Ловецът на хвърчила

2

Когато бяхме деца, двамата с Хасан често се катерехме на тополите покрай алеята на бащината ми къща и дразнехме съседите, като хвърляхме в домовете им слънчеви зайчета с парче счупено огледало. Седяхме с провесени боси крака един срещу друг на най-високите клони, а джобовете ни се издуваха от орехи и сушени черници. Прехвърляхме си огледалото от ръка на ръка, дъвчехме черници, замеряхме се с тях и се кикотехме през цялото време. И до днес виждам Хасан кацнал на онова дърво, а слънчевите лъчи пронизват листака и играят по почти идеално кръглото му лице като на китайска кукла, издялана от твърдо дърво, с широк плосък нос и тесни скосени очи като бамбукови листа, които в зависимост от светлината изглеждаха ту златисти, ту зелени или дори сапфирено сини. Още виждам мъничките му, ниско разположени уши и изострената месеста брадичка, щръкнала като придатък, добавен по случаен каприз, след като всичко друго е било завършено. И устната, цепната малко вляво от средата — там, където китайският майстор бе изтървал длетото или просто от умора бе станал небрежен.

Понякога уговарях Хасан да извади прашката и да стреля с орехи по еднооката немска овчарка на съседите. Той се опъваше, но щом го помолех, щом наистина го помолех, не можеше да ми откаже. Хасан не ми отказваше нищо. А с прашката нямаше равен на себе си. Баща му Али редовно ни хващаше и се ядосваше, доколкото изобщо можеше да се ядоса толкова кротък човек като него. Заканваше ни се с пръст и ни махаше да слизаме от дървото. Прибираше огледалото и ни казваше каквото бе чул от майка си — че дяволът също хвърля слънчеви зайчета, за да разсейва молещите се мюсюлмани.

— И се смее, докато го прави — добавяше винаги той, гледайки навъсено сина си.

— Да, тате — мънкаше Хасан, забил поглед в земята.

Но никога не ме издаваше. Нито веднъж не каза, че и огледалото, и стрелбата с орехи по съседското куче са мои идеи.

Тополите ограждаха червената тухлена алея, която водеше към двукрила порта от ковано желязо. Отвъд портата алеята продължаваше през имението на баща ми. Къщата се намираше вляво от нея, а задният двор — в самия й край.

Всички единодушно признаваха, че баща ми, моят баба, е построил най-красивата къща в Уазир Акбар хан — нов и заможен квартал в северната част на Кабул. Някои дори я смятаха за най-красивата в целия град. Широко стълбище, опасано с розови храсти, водеше към просторната сграда с мраморни подове и големи прозорци. Мозаечни плочки със сложни шарки, избрани лично от баба в Исфахан, покриваха подовете на четирите бани. Златоткани стенни килими, които баба беше купил в Калкута, красяха стените; от сводестия таван висеше кристален полилей.

На горния етаж бяха моята спалня, стаята на баба и неговият кабинет, наричан още „пушалнята“, където винаги ухаеше на тютюн и канела. След като приключеха с вечерята, поднесена от Али, баба и неговите приятели си почиваха там на черните кожени кресла. Натъпкваха си лулите и обсъждаха трите си любими теми: политика, търговия, футбол. Понякога питах баба дали може да поседя с тях, но той заставаше на прага и казваше:

— Хайде, върви си. Сега е време за възрастните. Защо не идеш да почетеш някоя книжка?

Затваряше вратата и ме оставяше да се питам защо според него времето винаги бе за възрастните. Сядах до вратата, притиснал колене до гърдите си. Понякога оставах така цял час, понякога два и ги слушах как се смеят и бъбрят.

Във всекидневната на долния етаж имаше извита стена с шкафове, изработени по поръчка. Вътре бяха подредени семейни снимки в рамки: стара пожълтяла фотография на дядо ми и Надир шах, правена през 1931 г., две години преди убийството на краля; с пушки през рамо и високи ботуши, двамата стоят над убит елен. Имаше и сватбена снимка на родителите ми, на която баба изглежда поразително елегантен с черния си костюм, а майка ми е същинска принцеса в бяло. На друга баба и неговият най-добър приятел и съдружник Рахим хан са застанали пред нашата къща, без да се усмихват — на тази снимка съм още бебе, баба ме държи и изглежда мрачен и уморен. Аз съм в неговите обятия, но пръстчетата ми стискат кутрето на Рахим хан.

Извитата стена продължаваше към трапезарията, в центъра на която имаше махагонова маса, където спокойно можеха да се настанят трийсет гости, а поради татковата слабост към разточителни угощения това ставаше почти всяка седмица. В другия края на трапезарията имаше мраморна камина, в която през зимата винаги грееха оранжеви пламъци.

Остъклена плъзгаща се врата водеше към полукръглата тераса с изглед към осемте декара заден двор и редиците черешови дървета. Покрай източната стена баба и Али бяха засадили малка зеленчукова градина: домати, джоджен, чушки и един ред царевица, която така и не се прихвана. Двамата с Хасан я наричахме „Стената на болната царевица“.

В южния край на градината, под сянката на една мушмула, беше скромната кирпичена постройка за слугите, където живееха Хасан и баща му.

Там, в тази къщурка, се бе родил Хасан през зимата на 1964-та, само една година, след като моята майка починала при раждането ми.

За осемнайсетте си години живот в голямата къща посетих дома на Хасан и Али само няколко пъти. Когато слънцето залезеше зад хълмовете и игрите ни приключеха, двамата с Хасан се разделяхме. Аз поемах към розовите храсти пред къщата на баба, Хасан към кирпичената постройка, където беше роден и израсъл. Помня, че къщурката беше скромна, чиста, осветена от две мъждиви газени лампи. От двете страни на стаята имаше по един сламеник, а между тях протъркан килим с разръфани краища, трикрако столче и дървена маса в ъгъла, на която Хасан рисуваше. Стените бяха голи, ако не се броеше един самотен килим, върху който с мъниста бяха извезани думите Аллах-ул-акбар — Аллах е най-велик. Баба го бе купил на Али при едно от пътуванията си до Машхад.

Именно в тази къщурка майката на Хасан, Санобар го бе родила в един студен зимен ден през 1964 г. Моята майка беше умряла от кръвоизлив при раждането, а Хасан бе загубил своята по-малко от седмица след проявата си на бял свят. Отнела му я бе участ, която афганистанците смятат за по-страшна от смъртта — тя избягала с трупа странстващи певци и танцьори.

Хасан никога не говореше за майка си, сякаш тя изобщо не бе съществувала. Често се чудех дали си мисли за нея, дали се пита как изглежда, къде е сега. Чудех се дали копнее да я срещне. Страдаше ли за нея, както аз страдах за майката, която никога не бях виждал? Един ден бяхме тръгнали от бащиния ми дом към кино „Зайнаб“ да гледаме някакъв нов ирански филм и хванахме прекия път през казармата край училището „Истиклял“ — „Независимост“.

Баба ни забраняваше да минаваме оттам, но по онова време той беше в Пакистан при Рахим хан. Прескочихме оградата на казармата, прегазихме малкия поток и излязохме на открития плац, където събираха прах няколко изоставени стари танка. Седнали на сянка, група войници пушеха и играеха карти. Един от тях ни видя, сръчка с лакът съседа си и подвикна на Хасан:

— Хей, ти! Познавам те.

За пръв път го виждахме. Беше набит, с бръсната глава и черна набола брада. Злорадата му усмивка ме изплаши.

— Върви и не му обръщай внимание — прошепнах аз на Хасан.

— Ти! Хазарина! Гледай ме, като ти говоря! — кресна войникът. Подаде цигарата на съседа си и направи кръгче с палец и показалец. После раздвижи в него средния пръст на другата си ръка. Навън-навътре, навън-навътре. — Знаеш ли, че познавах майка ти? Много добре я познавах. Опънах я отзад край оная рекичка.

Войниците се разсмяха. Един от тях изписка подигравателно. Казах на Хасан да върви, да не спира.

— Каква тясна и сладка путчица имаше! — провикна се войникът ухилен и взе да се здрависва с другите.

По-късно в тъмното, след като филмът започна, чух как Хасан хълца задавено. По бузите му се стичаха сълзи. Пресегнах се, прегърнах го през рамо и го притеглих към мен. Той отпусна глава на рамото ми.

— Припознал се е — прошепнах аз.

Казваха, че никой не се изненадал, когато Санобар избягала от мъжа си. Дори напротив, хората вдигали вежди, когато Али, който знаел Корана наизуст, се оженил за Санобар, с деветнайсет години по-млада от него — вярно, красива, но покварена жена, която не след дълго още веднъж оправдала лошата си слава. Също като Али, тя произхождала от семейство на етнически хазари и мюсюлмани шиити. Освен това му била първа братовчедка и следователно най-подходяща за негова съпруга. Но извън тези прилики Али и Санобар нямали почти нищо общо, най-малко по външност. Докато според слуховете дяволитото лице и блестящите зелени очи на Санобар били изкусили безброй мъже, то Али страдаше от вродена парализа на долните лицеви мускули, поради което не можеше да се усмихва и лицето му вечно изглеждаше мрачно. Странно беше да гледаш каменната му физиономия, когато бе щастлив или тъжен, защото само полегатите му кафяви очи искряха с усмивка или се замъгляваха от скръб. Казват, че очите са прозорците на душата. Това важеше с особена сила за Али, който можеше да разкрива чувствата си само през тях.

Чувал съм, че кръшната походка и полюшващите се бедра на Санобар разпалвали у мъжете греховни блянове. А прекараният детски паралич бе оставил Али с изкривен, атрофирал десен крак — просто кост, покрита със смугла кожа, без почти никакъв мускул. Помня как един ден, когато бях на осем години, Али ме заведе на пазара да купим наан. Вървях след него, тананиках си и се мъчех да имитирам походката му. Гледах го как замята сакатия си крак в широка дъга и как тялото му силно се накланя надясно всеки път, когато стъпваше на него. Струваше ми се истинско чудо, че не пада. Когато опитах да повторя движенията му, едва не се катурнах в канавката. Разкикотих се. Али се обърна и видя, че го имитирам. Не каза нищо. Нито тогава, нито после. Просто продължи да върви.

Лицето и походката на Али плашеха малките деца в квартала. Но истинските му неприятности идваха от по-големите хлапета. Видеха ли го да куцука, те го сподиряха и му се подиграваха. Някои бяха свикнали да го наричат Бабалу, тоест Торбалан. „Хей, Бабалу, кого изяде днес — провикваха се те с дружен смях. — Кого изяде, Бабалу?“

Наричаха го още „Сплеснат нос“ заради характерните монголоидни черти на хазарите. Дълги години знаех за хазарите само, че са потомци на могулите и че малко приличат на китайци. Учебниците почти не ги споменаваха, а за прадедите им намекваха мимоходом. Но веднъж, докато бях в кабинета на баба и се ровех из нещата му, открих една от старите исторически книги на майка ми. Беше написана от иранец на име Хорами. Издухах праха от нея, вечерта тайно я взех в леглото си и с удивление открих цяла глава за историята на хазарите. Цяла глава, посветена на народа на Хасан! В нея прочетох, че моите прадеди, пущуните, преследвали и потискали хазарите. Пишеше, че през деветнайсети век хазарите се вдигнали на въстание, но пущуните „го потушили с неописуема жестокост“. Моят народ убивал хазари, прогонвал ги от земите им, изгарял техните домове и продавал жените им в робство. Като една от причините за потисничеството се посочваше, че пущуните били мюсюлмани сунити, а хазарите — шиити. Пишеше още много неща, които не знаех и за които учителите не споменаваха. Не ги споменаваше и баба. Но имаше и неща, които знаех, например че хората наричат хазарите мишкоеди със сплеснати носове, товарни добичета. Бях чувал някои деца от квартала да крещят тия обидни имена на Хасан.

Следващата седмица, когато часовете свършиха, показах книгата на учителя си и му посочих главата за хазарите. Той прелисти няколко страници, изсмя се презрително и ми я върна.

— Е, в това шиитите много ги бива — каза той, докато си събираше нещата. — Да се представят за мъченици.

При думата „шиити“ сбръчка нос, сякаш говореше за някаква болест.

Въпреки роднинството и общия етнически произход с Али, Санобар не отстъпвала по жестокост на децата от квартала. Чувал съм, че не криела отвращението си от неговата външност.

— Това съпруг ли е? — подхвърляла злъчно тя. — Дърто магаре да вземеш, ще го бива повече.

В крайна сметка хората зашушукали, че бракът е някаква уговорка между Али и чичо му, бащата на Санобар. Подозирали, че Али се е оженил за братовчедка си, за да изчисти донякъде опетненото име на своя чичо, макар че бил останал сирак още на пет години и нямал нито имоти, нито наследство.

Али никога не се опитваше да отмъсти на мъчителите си, отчасти навярно защото не можеше да ги догони, влачейки сакатия си крак. Но главно защото беше имунизиран срещу обидите им; той бе открил противоотровата още в мига, когато Санобар родила Хасан. Всичко станало неусетно. Без акушери, анестезиолози и сложна апаратура. Просто Санобар лежала на голия сламеник, а Али и една баба били при нея да й помагат. Всъщност не й трябвало много помощ, защото дори при раждането си Хасан останал верен на своя характер — беше неспособен да причини болка на когото и да било. Няколко стона, два-три напъна, и Хасан изскочил на бял свят. Изскочил с усмивка.

Бъбривата баба разказала на съседската слугиня, а тя пък разгласила навред, че Санобар погледнала бебето в ръцете на Али, видяла заешката му устна и избухнала в горчив смях.

— Ето — рекла тя. — Сега си имаш дете идиотче да се усмихва вместо теб!

Не пожелала дори да докосне Хасан, а пет дни по-късно избягала.

Баба наел за Хасан същата дойка, която откърмила и мен. Али ни разказваше, че била синеока хазарка от Бамиян, града с гигантските статуи на Буда.

— Как само пееше с нежния си глас — често повтаряше той.

Ние с Хасан винаги питахме какво е пеела, макар да знаехме — Али ни бе казвал безброй пъти. Просто искахме да го накараме да запее.

Той се покашляше тихичко, после подхващаше:

После ни напомняше, че хората, откърмени от една гръд, са млечни братя — връзка, която дори времето не можело да разруши.

Ние с Хасан бяхме откърмени от една гръд. Бяхме проходили на една и съща поляна, в един и същ двор. И под един и същ покрив бяхме изрекли първите си думи.

Моята първа дума била баба.

Неговата — Амир.

Моето име.

Днес, поглеждайки назад, си мисля, че причините за онова, което се случи през зимата на 1975 г. — и за всичко, което последва, — са били заложени още в тия първи думи.