Ловецът на хвърчила

12

В Афганистан ялда е първата нощ от месец джади, първата нощ на зимата и най-дългата нощ в годината. По традиция ние с Хасан стояхме будни до късно, пъхнали крака под нашето курси, а Али хвърляше обелки от ябълки в печката и ни разказваше древни предания за султани и крадци, за да отмине по-бързо тази най-дълга нощ. От Али научих, че на ялда пеперудите вещерици влетяват в пламъка на свещта, а вълците се катерят по планините да търсят слънцето. Али се кълнеше, че ако на ялда ядеш пъпеш, следващото лято няма да ожадняваш.

Когато поотраснах, прочетох в книгите с поезия, че ялда е беззвездната нощ, когато нещастните влюбени будуват сред непрогледния мрак, чакайки слънцето да изгрее и да им върне любимата. След като срещнах Сорая Тахери, за мен всяка нощ от седмицата се превърна в ялда. А когато в неделното утро ставах от леглото, вече виждах в мислите си лицето на Сорая Тахери и кафявите й очи. В буса на баба броях още колко километра остават, докато я видя да седи боса и да подрежда кашони със стари енциклопедии, притиснала върху асфалта белите си пети, а сребърните гривни звънкаха по тънките й китки. Мислех си за сянката, която косата й хвърляше на земята, когато се плъзгаше по гърба й и се разстилаше като кадифена завеса. Сорая, принцесата от битпазара. Утринното слънце след моята ялда.

Измислях си поводи да прекъсвам работа — баба ги приемаше с шеговита усмивка — и да минавам край сергията на Тахери. Махвах с ръка на генерала, неизменно облечен в излъскания от гладене костюм, и той ми отвръщаше със същото. Понякога ставаше от стола на колелца и идваше да побъбрим за моето писане, за войната, за печалбите от днешната търговия. Трябваше насила да удържам очите си, за да не се отклоняват към мястото, където Сорая седеше, зачетена в някоя книга. После казвах „довиждане“ на генерала и тръгвах обратно, като се мъчех да не влача крака.

Понякога се случваше генералът да е отишъл на приказки другаде и тя да седи сама. Тогава минавах, като се преструвах, че не я познавам, макар да изгарях от желание да я заговоря. Друг път до нея седеше едра жена на средна възраст с бледа кожа и къносана коса. Обещах си да поговоря със Сорая, преди да изтече лятото, но училищата отвориха врати, листата почервеняха, пожълтяха и опадаха, зимните дъждове дойдоха да мъчат ставите на баба, сетне отново поникнаха млади листа, а аз все още нямах куража дори да я погледна в очите.

Пролетният семестър приключи в края на май 1986 г. Завърших с отличие всички общообразователни курсове, което бе истинско чудо, като се има предвид, че на лекциите мислех само за изящния орлов нос на Сорая.

През един жарък неделен ден на следващото лято двамата с баба седяхме в нашето павилионче на битпазара и си веехме с вестници. Макар че слънцето напичаше като нажежено желязо, през онзи ден пазарът беше претъпкан и търговията вървеше много добре — едва минаваше дванайсет и половина, а вече бяхме спечелили сто и шейсет долара. Станах, разкърших се и попитах баба дали иска кока-кола. Той каза, че много иска.

— Внимавай, Амир — добави той, докато се отдалечавах.

— За какво, баба!

— Не ме мисли за глупак.

— Не разбирам за какво говориш.

Той насочи пръст срещу мен.

— Запомни едно. Онзи човек е пущун до мозъка на костите. Има нанг и намос.

Нанг. Намос. Достойнство и гордост. Двойното верую на пущунския мъж. Особено когато става дума за честта на жена му. Или на дъщеря му.

— Аз просто отивам да взема нещо за пиене.

— Не ме излагай, само за това те моля.

— Няма. Ама и ти си един, баба.

Той запали цигара и отново взе да си вее с вестника.

Първоначално тръгнах към щанда за напитки, после завих край щанда за тениски, където за пет долара можеше да си напечаташ лицето на Исус, Елвис, Джим Морисън или и на тримата върху бяла найлонова тениска. Над главата ми гърмеше мексиканска музика, миришеше на туршия и печено месо.

Забелязах сивия микробус на Тахери близо до сергия, където продаваха манго на клечка. Тя седеше сама и четеше. Днес беше облечена с бяла лятна рокля до глезените. Беше по сандали. Косата събрана назад и стегната на кок с формата на лале. Възнамерявах просто да мина и мислех, че правя точно това, само че изведнъж се озовах пред разпънатата бяла покривка и загледах Сорая над подредените маши за коса и стари вратовръзки. Тя вдигна очи.

— Селам — казах аз. — Извинявай, ако се натрапвам, не искам да те безпокоя.

— Селам.

— Генерал сахиб тук ли е днес? — попитах аз.

Ушите ми пламтяха. Не смеех да я погледна в очите.

— Отиде нататък. — Тя посочи надясно.

Гривната се плъзна към лакътя й, сребро върху маслинена кожа.

— Ще му кажеш ли, че съм наминал да поднеса своите почитания?

— Ще му кажа.

— Благодаря — казах аз. — А, името ми е Амир. В случай че ти потрябва. За да можеш да му кажеш… Че съм наминал. Да поднеса… своите почитания.

— Да.

Пристъпих от крак на крак. Изкашлях се.

— Сега си тръгвам. Извинявай, ако съм те обезпокоил.

— Не, не си — каза тя.

— А, добре. — Наклоних глава настрани и се усмихнах измъчено. — Сега си тръгвам. — Не го ли бях казал вече? — Кода хафез.

— Кода хафез.

Направих крачка. Спрях и се обърнах. Преди да загубя смелост, побързах да кажа:

— Може ли да попитам какво четеш?

Тя примига.

Затаих дъх. Изведнъж ме обзе чувството, че всички афганистанци от битпазара са обърнали очи към нас. Представих си как настава тишина. Устните застиват на половин дума. Хората обръщат глави. Присвиват очи от неудържимо любопитство.

Какво беше това?

До този момент срещата ни можеше да се тълкува като любезна проява на интерес — един мъж пита къде е друг мъж. Но аз й бях задал въпрос и ако тя отговореше, тогава… ами, тогава щяхме да разговаряме. Аз — моджарад, неженен младеж, и тя — неомъжена млада жена. При това жена с минало. Срещата ни застрашаваше да се превърне в обект на клюки, и то от най-лошите. Злите езици щяха да ни одумват. И отровата им щеше да се излее върху нея, не върху мен — бях съвсем наясно с афганистанския двоен стандарт, който толерираше моя пол. Нямаше да кажат: Видя ли го да разговаря с нея? Не, щеше да бъде нещо от сорта на: Видя ли я как го остави да я задиря? Срамота!

Според афганистанските критерии въпросът ми беше дързък. Чрез него се бях разкрил и не оставях съмнения относно интереса си към нея. Но аз бях мъж и в най-лошия случай рискувах наранено самолюбие. Раните заздравяват. Но не и доброто име. Щеше ли да приеме предизвикателството ми?

Тя обърна корицата към мен.

— „Брулени хълмове“. Чел ли си я?

Кимнах. Усещах ударите на сърцето си зад очите.

— Тъжна история.

— От тъжните истории стават хубави книги — каза тя.

— Така е.

— Чувала съм, че пишеш.

Откъде знаеше? Зачудих се дали генералът не й е казал, дали не го е питала. Веднага отхвърлих и двата варианта като абсурдни. Бащи и синове можеха свободно да си говорят за жени. Но нито едно афганистанско момиче — във всеки случай нито едно почтено и скромно афганистанско момиче — не би попитало баща си за някой младеж. И нито един баща, особено пък пущун с нанг и намос, не би обсъждал някой ерген с дъщеря си, освен ако не е неин кандидат, избрал почтения път и вече изпратил баща си да я иска.

Невероятно, но чух собствения си глас:

— Би ли желала да прочетеш мой разказ?

— Много — каза тя.

Усетих, че е неспокойна, защото бе почнала да стрелка очи насам-натам. Може би се озърташе за генерала. Питах се какво ли би казал той, ако ме завареше да разговарям неприлично дълго с дъщеря му.

— Може да ти донеса някой ден — казах аз.

Канех се да добавя още нещо, когато между щандовете се зададе жената, която бях виждал понякога със Сорая. Носеше найлонова торба, пълна с плодове. Когато ни видя, бързо прехвърли поглед от Сорая към мен и обратно. Усмихна се.

— Амир джан, радвам се да те видя — възкликна тя, оставяйки торбата върху покривката.

Челото й лъщеше от пот. Червената й коса, оформена като каска, искреше под яркото слънце — тук-там беше пооредяла и се виждаше кожата на главата. Имаше малки зелени очи, заровени дълбоко сред кръглото като зелка лице, коронки на зъбите и пръсти като наденички. На гърдите й висеше златен Аллах, чиято верижка се губеше сред безбройните гънки на шията.

— Аз съм Джамила, майката на Сорая джан — представи се тя.

— Селам, хала джан — казах смутено аз.

Притеснявах се, че тя ме познава, а аз нямам представа коя е.

— Как е баща ти? — попита жената.

— Добре е, благодаря.

— Нали знаеш дядо си Гази сахиб, съдията? Е, чичо му и моят дядо бяха братовчеди. Както виждаш, с теб сме роднини.

Тя се усмихна, разкривайки коронките по зъбите си, и аз забелязах, че отляво устните й леко провисват. Отново премести поглед от мен към Сорая и обратно.

Веднъж бях попитал баба защо дъщерята на генерал Тахери още не е омъжена. Няма кандидати, каза той. И веднага се поправи: няма подходящи кандидати. Но не каза нищо повече — баба знаеше колко убийствени могат да се окажат празните приказки за перспективите на една млада жена да се омъжи добре. Младите афганистанци, особено тия от добри семейства, бяха своенравни същества. Нашепване тук, намек там и те се разбягваха като подплашени птици.

Затова сватбите идваха и отминаваха, но никой не бе изпял на Сорая „Ахеста боро“, никой не бе боядисал дланите й с къна, никой не бе вдигнал Корана над булото й, а на сватбите с нея танцуваше единствено генерал Тахери.

А сега и тази жена, тази майка с нейното сърцераздирателно желание да ми се хареса, с кривата усмивка и почти неприкритата надежда в очите. Изтръпнах от усещането за властта, която притежавах, и то само защото бях спечелил в генетичната лотария, определила пола ми.

Не можех да разчета по очите на генералската дъщеря за какво си мисли, но за жена му знаех със сигурност: ако имах противник в това — каквото и да бе то, — този противник нямаше да е тя.

— Седни, Амир джан — покани ме тя. — Сорая, донеси му стол. И измий една от тия праскови. Те са сладки и пресни.

— Не, благодаря — казах аз. — Трябва да тръгвам. Баща ми ме чака.

— О? — възкликна ханъм Тахери, явно впечатлена от моята любезност да отклоня предложението. — Тогава поне вземи това. — Тя хвърли шепа кивита и няколко праскови в книжна торба и настоя да я взема. — Предай на баща си поздрави от мен. И ела пак да ни видиш.

— Непременно. Благодаря, хала джан.

С крайчеца на окото си забелязах, че Сорая извърна глава.

— Мислех, че отиде за кока-кола — каза баба, докато поемаше от мен кесията с плодове. Гледаше ме едновременно сериозно и весело. Опитах се да скалъпя някакво оправдание, но той захапа една праскова и махна с ръка. — Остани, Амир. Само не забравяй какво ти казах.

Тази нощ си мислех в леглото за това как слънчевите лъчи танцуваха в очите на Сорая и за изящните вдлъбнатини над ключиците й. Отново и отново преповтарях наум нашия разговор. Дали бе казала чувала съм, че пишеш, или чувала съм, че си писател? Кое от двете? Отмятах завивката и се взирах в тавана, отчаян от мисълта за шестте мъчителни, безкрайни нощи ялда, докато я видя отново.

Изминаха още няколко седмици. Изчаквах, докато генералът тръгне да се поразходи, после се приближавах до тяхната сергия. Ако беше там, ханъм Тахери ми предлагаше чай и бадемови сладки и сядахме да си поговорим за някогашния Кабул, за общи познати, за нейния артрит. Без съмнение тя бе забелязала, че появата ми винаги съвпада с отсъствието на генерала, но нито веднъж не повдигна въпроса. Само казваше:

— Ох, разминахте се за малко.

Всъщност дори ми беше приятно да заварвам ханъм Тахери, и то не само заради любезните й обноски; покрай майка си Сорая ставаше по-спокойна и разговорлива. Сякаш нейното присъствие узаконяваше ставащото между нас, разбира се, не чак до такава степен, както би го узаконило присъствието на генерала. Покровителството на ханъм Тахери правеше срещите ни ако не застраховани срещу клюките, то поне малко по-безинтересни за злите езици, макар че раболепното й държане явно притесняваше Сорая.

Един ден двамата със Сорая бяхме останали сами на тяхната сергия и разговаряхме. Тя ми разказваше за общообразователните си курсове в местния колеж.

— С каква специалност ще се дипломираш?

— Искам да стана учителка — каза тя.

— Наистина ли? Защо?

— Винаги съм искала. Когато живеехме във Вирджиния, взех диплома за преподаване на английски като втори език и сега имам вечерни часове веднъж седмично в обществената библиотека. Майка ми също беше учителка, преподаваше фарси и история в кабулското девическо училище „Заргуна“.

Един шкембест мъж с ловджийска шапка предложи три долара за комплект свещници, които струваха пет, и Сорая му ги даде. Пусна парите в кутията от бонбони до краката си. Погледна ме свенливо.

— Искам да ти разкажа една история, но се притеснявам.

— Разказвай.

— Малко е смешна.

— Разкажи ми, моля те.

Тя се засмя.

— Е, добре. Когато бях четвъртокласничка в Кабул, баща ми нае една жена на име Зиба за домашна помощница. Тя имаше сестра в Иран, в град Машхад и тъй като беше неграмотна, от време на време ме молеше да й пиша писма. А когато сестра й отговаряше, аз четях писмата на Зиба. Един ден я попитах иска ли да се научи да чете и пише. Тя се усмихна тъй широко, че около очите й изникнаха бръчици, и каза, че много искала. Оттогава, след като привършех с домашните, сядахме на кухненската маса и учех Зиба на азбуката. Помня че понякога, докато си четях уроците, вдигах глава и виждах как Зиба оставя тенджерата на печката, сяда с молив да си пише домашното, което съм й дала. Както и да е, след година Зиба можеше да чете детски книжки. Сядахме на двора и тя ми четеше приказките за Дара и Сара — бавно, но правилно. Започна да ме нарича моалем Сорая — учителко Сорая. — Тя пак се засмя. — Знам, че звучи детински, но първия път, когато Зиба написа името си, разбрах, че не искам да бъда друго, освен учителка. Толкова се гордеех с нея и чувствах, че съм направила нещо важно, разбираш ли?

— Да — излъгах аз.

И си помислих как използвах грамотността си, за да осмивам Хасан. Как му се подигравах за сложните думи, които не знаеше.

— Татко иска да уча право, а мама непрестанно намеква за медицина, но аз ще стана учителка. Не е много доходна професия, но друга не искам.

— Майка ми също е била учителка — казах аз.

— Знам — каза тя. — Чух го от мама.

После лицето й пламна от неволното признание, че когато са били насаме, между тях е имало разговори „за Амир“. Трябваше да направя огромно усилие, за да сдържа усмивката си.

— Донесох ти нещо. — Извадих от задния си джоб няколко листа, скрепени с кламер. — Както обещах.

Подадох й един от своите разкази.

— О, не си забравил. — Лицето й грейна. — Благодаря!

Изведнъж усмивката й изчезна. Лицето й пребледня и очите й се вторачиха в нещо зад мен. Обърнах се и се озовах лице в лице с генерал Тахери.

— Амир джан. Нашият кандидат-разказвач. Какво удоволствие — усмихна се той хладно.

— Селам, генерал сахиб — отвърнах аз с натежали устни.

Той пристъпи покрай мен към сергията.

— Какъв хубав ден, а? — Пъхнал палец в джобчето на елека си, генералът протегна другата си ръка към Сорая. Тя му подаде страниците. — Казват, че тази седмица щяло да има дъжд. Не е за вярване, нали?

Той пусна навитите на руло страници в кошчето за боклук. Обърна се към мен и сложи ръка на рамото ми. Направихме заедно няколко крачки.

— Знаеш ли, бачеам, почнах да те харесвам. Ти си добро момче, наистина вярвам в това, но… — Въздъхна и махна с ръка. — Дори и на добрите момчета понякога трябва да им се напомнят някои неща. Затова съм длъжен да ти напомня, че на този битпазар си между равни. — Генералът спря. Безизразните му очи се впиха в моите. — Разбираш ли, тук всеки е разказвач. — Усмихна се, разкривайки безупречно равни зъби. — Предай моите почитания на баща си, Амир джан.

Той отдръпна ръка. Пак се усмихна.

— Какво има? — попита баба, докато вземаше от някаква жена пари за едно конче люлка.

— Нищо — рекох аз и седнах на един стар телевизор.

После все пак му разказах.

— Ееех, Амир — въздъхна той.

Но тревогата ми за станалото нямаше да трае дълго. Защото по-късно същата седмица баба се разболя.

Започна с остра кашлица и хрема. Хремата отмина, но не и кашлицата. Баба храчеше в кърпичка и я криеше в джоба си. Настоявах да се прегледа, но той само махваше с ръка. Мразеше докторите и болниците. Доколкото знаех, беше ходил на лекар само веднъж, когато в Индия се разболял от малария.

Две седмици по-късно го зърнах да плюе в тоалетната кървави храчки.

— Откога си така? — попитах аз.

— Какво има за вечеря? — попита той.

— Ще те заведа на лекар.

Макар че баба беше управител на бензиностанцията, собственикът не му бе предложил здравна осигуровка, а той с типичното си лекомислие не бе настоял. Затова го откарах до окръжната болница в Сан Хосе. Прие ни блед младеж с подпухнали очи, който каза, че е стажант лекар.

— Изглежда по-млад от теб и по-болен от мен — изсумтя баба.

Стажантът ни прати на рентген. Когато сестрата ни повика обратно, той попълваше формуляр.

— Отнесете това на рецепцията — каза той, драскайки забързано.

— Какво е? — попитах аз.

— Болнично направление.

Драс-драс-драс.

— За къде?

— Белодробна клиника.

— Какво има?

Той ми хвърли бегъл поглед и намести очилата си. Отново започна да пише.

— Има петно в десния дроб. Искам да го проверят.

— Петно? — повторих аз и стаята изведнъж ми се стори тясна.

— Рак ли? — небрежно подхвърли баба.

— Не го изключвам — измънка лекарят. — Във всеки случай петното е подозрително.

— Не можете ли да ни кажете повече? — попитах аз.

— Всъщност не. Първо трябва да минете на скенер, после да идете при белодробния специалист. — Той ми подаде направлението. — Казахте, че баща ви пуши, нали?

— Да.

Стажантът кимна. Премести поглед към баба и обратно.

— Ще ви повикат след две седмици.

Исках да го попитам как ще живея цели две седмици с думата „подозрително“. Как ще мога да уча, да работя, да се храня? Как можеше да ме отпраща с тая дума?

Взех формуляра и го отнесох на рецепцията. Вечерта изчаках баба да заспи, сгънах едно одеяло и го разстлах вместо молитвено килимче. Привел глава до земята, почнах да изреждам полузабравени стихове от Корана, които моллата в Кабул ни караше да учим наизуст, и помолих Аллах за милосърдие, макар да не знаех дали съществува. Сега завиждах на моллата, завиждах на неговата вяра и сигурност.

Минаха две седмици, но никой не ни се обади. А когато позвъних, казаха ми, че са загубили направлението. Сигурен ли съм, че е подадено? Обещаха да се обадят след още три седмици. Вдигнах скандал и се спазарих: скенер след една седмица, посещение при лекаря след две.

Посещението при пулмолога доктор Шнайдер вървеше добре, докато баба не го попита откъде е. От Русия, отговори доктор Шнайдер. Баба избухна.

— Извинете ни, докторе — казах аз и дръпнах баба настрани.

Доктор Шнайдер се усмихна и отстъпи назад, все още със стетоскопа в ръка.

— Баба, в чакалнята прочетох биографията на доктор Шнайдер. Роден е в Мичиган. Мичиган! Той е американец, много повече американец, отколкото някога ще бъдем ти и аз.

— Не ме интересува къде е роден, той е руснак — заяви баба и изкриви лице, сякаш изричаше мръсна дума. — Родителите му са били руснаци, дядовците му са били руснаци. Кълна се в името на майка ти, че ще му счупя ръката, ако се опита да ме докосне.

— Родителите на доктор Шнайдер са избягали от комунистите, не разбираш ли? Избягали са!

Но баба не искаше и да чуе. Понякога ми се струва, че единственото, което обичаше колкото покойната си съпруга, беше Афганистан, покойната му родина. Едва не закрещях от безсилие. Но само въздъхнах и се обърнах към доктор Шнайдер.

— Съжалявам, докторе. Нищо няма да излезе.

Следващият специалист, доктор Амани, беше иранец и баба го одобри. Любезният лекар със засукани мустаци и буйна прошарена коса ни каза, че е прегледал резултатите от скенера и ще трябва да извърши процедура, наречена бронхоскопия, за да вземе проба от белодробната тъкан за изследване. Насрочи я за следващата седмица. Благодарих му и изведох баба от кабинета, като си мислех, че сега ще трябва да живея цяла седмица с тази нова дума „тъкан“, звучаща дори по-зловещо от „подозрително“. Искаше ми се Сорая да е до мен.

Оказа се, че също като сатаната, ракът има много имена. Болестта на баба се наричаше „дребноклетъчен карцином“. В напреднал стадий. Неподлежащ на операция. Баба помоли доктор Амани за прогноза. Той прехапа устни и използва думата „мрачна“. После добави:

— Разбира се, има и химиотерапия. Но тя ще е само палиативна.

— Какво означава това? — попита баба.

Доктор Амани въздъхна.

— Означава, че няма да промени резултата, само ще го отложи.

— Това вече е ясен отговор, доктор Амани. Благодаря — каза баба. — Но не искам никакви химикали.

На лицето му бе изписана същата решителност, както през онзи ден, когато хвърли върху бюрото на мисис Добинс купоните за храна.

— Но, баба…

— Не ми възразявай пред хората, Амир. Никога. За какъв се мислиш?

Дъждът, за който спомена генерал Тахери на битпазара, се забави с няколко седмици, но когато излязохме от кабинета на доктор Амани, минаващите коли плискаха мътни струи по тротоарите. Баба запали цигара. Не спря да пуши по целия път към къщи.

Докато отключваше външната врата на сградата, аз казах:

— Бих искал да си опиташ късмета с химиотерапията, баба.

Той пъхна ключа в джоба си и ме дръпна на сухо под раираната тента над входа. Побутна ме в гърдите с ръката, в която държеше цигарата.

— Бас! Вече реших.

— Ами аз, баба! Какво да правя? — попитах с просълзени очи.

По мокрото му от дъжда лице се изписа отвращение. Същия поглед ми хвърляше в детството, когато си ожулвах коленете и плачех. Плачът предизвикваше раздразнението му тогава, предизвикваше го и днес.

— Ти си на двайсет и две години, Амир! Голям мъж! Ти… — Баба отвори уста, затвори я, пак я отвори, поколеба се. Над нас дъждът барабанеше по тентата. — Какво ще стане с теб, казваш? През всичките тия години точно на това се мъчех да те науча — как никога да не задаваш този въпрос. — Отвори вратата и отново се завъртя към мен. — И още нещо. Никой не бива да знае, чуваш ли? Никой. Не ми трябва ничие съчувствие.

После той изчезна във фоайето. Остатъка от деня прекара пред телевизора, палейки цигара от цигара. Не знаех кого или какво предизвиква. Мен? Доктор Амани? Или може би Аллах, в когото никога не бе вярвал.

За известно време дори ракът не попречи на баба да посещава битпазара. В събота правехме обиколки на гаражните разпродажби — той караше, а аз изпълнявах ролята на навигатор — и в неделя излагахме стоката за продан. Медни лампи. Бейзболни ръкавици. Скиорски якета с развалени ципове. Баба поздравяваше познати от Афганистан, а аз се пазарях с купувачите за долар-два. Сякаш имаше смисъл. Сякаш денят, когато щях да остана сирак, не се приближаваше с всяко затваряне на сергията.

Понякога покрай нас минаваха генерал Тахери и съпругата му. Дипломатичният генерал ме поздравяваше с усмивка и енергично ръкостискане. Но в поведението на ханъм Тахери се бе появила необичайна сдържаност. Сдържаност, нарушавана само от хвърлени крадешком криви усмивки и извинителни погледи зад гърба на генерала.

Помня този период като време на много първи неща. За пръв път чух баба да стене в банята. За пръв път открих кръв по възглавницата му. През трите години работа в бензиностанцията баба не бе вземал нито един ден болнични. И това се случи за пръв път.

Когато наближи Денят на вси светии, баба се чувстваше толкова уморен в събота следобед, че изчакваше зад волана, докато аз отивах да се пазаря за вехториите. Около Деня на благодарността вече се изтощаваше преди пладне. Когато из дворовете се появиха шейни и изкуствен сняг обсипа изкуствените елхи, баба започна да си остава у дома, а аз карах сам буса по крайбрежието.

Понякога на битпазара познати афганистанци подхвърляха, че баба е отслабнал. Отначало го казваха като комплимент. Дори питаха каква диета прилага. Но въпросите и комплиментите стихнаха, когато отслабването не престана. И килограмите продължиха да се топят. Бузите му хлътнаха. Слепоочията му се изопнаха. Очите му хлътнаха в орбитите.

През един студен ден малко след Нова година баба продаваше настолна лампа на един набит филипинец, а аз търсех из буса одеяло, за да завия краката му.

— Хей, приятел, този човек се нуждае от помощ! — възкликна тревожно филипинецът.

Завъртях се и видях баба да лежи на земята. Ръцете и краката му трепереха конвулсивно.

— Комак! — извиках аз. — Помогнете!

Изтичах при баба. На устата му бе избила пяна. Виждаше се само бялото на очите му.

Съседите се втурнаха към нас. Чух някой да говори за пристъп. Друг викаше:

— Позвънете на 911!

Чух забързан тропот. Наоколо се струпа тълпа и небето притъмня.

Слюнката на баба почервеня. Беше си прехапал езика. Коленичих до него и заповтарях: „Тук съм, баба, тук съм, ще ти мине, аз съм до теб.“ Сякаш можех с утешителни думи да излекувам гърча. Или имаше начин да ги убедя да го оставят на мира. Усетих по коленете си влага. Видях, че баба се е подмокрил. „Шшшт, баба джан, аз съм тук. Синът ти е до теб.“

Лекарят, белобрад и съвършено плешив, ме изведе от стаята.

— Искам заедно да прегледаме резултатите от скенера на баща ви — каза той.

Сложи снимките на осветения екран в коридора и с гумичката на молива си посочи изображенията на рака като следовател, показващ полицейски фотографии на убиеца пред роднините на жертвата. На тия снимки мозъкът на баба приличаше на голям разполовен орех, осеян със сиви кръгли петна.

— Както виждате, ракът е дал метастази — каза лекарят. — Ще трябва да взема стероиди, за да намалим отока в мозъка, както и лекарства против гърчовете. В допълнение бих препоръчал палиативно лъчелечение. Знаете ли какво означава това?

Казах, че знам. Вече бях навлязъл доста дълбоко в темата за рака.

— Добре тогава — кимна лекарят. Погледна пейджъра си. — Трябва да тръгвам, но ако имате въпроси, можете да ми позвъните.

— Благодаря.

Остатъка от нощта прекарах на стол до леглото на баба.

На другата сутрин чакалнята в края на коридора беше претъпкана с афганистанци. Касапинът от Нюарк. Един инженер, който бе работил заедно с баба по строежа на сиропиталището. Те минаваха един по един и тихичко поднасяха на баба своите почитания. Пожелаваха му скорошно оздравяване. По това време той вече беше буден — замаян и уморен, но буден.

Малко преди пладне дойдоха генерал Тахери и съпругата му. Следваше ги Сорая. Погледнахме се и веднага извърнахме глави.

— Как си, приятелю? — попита генерал Тахери и хвана ръката на баба.

Баба кимна към маркуча на системата, провиснала от ръката му. Усмихна се измъчено. Генералът отвърна на усмивката.

— Не би трябвало да си правите тоя труд — дрезгаво изрече баба. — Всички вие.

— Изобщо не ни затруднява — обади се ханъм Тахери.

— Ни най-малко — потвърди генералът. — По-добре кажи трябва ли ти нещо. Каквото и да било. Ако ти трябва, искай от мен като от брат.

Спомних си какво бе казал веднъж баба за пущуните. Може да сме коравосърдечни и знам, че сме прекалено горди, но, повярвай ми, в труден час най-добре е да имаш пущун до себе си.

Баба поклати глава върху възглавницата.

— Идването ти тук беше радост за очите ми.

Генералът се усмихна и стисна ръката му.

— Как си, Амир джан? Трябва ли ти нещо?

Начинът, по който ме гледаше, добротата в очите му…

— Не, благодаря, генерал сахиб. Аз…

На гърлото ми заседна буца, очите ми се навлажниха. Изтичах навън.

Плаках в коридора, до екрана, където предната вечер бях видял лицето на убиеца.

Вратата се отвори и Сорая излезе от стаята на баба. Застана до мен. Беше облечена със сив суичър и джинси.

Косата й беше разпусната. Искаше ми се да намеря утеха в прегръдките й.

— Толкова съжалявам, Амир — каза тя. — Всички знаехме, че нещо не е наред, но нямахме представа какво точно.

Избърсах очите си с ръкав.

— Той не искаше никой да знае.

— Трябва ли ти нещо?

— Не. — Направих усилие да се усмихна. Тя сложи ръка върху моята. Първото ни докосване. Стиснах пръстите й. Вдигнах ги до лицето си. До очите. Пуснах ги. — По-добре влизай. Инак баща ти ще ме подгони.

Тя се усмихна и кимна.

— Да, трябва.

Обърна се.

— Сорая.

— Да?

— Щастлив съм, че дойде. За мен е… безкрайно важно.

Два дни по-късно изписаха баба. Доведоха онколог да го уговори за лъчелечението. Баба отказа. Опитаха се да убедят мен да го предумам. Но аз бях видял изражението му. Благодарих им, подписах каквото трябваше и откарах баба у дома с моя форд торино.

Вечерта баба лежеше на дивана, завит с вълнено одеяло. Донесох му горещ чай и печени бадеми. Хванах го под мишниците и му помогнах да се надигне. Оказа се лесно — прекалено лесно. Под пръстите ми плешките му приличаха на птичи крила. Отново придърпах одеялото до гърдите му, където ребрата изпъваха тънката, пожълтяла кожа.

— Мога ли да направя още нещо за теб, баба?

— Не, бачеам. Благодаря.

Седнах до него.

— Тогава се питам дали ти би сторил нещо за мен. Ако не си прекалено изтощен.

— Какво?

Искам да отидеш у генерал Тахери. Искам да го помолиш за ръката на дъщеря му.

Сухите устни на баба се разтегнаха в усмивка. Напомняха ми за свежо зелено петно върху съсухрен лист.

— Сигурен ли си?

— Никога не съм бил тъй сигурен.

— Обмисли ли го?

— Балай, баба.

— Тогава подай ми телефона. И тефтерчето.

Примигах.

— Сега ли?

— А кога?

Усмихнах се.

— Добре.

Подадох му телефона и черното тефтерче, където баба записваше номерата на афганистанските си приятели. Той потърси номера на Тахери. Набра го. Вдигна слушалката до ухото си. Сърцето ми играеше пируети в гърдите.

— Джамила джан? Селам алейкум. — баба се представи. Помълча. — Много по-добре, благодаря. Беше толкова благородно от ваша страна, че дойдохте. — Отново се заслуша. Кимна. — Ще го запомня, благодаря. Генерал сахиб у дома ли си е? — Пауза. — Благодаря.

Той стрелна очи към мен. Не знам защо, но ме обзе желание да се разсмея. Или да извикам. Притиснах длан към устата си и я захапах. Баба ми се подхилна.

— Генерал сахиб? Селам алейкум… Да, много по-добре… Балай… Толкова си любезен, генерал сахиб. Обаждам се да попитам дали утре сутрин ще мога да посетя теб и ханъм Тахери. Имам един почтен въпрос… Да… В единайсет е чудесно. Тогава до утре. Кода хафез.

Той остави слушалката. Спогледахме се. Аз се разкисках. Баба също.

Баба намокри косата си и я среса назад. Помогнах му да облече чиста бяла риза и докато връзвах вратовръзката, неволно забелязах петте сантиметра празно пространство между копчето на яката и шията на баба. Помислих си за цялата пустота, която щеше да остави след себе си, после с усилие прогоних тази мисъл. Баба беше тук. Все още. А днес беше ден за хубави мисли. Сакото на кафявия костюм, с което бе дошъл на дипломирането ми, провисваше върху тялото му — беше отслабнал твърде много, за да го запълни. Наложи се да подвия ръкавите. Наведох се и завързах обувките му.

Семейство Тахери живееше в невзрачна едноетажна къща в един от жилищните квартали на Фримонт, известен с многобройното си афганско население. Къщата имаше панорамни прозорци, островърх покрив и закрита предна веранда, на която видях саксии с мушкато. Сивият микробус на генерала беше паркиран отпред.

Помогнах на баба да слезе от форда и отново седнах зад волана. Той приведе глава към страничния прозорец.

— Прибери се и не излизай. Ще ти позвъня след около час.

— Добре, баба — казах аз. — Успех.

Той се усмихна.

Потеглих. В огледалото видях как баба куцука по алеята на Тахери, за да изпълни последния си бащински дълг.

Крачех из всекидневната и чаках баба да се обади. Петнайсет крачки на дължина. Десет и половина на ширина. Ами ако генералът откажеше? Ами ако ме мразеше? Непрекъснато отскачах до кухнята да погледна часовника на готварската печка.

Телефонът иззвъня малко преди пладне. Обаждаше се баба.

— Е?

— Генералът се съгласи.

Въздъхнах шумно. Седнах. Ръцете ми трепереха.

— Значи прие?

— Да, но Сорая джан е горе в стаята си. Иска първо да поговори с теб.

Баба каза нещо на някого и слушалката прещрака.

— Амир? — раздаде се гласът на Сорая.

— Селам.

— Баща ми се съгласи.

— Знам — казах аз. Прехвърлих слушалката в другата ръка. Усмихвах се. — Толкова съм щастлив, че не знам какво да кажа.

— И аз съм щастлива, Амир. Аз… не мога да повярвам, че е истина.

Разсмях се.

— Знам.

— Слушай — каза тя. — Искам да ти кажа нещо. Нещо, което трябва да знаеш, преди…

— Не ме интересува.

— Трябва да знаеш. Не искам да започваме с тайни. И бих предпочела да го чуеш от мен.

— Ако така ще ти стане по-добре, кажи ми. Но това няма да промени нищо.

Отсреща настана дълго мълчание.

— Когато живеехме във Вирджиния, избягах с един афганистанец. Бях на осемнайсет години — непокорна и глупава. Той вземаше наркотици… Живяхме заедно почти цял месец. Всички афганистанци във Вирджиния говореха за това. Накрая татко ни откри. Застана на прага и ме принуди да се прибера. Аз бях в истерия. Пищях. Виках. Казвах, че го ненавиждам… Както и да е, прибрах се и… — Тя заплака. — Извинявай. — Чух я как остави слушалката. Избърса си носа. — Извинявай — продължи тя с по-дрезгав глас. — Когато се прибрах у дома, видях, че майка ми е получила удар, дясната страна на лицето й се беше парализирана и… почувствах се толкова виновна. Тя не го заслужаваше. Скоро след това татко уреди да се преселим в Калифорния.

Отново настана мълчание.

— В какви отношения сте с баща ти сега? — попитах аз.

— Винаги сме имали противоречия, още ги имаме, но съм му благодарна, че тогава дойде да ме вземе. Наистина вярвам, че ме спаси. — Тя помълча. — Е, смущава ли те това, което ти казах?

— Малко — признах аз.

Дължах й истината. Не можех да я излъжа, че гордостта ми не страда от факта, че тя е била с мъж, а аз никога не съм лягал с жена. Да, малко ме смущаваше, но бях обмислял това надълго и нашироко през седмиците, преди да пратя баба да я поиска. И в крайна сметка винаги стигах до този въпрос: как мога тъкмо аз да упреквам когото и да било заради миналото му?

— Смущава ли те дотолкова, че да размислиш?

— Не, Сорая. И през ум не ми минава — отвърнах аз. — Каквото и да кажеш, нищо няма да се промени. Искам да се оженим.

Тя отново избухна в ридания.

Завиждах й. Нейната тайна беше разкрита. Изречена веднъж завинаги. Отворих уста, готов да й кажа как предадох Хасан, как лъгах, как го прогоних и унищожих четирийсетгодишната връзка между баба и Али. Но не го направих. Подозирах, че Сорая Тахери стои над мен в много отношения. Храбростта бе само едно от тях.