Ловецът на хвърчила

3

Разправяха, че веднъж баща ми преборил с голи ръце мечка в Белуджистан. Ако историята беше за някой друг, щяха да я отхвърлят като проява на типично афганската склонност към преувеличения, наричана лааф — уви, едва ли не общонационален недъг; ако някой се хвалеше, че синът му е лекар, най-вероятно момчето просто бе държало гимназиален изпит по биология. Но каквото и да разкажеха за баба, никой не се съмняваше в истинността му. Във всеки случай на гърба му имаше три дълги грапави белега. Безброй пъти съм си представял онази борба, понякога дори я сънувах. И в тия сънища никога не можех да различа баба от мечката.

Рахим хан пръв го нарече с думите, които щяха да се превърнат в негово прозвище — Туфан ага, господин Ураган.

Прякорът му подхождаше. Баща ми беше същинска природна стихия, грамаден пущун с гъста брада, буйна и къдрава кестенява коса, непокорна като самия него, ръце, способни да изкоренят стара върба, и пламтящи черни очи, които „биха накарали самия дявол да падне на колене и да моли за прошка“, както казваше Рахим хан. Беше висок сто деветдесет и два сантиметра и когато влизаше някъде, всички неволно извъртаха глави към него като слънчогледи.

Не можеше да остане забелязан, дори и да спеше. Често запушвах ушите си с памук, завивах се презглава, но въпреки всичко хъркането на баба — досущ като форсиран двигател на камион — проникваше през стените. А моята стая беше от другата страна на коридора. Просто не проумявах как майка ми е успявала да заспи до него. Това бе едно от многото неща, за които бих я запитал, ако можехме да се срещнем.

Към края на шейсетте, когато бях на пет-шест години, баба реши да построи сиропиталище. Чух историята от Рахим хан. Той ми каза, че баба сам направил чертежите, макар да нямал архитектурно образование. Скептиците го приканвали да спре с тия глупости и да наеме архитект. Разбира се, баба отказал и всички клатели глави, слисани от неговото упорство. После баба успял и всички клатели глави със страхопочитание пред неговата победоносна сила. Баба платил от собствения си джоб изграждането на двуетажно сиропиталище край главната улица — Джаде Мейуанд, южно от река Кабул. Рахим хан ми разказа, че той лично финансирал целия проект, плащал на инженерите, електротехниците, водопроводчиците и строителните работници, да не говорим, че и на градските чиновници трябвало „да им се смажат мустаците“.

Строежът на сиропиталището отне три години. По онова време бях на осем. Спомням си как в деня преди откриването баба ме отведе до езерото Гарка на няколко километра северно от Кабул. Заръча ми да доведа и Хасан, но аз го излъгах, че Хасан има разстройство. Исках баба само за себе си. А освен това веднъж с Хасан бяхме ходили на езерото да хвърляме камъчета по водата и Хасан направи осем отскока. Аз едва стигнах до пет. Баба беше там, гледаше ни и потупа Хасан по гърба. Дори сложи ръка на рамото му.

Онзи път обаче седяхме на масичката за пикник край езерото само двамата — аз и баба. Обядвахме варени яйца, сандвичи с кюфтета и туршия. Водата беше тъмносиня и слънцето искреше по огледално чистата й повърхност. През петъчните дни около езерото гъмжеше от семейства, излезли да прекарат един ден на слънце. Но тогава беше средата на седмицата и наоколо нямаше жива душа освен нас и двама дългокоси и брадати туристи — бях чувал да ги наричат „хипита“. Те седяха на кея с въдици в ръцете, провесили боси крака във водата. Попитах баба защо са си пуснали дълга коса, но той само изсумтя и не ми отговори. Подготвяше речта си за следващия ден, прелистваше цял куп записки и допълваше тук-там с молив. Захапах едно яйце и попитах баба дали е вярно каквото ми бе казал един съученик — че ако изядеш парче яйчена черупка, ще трябва да го изпишкаш. Той пак изсумтя.

Отхапах от сандвича. Един от русите дългокоси туристи се разсмя и плесна другия по гърба. Далече отвъд езерото някакъв камион бучеше по нагорнището. Страничното му огледало хвърляше слънчеви отблясъци.

— Мисля, че имам саратан — казах аз.

Рак.

Баба вдигна глава от листовете, пърхащи от вятъра. Каза ми, че ако съм жаден, мога да си взема сок от багажника на колата.

На другия ден столовете пред сиропиталището не стигнаха за всички. Много хора трябваше да стоят прави, за да гледат церемонията. Денят беше ветровит и аз седях зад баба на малкия подиум до главния вход на новата сграда. Баба носеше зелен костюм и шапка от каракул. Насред речта вятърът му събори шапката и всички се разсмяха. Направи ми знак да я подържа и аз с радост се подчиних, защото всички щяха да видят, че това е моят баща. Той се обърна към микрофона и каза, че се надява сградата да е по-устойчива от шапката му. Всички се разсмяха отново. Когато баба приключи речта, хората станаха на крака с възторжени възгласи. Дълго му ръкопляскаха. После дойдоха да се ръкуват с него. Някои се ръкуваха и с мен, други ме галеха по косата. Толкова се гордеех с баба, толкова се гордеех с двама ни.

Но въпреки успехите му хората вечно се съмнявали в него. Някога казвали, че търговията не му е в кръвта и трябвало да учи право като баща си. Баба обаче им доказал, че грешат, като не само развил собствен бизнес, но и станал един от най-преуспелите търговци в Кабул. Двамата с Рахим хан имаха невероятен успех в износа на килими, а освен това държаха две аптеки и един ресторант.

Когато хората подхвърляли с подигравка, че баба никога няма да се ожени успешно — все пак нямал кралска кръв в жилите си, — той се оженил за майка ми София Акрами, образована жена, смятана единодушно за една от най-почитаните, красиви и добродетелни жени в Кабул. Тя не само преподавала в университета класическа литература на фарси, но и била потомка на кралското семейство — факт, с който баща ми редовно натривал носовете на скептиците, като я наричал „моята принцеса“.

Ако не броим мен, баща ми оформяше околния свят според собствените си предпочитания. Проблемът, разбира се, бе, че баба виждаше света само в черно и бяло. И сам трябваше да реши кое е черно и кое бяло. Не можеш да обичаш човек, който живее така, без в същото време да не се боиш от него. Може би дори мъничко да го мразиш.

Когато бях в пети клас, един молла ни обучаваше в постулатите на исляма. Казваше се Фатиула хан — нисък, набит мъж с надупчено от акне лице и пресипнал глас. Той ни разказваше за необходимостта всеки богат мюсюлманин да даде зекят — милостиня; за задължението да извършиш хадж; обясняваше ни подробно как се извършват петте дневни молитви намаз и ни караше да учим наизуст стихове от Корана и макар че никога не ни ги превеждаше, често използваше върбовата пръчка, за да наблегне на факта, че трябва правилно да произнасяме арабските думи, та Аллах да ни чува по-добре. Един ден ни каза, че ислямът смята пиенето за ужасен грях; пияниците ще отговарят за греха си в деня на Страшния съд. По онова време пиенето не беше рядкост в Кабул. Не се наказваше с публично бичуване, но афганистанците, които пиеха, предпочитаха да го вършат тайно в името на добрите нрави. Купуваха уискито като „лекарство“ в кафяви книжни торби от избрани „аптеки“. Тръгваха си, като криеха торбата и понякога срещаха неодобрителните погледи на онези, които знаеха каква търговия върти магазинът.

Бяхме на горния етаж в кабинета на баба, пушалнята, когато му казах какво ни преподава в училище молла Фатиула хан. Баба си наливаше уиски от бара в ъгъла. Изслуша ме, кимна и отпи глътка. После се отпусна на коженото канапе, остави питието и ме взе в скута си. Имах чувството, че седя на два дънера. Той си пое дълбоко дъх, издиша през носа и въздухът сякаш цяла вечност свистя през мустаците му. Сам не знаех дали искам да го прегърна или да скоча от скута му, обзет от смъртен ужас.

— Виждам, че си объркал онова, което ти казват в училище, с истинското образование — изрече той с дрезгавия си глас.

— Но ако е казал истината, това прави ли те грешник, баба!

— Хммм. — баба схруска кубче лед. — Искаш ли да знаеш какво мисли баща ти за греха?

— Да.

— Тогава ще ти кажа — рече баба, — но най-напред разбери едно, и то веднъж завинаги, Амир: никога няма да научиш нещо стойностно от ония брадати глупци.

— Молла Фатиула хан ли имаш предвид?

Баба размаха ръка. Ледът в чашата звънна.

— Имам предвид всички тях. Да им пикая на брадите на тия праведни маймуни.

Разкисках се. Просто не можех да устоя на представата как баба пикае върху брадата на каквато и да било маймуна, била тя праведна или не.

— Не вършат нищо, освен да прехвърлят зърната на броениците и да рецитират една книга, написана на език, който дори не разбират. — Той отново отпи глътка. — Аллах да ни е на помощ, ако някога Афганистан попадне в техни ръце.

— Но молла Фатиула хан изглежда добър човек — успях да избъбря през пристъпите на кикот.

— Чингис хан също е изглеждал добър — отвърна баба. — Но стига за това. Ти ме попита за греха и аз ще ти отговоря. Слушаш ли?

— Да — казах аз и стиснах устни.

Но смехът излетя през носа ми със странен, пръхтящ звук. Това ме накара да се разкискам отново.

Каменните очи на баба се впиха в моите и изведнъж спрях да се смея.

— Искам да си поговорим по мъжки. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Да, баба джан — измънках аз и не за пръв път се зачудих колко болезнено може да ме жегне татко само с няколко думи. Беше ни се паднал един мимолетен приятен миг — баба рядко разговаряше с мен и още по-рядко ме вземаше в скута си — и аз по най-глупав начин го бях пропилял.

— Добре — каза баба, но в очите му се таеше съмнение. — Слушай сега, независимо на какво те учи моллата, има само един грях. И това е кражбата. Всеки друг грях е вариант на кражбата. Разбираш ли?

— Не, баба джан — казах аз и отчаяно съжалих, че е така. Не исках да го разочаровам отново.

Баба въздъхна нетърпеливо. Това също ме жегна, защото той не беше нетърпелив човек. Спомних си колко пъти се прибираше чак по тъмно, колко пъти вечерях сам. Питах Али къде е баба и кога ще си дойде, макар да знаех много добре, че е на строежа да го наглежда. Нима за това не бе нужно търпение? Вече мразех всички деца, за които строеше сиропиталището; понякога ми се искаше да са умрели заедно с родителите си.

— Когато убиеш човек, открадваш му живота — каза баба. — Открадваш на жена му правото да има съпруг, на децата открадваш баща им. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на почтеност. Разбираш ли?

Разбирах. Когато баба бил шестгодишен, посред нощ в дядовата къща влязъл крадец. Дядо ми, уважаван съдия, застанал срещу него, но крадецът го намушкал в гърлото и го убил на място — тъй откраднал бащата на баба. Преди пладне на другия ден гражданите заловили крадеца: оказал се скитник от областта Кундуз. Обесили го на един дъб цели два часа преди следобедната молитва. Знаех тази история не от баба, а от Рахим хан. Винаги научавах разни неща за баща ми от чужди хора.

— Няма по-жалка постъпка от кражбата, Амир — каза баба. — Човек, вземащ онова, което не е негово, независимо дали чужд живот или залък хляб… плюя на такъв човек. И ако някога пътищата ни се кръстосат, Аллах да му е на помощ. Разбра ли?

Като си представих как баба пердаши крадеца, ми стана и смешно, и страшно.

— Да, баба.

— Ако Аллах съществува, надявам се да си има по-важни дела от това да гледа дали пия уиски или ям свинско. А сега слизай. От всички тия приказки за греха пак ожаднях.

Гледах го как си налива до бара и се питах колко ли време ще мине, преди отново да си поговорим както преди малко. Защото, честно казано, винаги имах чувството, че баба малко ме мрази. И защо не? В края на краищата аз бях убил любимата му съпруга, неговата прекрасна принцеса, нали? И поне да бях проявил благоприличието да заприличам малко на него. Но не приличах. Ни най-малко.

В училище често играехме една игра. Учителят по фарси я ръководеше и тя се развиваше горе-долу така: рецитираш стих от поема, а твоят противник има шейсет секунди, за да каже друг стих, започващ с буквата, на която завършва твоят. Всички от класа искаха да ме вземат в отбора си, защото на единайсет години вече можех да рецитирам десетки стихове от Омар Хаям, Хафез или знаменитата „Маснави“ на Руми. Веднъж играх срещу целия клас и спечелих. Вечерта се похвалих на баба, но той само кимна и промърмори: „Добре.“

Така намирах път за бягство от бащината студенина — чрез книгите на мъртвата ми майка. И чрез Хасан, разбира се. Четях всичко наред — Руми, Хафез, Саади, Виктор Юго, Жул Верн, Марк Твен, Иън Флеминг. Когато приключих с книгите на майка ми — не отегчителните исторически трудове, не си падах много по тях, а романите и изобщо художествената литература, — почнах да харча джобните си пари за книги. Всяка седмица купувах по една от книжарницата до Синема Парк и когато на лавиците не остана място, почнах да ги трупам в кашони.

Разбира се, да се ожениш за поетеса е едно, а да отглеждаш син, който предпочита да си зарови носа в стихосбирки, вместо да ходи на лов… е, навярно баба не си го бе представял по този начин. Истинските мъже не четат стихове, камо ли пък да ги съчиняват. Истинските мъже — истинските момчета — играят футбол като баба на младини. Виж, по това си струва да се увличаш. През 1970 г. баба изостави за един месец строежа на сиропиталището и отлетя до Техеран да гледа световното първенство по телевизията, защото по онова време в Афганистан още нямаше телевизори. Записа ме във футболен клуб, за да разпали у мен същата страст. Но аз бях жалка картинка, непохватна заплаха за собствения си отбор, вечно се пречках пред удобния пас или неволно преграждах линията за пробив. Тътрех кльощави нозе по игрището и крещях за пасове, които никога не ми подаваха. И колкото повече се стараех, колкото по-трескаво размахвах ръце над главата си и виках „На мен! На мен!“, толкова по-малко ми обръщаха внимание. Но баба не се отказа. Когато стана пределно ясно, че не съм наследил нито капка от спортния му талант, той реши да ме превърне в запалянко. С това поне трябваше да се справя, нали? Имитирах интерес колкото се можеше по-дълго. Крещях заедно с него, когато отборът на Кабул отбележеше гол срещу Кандахар, сипех обиди срещу съдията, когато отсъждаше дузпа против нашите. Но баба усети у мен липсата на искрена страст и се примири с печалния факт, че синът му никога няма да играе, нито да гледа футбол.

Помня как веднъж ме заведе на ежегодното състезание по бузкаши, което се провеждаше през първия пролетен ден — денят на новата година. Бузкаши беше и си остава афганистанска национална страст. В тази игра майсторът ездач чапандаз, обикновено покровителстван от богати запалянковци, трябва да грабне насред блъсканицата тялото на заклан овен или козел, да направи в галоп обиколка на стадиона и да пусне плячката в очертания кръг, а в това време другите чапандази го преследват и се мъчат по всякакъв начин — с ритници, нокти, камшици и юмруци — да му отнемат животното. През онзи ден тълпата ревеше възторжено, а на полето ездачите надаваха бойни крясъци и се сражаваха за овена сред облак прах. Земята трепереше от тътена на копита. Гледахме от най-горния ред как ездачите прелитат край нас в галоп с вой и викове, а от муцуните на конете им хвърчат пръски пяна.

В един момент баба посочи някого.

— Амир, виждаш ли онзи мъж, седнал там сред другите мъже?

Виждах го.

— Това е Хенри Кисинджър.

— О — казах аз.

Не знаех кой е Хенри Кисинджър и сигурно щях да попитам. Но в момента гледах с ужас как един чапандаз пада от седлото и безброй копита тъпчат по него. Тялото му се подмяташе из блъсканицата като парцалена кукла, докато накрая се търкулна и спря, а схватката отмина напред. Човекът трепна още веднъж и остана да лежи неподвижно с извити под неестествен ъгъл крака, а кървавата локва около него бавно попиваше в пясъка.

Разплаках се.

На връщане плаках по целия път. Помня как ръцете на баба стискаха волана. Стискаха и се отпускаха. Никога няма да забравя храбрите му усилия да прогони от лицето си израза на отвращение, докато караше мълчаливо.

По-късно същата вечер минавах край кабинета на баща си, когато го чух да разговаря с Рахим хан. Долепих ухо към затворената врата.

— … да се благодариш, че е здрав — казваше Рахим хан.

— Знам, знам. Но вечно виси над ония книги или се тътри из къщата като унесен в някакъв сън.

— И какво?

— Аз не бях такъв.

Гласът на баба звучеше раздразнено, дори гневно. Рахим хан се разсмя.

— Децата не са книжки за оцветяване. Не можеш да ги запълниш с любимите си цветове.

— Казвам ти — повтори баба. — Не бях такъв. Нито аз, нито децата, с които израснах.

— Знаеш ли, понякога си най-самовлюбеният човек, когото съм срещал — рече Рахим хан. Не познавах друг, който би дръзнал да каже такова нещо на баба.

— Това няма нищо общо.

— Тъй ли?

— Тъй.

— А кое тогава?

Чух как коженото кресло на баба изскърца, докато той се наместваше. Затворих очи и още по-плътно притиснах ухо до вратата. Едновременно исках и не исках да чуя какво ще каже.

— Понякога гледам през този прозорец и го виждам да играе на улицата със съседските момчета. Виждам как го блъскат, вземат му играчките, събарят го, удрят го. И знаеш ли, той никога не отвръща на удара. Никога. Просто… навежда глава и…

— Значи не е побойник — каза Рахим хан.

— Много добре знаеш, че не това имам предвид, Рахим — рязко отвърна баща ми. — На момчето му липсва нещо.

— Да, злоба.

— Самозащитата няма нищо общо със злобата. Знаеш ли какво става винаги, щом съседските хлапета почнат да го тормозят? Хасан идва да ги прогони. Виждал съм го с очите си. И когато се приберат, питам Амир: „От какво е тая драскотина на лицето на Хасан?“ А той отговаря: „Падна.“ Казвам ти, Рахим, на момчето му липсва нещо.

— Просто трябва да го оставиш сам да си намери пътя — каза Рахим хан.

— И накъде е тръгнал? — възрази баба. — От момче, което не може да се защити, ще порасне мъж, неспособен да се пребори за каквото и да било.

— Както винаги опростяваш нещата.

— Не е така.

— Сърдит си, защото те е страх, че няма да поеме от теб търговията.

— Кой опростява сега? — попита баба. — Виж какво, знам, че между вас двамата има топли чувства, и се радвам. Завиждам, но се радвам. Честно. Трябва му човек, който… да го разбира, защото Аллах ми е свидетел, аз не мога. Нещо в Амир ме тревожи, но не мога да го изразя. Сякаш… — Представих си го как се напряга, как търси най-точните думи. — Ако не бях видял с очите си лекарят да го вади от утробата на жена ми, нямаше да повярвам, че е мой син.

На другата сутрин, докато приготвяше закуската, Хасан попита дали нещо ме мъчи. Креснах му да си гледа работата.

Рахим хан грешеше. И в мен имаше злоба.