Марсианецът

12.

Уотни спеше кротко в леглото си. Размърда се леко, когато някакъв приятен сън разтегли лицето му в усмивка. Предишният ден се бяха претрепали от работа. Толкова добре не беше спал отдавна.

— Добрутро, хора! — извика Люис. — Чистак нов ден започва! Скачайте от леглата!

Уотни се включи в хора от протести.

— Хайде — не преставаше Люис, — без мрънкане. Спахте четиресет минути повече, отколкото в тренировъчния лагер на Земята.

Мартинес пръв се измъкна от леглото си, но той беше от военновъздушните сили и военноморските стандарти на Люис не можеха да го уплашат.

— Добро утро, командире — поздрави бодро той. Йохансен се надигна до седнало положение, но с това усилията й да се измъкне от топлото убежище на завивките приключиха. Като софтуерен инженер без военна подготовка, тя не си падаше по ранното ставане.

Вогъл стана бавно от леглото и погледна часовника си. Облече мълчаливо комбинезона и заглади с ръце гънките. Въздъхна наум при крайно неприятната мисъл за още един ден без душ.

Уотни им обърна гръб и гушна упорито възглавницата.

— Шумни хора, махайте се — измърмори той.

— Бек! — повиши глас Мартинес и разтърси лекаря на мисията. — Ставай, приятел!

— Добре де — измърмори сънено Бек. Йохансен падна от леглото си, но остана на пода. Люис издърпа възглавницата от ръцете на Уотни и го сгълча:

— Размърдай се, де! Чичо Сам плаща по сто хиляди долара за всяка секунда от престоя ни тук.

— Лоша жена взема възглавница — изпъшка Уотни със затворени очи.

— На Земята редовно изритвах стокилограмови мъже от койките им. Искаш ли да пробваме какво мога да направя при 0.4 g?

— Май не, всъщност — промърмори Уотни и се надигна.

След като изкара войската си от леглата, Люис седна пред комуникационната конзола да провери какво е пристигнало от Хюстън през нощта.

Уотни се завлече до порционния шкаф и си взе закуска напосоки.

— Подай ми едни „яйца“, моля те — каза Мартинес.

— Защо, долавяш ли някаква разлика? — попита Уотни и му метна пакетчето.

— Всъщност, не — изсумтя Мартинес.

— Бек, ти какво искаш? — продължи Уотни.

— Няма значение — отвърна Бек. — Каквото набараш. Уотни метна и на него един пакет.

— Вогъл, обичайните наденички?

— Да, моля — каза Вогъл.

— Наясно си, че това е стереотип, нали?

— На мен така ми харесва — заяви Вогъл и взе порциона си.

— Хей, слънчице — извика Уотни на Йохансен. — Ще закусваш ли днес?

Тя измуча нечленоразделно.

— Това май минава за отрицателен отговор — каза Уотни.

Закусваха в мълчание. По някое време Йохансен се завлече до порционния шкаф и си взе пакетче с кафе на прах. Добави гореща вода и засърба на глътки. Погледът й започна да се прояснява.

— Хюстън ни праща ъпдейт на мисията — оповести Люис. — Сателитите показват, че идва буря, но можем да продължим с обходите си още известно време. Вогъл, Мартинес, вие ще дойдете с мен. Йохансен, ти оставаш тук да следиш метеорологичните данни. Уотни, почвените ти тестове са изтеглени за днес. Бек, ти ще пуснеш през спектрометъра пробите от вчерашния обход.

— Налага ли се да излизате, щом се задава буря? — попита Бек.

— От Хюстън дават разрешение — каза Люис.

— На мен ми се вижда ненужен риск.

— Идването ни на Марс е ненужен риск — отвърна Люис. — Накъде биеш?

Бек вдигна рамене.

— Просто бъдете внимателни.

Три фигури погледнаха на изток. Изглеждаха почти напълно еднакви в тежките скафандри. Само нашивката с цветовете на Европейския съюз върху рамото на Вогъл го отличаваше от Люис и Мартинес, които носеха ивиците и звездите на американското знаме.

Мракът на изток се гънеше и проблясваше под лъчите на изгряващото слънце.

— Бурята — каза Вогъл. Личеше си, че английският не му е роден език. — По-близо е, отколкото в докладите на Хюстън.

— Имаме време — успокои го Люис. — Съсредоточете се върху задачата. Обходът е посветен на химическите анализи. Вогъл, ти си химикът, значи ти отговаряш за пробите.

— Да — кимна той. — Копайте на трийсет сантиметра дълбочина и вземете проби от почвата. Всяка да е поне по сто грама. Трийсетте сантиметра дълбочина са много важни.

— Разбрано — каза Люис. — Не се отдалечавайте на повече от сто метра от Подслона — добави тя.

— Мм — отвърна Вогъл.

— Да, госпожо — каза Мартинес.

Разделиха се. Усъвършенствани значително в сравнение с дните на „Аполо“, скафандрите им позволяваха много по-голяма свобода на движение. Копаенето, навеждането, събирането на проби не представляваха трудност за астронавтите.

След известно време Люис попита:

— Колко проби ще ти трябват?

— Ами, по седем на всеки от нас?

— Добре — потвърди Люис. — Аз вече имам четири.

— Моите са пет — съобщи Мартинес. — Но пък никой не очаква военноморските сили да са на нивото на военновъздушните, нали така…

— Значи искаш да играем по този начин? — попита остро Люис.

— Просто отбелязвам очевидното, командире.

— Тук Йохансен — чу се по радиото гласът на системния оператор. — От Хюстън току-що повишиха нивото на опасност. Бурята е „изключително силна“ и ще ни настигне след петнайсет минути.

— Обратно към базата — нареди Люис.

Подслонът се тресеше под напора на свирепите ветрове. Астронавтите се бяха скупчили в средата му. Всичките бяха със скафандри, като предпазна мярка в случай на пробив. Йохансен гледаше лаптопа си, а останалите се бяха вторачили в нея.

— Ветрове със средна скорост сто километра в час — оповести тя. — При по-силните пориви скоростта достига сто двайсет и пет в час.

— Божке, ако продължава така, ще ни издуха право в страната на Оз — подхвърли Уотни. — При каква скорост на вятъра трябва да прекратим мисията?

— От сто и петдесет нагоре — каза Мартинес. — Има опасност вятърът да събори МИА.

— Какви са прогнозите за пътя на бурята? — попита Люис.

— В момента сме в периферията й — отговори Йохансен, втренчена в екрана пред себе си. — Ще става по-зле.

Платнището на Подслона плющеше под свирепия напор, подпорната му конструкция се гънеше и трепереше при всеки порив на вятъра. Воят ставаше оглушителен.

— Добре — реши Люис. — Започваме подготовка за прекратяване на мисията. Ще се прехвърлим в МИА и ще се надяваме на чудо. Ако вятърът се засили още, ще излетим.

Напуснаха подслона по двойки и се събраха пред въздушния шлюз. Вятърът и пясъкът ги брулеха свирепо, но засега астронавтите не губеха почва под краката си.

— Видимостта е почти нулева — каза Люис. — Ако се изгубите, водете се по телеметрията на моя скафандър. Имайте предвид, че отдалечим ли се от Подслона, вятърът ще стане по-силен.

Навели глави срещу бурята, те тръгнаха към МИА.

— Хей — каза задъхано Уотни. — Дали да не привържем МИА? Така по-трудно ще се катурне.

— Как? — изграчи Люис.

— С кабели от соларните панели — обясни Уотни, спря да си поеме дъх, после продължи: — Марсоходите ще ни служат като котви. Най-трудно ще е да прекараме кабелите около…

Летяща отломка го удари и вятърът го отнесе.

— Уотни! — извика Йохансен.

— Какво стана? — попита Люис.

— Нещо го удари! — отвърна Йохансен.

— Уотни, докладвай — повика го Люис. Отговор не дойде.

— Уотни, докладвай — повтори командирът. И този път й отговори мълчание.

— Уотни е офлайн — докладва Йохансен. — Не знам къде е!

— Командире — каза Бек, — преди да загубим телеметрия, алармата за декомпресия на скафандъра му се включи!

— Мамка му! — възкликна Люис. — Йохансен, къде го видя за последно?

— Беше точно пред мен, а после изчезна — отговори тя. — Вятърът го отнесе на запад.

— Така — каза Люис. — Мартинес, отивай в МИА и го подготви за излитане. Всички останали, придвижете се към Йохансен.

— Доктор Бек — обади се Вогъл, залитайки през бурята, — колко време може да оцелее човек след декомпресия?

— По-малко от минута — отговори със задавен глас лекарят.

— Нищо не виждам — оплака се Йохансен, докато екипажът се събираше около нея.

— Застанете в редица и тръгнете на запад — нареди Люис. — Малки стъпки. Сигурно е паднал, внимавайте да не стъпите отгоре му.

Подредени в редица през няколко крачки, те тръгнаха с малки стъпки през хаоса.

Мартинес се вмъкна през шлюза на МИА и с мъка го затвори срещу напора на вилнеещия вятър. Изчака го да се херметизира и се измъкна от скафандъра си. Изкачи стълбата до кабината за екипажа, плъзна се в пилотското кресло и зареди системата. Грабна с едната си ръка наръчника за спешно излитане, а с другата натискаше бутони и превключватели в описаната последователност. Една по една системите докладваха готовност за излитане. Всички показатели бяха наред, с изключение на един.

— Командире — съобщи той, — МИА е под наклон от седем градуса. При наклон от 12.3 ще се катурне.

— Разбрано — отговори Люис по радиото.

— Йохансен — обади се Бек, загледан в компютърния екран, вграден в ръкава на скафандъра му, — биомониторът на Уотни е изпратил нещо, преди да изгуби връзка. В моя компютър пише само „Лош пакет“

— И в моя пише същото — каза Йохансен. — Съобщението е прекъснато преди края. Липсват данни. Дай ми секунда.

— Командире — включи се Мартинес от МИА. — Съобщение от Хюстън. Официално нареждат прекратяване на мисията. Бурята ще става все по-лоша.

— Разбрано — каза Люис.

— Изпратили са съобщението преди четири минути и половина — продължи Мартинес, — а сателитните им данни за бурята са отпреди девет минути.

— Ясно — отговори Люис. — Продължавай по протокола за излитане.

— Разбрано — потвърди Мартинес.

— Бек — обади се Йохансен, — имам суровия пакет от данни. Текстът е следният: КН 0, СП 0, ТТ 36,2. Тук връзката е прекъснала.

— Разбрано — мрачно каза Бек. — Кръвно налягане — нула, сърдечен пулс — нула, телесна температура — нормална.

Разговорът по канала утихна. Астронавтите вървяха упорито напред, влачеха крака през пясъчната буря, надяваха се на чудо.

— Температура нормална? — повтори Люис с нотка на надежда в гласа.

— Минава известно време, докато ъъ… — заекна Бек. — Докато се охлади.

— Командире — включи се Мартинес. — Наклонът вече е 10.5 градуса, с тенденция към 11.

— Разбрано — каза Люис. — Ти имаш ли готовност?

— Да — потвърди Мартинес. — Мога да излетя по всяко време.

— Ако се наклони още, ще можеш ли да излетиш, преди апаратът да е паднал напълно?

— Ами — смънка Мартинес, който не беше очаквал точно този въпрос. — Да, госпожо. Ще поема управлението ръчно и ще задам пълна тяга. После ще вдигна носа и ще превключа на автоматичен режим за излитане.

— Разбрано — каза Люис. — Всички да тръгват към апарата. Водете се по маяка в скафандъра на Мартинес. Така ще стигнете до шлюза на МИА. Качете се и се пригответе за излитане.

— Ами ти, командире? — попита Бек.

— Аз ще огледам още малко. Тръгвайте. Мартинес, ако МИА се наклони опасно, излитай.

— Наистина ли си мислиш, че ще те зарежа тук? — възпротиви се Мартинес.

— Току-що издадох заповед в този смисъл — отвърна Люис. — Вие тримата, тръгвайте към апарата.

Бек, Йохансен и Вогъл се подчиниха неохотно на заповедта и се повлякоха към МИА. Силният вятър ги спъваше на всяка крачка.

Без да вижда земята под краката си, Люис продължи напред. Спомнила си нещо, тя посегна към гърба си и откачи двете еднометрови сонди за пробиване на скали — беше ги прибавила към оборудването си сутринта, защото по план следобед трябваше да събират скални проби. Хвана по една във всяка ръка и ги повлече край себе си в успоредни линии.

След двайсет метра спря, обърна се и тръгна в обратната посока. Оказа се, че е невъзможно да върви в права линия. Нямаше видим ориентир, по който да се води, а ветровете я тласкаха встрани от курса с всеки свой порив. Пясъкът затрупваше краката й до средата на прасеца при всяка стъпка. Продължи напред, като сумтеше гневно.

Бек, Йохансен и Вогъл влязоха в шлюза. Предвиден за двама астронавти, той можеше да побере и трима по спешност. Докато чакаха налягането да се изравни, чуха гласа на Люис по радиото:

— Йохансен, инфрачервената камера на марсохода ще свърши ли някаква работа?

— Не — отвърна веднага Йохансен. — Инфрачервената светлина не прониква през пясъка, не повече от светлината във видимия спектър.

— За какво говори? — попита Бек, след като си махна шлема. — Тя е геолог, за бога. Знае, че инфрачервената светлина не прониква през пясък.

— Хваща се за сламки — каза Вогъл и отвори вътрешната врата. — Трябва да стигнем до кушетките. Побързайте.

— Не ми харесва тази работа — въздъхна Бек.

— И на мен, докторе — каза през рамо Вогъл, докато се качваше по стълбата. — Но командирът издаде заповед. Неподчинението няма да помогне.

— Командире — обади се Мартинес. — Наклонът е 11.6 градуса. Още един силен порив и ще се катурнем.

— А радарът? — попита Люис. — Може ли да засече скафандъра на Уотни?

— Абсурд — отговори Мартинес. — Конструиран е да засече „Хермес“ в орбита, а не метала в някакъв си скафандър.

— Нищо, опитай — настоя Люис.

— Командире — намеси се Бек, приплъзвайки се в ускорителната кушетка и нагласявайки слушалки на главата си. — Знам, че не искаш да го чуеш, но Уот… Марк е мъртъв.

— Разбрано — каза Люис. — Мартинес, опитай с радара.

— Слушам — отговори Мартинес.

Включи радара и зачака устройството да завърши автоматичната диагностика. Обърна се и погледна гневно Бек.

— Какво ти става, по дяволите?

— Току-що изгубих един приятел — отвърна Бек. — Не искам да изгубя и командира си.

Мартинес го изгледа сурово, после насочи вниманието си към радара и докладва по радиото:

— Радарът не засича нищо.

— Нищо? — попита Люис.

— Дори Подслонът му се губи — отвърна пилотът. — Пясъчната буря прецаква сензорите му. А дори да не беше така, няма достатъчно метал във… Мамка му! Вържете се! — изкрещя той на екипажа. — Падаме!

МИА се накланяше осезаемо и скърцаше зловещо.

— Тринайсет градуса — извика Йохансен от кушетката си.

Вогъл щракна последната катарама на предпазните колани и каза:

— Преминали сме равновесната точка. Апаратът няма да се изправи.

— Не можем да я оставим тук! — изрева Бек. — Нека падне, ще го оправим!

— Трийсет и два метрични тона плюс горивото — каза Мартинес. Ръцете му летяха по контролите. — Ако се удари в земята, ударът ще причини структурни повреди на резервоарите, основата, а вероятно и на вторичните двигатели. Няма начин да го поправим.

— Не можем да я зарежем тук! — каза Бек. — Не можем.

— Имам един последен трик. Ако не сработи, действам според заповедите на Люис.

Мартинес включи орбиталната маневрираща система и й зададе продължителен тласък от дюзите при носа. Малките дюзи се бореха геройски срещу инертната маса на накланящия се апарат.

— ОМС ли използваш? — попита Вогъл.

— Не знам дали ще се получи. Накланяме се сравнително бавно — отговори Мартинес. — И сякаш забавяме…

— Аеродинамичните шапки са се изстреляли автоматично — отбеляза Вогъл. — Бая ще ни пораздруса при изкачването през атмосферата с три дупки в корпуса на апарата.

— Благодаря, че ме уведоми — сопна се Мартинес. Поддържаше тласъка от дюзите при носа и наблюдаваше показанията за наклона. — Хайде де…

— Още сме на тринайсет градуса — докладва Йохансен.

— Какво става при вас? — обади се Люис по радиото. — Не ви чувам. Отговорете.

— Изчакай секунда — отвърна Мартинес.

— 12.9 градуса — съобщи Йохансен.

— Получава се — каза Вогъл.

— Засега — вметна Мартинес. — Не знам дали маневреното гориво ще стигне.

— 12.8 градуса — докладва Йохансен.

— Горивото на ОМС е на шейсет процента — каза Бек. — Колко ти трябва, за да се скачиш с „Хермес“?

— Десет процента, ако не сгафя нещо — отвърна Мартинес и внесе корекции в ъгъла на тласъка.

— 12.6 — каза Йохансен. — Изправяме се.

— Или вятърът е поутихнал — добави Бек. — Гориво на четиресет и пет процента.

— Има опасност да повредим дюзите — предупреди ги Вогъл. — ОМС не е предвидена за продължителни тласъци.

— Знам — каза Мартинес. — Ако се наложи, мога да скача апарата и без предни дюзи.

— Още малко… — обади се Йохансен. — Добре, вече сме под 12.3 градуса.

— Изключвам ОМС — обяви Мартинес и прекрати тласъка.

— Изправянето продължава — докладва Йохансен. — 11.6… 11.5… задържа се на 11.5.

— Горивото на ОМС е на двайсет и два процента — съобщи Бек.

— Да, виждам — каза Мартинес. — Ще стигне.

— Командире — обади се Бек по радиото. — Трябва да дойдеш в апарата веднага.

— Така е — присъедини се Мартинес. — Него вече го няма, госпожо. Уотни го няма вече.

Четиримата зачакаха отговора на своя командир.

— Разбрано — каза тя след кратка пауза. — Тръгвам.

Лежаха в мълчание, овързани в кушетките си, готови за излитане. Бек погледна към празната кушетка на Уотни, видя, че и Вогъл прави същото. Мартинес пусна диагностика на ОМС дюзите при носа. Резултатите не бяха окуражителни. Той вписа повредата в пилотския дневник.

Въздушният шлюз влезе в цикъл. Люис съблече скафандъра си и се качи в кабината. Върза се безмълвно в кушетката, лицето й — замръзнала маска. Единствен Мартинес дръзна да проговори:

— Още съм на ръчно управление — съобщи тихо той. — Готов за излитане.

Люис затвори очи и кимна.

— Съжалявам, командире — каза Мартинес, — но трябва гласно да…

— Излитай — нареди тя.

— Да, госпожо — отвърна уставно Мартинес и активира последователността от команди.

Основата изхвърли скачващите скоби и те паднаха на земята. Секунди по-късно се активира предзапалването, то на свой ред активира двигателите и МИА подскочи нагоре.

Апаратът набираше бавно скорост. Свирепите пориви на вятъра се опитваха да го отклонят от курса. Регистрирал проблема, софтуерът насочи кораба под ъгъл към вятъра, за да компенсира отклонението.

Корабът олекна заради изразходваното гориво и ускорението му стана по-осезаемо. Скоро апаратът достигна максималното си ускорение. Граница, наложена не от мощността на двигателите му, а от издръжливостта на пътниците.

С издигането си през атмосферата корабът плати данък на отворените ОМС дюзи. Апаратът се тресеше силно, астронавтите буквално се мятаха в кушетките. Мартинес и софтуерът по излитането държаха нещата под контрол, но битката беше жестока от началото до края. Турбуленцията намаля и накрая изчезна напълно с изтъняването на атмосферата.

Внезапно двигателите замлъкнаха. Първият етап беше завършен. Екипажът изпадна в безтегловност за няколко секунди, после телата им натежаха отново с началото на втория етап. Изпразнените резервоари с горивото за първия етап се откачиха от кораба. Щяха да паднат през атмосферата и да се разбият някъде на планетата долу.

Вторият етап издигна кораба още по-високо, до ниска орбита. Беше по-кратък и протече много по-гладко от тежкия първи етап.

Двигателят млъкна отново и унила тишина измести врявата отпреди малко.

— Главният двигател изключен — докладва Мартинес. — Времетраене на излитането: осем минути и четиринайсет секунди. Курс за скачване с „Хермес“.

При нормални обстоятелства едно успешно излитане би било повод за радост и ентусиазирани коментари. Сега обаче цареше мълчание, прекъсвано от тихия плач на Йохансен.

Четири месеца по-късно…

НАСА мразеше да губи в бездействие време, което може да се използва за проучвания. Полетите до и от Марс бяха точно толкова изпълнени с планирани задачи, колкото и престоят на повърхността на планетата. Екипажът изоставаше съвсем малко с работния график за обратния полет. Графикът беше предвиден за шестима, а не за петима.

Бек се опитваше да не мисли защо му се налага да прави експерименти с растения при нулева гравитация. Огледа внимателно големината и формата на папратовите листа, направи снимки и вписа наблюденията си в дневника.

С това задачите му за деня приключиха. Погледна часовника си. Точно навреме. Данните скоро щяха да се заредят. Той се оттласна и заплува покрай реактора към стълбата на Конус-А.

Плъзгаше се с краката напред покрай стълбата, но скоро протегна ръка да се хване за една от стъпенките, защото центростремителната сила на въртящия се кораб го улови. Докато стигне до Конус-А, гравитацията беше достигнала 0.4 g.

Изкуствената гравитация не беше просто лукс — благодарение на нея мускулатурата им оставаше във форма. Без изкуствена гравитация по време на полета през първата си седмица на Марс щяха да се учат да ходят. Специалните упражнения можеха да поддържат сърцето и костите им здрави, но още не беше измислена система, която да държи мускулатурата им в такава кондиция, че да са в работен режим още от ден 1.

А понеже корабът така или иначе предлагаше възможност за изкуствена гравитация, те се възползваха от нея и при обратния полет.

Йохансен седеше пред конзолата си. Люис беше до нея, а Вогъл и Мартинес се носеха недалече от тях. Пристигащият пакет данни носеше имейли и гласове от дома. Това беше тяхната централна емисия новини.

— Зареди ли се вече? — попита Бек, когато влезе в мостика.

— Почти — отвърна Йохансен. — На деветдесет и осем процента е.

— В добро настроение си, Мартинес — посочи Бек.

— Вчера синът ми е навършил три — усмихна се широко пилотът. — Сигурно са пратили снимки от партито. Ами ти, чакаш ли нещо специално?

— Не — поклати глава Бек. — Само отзиви за един научен доклад, който написах преди няколко години.

— Зареди се — съобщи Йохансен. — Личните имейли са препратени към лаптопите ви. Има телеметричен ъпдейт за Вогъл и системен ъпдейт за мен. Хм… има и гласово съобщение до целия екипаж.

Погледна през рамо към Люис. Тя сви рамене.

— Пусни да го чуем — каза.

Йохансен отвори съобщението и се облегна назад.

— „Хермес“, тук е Мич Хендерсън — започна съобщението.

— Хендерсън? — възкликна озадачен Мартинес. — Говори ни директно, а не чрез капкома на мисията?

Люис вдигна ръка и той млъкна.

— Имам новина за вас — казваше гласът на Мич. — Няма заобиколен начин, по който да ви я съобщя. Накратко, Марк Уотни още е жив.

Йохансен ахна.

— Ка… — заекна Бек. Вогъл зяпна невярващо.

Мартинес погледна към Люис. Тя се наведе напред и стисна с пръсти брадичката си.

— Знам, че това е изненада за вас — продължи Мич. — И знам, че ще имате много въпроси. Ще отговорим на всички тях. Но засега ще ви кажа основното. Той е жив и в добро здраве. Разбрахме за това преди два месеца и решихме да не ви казваме, дори цензурирахме личните ви съобщения. Аз бях против това решение. Съобщаваме ви сега, защото най-сетне осъществихме контакт с Уотни и имаме спасителен план, който може и да сработи. Планът, накратко, е „Арес 4“ да го прибере с модифициран МСА. Ще ви изпратим подробен разказ за случилото се, но искам отсега да подчертая, че вие нямате вина. Марк го повтаря при всяка възможност. Било е просто лош късмет. Ще ви трябва време да свикнете с мисълта, че е жив. Задачите от графика ви за утре падат. Имате почивен ден. Изпратете всички въпроси, които ви хрумнат, и ние ще отговорим. Хендерсън, край.

Пълно мълчание се възцари на мостика.

— Той… той е жив? — избъбри Мартинес, а после се усмихна.

Вогъл закима развълнувано.

— Жив е.

Йохансен гледаше втренчено екрана пред себе си.

— Мама му стара — засмя се Бек. — Мама му стара! Командире! Марк е жив!

— Аз го оставих — тихо простена Люис. Ентусиазмът на другите се изпари при вида на унилата й физиономия.

— Но — започна Бек — всички си тръгнахме заед…

— Вие изпълнявахте заповеди — прекъсна го Люис. — Аз го изоставих. В една ялова, забравена от бога, далечна пустош…

Бек погледна умоляващо към Мартинес. Пилотът отвори уста, но не намери какво да каже. Люис стана и излезе от мостика.