Ловецът на хвърчила

6

Зима.

Ето какво правех всяка година, когато паднеше първият сняг: рано сутрин излизах по пижама от къщи, обгръщайки зиморничаво раменете си с ръце. Виждах алеята, колата на баща ми, стените, дърветата, покривите и хълмовете натрупани с цяла педя сняг. Усмихвах се. Небето бе безоблачно и синьо, а снегът тъй бял, че очите ми започваха да парят. Лапвах шепа сняг, вслушвах се в плътната тишина, нарушавана само от мученето на кравите. Слизах бос по предното стълбище и извиквах на Хасан да дойде да види.

Зимата беше любим сезон за всички кабулски деца или поне за онези, чиито банди можеха да си позволят да купят здрава чугунена печка. Причината беше проста: през най-студения сезон затваряха училището. За мен зимата означаваше край на дългите учебни часове, когато трябваше да делим и умножаваме или да казваме коя е столицата на България. Започваха три месеца игра на карти с Хасан край печката, безплатни прожекции на руски филми във вторник сутрин в Синема Парк, курма от сладка ряпа върху ориз, след като цяла сутрин сме правили снежни човеци.

И хвърчила, разбира се. Пускахме хвърчила. И тичахме след тях.

За някои нещастни хлапета зимата не означаваше край на учебната година. Започваха така наречените доброволни зимни занятия. Нито едно от момчетата, които познавах, не ги посещаваше доброволно; естествено, желанието идваше от страна на родителите им. За щастие баба не беше сред тях. Помня едно момче на име Ахмад, което живееше срещу нас. Мисля, че баща му беше доктор. Ахмад страдаше от епилепсия, винаги носеше вълнена жилетка и очила с черни рамки и дебели стъкла — той беше една от редовните жертви на Асеф. Всяка сутрин гледах през прозореца на спалнята как техният слуга хазарин изгребва снега от алеята, разчиствайки път за черния опел. Стана ми навик да гледам как Ахмад и баща му се качват в колата — Ахмад с вълнена жилетка, зимно палто и чанта, пълна с учебници и моливи. Изчаквах да потеглят и да завият зад ъгъла, после отново се пъхвах в леглото. Дръпвах одеялото до брадичката си и гледах през стъклото заснежените хълмове на север. Гледах ги, докато пак ме налегнеше дрямка.

Обичах кабулската зима. Обичах я заради мекото нощно шумолене на снега по прозорците, заради скърцането на пухкавия сняг под черните ми гумени ботуши, заради топлината на чугунената печка, докато навън вятърът виеше из улици и дворове. Но най-много я обичах, защото, когато дърветата замръзнеха и ледът покриеше пътищата, студенината между мен и баба понамаляваше. А причината за това бе в хвърчилата. С баба живеехме под един покрив, но в различни сфери на съществуване. Хвърчилата бяха единствената, нищожно тъничка част от битието, където тия две сфери се допираха.

Всяка година кабулските квартали провеждаха състезание по бой с хвърчила. А за момчетата от Кабул денят на турнира беше върхът на зимния сезон. Никога не заспивах в нощта преди състезанието, въртях се в леглото, правех сенки на животни по стената, дори сядах в тъмното на балкона, увит в одеяло. Чувствах се като войник, който се мъчи да заспи в окопа през нощта преди голямо сражение. И донякъде бе точно така. В Кабул боят с хвърчила си беше същинска война.

Както при всяка война, човек трябваше да се подготви за битката. Дълго време ние с Хасан сами си правехме хвърчилата. Цяла есен пестяхме от джобните си пари и пълнехме с монети порцелановото конче, което баба бе донесъл от Херат. Когато почнеха да духат зимните ветрове и снегът се сипеше на парцали, ние отваряхме закопчалката под корема на кончето. Отивахме на пазара да купим бамбук, лепило, канап и хартия. Всеки ден стържехме часове наред бамбукови пръчки за централната и напречната летва, режехме тънката хартия, която лесно можеше да се сваля и заменя. А после, разбира се, трябваше да направим канапа, наречен тар. Ако сравним хвърчилото с пистолет, то покритият със стрити стъкла тар беше куршумът в цевта. Излизахме на двора и прокарвахме сто и петдесет метра канап през смес от лепило и счукани на ситно стъкла. После го опъвахме между дърветата да съхне. На другия ден намотавахме готовия за битка канап на дървена макара. Когато снегът се стопеше и дойдеха пролетните дъждове, всяко момче в Кабул имаше резки и рани по пръстите от зимните сражения с хвърчила. Помня как през първия учебен ден със съучениците ми се сбирахме на групички и гордо сравнявахме белезите си. Раните пареха и не заздравяваха със седмици, но това не ме плашеше. Те напомняха за любимия сезон, отминал както винаги твърде бързо. После председателят на класа надуваше свирката и ние тръгвахме в колона по един към класните стаи, копнеейки за следващата зима, ала вместо нея ни посрещаше призракът на още една безкрайна учебна година.

Но скоро стана ясно, че и двамата с Хасан сме далеч по-добри в битките с хвърчила, отколкото в правенето им. Една или друга грешка в проектите ни винаги водеше до провал. Затова баба започна да ни води при Сайфо да си купуваме хвърчила. Сайфо беше един почти сляп старец, по професия обущар. Но освен това беше и най-прочутият майстор на хвърчила в града. Работеше в барачка на Джаде Мейуанд — оживената улица южно от калните брегове на река Кабул. Спомням си, че трябваше да се наведем, за да влезем в тясното като килия магазинче, а после да вдигнем дървения капак и по стръмни стъпала да слезем в мазето, където Сайфо държеше жадуваните хвърчила. Баба купуваше на двама ни по три еднакви хвърчила и макари с остъклен канап. Ако размислех и поисках по-голямо и по-красиво хвърчило, баба се съгласяваше… но купуваше същото и на Хасан. Понякога ми се щеше да не го прави. Щеше ми се да покаже, че предпочита мен.

Състезанието по бой с хвърчила беше стара зимна традиция в Афганистан. Започваше рано сутрин и приключваше чак когато в небето останеше да се рее само хвърчилото победител. Помня, че веднъж завърши след залез слънце. Хората се събираха по тротоарите и покривите да насърчават децата си с викове. Улиците се изпълваха с невръстни бойци, които подръпваха и тръскаха въженцата, взираха се в небето с присвити очи, опитвайки се да заемат удобна позиция за срязване на вражеския канап. Всеки участник имаше и помощник — в моя случай Хасан, — който държеше макарата и отпускаше канапа.

Веднъж едно мърляво индийско хлапе, чието семейство живееше отскоро в квартала, ни каза, че в родния му град боят с хвърчила имал строги правила и ограничения.

— Трябва да играеш в очертан терен и да стоиш под прав ъгъл към вятъра — заяви гордо момчето. — И не може да използваш алуминиева тел вместо канап.

Ние с Хасан се спогледахме. Избухнахме в смях. Индийското хлапе скоро щеше да разбере онова, което британците бяха научили в началото на века, а на руснаците им предстоеше да го проумеят към края на осемдесетте години — че афганистанците са независим народ. Те се прекланят пред обичаите, но ненавиждат правилата. Същото беше и в схватките с хвърчила. Правилата бяха прости: никакви правила. Пускай хвърчилото. Режи канапа на противника. Успех!

Само че това не бе всичко. Истинската веселба почваше, когато някое хвърчило останеше без канап. Тогава на сцената излизаха ловците на хвърчила — хлапетата, които хукваха след хвърчилото, понесено от вятъра над квартала, докато се завърти безконтролно и падне в някоя нива, в нечий двор, върху дърво или покрив. Гонитбата ставаше страшно свирепа; орди от ловци изпълваха улиците, блъскаха се кой да мине по-напред като ония хора в Испания, за които веднъж бях чел, че бягали пред биковете. Веднъж едно съседско момче се изкатери на висок бор, за да свали от него хвърчило. Клонът се строши под тежестта му и то падна от десет метра височина. Счупи си гръбнака и остана сакато за цял живот. Но падна с хвърчилото в ръце. А когато един ловец докопа хвърчило, никой не може да му го отнеме. Това не беше правило, а обичай.

Най-жадуваната плячка за ловците беше последното свалено хвърчило в зимния турнир. То бе почетен трофей — нещо, което да сложиш над камината и да показваш на възхитените гости. Когато небето се разчистеше и останеха само последните две хвърчила, всеки ловец се подготвяше за шанса да грабне скъпоценната плячка. Заемаше позиция, откъдето смяташе, че би имал преднина. Напрегнатите мускули се приготвяха за върховното усилие. Всички извиваха шии нагоре. Присвиваха очи. Започваха ръкопашни схватки. А когато бъдеше прерязана връвта на последното хвърчило, наставаше истински ад.

През годините бях виждал много момчета да гонят хвърчила. Но Хасан беше ненадминат ловец. Като по магия стигаше на мястото, където щеше да падне хвърчилото, преди самото то да е долетяло там, сякаш го насочваше някакъв вътрешен компас.

Помня как през един навъсен зимен ден двамата с Хасан гонехме хвърчило. Търчах подир него през кварталите, прескачах канавки, лъкатушех по тесни улички. Макар и с една година по-малък, Хасан беше по-бърз и аз изоставах.

— Хасан! Чакай! — изкрещях задъхано аз.

Той се завъртя, махна с ръка и извика:

— Насам!

После се стрелна зад следващия ъгъл. Вдигнах очи и видях, че хвърчилото пада в обратната посока.

— Ще го изпуснем! Сбъркали сме посоката!

— Вярвай ми! — раздаде се гласът му някъде напред.

Стигнах до ъгъла и видях Хасан да тича с наведена глава и подгизнала от пот риза, без дори да поглежда към небето. Препънах се в един камък и паднах — бях не само по-бавен, но и по-тромав от Хасан; открай време завиждах на вродената му атлетичност. Когато с усилие се изправих на крака, го зърнах да изчезва зад следващия ъгъл. Закуцах след него, а в разранените ми колене сякаш се впиваха хиляди иглички.

Видях, че сме излезли на неравен черен път близо до училището „Истиклял“. От едната страна имаше поле, където през лятото растяха марули, а от другата — ред вишневи дървета. Заварих Хасан да седи под едно от дърветата и да дъвче сушени черници.

— Какво търсим тук? — изпъшках аз, усещайки, че ми призлява от изтощение.

Той се усмихна.

— Седни до мен Амир ага.

Проснах се запъхтян на тънкия сняг до него.

— Само си губим времето заради теб. Не видя ли, че отиде в обратна посока?

Хасан подхвърли в устата си още една черница.

— Идва насам — каза той.

Едва дишах, а той изобщо не изглеждаше уморен.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Знам.

— Как може да знаеш?

Той се обърна към мен. От стриганата му глава се стекоха няколко капки пот.

— Бих ли те излъгал, Амир ага?

Изведнъж реших да си поиграя с него.

— Не знам. Би ли?

— По-скоро ще ям пръст — възмутено отвърна той.

— Наистина? Би ли го направил?

Хасан ме погледна озадачено.

— Кое?

— Би ли ял пръст, ако ти кажа? — попитах аз.

Знаех, че въпросът ми е жесток, също като подигравките, че не разбира някоя сложна, дума. Но имаше нещо неустоимо привлекателно — макар и извратено — във възможността да подкачам Хасан. Това донякъде напомняше игрите, в които измъчвахме насекоми. Само че сега той бе в ролята на мравката, а аз държах увеличителното стъкло.

Очите му дълго се взираха в лицето ми. Седяхме там — две малки момчета под вишневото дърво, втренчени един в друг. И ето че онова нещо се случи отново: лицето на Хасан се промени. Може и да не бе промяна в истинския смисъл на думата, но внезапно усетих, че гледам две лица — едното познато, съхранено още в първите ми спомени, а второто спотаено под повърхността. Бях виждал това да се случва преди и винаги леко се стрясках. Другото лице просто изникваше за част от секундата, колкото да остави у мен тревожното чувство, че може вече да съм го срещал някъде. После Хасан примигваше и отново си ставаше същият. Моят Хасан.

— Ако поискаш, ще го направя — отвърна той, като ме гледаше право в очите.

Наведох глава. И до днес ми е трудно да гледам в очите хора като Хасан, изричащи искрено всяка дума.

— Но се чудя — добави той. — Би ли ме помолил някога за подобно нещо, Амир ага?

И тъй, с няколко прости думи обърна срещу самия мен изпитанието, на което го подложих. Ако си играех с него и проверявах верността му, той пък щеше да си играе с мен и да проверява моя здрав разум.

Съжалявах, че съм започнал разговора. Усмихнах се насила.

— Не ставай глупав, Хасан. Знаеш, че не бих го направил.

Хасан също ми отвърна с усмивка. Само че неговата изглеждаше искрена.

— Знам — каза той.

Това е бедата на хората, които винаги казват истината. Смятат, че и другите са като тях.

— Ето го — каза Хасан и посочи небето.

Изправи се и мина няколко крачки наляво. Вдигнах очи и видях хвърчилото да пада право към нас. Чух тропот, викове — задаваше се тълпа от ловци на хвърчила. Но усилията им бяха напразни. Защото Хасан стоеше усмихнат, с широко разперени ръце, очаквайки хвърчилото. И нека ме ослепи Аллах, ако лъжа — стига да съществува, разбира се, — но хвърчилото падна право в протегнатите му ръце.

През зимата на 1975 г. видях за последен път Хасан да гони хвърчило.

Обикновено всеки квартал провеждаше свое собствено състезание. Но през онази година турнирът щеше да се проведе в моя квартал, Уазир Акбар хан, и бяха поканени няколко други квартала — Картех чар, Картех парван, Мекро раян и Котех санги. Навсякъде се говореше за предстоящото състезание. Казваха, че щяло да бъде най-голямото от двайсет и пет години насам.

Една зимна вечер, когато до него оставаха само четири дни, аз и баба седяхме на кожените кресла в кабинета му, озарен от меката светлина на огнището. Пиехме чай и разговаряхме. Али бе поднесъл вечерята рано — картофи и задушен карфиол с къри и ориз — и се оттегли заедно с Хасан. Баба пълнеше лулата си, а аз го молех да ми разкаже пак за онази зима, когато глутница вълци слезли от планините в Херат и принудили всички да си стоят по домовете за цяла седмица. Той обаче драсна клечка кибрит и подхвърли небрежно:

— Струва ми се, че тази година може да спечелиш турнира. Как смяташ?

Не знаех какво да си мисля. Нито какво да кажа. Това ли се очакваше от мен? Дали баба не ми подсказваше начина да се сближим? Аз се справях добре в боя с хвърчила. Дори много добре. На няколко пъти бях близо до победата в зимния турнир — веднъж се добрах до финалната тройка. Но да бъдеш близо не е като да победиш, нали? Баба не се задоволяваше да бъде близко. Той побеждаваше, защото победителят е един, а всички други просто се разотиват по къщите. Баба беше свикнал да побеждава във всичко, което си науми. Нима нямаше право да очаква същото и от сина си? Ами ако… Ами ако вземех да победя?

Баба пушеше лулата си и говореше. Аз се преструвах, че слушам. Но всъщност можех и да не слушам, защото небрежната му забележка бе посяла в главата ми твърда решителност тази зима да спечеля турнира. Щях да победя. Нямаше друг приемлив вариант. Щях да победя и моето хвърчило да остане последно в небето. После щях да го донеса у дома и да го покажа на баба. Да му покажа веднъж завинаги, че неговият син е достоен. Тогава може би най-сетне животът ми на безплътен призрак в този дом щеше да свърши. Унесох се в мечти. Представях си разговори и смях край масата за вечеря вместо мъртвешката тишина, нарушавана само от дрънченето на прибори и някое изсумтяване. Виждах как в петък потегляме за Пагман с колата на баба, спирайки попътно край езерото Гарка да хапнем пържена пъстърва с картофи. Щяхме да ходим в зоопарка да гледаме лъва Марджан и може би баба щеше да се прозява и тайно да гледа часовника си. Може би дори щеше да прочете някой мой разказ. Бих му написал сто, стига да знаех, че ще прочете поне един. Може би щеше да ме нарича Амир джан, както правеше Рахим хан. И може би най-сетне щях да получа прошка за смъртта на майка си.

Баба ми разказваше как веднъж срязал четиринайсет хвърчила за един ден. Аз се усмихвах, кимах, смеех се точно където трябва, но не чувах почти нито дума. Сега имах мисия. И нямаше да подведа баба. Не и този път.

През нощта преди турнира наваля дебел сняг. Ние с Хасан седяхме на топло и играехме панджпар, а разлюлените от вятъра клони трополяха по прозореца. През деня бях помолил Али да ни направи курси, което представляваше електрическа печка под ниска масичка, покрита с дебело одеяло. Около масичката той подреди толкова много дюшеци и възглавници, че поне двайсет души можеха да насядат и да си пъхнат краката отдолу. Двамата с Хасан често прекарвахме зимните дни под това курси, увлечени в игра на шах или на карти — най-вече панджпар.

Избих десетката каро на Хасан, после му пробутах две валета и шестица. В съседния кабинет баба и Рахим хан обсъждаха делови въпроси с още двама мъже — единият беше бащата на Асеф. През стената чувах как по радиото предават новини.

Хасан изкара шестицата и взе валетата. По радиото Дауд хан съобщаваше нещо за чуждестранни инвестиции.

— Той казва, че някой ден в Кабул ще имаме телевизия — подхвърлих аз.

— Кой?

— Дауд хан, глупчо. Президентът.

Хасан се изкиска.

— Чувал съм, че в Иран вече имат — каза той.

Аз въздъхнах.

— Тези иранци…

За мнозина хазари Иран представляваше нещо като обетована земя — навярно защото също като тях повечето иранци бяха мюсюлмани шиити. Но помнех какво бе казал миналото лято моят учител за иранците: че са усмихнати сладкодумци, които те тупат с едната ръка по гърба, а с другата ти изпразват джоба. Споделих това с баба, а той отвърна, че моят учител е един от онези завистливи афганистанци — завистливи, защото Иран е изгряващата сила в Азия, а повечето хора по света не могат дори да открият Афганистан на картата.

— Болезнено е да говорим така — добави той и сви рамене. — Но по-добре да страдаш от истината, отколкото да се утешаваш с лъжи.

— Някой ден ще ти купя — казах аз.

Лицето на Хасан грейна.

— Телевизор? Наистина ли?

— Разбира се. И то не черно-бял. Дотогава сигурно вече ще сме големи, но ще купя два. Един за теб и един за мен.

— Ще сложа моя на масата, където си държа рисунките — каза Хасан.

Тия думи малко ме натъжиха. Стана ми мъчно, като си помислих кой е Хасан и къде живее. И най-вече от примирението му с факта, че също като баща си ще остарее в кирпичената къщурка на двора. Изтеглих последната карта и му подадох две дами и десетка.

Хасан взе дамите.

— Знаеш ли, мисля, че утре ще накараш баща ти да се гордее с теб.

— Мислиш ли?

— Иншалла.

— Иншалла — повторих аз, макар че от моите устни думите „ако е рекъл Аллах“ не звучаха толкова искрено. Това бе една от неприятните черти на Хасан. Беше тъй дяволски чист, че около него винаги се чувствах като лицемер.

Избих попа му и хвърлих последната си карта, асо пика. Той трябваше да я вземе. Бях спечелил, но докато разбърквах картите за нова игра, не можех да се отърва от подозрението, че Хасан ме е оставил да спечеля.

— Амир ага?

— Какво?

— Знаеш ли… харесвам си къщата. — Той винаги четеше мислите ми. — Тя е моят дом.

— Както кажеш — отвърнах аз. — Приготви се да загубиш отново.