поправям разни неща по телата на хората. Понякога и лицата им.

— Ооо — промълви Хасан. Прехвърли поглед от доктор Кумар към баба, след това към Али. Докосна горната си устна. — Ооо — повтори той.

— Знам, подаръкът е необичаен — каза баба. — И навярно не това си очаквал, но този подарък ще ти остане завинаги.

— Ооо — каза Хасан и облиза устни. Изкашля се. — Ага сахиб, а дали… дали…

— Не бой се — намеси се доктор Кумар с блага усмивка. — Изобщо няма да боли. Ще ти дам лекарство и няма да помниш нищо.

Хасан се усмихна облекчено. Поуспокои се малко.

— Не съм се уплашил, ага сахиб, просто…

Хасан може и да им вярваше, но не и аз. Знаех добре: каже ли докторът, че няма да те боли, значи здравата си загазил. С ужас си спомних как ме обрязаха предишната година. Докторът ми пробута същите думи, увери ме, че изобщо няма да боли. Но когато през нощта ефектът от упойващото лекарство отмина, сякаш някой притисна нажежено желязо върху слабините ми. Нямах представа защо баба изчака да навърша десет години, преди да ме обрежат, и това бе едно от нещата, които никога нямаше да му простя.

Искаше ми се и аз да имам някакъв белег, та да спечеля неговото съчувствие. Не беше честно. Хасан не бе сторил нищо, за да заслужи обичта на баба; просто се беше родил с тая глупава заешка устна.

Операцията мина добре. Всички бяхме леко потресени, когато за пръв път свалиха превръзките, но продължавахме да се усмихваме, както ни бе заръчал доктор Кумар. Не беше лесно, защото вместо горна устна Хасан имаше грозен оток от подпухнала кървава тъкан. Очаквах го да извика от ужас, когато сестрата му подаде огледало. Али държеше ръката му, а Хасан задълго се взря в отражението си. Промърмори нещо неясно. Приведох ухо до устата му. Той прошепна отново.

— Ташакор.

Благодаря.

После устната му трепна и този път знаех какво прави. Усмихваше се. Точно както се беше усмихвал, излизайки от майчината утроба.

След време подутината спадна и раната заздравя. Скоро от нея остана само грапава розова линия над горната му устна. До другата зима белегът почти изчезна. И това бе истинска ирония на съдбата. Защото именно през онази зима Хасан завинаги престана да се усмихва.