Ловецът на хвърчила

24

Ако Пешавар бе градът, който ми напомняше за някогашния Кабул, то Исламабад ми показваше какъв би могъл да стане Кабул някой ден. Улиците бяха по-широки, отколкото в Пешавар, по-чисти и оградени с хибискус и декоративни дървета. Пазарите изглеждаха по-добре организирани и не толкова задръстени с рикши и пешеходци. Архитектурата също бе по-елегантна, по-модерна и видях паркове, където в сянката на дърветата цъфтяха рози и жасмин.

Фарид намери малък хотел на една тиха уличка в подножието на хълмовете Маргала. По пътя натам минахме покрай знаменитата джамия „Шах Фейсал“, за която казваха, че била най-голямата джамия в света, с грамадни бетонни опори и невъобразимо високи минарета. При вида й Сухраб се ободри, подаде глава през прозореца и не откъсна очи от нея, докато не завихме зад ъгъла.

Хотелската стая се оказа несравнимо по-хубава от онази в Кабул, където бяхме отседнали двамата с Фарид. Чаршафите бяха прани и гладени, килимът почистен, банята искреше. Имаше шампоан, сапун, самобръсначки, вана и кърпи с лимонов аромат. И нямаше кървави петна по стената. Още нещо: телевизор на шкафчето срещу двете единични легла.

— Гледай! — посочих го аз на Сухраб.

Включих телевизора ръчно — нямаше дистанционно — и завъртях ключа за каналите. Открих детско предаване с две пухкави кукли агнета, пеещи на урду. Сухраб седна на едното легло и сви колене пред гърдите си. Образите от телевизора се отразяваха в зелените му очи, а той гледаше с каменно лице и се клатеше напред-назад. Спомних си как някога обещах на Хасан, когато пораснем, да купя на семейството му цветен телевизор.

— Аз ще тръгвам, Амир ага — каза Фарид.

— Остани да пренощуваш — предложих аз. — Пътят е дълъг. Тръгни утре сутрин.

— Ташакор — отвърна Фарид. — Но искам да се прибера довечера. Мъчно ми е за децата. — Докато излизахме, той спря на прага. — Сбогом, Сухраб джан.

Изчака отговор, но Сухраб не му обърна внимание. Само се люшкаше напред-назад и образите от екрана хвърляха по лицето му трептящи сребристи отблясъци.

Навън му подадох плик. Фарид го отвори и зяпна.

— Не знаех как да ти благодаря — казах аз. — Ти направи толкова много за мен.

— Колко има тук? — попита зашеметеният Фарид.

— Малко над две хиляди долара.

— Две хи…

Долната му устна затрепери. По-късно, когато потегли, той натисна двукратно клаксона и размаха ръка. Аз също му махнах. Повече не го видях.

Върнах се в хотелската стая и заварих Сухраб да лежи свит на леглото. Очите му бяха затворени, но усетих, че не спи. Беше изключил телевизора. Седнах на леглото, примижах от болка и избърсах студената пот от челото си. Питах се докога ли ще ме боли при всяко ставане, сядане и обръщане в леглото. Питах се кога ще мога да ям твърда храна. И се питах какво да правя с нараненото малко момче на леглото, макар че една част от мен вече знаеше отговора.

На шкафчето имаше гарафа с вода. Налях една чаша и глътнах две от болкоуспокояващите хапчета на Арман. Водата беше топла и тръпчива. Пуснах завесите, приседнах внимателно на леглото и легнах. Имах чувството, че гърдите ми ще се разпорят. Когато болката поспадна и можех отново да дишам, придърпах одеялото до гърдите си и зачаках хапчетата да подействат.

Когато се събудих, в стаята бе притъмняло. През процепа между завесите видях ивица небе, в което пурпурът на залеза се смесваше с мрака на идващата нощ. Чаршафите бяха мокри от пот, в главата ми тръпнеше тъпа болка. Отново бях сънувал, но не помнех какво.

Сърцето ми изстина, когато погледнах към леглото на Сухраб и открих, че е празно. Повиках го. Собственият ми глас ме стресна. Беше безкрайно объркващо да седя в мрачна хотелска стая на хиляди километри от дома и да викам името на едно момче, което познавах едва от няколко дни. Пак го повиках, но нямаше отговор. С усилие се надигнах от леглото, проверих банята, надникнах отвън в коридора. Нямаше го.

Заключих вратата и закуцах към стаичката на собственика във фоайето, стискайки здраво парапета, за да не падна. В ъгъла на фоайето имаше прашна изкуствена палма, а тапетите бяха с изображения на летящи птици. Заварих собственика да чете вестник зад пластмасовия плот на рецепцията. Описах му Сухраб и попитах дали го е виждал. Той остави вестника и свали очилата. Имаше мазна коса и квадратни прошарени мустачки. Миришеше на някакъв тропически плод.

— Момчетата обичат да тичат насам-натам — въздъхна той. — Имам ги три. По цял ден търчат и тревожат майка си.

Размаха вестника пред лицето си и се вторачи в челюстта ми.

— Не вярвам да тича насам-натам — казах аз. — Освен това не сме тукашни. Боя се, че може да се изгуби.

Той поклати глава.

— Тогава трябва да го държите под око, господине.

— Знам — казах аз. — Но бях заспал, а когато се събудих, вече го нямаше.

— За момчетата трябва грижа, ще знаете.

— Да — казах аз и пулсът ми се ускори.

Как можеше да е толкова безчувствен пред моята тревога?

Човекът прехвърли вестника в другата ръка и пак го размаха.

— А сега искат велосипеди.

— Кои?

— Моите момчета — обясни собственикът. — Казват: „Тате, тате, купи ни велосипеди и няма да те ядосваме. Молим те, тате!“ — Той се изсмя. — Велосипеди. Майка им ще ме убие, кълна ви се.

Представих си Сухраб, проснат в някоя канавка. Или в багажника на нечия кола. Не исках кръвта му върху ръцете си. Не и неговата.

— Моля ви… — казах аз. — Присвих очи и прочетох значката с името върху яката на синята му памучна риза с къси ръкави. — Господин Фейяз, видяхте ли го?

— Момчето ли?

Стиснах зъби.

— Да, момчето! Момчето, което дойде с мен. В името на Аллах, видяхте ли го, или не?

Вестникът спря. Човекът присви очи.

— Недей да ми се правиш на хитър, приятел. Не съм го изгубил аз.

Прав беше, но това не попречи на кръвта да нахлуе в лицето ми.

— Вярно е, грешката е моя. Виновен съм. А сега кажете, видяхте ли го?

— Съжалявам — рязко отсече той. Сложи си очилата. Разгърна вестника. — Не съм виждал такова момче.

Цяла минута стоях пред плота и се мъчех да не изкрещя. Докато излизах от фоайето, онзи подхвърли зад гърба ми:

— Нямате ли идея накъде може да е тръгнало?

— Не — казах аз.

Чувствах се уморен. Уморен и изплашен.

— Има ли някакви интереси? — попита собственикът. Видях, че е сгънал вестника. — Моите момчета например са готови на всичко за американски екшън, особено с участието на онзи Арнолд, как му беше името…

— Джамията! — възкликнах аз. — Голямата джамия.

Спомних си как джамията изтръгна Сухраб от вцепенението, докато минавахме покрай нея, как подаде глава през прозореца да я огледа.

— „Шах Фейсал“ ли?

— Да. Можете ли да ме откарате дотам?

— Знаете ли, че е най-голямата джамия в света? — попита човекът.

— Не, но…

— Дворът й може да побере четирийсет хиляди души.

— Можете ли да ме откарате дотам?

— Тя е само на километър — каза собственикът.

Но вече се измъкваше иззад плота.

— Ще ви платя — казах аз.

Той въздъхна и поклати глава.

— Чакайте тук.

Изчезна в задната стаичка и след малко се върна с нови очила и връзка ключове, следван от нисичка пълна жена с оранжево сари. Тя зае мястото му на рецепцията.

— Ще ви откарам, защото и аз съм баща като вас.

Мислех си, че в крайна сметка ще обикаляме из града до късна нощ. Представих си как се обаждам в полицията и описвам по телефона Сухраб под осъдителния поглед на Фейяз. Чувах как дежурният полицай задава стандартните въпроси с уморен и отегчен глас. И между тях още един, неизказан: на кого му пука, по дяволите, за поредното мъртво афганистанско хлапе?

Но не стана така. Намерихме го на стотина метра от джамията да седи на тревната площ до един полупразен паркинг. Фейяз спря наблизо и аз слязох.

— Трябва да се връщам — каза той.

— Добре — кимнах. — Ще се върнем пеш. Благодаря ви, господин Фейяз. Благодаря от сърце.

Той се наклони към мен.

— Може ли да ви кажа нещо?

— Разбира се.

Лицето му се губеше в здрача, виждах само чифт очила, отразяващи светлината на залеза.

— Едно ви е лошо на вас, афганистанците… малко сте неспокойни.

Бях уморен и измъчен. В челюстта ми тръпнеше болка. А тия проклети рани на гърдите и корема бяха като бодлива тел, зашита под кожата. Въпреки това се разсмях.

— Какво… какво казах… — обърка се Фейяз.

Но аз вече се превивах от гърлен смях, излитащ през скованите ми челюсти.

— Луди хора — промърмори той и потегли със скърцане на гуми.

Червените светлинки на колата му примигваха в настъпващата вечер.

— Здравата ме изплаши — казах аз.

Седнах до него и примижах от болка.

Сухраб гледаше джамията. Тя имаше формата на огромна шатра. Наоколо пристигаха и потегляха коли; богомолци в бяло влизаха и излизаха. Седяхме мълчаливо. Аз се подпирах на едно дърво, Сухраб седеше до мен с колене пред гърдите. Слушахме призива за молитва, гледахме как в сградите пламват хиляди светлини с идването на нощта. Джамията искреше като диамант в тъмното. Озаряваше небето и лицето на Сухраб.

— Бил ли си някога в Мазари-Шариф? — попита Сухраб, подпрял брадичка на коленете си.

— Отдавна. Не си спомням много.

— Татко ме заведе там, когато бях малък. Мама и саса също дойдоха. Татко ми купи от пазара маймунка. Не истинска, а от онези, дето се надуват. Беше кафява и имаше папийонка.

— Като малък май и аз имах такава.

— Татко ме заведе в Синята джамия — продължи Сухраб. — Помня, че имаше страшно много гълъби и не се бояха от хората. Идваха направо при нас. Саса ми даваше парченца наан да ги храня. Скоро отвсякъде ме обкръжиха гукащи гълъби. Беше много весело.

— Сигурно ти е мъчно за родителите си — казах аз.

Питах се дали е видял как талибаните измъкват родителите му на улицата. Надявах се, че не е.

— А на тебе мъчно ли ти е за твоите? — попита той и опря буза на коленете си, за да ме погледне.

— Дали ми е мъчно? Е, майка си не съм виждал никога. Баща ми умря преди няколко години. Да, за него тъгувам. Понякога много ми липсва.

— Помниш ли как изглеждаше?

Представих си масивния врат на баба, черните му очи, буйната кестенява коса. На коленете му се чувствах като върху два дънера.

— Да, помня как изглеждаше — казах аз. — И миризмата му помня.

— А аз почвам да забравям лицата им — каза Сухраб. — Лошо ли е това?

— Не — успокоих го аз. — Винаги става така след време. Сетих се за нещо. Бръкнах в джоба на сакото си. Извадих полароидната снимка на Хасан и Сухраб. — Заповядай.

Той приближи снимката на два-три сантиметра от лицето си, завъртя я така, че светлината от джамията да пада върху нея. Дълго я гледа. Мислех, че ще заплаче, но не познах. Той само държеше снимката с две ръце и плъзгаше палец по гланцовата повърхност. Спомних си нещо, което бях чел или може би чул от някого: в Афганистан има много деца, но малко детство.

Сухраб посегна да ми върне снимката.

— Задръж я — казах аз. — Твоя е.

— Благодаря.

Той пак погледна снимката и я прибра в джоба си. Край нас по паркинга затрополи конска каруца. Звънчетата по шията на коня дрънчаха на всяка стъпка.

— Напоследък често си мисля за джамии — каза Сухраб.

— Тъй ли? Какво си мислиш за тях?

Той сви рамене.

— Просто си мисля. — Вдигна глава и ме погледна в очите. Сега плачеше, кротко и безмълвно. — Може ли да те питам нещо, Амир ага?

— Разбира се.

— Дали Аллах… — започна той и се задави. — Дали Аллах ще ме прати в ада за онова, което правех с онзи човек?

Посегнах към него и той се сви. Отдръпнах ръка.

— Не. Разбира се, че не — казах аз.

Исках да го прегърна, да го притисна към себе си, да му кажа, че светът е бил зъл към него, а не обратното.

Лицето му се изкриви от усилието да запази спокойствие.

— Татко казваше, че е грешно да причиняваш зло дори на лоши хора. Защото те не разбират и защото понякога лошите могат да станат добри.

— Не винаги, Сухраб.

Той ме погледна въпросително.

— Преди много години познавах човека, който ти стори зло — казах аз. — Сигурно си се досетил от разговора ни. Веднъж, когато бях на твоите години, той… той се опита да ме нарани, но баща ти ме спаси. Баща ти бе много храбър, винаги ме спасяваше от беди, застъпваше се за мен. И затова един ден лошият човек му причини зло. Нарани го много зле, а аз… аз не можах да спася баща ти, както той спасяваше мен.

— Защо хората са искали да сторят зло на баща ми? — попита Сухраб със задавен и изтънял глас. — Той вършеше само добро.

— Прав си. Баща ти беше добър човек. Но точно това се опитвам да ти кажа, Сухраб джан. На този свят има зли хора и понякога те си остават завинаги зли. Понякога трябва да се опълчиш срещу тях. Ти причини на онзи човек онова, което трябваше да направя аз преди много години. Даде му заслуженото, а той заслужава дори много повече.

— Мислиш ли, че татко е разочарован от мен?

— Знам, че не е — казах аз. — В Кабул ти спаси живота ми. Знам, че той се гордее с теб заради това.

Сухраб избърса лице с ръкава на ризата си. Движението пукна мехурчето от слюнка, което се бе оформило върху устните му. Той зарови лицето си в шепи и дълго плака, преди да заговори отново.

— Мъчно ми е за татко, и за мама също. Мъчно ми е за саса и за Рахим хан сахиб. Но понякога се радвам, че вече ги няма.

— Защо? — попитах аз и докоснах ръката му.

Той се отдръпна.

— Защото — задавено изрече Сухраб… — защото не искам да ме видят… толкова съм мръсен. — Той пое дъх и от гърдите му излетя дълго, глухо ридание. — Толкова съм мръсен и грешен.

— Не си мръсен, Сухраб — казах аз.

— Онези хора…

— Изобщо не си мръсен.

— … те вършеха такива неща… лошият човек и другите двама… вършеха разни неща… с мен.

— Не си мръсен и не си грешен. — Пак докоснах ръката му и той се отдръпна. Посегнах отново, съвсем леко, и го притеглих към себе си. — Няма да те нараня — прошепнах аз. — Обещавам.

Той пак се дръпна, но по-слабо. Отпусна се. Позволи ми да го прегърна и сложи глава на гърдите ми. Телцето му подскачаше в прегръдката ми при всяко ридание.

Между хора, откърмени от една гръд, има родство. Сега, докато болката на момчето попиваше през ризата ми, аз разбрах, че родството е пуснало корени и в нас двамата. Станалото в онази стая с Асеф ни бе обвързало безвъзвратно.

Отдавна чаках подходящото време, подходящия момент, за да задам въпроса, който непрестанно се въртеше из главата ми и ме държеше буден по цели нощи. Реших, че мигът е дошъл — тук и сега, под ярките светлини на Божия дом.

— Искаш ли да дойдеш в Америка и да живееш с мен и жена ми?

Той не отговори. Само продължи да хълца върху ризата ми, а аз не настоях.

Цяла седмица никой от двама ни не спомена за въпроса, сякаш изобщо не го бях задавал.

Един ден хванахме такси до местността Даман-е-кох — Полите на планината. Разположена върху склона на хълмовете Маргала, наблюдателната площадка разкрива панорамна гледка към Исламабад с неговите чисти зелени булеварди и бели къщи. Шофьорът ни каза, че отгоре можем да видим президентския дворец.

— След дъжд, когато въздухът е чист, се вижда отвъд Равалпинди — добави той.

В огледалото забелязах как непрестанно прехвърля поглед от мен към Сухраб и обратно. Видях и собственото си лице. Не беше чак толкова подпухнало както преди, но избледняващите синини му придаваха жълтеникав оттенък.

На мястото за пикник седнахме на една пейка под клонесто дърво. Денят беше топъл, слънцето се издигаше високо в топазено синьото небе. На съседните пейки седяха семейства и похапваха самоса и пакора. От нечие радио долиташе индийска песен, която ми се стори позната от някакъв стар филм, може би „Пакиза“. Връстници на Сухраб ритаха топка, смееха се, крещяха. Мислех си за сиропиталището в Картех сех и за онзи плъх, който пробяга между краката ми в канцеларията на Заман. Гърдите ми се стегнаха от внезапен гняв към начина, по който моите сънародници унищожаваха собствената си родина.

— Какво? — попита Сухраб.

Усмихнах се насила и му казах, че няма значение.

Разпънахме върху масата за пикник една от хотелските кърпи и седнахме да играем панджпар. Приятно беше да съм в планината със сина на моя брат, да играем карти и да усещам как слънцето напича врата ми. Песента свърши и почна нова, непозната за мен.

— Гледай! — възкликна Сухраб.

Сочеше с картите си нагоре. Вдигнах очи и видях в необятното синьо небе да кръжи ястреб.

— Не знаех, че в Исламабад има ястреби — казах аз.

— И аз — рече Сухраб, следейки с поглед кръговете на птицата. — А има ли ги там, където живееш?

— В Сан Франциско? Сигурно. Но не съм виждал.

— О — каза Сухраб.

Надявах се да пита още, но той раздаде нова ръка и попита дали ще ядем. Отворих книжната торба и му подадох сандвич с кюфте. Моят обяд се състоеше от поредната чаша смлени банани и портокали — бях наел за една седмица миксера на госпожа Фейяз. Засмуках през сламката и устата ми се напълни със сладкия смесен нектар. Няколко капки протекоха от ъгълчето на устните ми. Сухраб ми подаде салфетка и се загледа как бърша сока. Усмихна се и аз отвърнах на усмивката.

— С баща ти бяхме братя. — Думите сами излетяха от устните ми. Исках да му кажа още за онази нощ, когато седяхме до джамията, но не посмях. Той обаче имаше право да знае. Вече не исках да крия каквото и да било. — Всъщност полубратя. Имахме един и същ баща.

Сухраб спря да дъвче. Остави сандвича.

— Татко никога не е казвал, че има брат.

— Защото не знаеше.

— Защо не знаеше?

— Никой не му е казал — отвърнах. — И на мен не казаха. Узнах го едва наскоро.

Сухраб примига. За пръв път ме гледаше истински.

— Но защо са го крили от теб и от татко?

— Знаеш ли, и аз си зададох същия въпрос. Отговор има, но не е хубав. Нека просто да кажем, че криеха, защото на нас с баща ти… не ни се полагаше да сме братя.

— Защото беше хазарин?

Заставих се да го погледна в очите.

— Да.

— А баща ти — започна той и наведе очи към сандвича… — баща ти еднакво ли ви обичаше?

Спомних си онзи отдавнашен ден край езерото Гарка, когато баба си позволи да потупа Хасан по гърба, защото неговото камъче направи повече отскоци. Отново го видях как стои с грейнало лице в болничната стая, докато лекарят сваля превръзките от устните на Хасан.

— Мисля, че ни обичаше еднакво, но по различен начин.

— Срамуваше ли се от баща ми?

— Не — казах аз. — Мисля, че се срамуваше от себе си.

Сухраб взе сандвича и го захапа мълчаливо.

Тръгнахме си късно следобед, уморени от жегата, но умората беше приятна. През целия път усещах как Сухраб ме наблюдава. Помолих шофьора да спре пред магазин, където продаваха фонокарти. Дадох му пари и бакшиш, за да влезе и да ми купи една.

Вечерта лежахме и гледахме по телевизията религиозно предаване. Двама проповедници с прошарени дълги бради и бели тюрбани разговаряха по телефона с мюсюлмани от цял свят. Някой си Аюб от Финландия попита дали синът му ще иде в ада, задето носи торбестите си панталони толкова смъкнати, че се вижда ръбът на бельото му.

— Веднъж видях снимка на Сан Франциско — каза Сухраб.

— Наистина ли?

— На снимката имаше червен мост и сграда с остър връх.

— Да беше видял улиците — казах аз.

— Какви са?

Сега Сухраб ме гледаше. На екрана двамата проповедници обсъждаха трудния въпрос.

— Толкова са стръмни, че като караш нагоре, не виждаш нищо освен небето и предния капак на колата.

— Малко е страшно — каза той.

Завъртя се към мен и обърна гръб на телевизора.

— Да, отначало — съгласих се аз. — Но скоро свикваш.

— Там вали ли сняг?

— Не, но има много мъгла. Сещаш ли се за онзи мост от снимката?

— Да.

— Понякога сутрин мъглата е толкова гъста, че виждаш само върховете на двете кули да се подават от нея.

В усмивката му имаше изумление.

— О.

— Сухраб.

— Да.

— Мислил ли си за онова, което те попитах?

Усмивката му посърна. Той се търкулна по гръб. Сплете ръце под главата си. Проповедниците решиха, че в крайна сметка синът на Аюб ще иде в ада. Твърдяха, че го пишело в хадисите.

— Мислих — каза Сухраб.

— И какво?

— Страх ме е.

— Знам, че е малко страшно — вкопчих се аз в нишката на надеждата. — Но бързо ще научиш английски и ще свикнеш с…

— Не е това. То също ме плаши, но…

— Какво?

Той пак се завъртя към мен. Сви колене пред гърдите си.

— Ами ако ти омръзна? Ами ако жена ти не ме хареса?

С усилие се изправих и прекосих пространството между нас. Седнах до него.

— Никога няма да ми омръзнеш, Сухраб. Никога. Обещавам. Ти си мой племенник, забрави ли? А Сорая джан е много добра жена. Повярвай ми, ще те обикне. И това ти го обещавам.

Събрах смелост. Посегнах и хванах ръката му. Той малко се стегна, но не я дръпна.

— Не искам пак да отида в приют — каза Сухраб.

— Няма да го допусна. Обещавам ти. — Обгърнах дланта му с две ръце. — Ела у дома с мен.

Сълзите му попиваха във възглавницата. Сухраб дълго мълча. После ръката му стисна моята. И той кимна. Кимна!

Свързах се от четвъртия опит. След третия сигнал тя вдигна слушалката.

— Ало?

В Исламабад беше седем и половина вечерта — също като в Калифорния, но сутринта. Това означаваше, че Сорая е станала преди час и се подготвя за училище.

— Аз съм.

Седях на леглото и гледах спящия Сухраб.

— Амир! — изпищя тя. — Добре ли си? Къде си?

— В Пакистан.

— Защо не се обади по-рано? Поболях се от притеснения! Майка ми се моли и прави назр всеки ден.

— Извинявай, че не се обадих. Вече съм добре.

Бях й казал, че заминавам за седмица, най-много две. А отсъствах вече почти цял месец. Усмихнах се.

— И предай на хала Джамила да не коли повече овце.

— Как тъй „вече си добре“? И защо ти е такъв гласът?

— Недей да се тревожиш. Добре съм. Наистина. Сорая, имам да ти разкажа една история, която трябваше да чуеш отдавна, но първо трябва да знаеш едно.

— Какво? — попита тя, вече с по-тих, предпазлив глас.

— Няма да се върна сам. Ще доведа едно момченце. — Помълчах. — Искам да го осиновим.

— Какво?

Погледнах часовника си.

— В тая глупава фонокарта остават още петдесет и седем минути, а имам толкова много за казване. Седни някъде.

Чух я как набързо придърпва стол по паркета.

— Започвай — каза тя.

И аз направих онова, което не бях сторил за петнайсет години брак: разказах й всичко. Всичко. Толкова пъти си бях представял този момент, боях се от него, но докато говорех, усетих как от гърдите ми пада невидим товар. Навярно Сорая бе изпитала нещо подобно през вечерта на нашето хастегари, когато ми разказа за миналото си.

Когато привърших изповедта си, тя плачеше.

— Какво мислиш? — попитах аз.

— Не знам какво да мисля, Амир. Ти ми разказа наведнъж толкова много.

— Разбирам.

Чух как избърса носа си.

— Но едно знам: трябва да доведеш това дете у дома. Искам го.

Затворих очи и се усмихнах.

— Сигурна ли си?

— Дали съм сигурна? — повтори тя. — Амир, той е твой каом, твой роднина, значи е и мой каом. Много ясно, че съм сигурна. Не можеш да го оставиш на улицата. — Кратко мълчание. — Как изглежда?

Погледнах спящия Сухраб.

— Много сладък, но тъжен.

— Кой би го упрекнал? — рече тя. — Искам да го видя, Амир. Много искам.

— Сорая?

— Да.

— Достет дарум. Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна тя. Усетих усмивката в думите й. — Да се пазиш.

— Непременно. И още нещо. Не казвай на вашите кой е. Ако трябва да знаят, нека го чуят от мен.

— Добре.

Затворихме.

Тревата пред американското посолство в Исламабад беше окосена и осеяна с кръгли цветни лехи, а живите плетове бяха изпънати като по конец. Самото здание бе като повечето сгради тук — ниско и бяло. За да стигнем до посолството, минахме през няколко контролни пункта и трима различни служители от охраната ме претърсиха, след като телта в челюстите ми задейства металодетектора. Когато най-сетне се отървахме от жегата и влязохме вътре, прохладният въздух ме плисна в лицето като ледена вода. Дежурната секретарка във фоайето — жена на петдесетина години с костеливо лице — се усмихна, когато й съобщих името си. Беше облечена с бежова блуза и черни панталони — за пръв път от седмици насам виждах жена да носи нещо друго освен бурка или шалвари. Почуквайки с гумичката на молива си по бюрото, тя прегледа списъка за посещения. Откри името ми и ме покани да седна.

— Ще желаете ли лимонада? — попита жената.

— За мен не, благодаря — казах аз.

— А за сина ви?

— Моля?

— За красивия млад господин — каза тя и се усмихна на Сухраб.

— О. Да, благодаря.

Седнахме на черното кожено канапе срещу бюрото й, до американското знаме. Сухраб взе някакво списание от стъклената масичка. Запрелиства го, но всъщност не гледаше снимките.

— Какво? — попита той по някое време.

— Моля?

— Усмихваш се.

— Мислех си за теб — казах аз.

Той се усмихна нервно. Взе друго списание и го прелисти до края за по-малко от трийсет секунди.

— Не бой се — казах аз и докоснах ръката му. — Тези хора са дружелюбни. Отпусни се.

Бих могъл да кажа същото и на себе си. Непрекъснато се въртях, разпусках и пак стягах връзките на обувките си. Секретарката сложи на масичката висока чаша лимонада с лед.

— Заповядай.

Сухраб се усмихна плахо.

— Thank you very much.

Прозвуча малко неясно, но както ми бе признал, той знаеше на английски само два израза: „много благодаря“ и „приятен ден“.

— Моля — разсмя се жената и тръгна обратно към бюрото, потраквайки с високите токчета.

— Have a nice day — рече Сухраб.

Реймънд Андрюс беше нисък мъж с малки ръце, идеално поддържани нокти и халка на безименния пръст. Ръкува се отривисто с мен; имах чувството, че съм стиснал врабче. Но тези крехки ръце държат съдбата ни, помислих си аз, докато сядахме срещу бюрото му. На стената зад Андрюс висеше плакат на мюзикъла „Клетниците“, а до него топографска карта на САЩ. На прозореца имаше саксия с декоративни доматчета.

— Цигара? — попита той с плътен баритон, малко странен за дребната му фигура.

— Не, благодаря — казах аз.

Тревожеше ме, че Андрюс почти не погледна Сухраб. Не гледаше и мен, докато говореше. Той отвори едно чекмедже, извади наченат пакет цигари и запали. От същото чекмедже измъкна и шишенце с крем. Гледаше доматчетата и мажеше крем по ръцете си, а цигарата висеше в ъгълчето на устните му. После затвори чекмеджето, опря лакти върху бюрото и бавно издиша.

— Е — каза той, присвивайки сивите си очи от дима, — разкажете ми историята си.

Чувствах се като Жан Валжан, седнал срещу Жавер. Напомних си, че сега съм на американска територия, че този човек е на моя страна, че му плащат, за да помага на хора като мен.

— Искам да осиновя това момче и да го отведа със себе си в Щатите — казах аз.

— Разкажете ми историята си — повтори Андрюс. Малко пепел бе паднала върху грижливо подреденото бюро и той я избута с пръст в кошчето.

Разказах му версията, която бях съчинил след разговора със Сорая. Отишъл съм в Афганистан да намеря сина на моя брат. Открил съм момчето в ужасни условия. Платил съм на директора на сиропиталището, за да го взема. После съм го довел в Пакистан.

— Значи сте чичо на момчето?

— Да.

Той погледна часовника си. Посегна и завъртя саксията върху перваза.

— Някой може ли да го потвърди?

— Да, но не знам къде е сега.

Андрюс се обърна към мен и кимна. Помъчих се да разгадая изражението му, но не успях. Питах се дали тези малки ръце някога са опитвали да държат карти за покер.

— Предполагам, че телта в челюстите ви не е последен писък на модата — каза той.

Тогава разбрах, че сме загазили. Казах му, че са ме ограбили и пребили в Пешавар.

— Разбира се — кимна той. Изкашля се. — Мюсюлманин ли сте?

— Да.

— Практикуващ?

— Да.

Всъщност не помнех кога за последен път съм свеждал чело за молитва. После се сетих: в деня, когато доктор Амани съобщи на баба прогнозата си. Тогава коленичих на молитвеното килимче, но си припомних само откъслеци от училищните молитви.

— Това донякъде е в полза на молбата ви, но не много — каза той и приглади безупречно сресаната си тъмноруса коса.

— Какво искате да кажете? — попитах аз.

Посегнах към ръката на Сухраб и преплетох пръсти с неговите. Момчето смутено гледаше ту мен, ту Андрюс.

— Това е дълъг отговор и съм сигурен, че в крайна сметка ще стигнем до него. Искате ли първо да започнем с краткия?

— Мисля, че да — казах аз.

Андрюс изгаси цигарата и подви устни.

— Откажете се.

— Моля?

— Откажете се от молбата за осиновяване. Това е моят съвет.

— Ще го имам предвид — казах аз. — А сега ще ми обясните ли защо?

— Значи искате дългия отговор — каза безстрастно той, без изобщо да се засегне от резкия ми тон. Събра длани, сякаш бе коленичил пред Дева Мария. — Да допуснем, че разказът ви отговаря на истината, макар да се обзалагам, че или сте го измислили, или пропускате нещо. Не че това ме засяга. Вие сте тук, момчето е тук, другото няма значение. И все пак пред вашата молба има сериозни препятствия, включително факта, че детето не е сирак…

— Напротив, сирак е.

— Не и според закона.

— Родителите му бяха екзекутирани на улицата. Съседите са видели — казах аз и неволно се зарадвах, че говорим на английски.

— Имате ли смъртни актове?

— Смъртни актове? Говорим за Афганистан. Там повечето хора нямат и акт за раждане.

Лъскавите му очи дори не мигнаха.

— Не аз пиша законите, сър. Независимо от възмущението си, трябва да докажете, че родителите са починали. Момчето трябва официално да бъде обявено за сирак.

— Но…

— Поискахте дългия отговор и аз ви го давам. Следващият проблем е, че ще ви трябва съдействие от родината на момчето. Това е трудно дори при най-добри обстоятелства, а както сам казахте, говорим за Афганистан. В Кабул няма американско посолство. Това извънредно много усложнява нещата. Прави ги почти невъзможни.

— Значи казвате да го изхвърля обратно на улицата?

— Не съм казал това.

— Той е жертва на сексуално насилие — казах аз.

Спомних си звънчетата по глезените на Сухраб, грима по очите му.

— Много съжалявам — изрекоха устните на Андрюс. Но ме гледаше тъй, сякаш си говорехме за времето. — Това обаче няма да накара имиграционната служба да издаде на момчето виза.

— Какво ми казвате?

— Казвам ви, че ако искате да помогнете, можете да пратите пари на някоя международна организация. Да идете доброволец в бежански лагер. Но в момента категорично съветваме американските граждани да избягват осиновяване на деца от Афганистан.

Изправих се.

— Да вървим, Сухраб — казах аз на фарси.

Сухраб пристъпи до мен и облегна глава на бедрото ми. Спомних си снимката — на нея двамата с Хасан стояха по същия начин.

— Може ли да ви попитам нещо, мистър Андрюс?

— Да.

— Имате ли деца?

Той мигна за пръв път.

— Е, имате ли? Въпросът е лесен.

Той мълчеше.

— Така си и мислех — казах аз и хванах Сухраб за ръката. — Би трябвало да настанят зад това бюро човек, който знае какво е да искаш дете.

Завъртях се. Сухраб ме последва.

— Може ли и аз да попитам нещо? — обади се Андрюс зад гърба ми.

— Питайте.

— Обещахте ли на това дете да го вземете със себе си?

— И какво, ако съм обещал?

Той поклати глава.

— Опасно нещо са обещанията пред деца. — Въздъхна, пак отвори чекмеджето и се разрови из документите вътре. — Смятате ли да продължите?

— Да, смятам да продължа.

Андрюс извади визитна картичка.

— Тогава ви съветвам да си намерите добър адвокат по въпросите на имиграцията. Омар Фейсал работи тук, в Исламабад. Кажете, че аз ви пращам.

Взех картичката и промърморих:

— Благодаря.

— Успех — каза той.

На излизане се озърнах през рамо. Андрюс стоеше сред правоъгълник от слънчева светлина и разсеяно гледаше през прозореца, а ръцете му извъртаха саксията към слънцето и нежно галеха доматените стъбла.

— Всичко хубаво — каза секретарката, докато минавахме край бюрото й.

— Вашият шеф не е много любезен — подхвърлих аз. Очаквах я да вдигне очи към тавана или да кимне в смисъл „Знам, всички го казват“. Но вместо това тя сниши глас.

— Горкият Рей. Не е същият, откакто дъщеря му почина.

Вдигнах вежди.

— Самоуби се — прошепна жената.

На връщане към хотела Сухраб бе притиснал лице до прозореца на таксито и гледаше прелитащите край нас дървета и сгради. Мъгливото петънце от дъха му по стъклото нарастваше, свиваше се и пак растеше. Чаках да ме попита за срещата, но той мълчеше.

Зад затворената врата на банята течеше вода. Откакто пристигнахме в хотела, Сухраб се къпеше всяка вечер преди лягане. В Кабул топлата вода беше рядък лукс, също като бащите. Сега Сухраб оставаше във ваната почти по цял час — лежеше в сапунената вода и се търкаше. Седнал на ръба на леглото, аз набрах номера на Сорая. Озърнах се към тънката ивица светлина под вратата на банята. Чувстваш ли се вече чист, Сухраб?

Обясних на Сорая какво ми каза Реймънд Андрюс.

— Е, какво мислиш? — попитах накрая.

— Да се надяваме, че греши.

Сорая ми каза на свой ред, че се свързала с няколко агенции, които уреждат международни осиновявания. Никъде не се съгласявали да работят с Афганистан, но тя продължавала да търси.

— Вашите как приеха новината?

— Майка ми е щастлива. Знаеш какво изпитва към теб, Амир, според нея просто не можеш да сбъркаш. Баща ми… е, за него никога не се знае. Мълчи си.

— А ти? Щастлива ли си?

Чух как прехвърли слушалката в другата ръка.

— Знам, че звучи налудничаво, но се чудя каква точно курма обича и кой учебен предмет харесва най-много. Представям си как му помагам да си пише домашните…

Тя се разсмя. Водата в банята бе спряла да тече. Чух как Сухраб се размърда във ваната и през ръба плисна вода.

— Ще бъдеш чудесна — казах аз.

— Без малко да забравя! Обадих се на кака Шариф.

Спомних си го как на нашата ника четеше стихове от лист хотелска хартия за писма. Синът му държеше Корана над главите ни, докато вървяхме към подиума и се усмихвахме на фотоапаратите.

— Какво каза той?

— Обеща да проучи въпроса. Ще поразпита приятелите си от имиграционните служби.

— Чудесна новина — казах аз. — С нетърпение чакам да видиш Сухраб.

— Аз пък чакам с нетърпение да видя теб — отвърна тя.

Оставих слушалката с усмивка.

Няколко минути по-късно Сухраб излезе от банята. След срещата с Андрюс не бе казал почти нито дума, а опитите ми да го заприказвам срещаха само кимване или едносричен отговор. Настани се в леглото и придърпа одеялото до брадичката си. След броени минути заспа.

Избърсах запотеното огледало в банята и се избръснах със старомодната хотелска самобръсначка — от онези, които се развинтват, за да сложиш ножчето. После на свой ред се изкъпах. Лежах във ваната, докато горещата вода изстина и кожата ми настръхна. Лежах, унесен във въпроси и спомени…

Омар Фейсал се оказа възпълен мургав мъж с трапчинки на бузите, малки черни очички и добродушна усмивка, разкриваща процепа между двата му предни зъба. Оредялата му прошарена коса беше вързана на опашка. Носеше кафяв кадифен костюм с кожени кръпки на лактите, а в ръцете си държеше ожулено издуто куфарче. Дръжката липсваше, затова го притискаше към гърдите си. Изглеждаше от ония хора, които започват много от изреченията си със смях и излишни извинения, като: Извинявайте, ще дойда в пет. Смях. Когато му се обадих, той настоя да дойде при нас.

— Извинявайте, в този град шофьорите на таксита са същински акули — каза Фейсал на перфектен английски без следа от акцент. — Надушат ли чужденец, вдигат тарифите тройно.

Облян в пот, той прекрачи прага, продължавайки да ръси усмивки и извинения. Избърса челото си с кърпа, отвори куфарчето, изрови от него бележник и се извини за хартиите, които се разсипаха по леглото. Седнал с кръстосани крака на леглото, Сухраб гледаше с едно око телевизора, с другото наблюдаваше притеснения адвокат. Сутринта му бях казал, че Фейсал ще дойде. Той кимна, едва не попита нещо, но премълча и продължи да гледа някакво детско предаване с говорещи животни.

— Готово — каза Фейсал, разгръщайки бележника. — Дано по отношение на реда децата ми да приличат на майка си. Извинявайте, сигурно не е редно да чувате подобно нещо от бъдещия си адвокат.

И пак се разсмя.

— Е, мистър Реймънд Андрюс има много високо мнение за вас.

— Мистър Андрюс. Да, да. Свестен човек. Всъщност той се обади да ми разкаже за вас.

— Тъй ли?

— О, да.

— Значи сте запознат с положението.

Фейсал попи потта по горната си устна.

— Запознат съм с положението, както сте го представили на мистър Андрюс — каза той. Усмихна се срамежливо и на бузите му изникнаха трапчинки. Погледна Сухраб и добави на фарси: — А това трябва да е младежът, заради когото са всички тези вълнения.

— Това е Сухраб — казах аз. — Сухраб, запознай се с господин Фейсал, за когото ти говорих.

Сухраб стана от леглото и му протегна ръка.

— Селам алейкум — тихо изрече той.

— Алейкум селам, Сухраб — отвърна Фейсал. — Знаеш ли, че носиш името на велик воин?

Сухраб кимна. Покатери се пак на леглото и легна на една страна да гледа телевизия.

— Не знаех, че говориш фарси толкова добре — казах аз. — В Кабул ли си израснал?

— Не, роден съм в Карачи. Но доста години живях в Кабул. В Шар-е-нау, близо до голямата джамия — обясни Фейсал. — Всъщност израснах в Бъркли. Баща ми отвори там музикален магазин към края на шейсетте. Свободна любов, дълги коси, ризи на цветчета и какво ли не още. — Той се приведе напред. — Бях на фестивала в Удсток.

— Голяма работа си — казах аз.

От смях Фейсал отново почна да се поти.

— Както и да е — продължих аз, — онова, което казах на мистър Андрюс, е чистата истина, само пропуснах едно-две неща. Или може би три. Сега ще ти разкажа пълната версия.

Той отгърна нова страница. Развинти капачката на писалката си.

— Ще ти бъда благодарен, Амир. Защо да не продължим на английски?

— Добре.

Разказах му всичко. За срещата с Рахим хан, за пътуването до Кабул, за сиропиталището и убийството с камъни на стадиона.

— Аллах — прошепна той. — Извинявай, имам толкова хубави спомени от Кабул. Не мога да повярвам, че ми говориш за същото място.

— Бил ли си там напоследък?

— Опазил ме Аллах.

— Само едно ще ти кажа — не е като Бъркли.

— Продължавай.

Разказах му и останалото — срещата с Асеф, боят, Сухраб и неговата прашка, бягството ни към Пакистан. Когато привърших, той си записа нещо, въздъхна дълбоко и ме погледна замислено.

— Е, Амир, чака те тежка битка.

— Мога ли да я спечеля?

Той завинти капачката на писалката.

— С риск да ти заприличам на Реймънд Андрюс, ще отговоря направо: едва ли. Не е невъзможно, но шансовете са нищожни.

Добродушната усмивка и закачливият поглед бяха изчезнали.

— Но деца като Сухраб най-много се нуждаят от дом — казах аз. — Тия закони и правилници ми се виждат напълно безсмислени.

— Не го казвай на мен, Амир — отвърна той. — Но фактът е, че сегашните имиграционни закони, правилата за осиновяване и политическата обстановка в Афганистан обръщат цялата игра срещу теб.

— Не разбирам — казах аз. Искаше ми се да ударя нещо. — Тоест ясно ми е, но не разбирам.

Омар кимна и сбръчка чело.

— Е, така е. След катастрофа, била тя природна или причинена от хората — а талибаните са истинска катастрофа, Амир, повярвай ми, — винаги става трудно да се докаже, че едно дете е сирак. Хлапетата изчезват по бежанските лагери или родителите просто ги изоставят, защото не могат да се грижат за тях. Случва се непрекъснато. Затова имиграционните власти няма да издадат виза, докато не стане ясно, че детето е сирак и отговаря на условията за осиновяване. Съжалявам, знам, че звучи нелепо, но ще ти трябват смъртни актове.

— Бил си в Афганистан — казах аз. — Знаеш, че е невъзможно.

— Знам. Но да речем, че докажем смъртта на родителите. Дори и тогава имиграционните власти смятат, че е най-добре детето да бъде осиновено в собствената си страна, за да запази културното си наследство.

— Какво наследство? — възкликнах аз. — Талибаните унищожиха цялото културно наследство на Афганистан. Видял си какво направиха с гигантските статуи на Буда в Бамиян.

— Съжалявам, Амир, просто ти обяснявам как действат имиграционните власти. — Омар ме потупа по ръката. Озърна се към Сухраб и се усмихна. Отново ме погледна. — Всяко дете трябва да бъде осиновено според законите и правилата на своята страна. Но когато става дума за страна в хаос като Афганистан, правителствените служби са претоварени със спешни случаи и едно осиновяване ще им бъде последна грижа.

Въздъхнах и разтърках очи. Усетих как зад тях се надига нов пристъп на главоболие.

— Но да допуснем, че положението в Афганистан се оправи — продължи Омар и скръсти ръце върху издутия си корем. — Дори и тогава властите може да не разрешат осиновяване. Всъщност дори по-умерените мюсюлмански нации подхождат колебливо към тия въпроси, защото ислямският закон, шариатът, не признава осиновяването.

Аз притиснах длан към челото си.

— Значи ме съветваш да се откажа?

— Аз израснах в Америка, Амир. Ако Америка ме е научила на нещо, то е, че няма по-голям грях от това да се откажеш. Но като твой адвокат съм длъжен да те запозная с фактите. И накрая, службите за осиновяване редовно пращат свои сътрудници да се запознаят със средата на детето, но никоя здравомислеща организация няма да прати човек в Афганистан.

Озърнах се към Сухраб, който гледаше ту нас, ту телевизора. Седеше като баща си — с брадичка, подпряна на коляното.

— Аз съм му чичо, това няма ли значение?

— Има, ако можеш да го докажеш. Извинявай, разполагаш ли с документи или поне със свидетели?

— Нямам документи — признах уморено аз. — Никой не знаеше. Сухраб не знаеше, докато не му казах, а аз самият узнах съвсем наскоро. Единственият свидетел си замина, може вече да е умрял.

— Хммм.

— Какви са възможностите, Омар?

— Ще бъда откровен. Нямаш голям избор.

— Добре де, за бога, какво да правя?

Омар въздъхна и потупа с писалката по брадичката си.

— Все пак можеш да напишеш молба да го признаят за сирак и да се надяваш на шанса. Можеш да извършиш независимо осиновяване. Това означава, че през следващите две години ще трябва да живееш от време на време със Сухраб тук, в Пакистан. Можеш да подадеш от негово име молба за политическо убежище. Това е дълъг процес и ще трябва да докажеш, че е преследван по политически причини. Можеш да поискаш хуманитарна виза. Това е в правомощията на главния прокурор и не става лесно. — Той помълча. — Има още един вариант, навярно най-добрият.

Аз се приведох напред.

— Можеш да го настаниш в тукашен приют, после да предприемеш постъпки да бъде признат за сирак. Започваш с формуляр I–600 и молба да проучат семейството ти, докато той е на сигурно място.

— Какво означава всичко това?

— Извинявай, I–600 е формалност на имиграционните служби — обясни Омар. — Семейството ти ще бъде проучено от агенцията за осиновяване, която избереш. Нали разбираш, да видят дали не сте смахнати или нещо подобно.

— Не искам да го правя — казах аз и пак се озърнах към Сухраб. — Обещах му да не го пращам в приют.

— Както казах, това навярно е най-добрият ти шанс.

Поговорихме още малко. После го изпратих до колата му — стар фолксваген. Слънцето вече залязваше над Исламабад, обагряйки с огнени петна небосвода на запад. Гледах как колата се люшка под тежестта на Омар, който се опитваше да се настани зад волана. Той свали страничното стъкло.

— Амир.

— Да.

— Още одеве исках да ти го кажа. Мисля, че постъпваш страхотно.

Той размаха ръка и потегли. Аз стоях пред хотела, махах му и ми се искаше Сорая да е до мен.

Когато се върнах в стаята, Сухраб бе изключил телевизора. Седнах на ръба на леглото и го помолих да дойде при мен.

— Господин Фейсал смята, че има начин да те взема в Америка — казах аз.

Сухраб се усмихна едва-едва — за пръв път от много дни насам.

— Тъй ли? Кога заминаваме?

— Там е цялата работа. Може да отнеме доста време. Но той каза, че е възможно и ще ни помогне.

Сложих длан на врата му. Откъм улицата долиташе призивът за молитва.

— Кога заминаваме? — повтори Сухраб.

— Не знам. Няма да е скоро.

Сухраб сви рамене и пак се усмихна, този път по-широко.

— Нищо. Мога да чакам. То е като киселите ябълки.

— Кисели ябълки ли?

— Когато бях много малък, веднъж се качих на дървото и ядох зелени, кисели ябълки. Коремът ми се поду и стана твърд като барабан. Много болеше. Мама ми каза, че ако бях изчакал ябълките да узреят, нямаше да се разболея. И сега, когато много искам нещо, винаги си спомням какво каза тя.

— Кисели ябълки — повторих аз. — Машалла, ти си най-умното момче, което познавам, Сухраб джан.

Ушите му пламнаха.

— Ще ме заведеш ли на червения мост? — попита той. — Онзи с мъглата.

— Непременно — казах аз. — Непременно.

— И ще караме по онези улици, където виждаш само небето и предния капак на колата?

— Ще ги обиколим една по една — обещах аз.

Примигах. В очите ми пареха сълзи.

— Английският труден ли е за учене?

— Според мен след една година ще го говориш не по-зле от фарси.

— Наистина ли?

— Да. — Сложих пръст под брадичката му и вдигнах лицето му към моето. — Но има и още нещо, Сухраб.

— Какво?

— Ами… господин Фейсал смята, че ще е от голяма полза, ако те помолим и се съгласиш да останеш известно време в дом за деца.

— Дом за деца? — Усмивката му изчезна. — Искаш да кажеш приют?

— Само за малко.

— Не — каза той. — Не, моля те.

— Сухраб, ще бъде само за малко. Вярвай ми.

— Ти обеща никога да не ме пращаш на такова място, Амир ага.

Гласът му пресекваше, в очите му напираха сълзи. Чувствах се пълен негодник.

— Това е различно. Ще бъде тук, в Исламабад, а не в Кабул. И аз ще те посещавам непрекъснато, докато успеем да те прехвърлим в Америка.

— Моля те! Моля те, недей! — изхълца той. — Страх ме е от онова място. Ще ме измъчват! Не искам да ходя там.

— Никой няма да ти стори зло. Никога вече.

— Винаги казват, че няма, но лъжат. Лъжат! Аллах, моля те!

Избърсах с палец сълзата, бликнала по бузата му.

— Кисели ябълки, помниш ли? — тихо казах аз. — То е като киселите ябълки.

— Не, не е. Не и онова място. О, Аллах. Моля те, недей!

Сухраб трепереше цял, по лицето му се смесваха сълзи и сополи.

— Шшшт — притеглих го по-близо до себе си, обгърнах с ръце треперещото му телце. — Шшшт. Всичко ще бъде наред. Ще си заминем заедно. Ще видиш, всичко ще бъде наред.

Той бе притиснал лице към гърдите ми и гласът му звучеше приглушено, но въпреки това долових паниката в него.

— Моля те, обещай да не ме пращаш там! О, Аллах, Амир ага! Обещай да не ме пращаш!

Как можех да му обещая? Притисках го силно до себе си и се люшках напред-назад. Той плака върху ризата ми, докато сълзите пресъхнаха, треперенето спря и трескавите му молби заглъхнаха до неясно мънкане. Аз чаках, люлеех го, докато започна да диша по-равномерно и тялото му се отпусна. Преди много време го бях чел някъде: Така се справят децата с ужаса. Заспиват.

Пренесох го върху неговото легло. После легнах на моето и се загледах в пурпурното небе над Исламабад.

Небето бе непрогледно черно, когато телефонът ме събуди. Разтърках очи и щракнах нощната лампа. Минаваше десет и половина. Бях спал около три часа. Вдигнах слушалката.

— Ало?

— Обаждане от Америка — съобщи отегченият глас на господин Фейяз.

— Благодаря — казах аз.

В банята светеше. Сухраб си вземаше вечерната вана. В слушалката нещо прещрака и чух гласа на Сорая:

— Здравей!

Стори ми се развълнувана.

— Здрасти.

— Как мина срещата с адвоката?

Разказах й за предложението на Омар Фейсал.

— Е, можеш да го забравиш — каза тя. — Няма да се наложи.

Трепнах.

— Защо, какво става?

— Пак се чух с кака Шариф. Той каза, че важното е да вкараме Сухраб в страната. Влезе ли веднъж, има начини да го задържим. Обадил се е на своите приятели от имиграционните служби. Снощи ми позвъни да каже, че почти със сигурност ще осигури на Сухраб хуманитарна виза.

— Без майтап? — възкликнах аз. — О, слава на Аллах! Добрият стар Шариф джан!

— Знам. Както и да е, ние поемаме ролята на спонсори. Той каза, че визата ще е едногодишна — предостатъчно време да подадем молба за осиновяване.

— Наистина ли ще стане, Сорая?

— Така изглежда — отвърна тя.

Личеше си, че е щастлива. Казах й, че я обичам, тя също отвърна, че ме обича, и приключихме разговора.

— Сухраб! — извиках аз, ставайки от леглото. — Сорая джан току-що се обади от Калифорния. Няма да се наложи да те настаняваме в приют, Сухраб. Отиваме в Америка заедно. Чу ли? Отиваме в Америка!

Бутнах вратата. Прекрачих в банята.

Изведнъж паднах на колене и закрещях. Крещях през стиснати зъби. Крещях до скъсване на гърлото, до раздиране на гърдите.

По-късно ми казаха, че още съм крещял, когато дошла линейката.