Марсианецът

9.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 79

Днес беше осмият ми ден на път. Засега „Сириус 4“ се увенчава с успех.

Вече си създадох навици. Всяка сутрин се събуждам на зазоряване. Първата ми работа е да проверя концентрацията на кислород и въглероден диоксид. После закусвам и пия чаша вода. След това си измивам зъбите, като пестя максимално водата, и се бръсна с електрическа самобръсначка.

Марсоходът няма тоалетна. Когато сме на обход, при нужда използваме рециклиращата система на скафандрите. Но тя не е предвидена да се справи с двайсетдневен добив.

Сутрешната ми пикня отива в една пластмасова кутия с херметически капак. Когато я отворя, в марсохода се разнася страшна воня — като в мъжката тоалетна на бензиностанция. Бих могъл да я изливам навън, разбира се. Но положих толкова усилия да създам водата, че нямам никакво намерение да я хабя. Когато се върна в Подслона, ще я излея във водния рециклатор.

Изпражненията ми са още по-ценни. Този естествен тор е жизненоважен за картофените ми насаждения, а в момента аз съм единственият му източник на Марс. За щастие, космическите мисии бързо те научават как да сереш в плик. И ако си мислите, че вонята е страшна, когато отворя кутията с пикня, представете си каква смрад се разнася, след като разтоваря ремаркето.

След това излизам да прибера соларните клетки. Защо не съм го направил предната вечер ли? Защото демонтирането и подреждането на соларни клетки в пълен мрак не е приятно занимание. Установих това по трудния начин.

След като подредя соларните клетки на покрива, се прибирам в марсохода, пускам си евтина музика от седемдесетте и потеглям. Пърпоря си с двайсет и пет километра в час, максималната скорост на возилото. В кабината е удобно. Облечен съм леко — с тънка риза и панталони, които срязах над коленете, — защото РТГ пече здраво. Когато стане много горещо, махам залепената с тиксо изолация от корпуса. Когато ми стане студено, я залепвам обратно.

Пътувам почти два часа, преди батерията да се изтощи. Излизам набързо, колкото да откача изтощената и да закача пълната, после се прибирам за втория етап на дневния си пробег.

Теренът е съвсем равен. Шасито на марсохода е по-високо и от най-големите камъни наоколо, а хълмовете са полегати, загладени от пясъчните бури.

Когато и втората батерия се изтощи, идва ред на следващия ми обход за деня. Свалям соларните клетки от покрива и ги слагам на земята. През първите няколко дни ги подреждах в редица. Сега ги слагам както ми падне, стига да са близо до марсохода. Последното е продиктувано от най-обикновен мързел.

После идва най-скучната част от деня. Дванайсет часа пълна скука. Започва сериозно да ми писва от марсохода. Отвътре е голям колкото пикап. Доста просторно, ще кажете, но я пробвайте да стоите осем дни в пикап. Нямам търпение да се заема с картофите си в безпределната шир на Подслона.

Подслонът ми липсва. Откачено, нали?

Мога да избирам между смотани сериали от седемдесетте и няколко романчета за Поаро. Но през повечето време мисля как да се добера до „Арес 4“. Рано или късно ще се изправя сериозно пред този проблем. Как, по дяволите, ще измина три хиляди и двеста километра в тая консервна кутия, без да се побъркам? Пътуването ще отнеме петдесетина дни. Ще трябва да взема водния рециклатор, оксигенатора, вероятно и няколко от големите батерии на Подслона, както и допълнителни соларни клетки, защото ще ми трябва енергия за гореспоменатото оборудване. Къде ще сместя всичко това?! Тези мисли ме преследват безмилостно в дългите скучни дни.

Накрая се стъмва и умората ме наляга. Намествам се между пакетираната храна, водните резервоари, допълнителния кислороден резервоар, купищата въглеродни филтри, кутията с пикня, пликовете с лайна и личните си вещи. Направил съм си импровизирано гнездо от анцузи на колегите, плюс одеялото и възглавницата си. Иначе казано, нощем спя върху купчина боклуци.

Като си говорим за спане… Айде, лека.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 80

По мои сметки съм на стотина километра от „Патфайндър“. Официалното му наименование е „Мемориална станция «Карл Сейгън»“, но при цялото ми уважение към Карл мога да я наричам както си искам. Защото аз съм кралят на Марс.

Както вече споменах, пътуването е дълго и отегчително. А тепърва ми предстои обратният път. Но аз все пак съм астронавт, хора. Дългите и отегчителни пътувания са ми професия.

Навигацията е проблемна.

Навигационният маяк на Подслона има обхват четиресет километра, след това става неефективен. Знаех, че това ще е проблем, още докато планирах това свое малко пътешествие, затова родих гениална идея, която не сработи.

В компютъра има подробни карти и аз реших, че ще мога да се ориентирам по отличителните белези на терена. Оказа се, че не можеш да се ориентираш по отличителните белези на терена, когато такива липсват.

Спускаемият ни апарат кацна при делтата на отдавна изчезнала река. Добро място да търсиш микроскопични фосили. И още по-добро за други находки, защото водата, текла тук преди безброй години, е довлякла камънаци и почвени проби от хиляди километри. С кирка и лопата в ръце можехме да получим чудесна представа за геоложката история на планетата.

Това е страхотно за науката, но в същото време поставя Подслона в най-еднообразния пущинак, който можете да си представите.

Мислех дали да не си направя компас. В марсохода има предостатъчно електричество, а в аптечката имам игла. Има само един проблем — Марс си няма магнитно поле.

Затова се ориентирам по Фобос. Той обикаля около Марс толкова бързо, че реално изгрява и залязва по два пъти на ден, като се движи от запад на изток. Не е най-точната система за навигация, но върши работа.

В ден 75 нещата станаха по-лесни. Стигнах до долина с хълм на запад. Теренът беше равен, идеален за път, а възвишението ми служеше за ориентир — просто карах покрай него. Нарекох местността Долината на Люис на името на нашата безстрашна командирка. Тук ще й хареса, понеже си пада геоложки запалянко и прочие.

Три дни по-късно Долината на Люис се преля в широка равнина. Така пак останах без ориентири и се върнах към Фобос като към своя пътеводна звезда. Май съзирам някакъв символизъм тук. Фобос е богът на страха и аз се водя по него. Лошо.

Днес обаче извадих късмет. След като два дни се мотах из пустинята, най-сетне открих нещо, по което да се ориентирам. Петкилометров кратер, толкова малък, че дори си няма официално име. Ала за мен той беше Александрийският фар. Щом го зърнах, и разбрах къде точно се намирам.

В интерес на истината, в момента съм спрял близо до него.

Най-сетне се измъкнах от белите полета на картата. Утре ще се ориентирам по Фара, а скоро след това — по кратера Хамелин. Супер.

А сега, към следващата задача — да скучая поредните дванайсет часа.

По-добре да не се мотая, а да се захващам със скуката!

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 81

Днес почти стигнах до „Патфайндър“, но ми свърши енергията. Остават ми някакви си двайсет и два километра!

Днешният пробег беше скучен. Нямах проблем с навигацията. Тъкмо губех от поглед Фара, когато ръбът на кратера Хамелин се появи в полезрението ми.

Ацидалийската равнина отдавна остана зад гърба ми. Вече се движа през долината Арес. Пустинният терен постепенно отстъпва пред по-неравен релеф, осеян с вулканични скали, които пясъкът така и не е успял да затрупа. Това затруднява шофирането и аз трябва да внимавам повече.

Досега карах по каменист терен. Колкото по-далеч на юг стигам, толкова по-големи и по-изобилни стават камъните. Налага се да заобикалям някои от тях, иначе рискувам да повредя окачването на марсохода. Добрата новина е, че няма да го правя още дълго. Стигна ли до „Патфайндър“, ще обърна и ще поема назад.

Времето е хубаво. Вятър почти няма, да не говорим за бури. Мисля, че извадих късмет в това отношение. Има голям шанс следите от марсохода ми, оставени през последните няколко дни, още да личат. Така ще стигна до Долината на Люис, без да се главоболя с навигацията.

След като разположих соларните панели, тръгнах на малка разходка. Нито за миг не изпуснах от поглед марсохода — само това ми трябва, да се изгубя на Марс пешком. Но нямах сили да се върна в задушната теснотия на своето мише гнездо. Не веднага поне.

Странно чувство е. Където и да отида, пръв съм. Излизам от марсохода? Първият човек, стъпил на този терен! Изкачвам хълм? Първият човек, изкачил този хълм! Ритам камък? Този камък не е помръдвал от милион години!

Аз съм първият човек, направил дълъг преход на Марс. Първият, прекарал повече от трийсет и един дни на Марс. Първият, който е отгледал растения на Марс. Първият, първият, първият!

Не съм очаквал да съм пръв в каквото и да било. Бях петият, който излезе от МСА, когато кацнахме, което ме прави седемнайсетия, стъпил на Марс. Редът на излизане е бил определен години по-рано. Месец преди изстрелването си направихме татуировки с „марсианските си номера“. Йохансен за малко да се откаже от своята петнайска, защото се страхуваше, че ще боли. И това е същата жена, която беше оцеляла в центрофугата, в повръщащата комета, издържала беше убийствените тренировки и десеткилометровите маратони.

Жена, която поправи симулирана повреда в централния компютър, докато висеше с главата надолу и я въртяха. Но се страхуваше от иглата за татуировки.

Боже, колко ми липсват тези хора.

Аз съм първият, който е съвсем сам на цяла планета.

Добре, стига съм циврил. Утре ще стана първият човек, прибрал марсианска сонда.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 82

Победа! Намерих я!

Още щом различих Близнаците на хоризонта, разбрах, че съм на правилното място. Двата малки хълма са на няма и километър от зоната на кацане. Нещо по-добро, на километър от далечната страна на сондата. Нужно бе само да се водя по тях и да се оглеждам.

И ето я! Точно където очаквах да я намеря!

В последната фаза на кацането си „Патфайндър“ е представлявал покрит с балони тетраедър, иначе казано — четиристен. Балоните смекчили удара при кацането, после въздухът в тях бил изпуснат автоматично, тетраедърът се разтворил и разкрил сондата.

На практика сондата се състои от два компонента — спускаемия апарат и робота „Съджърнър“. Спускаемият апарат е неподвижен, но „Съджърнър“ е нещо като малък роботизиран марсоход, който обикалял района и заснел купища местни камънаци. Ще взема и двете джаджи със себе си, но по-важен ми е спускаемият апарат — именно чрез него се надявам да осъществя контакт със Земята.

Измъкнах се развълнуван от возилото си и хукнах към сондата.

Не мога да ви опиша колко бях щастлив. Скъсал си бях задника от работа, за да стигна до тук, и усилията ми се бяха увенчали с успех.

Спускаемият апарат беше заровен наполовина в пясъка. Почистих го внимателно и скоро корпусът му се показа, макар че големият тетраедър и спуснатите балони останаха под пясъка.

Бързо намерих „Съджърнър“. Дребното роботче беше на два метра от спускаемия апарат. Имам бегъл спомен, че когато го видяха за последен път, преди връзката да прекъсне, роботът беше доста по-далеч. Сигурно е превключил на извънреден режим и се е върнал при маминка в опит да поднови комуникацията.

Занесох „Съджърнър“ в марсохода си. Роботът е малък, лек и лесно мина през въздушния шлюз. Спускаемият апарат е друга работа.

Няма начин да го откарам целия в Подслона. Много е голям. Време беше да докажа инженерните си умения.

Сондата беше прикрепена към централния панел на разтворилия се тетраедър. Другите три стени на четиристена бяха прикачени с помощта на метални панти. Както ще ви каже всеки в ЛРД, сондите са деликатно нещо. Масата е критична, така че ги правят възможно най-леки, а това се отразява на издръжливостта им.

Когато натиснах с лост пантите, те се счупиха на секундата!

После дойде трудното. Опитах се да вдигна сондата с все централния панел, но напразно.

Точно като при другите панели, и централният имаше спуснати балони под себе си. Балони, които бяха престояли тук десетилетия, бяха се раздрали и напълнили с пясък.

Бих могъл да ги отрежа, но първо трябваше да стигна до тях през пясъка. На пръв поглед — нищо работа. Само че другите панели ми пречеха.

Бързо си дадох сметка, че състоянието на другите панели изобщо не ме интересува. Върнах се в марсохода, отрязах ивици от резервното платнище на Подслона, после ги сплетох в примитивно, но здраво въже. Не е моя заслугата, че е здраво. Благодарете на НАСА за това. Аз просто сплетох тъканта и направих въже.

Завързах единия му край към най-близкия панел, другия — към марсохода. Марсоходът е конструиран така, че да се движи по труден терен, често при стръмен наклон. Може да не е бърз, но е мощен. Издърпах панела като дървосекач, който влачи дънер с джипа си.

Сега вече можех да копая. Изрових балоните един по един и ги отрязах. Работата ми отне има-няма час.

После вдигнах централния панел с все сондата и го понесох към марсохода!

Такова поне беше намерението ми. Проклетото нещо пак беше адски тежко. Двестатина килограма, предполагам. Дори при марсианската гравитация тежи ужасно. Покрай Подслона лесно бих могъл да го разнасям, но да го вдигна, докато съм облечен в скафандър? Абсурд.

Затова не го занесох, а го довлачих до марсохода.

С което дойде ред на следващия ми подвиг — да го кача на покрива.

В момента на покрива нямаше нищо. Макар батериите да бяха пълни почти догоре, аз бях заложил соларните клетки да се припичат. Защо не? Безплатна енергия.

Бях го измислил предварително. По пътя насам две купчини соларни клетки се разполагаха на покрива. По обратния път клетките щяха да пътуват на една купчина. Така рискът е по-голям, защото може да се катурнат. А и щеше да е досадно да ги редя на една купчина, защото тя щеше да е доста висока.

Но няма как да прехвърля въже през марсохода и да привържа сондата отстрани на корпуса. Не искам да я повредя. Тоест, тя вече е повредена, иначе НАСА нямаше да загуби контакт с нея през далечната деветдесет и седма. Но не искам да я повреждам допълнително.

Измислих решение, но вече бях свършил достатъчно физическа работа за деня, а и започваше да се стъмва.

Сега съм в марсохода и оглеждам „Съджърнър“. Изглежда наред. Няма видими повреди. Не личи да е пострадал от дългото излагане на марсианското слънце — покрит е с плътен пласт мръсотия и тя го е спасила.

Сигурно си мислите, че „Съджърнър“ няма да ми е от голяма полза. Не мога да го използвам за връзка със Земята. За какво ми е тогава?

Защото има много движещи се чаркове.

Ако установя връзка с НАСА, ще мога да разговарям с тях, като държа лист с текст пред камерата на сондата. Но как ще говорят те с мен? Единствените подвижни части на сондата са антената (която ще трябва да остане насочена към Земята) и камерата. Ще трябва да измислим система, при която НАСА ще ми отговаря с въртене на камерата. Подобно решение би било адски отегчително, а разговорите — адски бавни.

Но „Съджърнър“ има шест независими колелета, които се движат доста бързо. Много по-лесно ще е да общуваме чрез тях. Ако не друго, мога да нарисувам букви върху колелетата и да държа огледало пред камерата. НАСА ще се сети какво искам да кажа и ще започне да ми изпраща послания буква по буква.

Всичко това, ако изобщо успея да включа радиото на сондата.

Време е за лягане. Утре ме чака тежък физически труд. Трябва да си почина добре.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 83

Боже, всичко ме боли.

Но не можах да измисля друг начин да кача сондата на покрива.

Направих рампа от камъни и пясък. Точно като древните египтяни.

А в долината Арес камънаци колкото щеш!

Първо проведох експеримент за наклона на рампата. Натрупах камъни до сондата, издърпах я по наклона, после я издърпах обратно. Направих рампата по-стръмна и така нататък. Оказа се, че мога да я изтегля при наклон на рампата от трийсет градуса. Всеки по-голям наклон водеше след себе си рискове. Като нищо можех да изпусна сондата и тя да се хързулне назад.

Покривът на марсохода е на повече от два метра над земята. Следователно щеше да ми трябва рампа дълга почти четири метра. Хванах се на работа.

Отначало ми беше лесно. После камъните започнаха да ми тежат все повече. Тежкият физически труд в скафандър е истинско изпитание, защото към номиналното усилие се прибавят двайсетте килограма собствено тегло на скафандъра и ограничението в движенията ти. След двайсетина минути вече се бях задъхал.

Затова прибягнах до измама. Повиших концентрацията на кислород във въздуха си за дишане. Това определено ми помогна. Но не бива да го превръщам в навик. Не се сгорещих освен това. Скафандърът ми губи топлина по-бързо, отколкото тялото ми я генерира. Отоплителната система има грижата да не замръзна. Физическата ми активност и по-голямото количество отделена от тялото ми топлина просто спести работа на скафандъра.

След часове на робски труд рампата най-после беше готова. Най-обикновена купчина камъни край марсохода, която се издигаше под наклон към покрива му.

Минах няколко пъти по рампата, за да съм сигурен, че е стабилна, после издърпах сондата. Получи се идеално!

Привързах сондата в прекрасно настроение. Проверих дали съм я вързал добре, после качих и соларните клетки, като ги наредих на една висока купчина (така де, имах готова рампа, защо да не се възползвам максимално от нея?).

И тогава стоплих. Подкарам ли марсохода, рампата щеше да се срути и камъните можеше да наранят колелетата или шасито. Налагаше се да разваля рампата на ръка, преди да потегля.

Уф!

Развалянето на рампата беше по-лесно от изграждането й. Не беше нужно да подреждам камъните. Хвърлях ги където ми падне. Отне ми само час.

Вече съм готов!

Утре потеглям към дома с чистак новото си неработещо двестакилограмово радио.