Марсианецът

10.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 90

Седем дни от намирането на „Патфайндър“, седем дни по-близо до дома.

Както се бях надявал, следите, оставени от марсохода на идване, още си бяха там и аз ги следвах до Долината на Люис. След това — четири дни лесно каране. Хълмовете вляво от мен ми служеха за ориентир, а теренът беше равен.

Но всички хубави неща си имат край. Вече съм в Ацидалийската равнина. Следите от марсохода са се заличили отдавна. Минал бях оттук преди цели шестнайсет дни. За толкова време дори лек вятър е достатъчен, за да заличи следите.

Трябвало е да струпвам камъни на купчинка при всяко спиране, но кой да се сети. Теренът тук е толкова плосък, че купчинките щяха да се виждат от километри.

От друга страна, като се сетя какъв зор видях с издигането на рампата… отврат.

И ето че отново се мотая из пустинята, ориентирам се по Фобос и се надявам, че няма да се отклоня твърде много от правилния път. Достатъчно е да се приближа на четиресет километра от Подслона — навляза ли в този периметър, ще уловя сигнала на маяка му.

Обзел ме е оптимизъм. За пръв път наистина вярвам, че може и да се измъкна от тази планета жив. Толкова съм си повярвал, че събирам почвени и скални проби при всеки свой обход.

Отначало приемах това като свой дълг. Ако оцелея, ще стана любимец на геолозите. Но после започнах да се забавлявам. Сега, докато карам, чакам с нетърпение следващата акция по събиране на камънаци в пликчета.

Хубаво е пак да бъда астронавт. Точно така, астронавт. Не фермер по принуда, нито електроинженер, нито шофьор на товарен камион. Астронавт. Правя онова, което правят астронавтите. И осъзнавам, че ми е липсвало.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 92

Днес улових сигнал от маяка на Подслона, но само след две секунди го изгубих. Но е добър знак. От два дни пътувам на север-северозапад. До Подслона има поне сто километра. Цяло чудо е, че изобщо улових сигнал. Явно съм уцелил миг на идеални атмосферни условия.

По време на принудителните престои гледам „Човек за шест милиона долара“ от неизчерпаемата колекция с евтини телевизионни сериалчета от седемдесетте на командир Люис.

Току-що изгледах епизода, в който Стив Остин се бие с руска сонда, изстреляна към Венера, която по погрешка се приземява на Земята. Като специалист по междупланетните пътувания мога да ви кажа, че историята е напълно достоверна от научна гледна точка. Сондите често се приземяват на грешната планета. Освен това големият и плосък корпус на сондата е идеален за високото налягане на венерианската атмосфера. Също, както всички знаем, сондите често отказват да следват инструкциите си и вместо това нападат разни хора.

Засега „Патфайндър“ не се е опитала да ме убие, но аз я държа под око.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 93

Днес улових сигнала от Подслона. Вече имам железен ориентир накъде да карам. Няма начин да се загубя. Според компютъра се намирам на 24 718 метра от Подслона.

Утре ще си бъда у дома. Дори марсоходът да се повреди фатално, пак ще се оправя. Оттук мога да стигна до Подслона и пеша.

Не помня дали съм го споменавал досега, но мразя проклетия марсоход. Толкова време прекарах седнал или легнал в кабината му, че гърбът ми е тотално прецакан. От всичките ми колеги в момента най-много ми липсва Бек. Той е майстор на масажите и ако беше тук, щеше да ми оправи гърба за нула време.

Макар че със сигурност щеше да мърмори ужасно. „Защо не си правил упражнения за разтягане? Важно е да си в добра форма! Яж повече фибри“ и прочие от този сорт.

Стигнал съм до етапа, когато една лекция за здравословния начин на живот би ми дошла добре.

По време на подготовката ни караха да тренираме страшничкия сценарий с „изгубената орбита“. При проблем във втория етап на излитането с МИА ще се озовем в орбита, но твърде ниско, за да се скачим с „Хермес“. Ще се носим в най-високия слой на атмосферата и орбитата ни бързо ще се скапва. НАСА ще насочи „Хермес“ дистанционно с цел корабът да ни прехване и да се разкараме оттам по най-бързия начин, преди да е загубил твърде много скорост заради съпротивлението на атмосферата.

Част от тренировката беше да ни затворят в симулатор на МИА за цели три ужасни дни. Шест души в излитащ апарат, предвиден за двайсет и три минутен полет. Възтесничко. И като казвам „възтесничко“, имам предвид, че искахме да се удушим един друг.

След като най-сетне ни пуснаха да излезем, командир Люис обяви: „Каквото се е случило в Изгубена орбита, си остава в Изгубена орбита“. Може да ви звучи тъпо, но сработи. Оставихме го зад гърба си и се върнахме към нормалното си състояние.

Сега бих дал всичко за пет минутки тренировка на изгубената орбита. Напоследък наистина се чувствам много самотен. Допреди „Сириус 4“ бях твърде зает, за да изпадам в депресия. Но дългите и скучни дни на бездействие ми отвориха очите. Никой не е бил по-сам от мен, по-далече от други хора.

Боже, надявам се, че ще успея да поправя сондата.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 94

Моят дом е моята крепост!

Днес ви пиша от своя гигантски, просторен Подслон!

Когато влязох през шлюза, първата ми работа беше да хукна в кръгове и да размахвам лудо ръце. Беше страхотно! Изкарах в проклетия марсоход двайсет и два дни и дори не можех да се поразходя, без да навличам скафандъра.

Пътят до „Арес 4“ ще трае два пъти по толкова, но това е тегоба за друг ден.

След няколко триумфални обиколки на Подслона реших, че е време да се хвана на работа.

Включих оксигенатора и водния рециклатор. Проверих състава на въздуха, всичко изглеждаше наред. Все още имаше въглероден диоксид, следователно картофите не се бяха задушили, без мен да им го издишвам.

Както можете да се досетите, прегледах детайлно насажденията си и мога да докладвам, че са в отлично състояние.

Добавих торбичките с изпражненията си към купчината тор. Прекрасна миризма, уверявам ви. Побързах да ги размеся с малко пръст и вонята стана поносима. Кутията с урина излях във водния рециклатор.

Нямаше ме три седмици и за да не страдат растенията, бях оставил Подслона да тъне във влага. Толкова много вода във въздуха може да причини куп проблеми с електричеството, затова в продължение на няколко часа проверявах всички системи една по една.

После си починах малко. Можех да си почивам и повече, но имах работа за вършене.

Облякох скафандъра, отидох при марсохода и свалих соларните клетки от покрива. Още няколко часа заминаха, докато ги монтирам на оригиналните им места и ги свържа към захранването на Подслона.

Свалянето на сондата от покрива на марсохода се оказа далеч по-лесно от качването й там. Разкачих една метална греда от платформата на МИА и я довлякох до марсохода. Опрях я на корпуса и забих долния й край в земята за по-голяма стабилност. И ето че имах рампа.

Трябвало е да взема тази греда със себе си. Човек се учи, докато е жив.

Няма начин да вкарам сондата през въздушния шлюз. Много е голяма. Сигурно бих могъл да я разглобя и да я вкарам парче по парче, но има сериозна причина да не го правя.

Марс няма магнитно поле, следователно няма и защита срещу слънчевата радиация. Ако бъда изложен на това лъчение, ще се сдобия с толкова рак, че и ракът ми ще си отгледа рак. Платнището на Подслона има защита срещу електромагнитните вълни. Което е добре за здравето ми, но означава, че вкарам ли сондата, платнището ще блокира сигнала й.

Като си говорим за рак, време беше да се отърва и от РТГ.

Мисълта, че трябва пак да се кача в марсохода, ми причиняваше физическа болка, но нямаше друг начин. Ако РТГ се пропука по някаква причина, радиацията ще ме убие.

От НАСА бяха преценили, че четири километра са безопасно разстояние и аз нямах намерение да оспорвам преценката им. Подкарах към оригиналното му гробно място и го оставих в същата дупка, където го беше изхвърлила командир Люис. После обърнах към Подслона.

Утре се заемам със сондата.

А сега е време да се опъна на истинско легло. И да заспя в компанията на утешителната мисъл, че когато се събудя утре сутринта, ще се изпикая в тоалетна.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 95

Днешният ден мина в ремонти!

Мисията „Патфайндър“ приключила, защото сондата се повредила. След като в НАСА загубили контакт с нея, нямали представа какво се случва със „Съджърнър“. Възможно бе нищо да му няма. Може би просто му трябва енергия. Енергия, която не е можел да си вземе заради дебелия слой мръсотия, полепнала по соларните клетки.

Сложих го на работната си маса и свалих един панел да надникна в коремчето му. Батерията е литиево-тионилно-хлоридна и не подлежи на презареждане. Стигнах до този извод по някои тънки улики — формата на контактните точки, дебелината на изолацията и надписа, който гласеше: „LiSOCl2 NON-RCHRG“.

Почистих старателно соларните панели и насочих към тях малка лампа. Батерията отдавна е предала богу дух, но ако панелите са наред, „Съджърнър“ може да черпи енергия директно от тях. Да видим дали ще се получи.

После дойде ред да разгледам маминката на „Съджърнър“. Облякох скафандъра и излязох.

Слабото място на повечето спускаеми апарати е батерията. Тя е най-деликатният им компонент и когато умре, не можеш я съживи.

Когато батерията им падне, сондите не могат просто да се изключат и да преминат в режим на изчакване. За да работи, електрониката им има нужда от минимална температура. За да осигурят тази температура, сондите са оборудвани с отоплители. Този проблем рядко възниква на Земята, но… тук е Марс.

С времето соларните панели се покриват с прах. Зимата носи по-ниски температури и по-малко часове дневна светлина. Всичко това се комбинира в голям среден пръст, който Марс показва на вашата сонда. Рано или късно се стига до момента, когато на сондата й е нужна повече енергия да се отоплява, отколкото получава от оскъдната светлина, проникваща през наслоения прах.

Изтощи ли се батерията, електрониката изстива под критичния праг и цялата система умира. Соларните панели презареждат в някаква степен батерията, но няма какво да каже на системата „рестартирай се“. Единствено електрониката би могла да вземе такова решение, а тя вече е предала богу дух. С течение на времето излязлата от употреба батерия губи способността си да складира енергия.

Това е обичайната причина за смъртта. И аз искрено се надявам именно това да е убило „Патфайндър“.

Струпах изостанали чаркове от МСА върху импровизирана маса, стъкмих си и рампа до нея. После довлачих сондата до новата си работилница на открито. Да работиш в скафандър е неприятно само по себе си, но ако трябваше и да се навеждам през цялото време, щеше да стане непоносимо.

Взех комплекта с инструменти и започнах да ръчкам тук-там апарата. Лесно отстраних външния панел и веднага разпознах батерията. ЛРД слага етикети на всичко. Сребърно-циркониева батерия с параметри четиресет ампера в час и оптимален волтаж от 1.5 V. Леле! Навремето са правели от нищо нещо.

Откачих батерията и се прибрах в Подслона. Проверих я с измервателния си комплект и да, тя наистина е съвсем мъртва. Ако разтъркам с ръка килим, върху дланта ми ще се задържи повече електричество, отколкото в батерията на сондата.

Знаех какво ми трябва. 1.5 волта.

В сравнение с безумните импровизации, които стъкмявам от ден 6 насам, това е детска игра. Имам волтажни контролери в комплекта си! Отне ми петнайсет минути да сложа контролер на един резервен електрически проводник и още час да изляза навън и да прекарам кабел до гнездото на батерията в сондата.

Остава проблемът с отоплението. Критичният температурен праг, за да работи електрониката, е минус четиресет градуса. Температурата на въздуха днес е минус шейсет и три.

Батерията е голяма и затова я познах веднага, но нямах никаква идея къде да търся отоплителите. А дори да знаех, би било твърде рисковано да ги включа директно към захранването. Като нищо можех да изпържа цялата система.

Затова отидох при марсоход 1, който използвах за резервни части, и откраднах отоплителя на кабината му. Така бях изтърбушил бедния марсоход, че приличаше на кола, изоставена в квартал с лоша слава.

Донесох отоплителя в „работилницата“ си и го свързах към захранващия кабел от Подслона. После го напъхах в сондата на мястото на батерията.

Сега остава да чакам. И да се надявам.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 96

Наистина се надявах, че като се събудя, сондата ще се е събудила преди мен. Уви. Антената си беше точно там, където беше и снощи, преди да си легна. Защо това е толкова важно? Ще ви кажа…

Ако сондата се съживи (а това е едно голямо „ако“), тя незабавно ще се опита да установи контакт със Земята. Проблемът е, че никой не се ослушва за сигнали от нея. Едва ли екипът на „Патфайндър“ ще виси в ЛРД и ще следи мониторите в очакване отдавна умрялата им сонда да се съживи под топлите грижи на един своенравен астронавт.

Далеч по-вероятно е сигналът ми да бъде уловен от сателитната система за наблюдение на дълбокия космос или от откачалките в SETI, които упорито се ослушват за сигнали от извънземен разум. Ако някой от тях улови сигнала на моя „Патфайндър“, своевременно ще уведоми ЛРД.

Момчетата и момичетата в ЛРД бързо ще разберат какво става, особено след като триангулират сигнала до района на „Арес 3“.

Ще съобщят на сондата къде се намира Земята и тя ще завърти антената си към посочените координати. Следователно промяната в ъгъла на антената ще означава, че съм осъществил контакт.

Засега обаче антената не помръдва.

Още има надежда. Забавянето може да се дължи на разнообразни причини. Отоплителят на марсохода е конструиран така, че да затопля въздуха при налягане от една атмосфера. Редкият марсиански въздух значително затруднява работата му, което значи, че на електрониката й е нужно повече време да се сгрее.

Освен това Земята е видима само през деня. Воден от сляпа надежда, аз приключих със сондата още вчера вечерта. Сега е сутрин, следователно голямата част от изтеклото време е било през нощта. А през нощта Земята я няма.

„Съджърнър“ също не показва признаци на живот. Цялата нощ изкара в топлата и уютна атмосфера на Подслона, с предостатъчно светлина върху почистените си соларни панели. Може би провежда детайлна проверка на системите си или чака сигнал от сондата, или нещо друго.

Няма смисъл да мисля за това сега.