Марсианецът

15.

— Сега сме в ден 122 от мисията — каза Брус. — До ден 584 сондата трябва да е кацнала на Марс. Това са 462 марсиански дни, което се равнява на 475 земни.

Ръководителите на отдели в ЛРД сбърчиха чела и разтъркаха очи.

— Първо трябваше да подготвим снабдителна сонда преди графика — продължи Брус. — Сега трябва да я подготвим преди новия график.

Стана от стола си.

— В момента разстоянието между Марс и Земята не е най-доброто. Полетът ще трае 414 дни. Прикачването на сондата към ракетата, плюс всичките задължителни проверки — тринайсет дни. Значи ни остават някакви си четиресет и осем дни да докомплектуваме окончателно сондата.

Въздишки и стонове проехтяха из стаята.

— Господи! — изохка някой.

— Това променя нещата коренно — поде отново Брус. — Концентрираме се върху храната. Всичко друго минава в графа луксозни стоки. Нямаме време за сонда с двигателен механизъм. Ще е от инерционните. Което означава, че не можем да сложим в нея нищо чупливо. Така че кажете сбогом на всички джаджи, които планирахме да изпратим.

— Откъде ще вземем ракета? — попита Норм Тоши, който отговаряше за етапа навлизане в атмосферата.

— От сонда „Орлово око 3“, програма „Сатурн“ — отговори Брус. — По график трябваше да излети следващия месец. НАСА я отложи, за да използваме ракетата й.

— На бас, че екипът на „Орлово око“ не се е зарадвал — каза Норм.

— Със сигурност — кимна Брус. — Но това е единствената ни достатъчно голяма ракета. И така стигаме до следващия проблем. Ще имаме само един опит. Прецакаме ли изстрелването, Марк Уотни умира.

Огледа хората в стаята и изчака думите му да се слегнат в главите им.

— Имаме и няколко плюса — добави накрая. — Част от компонентите за снабдителните сонди на „Арес 4“ са готови. Ще вземам каквото ни трябва от тях, което ще ни спести известно време. Освен това ще пращаме храна, а тя е издръжлива. Дори да възникне проблем при навлизането в атмосферата и сондата да се приземи при висока скорост, храната пак ще става за консумация. Не е нужно да се целим в десетката освен това. Уотни може да измине с марсохода стотици километри, ако се наложи. Достатъчно е да приземим сондата достатъчно близо, така че да стигне до нея. С други думи, имаме стандартна инерционна сонда, натъпкана с храна. Единственият ни сериозен проблем са кратките срокове. Трябва да действаме бързо, така че — хайде, хващайте се на работа.

Рич Парнъл отпиваше от кафето си в притихналата сграда. Само неговият компютър осветяваше иначе тъмното помещение. Рич пусна един последен тест на софтуера, който току-що беше написал. Всичко изглеждаше наред.

Той въздъхна облекчено и се отпусна назад в стола си. Погледна часовника на компютъра и поклати глава. 03:42.

Като специалист по астродинамика, рядко му се налагаше да работи до късно. Работата му беше да определя точните орбити и корекции в курса на възложената му мисия. Обикновено това ставаше в началните етапи на всеки проект, защото всички останали стъпки зависеха от заложената орбита.

Ала този път нещата се бяха обърнали. „Ирида“ имаше нужда от орбитална пътека, а никой не знаеше кога ще бъде изстреляна. Нехохмановите трансфери до Марс не представляваха проблем, но изискваха точни локации на двете планети.

Планетите се движат. Курс, изчислен за изстрелване на определена дата, важи само за тази дата. Дори един ден разлика би довел до гигантска промяна в маршрута, толкова голяма, че сондата да прелети покрай Марс.

Следователно Рич трябваше да изчисли много курсове. Дали му бяха интервал от двайсет и пет дни, в които „Ирида“ да бъде изстреляна. И той беше изчислил курс за всеки един от тях.

Започна да пише имейл на шефа си.

„Майк — написа, — изпращам ти прикачени файлове с курсовете на «Ирида» през интервал от един ден. Трябва да стартираме процедурите по проверка и одобрение, за да залегнат курсовете официално в проекта. И беше прав, наистина стоях тук почти цялата нощ.

Не беше толкова зле. Дори не се доближи до ужасните орбитални изчисления за «Хермес». Знам, че ти доскучава, стане ли въпрос за математика, затова ще обобщя: слабите, но постоянни тласъци на йонните двигатели на «Хермес» са много по-трудни за изчисление от силните насочени тласъци на снабдителните сонди.

Всички двайсет и пет курса траят по 414 дни и варират минимално в продължителността и ъгъла на тласъците. Изискванията за гориво са почти идентични и напълно по възможностите на ракета от програмата «Орлово око».

Жалко, че Земята и Марс са толкова зле позиционирани една към друга. Мамка му, едва ли не ще е по-лесно да…“.

Спря да пише.

Сбърчи чело и се втренчи в екрана.

— Хммм — измърмори.

Взе чашата си и отиде в стаята за почивка да си сипе още кафе.

— Знам, че всички сте заети — каза Теди, — затова нека не губим време. Да чуя доклади за „Ирида“, от всички отдели. Венкат, да започнем от теб.

— Екипът на мисията е готов — съобщи Венкат. — Имаше известни търкания между контролните екипи по предварителното снабдяване на „Арес 3“ и „Арес 4“ Момчетата от „Арес 3“ твърдяха, че те трябва да ръководят работата, защото докато Уотни е на Марс, „Арес 3“ на практика не е приключила. От „Арес 4“ възразиха, че сондата си е тяхна, следователно те би трябвало да отговарят за нея. Подкрепих екипа на „Арес 3“.

— Екипът на „Арес 4“ как реагира? — попита Теди.

— Стана им неприятно, но ще го преживеят. Предстои им да изстрелят тринайсет предварителни сонди. Няма време за цупене.

— Мич — обърна се Теди към контрольора на полета. — Как стоят нещата с изстрелването?

— Подготвили сме контролна зала — отвърна Мич. — Ще ръководя изстрелването, а полета и кацането ще оставя на хората на Венкат.

— Медиите? — каза Теди и се обърна към Ани Монтроуз.

— Всекидневно давам информация на пресата — докладва тя. — Вече всички знаят, че ако това не проработи, с Уотни е свършено. Обществеността не е проявявала такъв интерес към конструирането на кораб от времето на „Аполо 11“. През последните две седмици „Докладът на Уотни“ на Си Ен Ен е най-гледаното предаване в своя часови пояс.

— Това е добре — кимна Теди. — Повишеното внимание на обществеността ще ни помогне да получим спешно финансиране от Конгреса. Морис, как стоят нещата с ракетата?

— Засега всичко е наред — отзова се Морис Стайн, директор на наземни операции. — Но не е идеално. „Орлово око 3“ беше готова за изстрелване, ракетата й — също. Не е предвидено ракетите дълго време да стоят изправени под въздействието на гравитацията и създаваните от нея проблеми. В момента добавяме допълнителни външни подпори, които ще отстраним преди изстрелването. Това е по-лесно, отколкото да демонтираме ракетата. Горивото действа корозивно на вътрешните резервоари, затова се наложи да го източим. Междувременно, провеждаме диагностика на всички системи през три дни.

— Добре, добре — кимна Теди. — А сега големият въпрос. Брус? Докъде стигнахте с „Ирида“?

— Изоставаме — отговори директорът на ЛРД и поклати уморено глава. — Бързаме максимално, но пак не е достатъчно.

— Мога да намеря пари за извънредния труд — отбеляза Теди.

— Вече работим денонощно.

— За какво изоставане става дума? — попита Теди.

— Вече работим по проекта двайсет и девет дни, значи ни остават деветнайсет — обясни Брус. — След това на наземни операции им трябват тринайсет дни да качат сондата на ракетата. Изоставаме най-малко с две седмици.

— Има ли опасност да изостанете още? — попита Теди. — Или да наваксате някаква част от изоставането?

Брус сви рамене.

— Ако не възникнат нови проблеми, би трябвало да завършим с две седмици изоставане. Но проблеми винаги възникват.

— Дай ми някаква прогноза — помоли Теди.

— Петнайсет дни — отвърна Брус. — Ако имах още петнайсет дни, сигурен съм, че бихме се справили навреме.

— Добре — кимна Теди. — Хайде да ги направим петнайсет дни.

Обърна се към главния лекар на мисия „Арес 3“ и попита:

— Д-р Келер, можем ли да намалим дневния порцион на Уотни така, че храната да му стигне за по-дълго време?

— Уви, не — заяви Келер. — Той вече е на минимален калориен режим. Всъщност, предвид тежкото физическо натоварване, на която е подложен, Уотни приема по-малко храна от необходимото. И ще става по-зле. Скоро хранителният му режим ще се сведе до картофи и витамини. Той пести богатите на протеин порциони за по-нататък, но пак ще страда от недохранване.

— След като му свърши храната, колко ще издържи, преди да умре от глад? — попита Теди.

— Ако има достатъчно вода, може да издържи три седмици. Хората, които обявяват гладни стачки, издържат доста по-дълго, но не забравяйте, че към онзи момент Уотни вече ще страда от недохранване и ще е загубил значителна част от телесното си тегло.

— Има и друго — вметна Венкат. — „Ирида“ е инерционна сонда, чийто курс след навлизане в атмосферата няма как да контролираме. Може да падне далече от Подслона, на няколко дни път с марсохода. Едва ли е много лесно да управляваш марсоход, когато умираш от глад.

— Така е — потвърди доктор Келер. — Четири дни, след като остане без храна, Уотни трудно ще стои на краката си, какво остава да пътува с марсоход. Умствените му способности също ще намалеят бързо. Ще му е трудно дори да стои буден.

— Значи не можем да мърдаме от датата за кацане — заключи Теди. — Морис, ти можеш ли да съкратиш онези тринайсет дни за скачването на сондата и ракетата?

Морис се замисли.

— Всъщност… самият монтаж отнема три дни. Останалите десет са за тестове и диагностика.

— Колко от тях можеш да съкратиш?

— С цената на доста извънреден труд мога да съкратя монтажа до два дни. Това включва транспорта от Пасадена до Кейп Канаверал. Но диагностиката не може да бъде съкратена. Тя е пряко обвързана с времето. Правим проверки и повторни проверки през определени интервали с цел да се отчетат евентуални деформации и огъване на материала. Ако намалим интервалите, това ще обезсмисли тестовете.

— Тези диагностики често ли откриват проблем? — попита Теди.

В стаята се възцари тишина.

— Ъъ — заекна Морис. — Предлагаш да отменим напълно диагностиката?

— Не — каза Теди. — Питам колко често тестовете откриват проблем.

— При едно от двайсет изстрелвания.

— И колко от откритите проблеми са достатъчно сериозни да провалят мисията?

— Ами, не мога да кажа със сигурност. Половината, може би?

— Значи ако прескочим диагностиката, шансът мисията да се провали ще бъде едно към четиресет, така ли? — попита Теди.

— Това са 2.5% — вметна Венкат. — Достатъчно висок процент, за да отменим всяко нормално изстрелване. Не можем да поемем такъв риск.

— Това изстрелване много отдавна не е „нормално“ — спокойно заговори Теди. — Деветдесет и седем процента и половина е по-добре от нула. Някой сеща ли се за по-безопасен начин да си осигурим допълнително време?

Огледа хората около масата. Видя празни лица и празни погледи.

— Добре тогава. Съкращаването на времето за монтаж и отменената диагностика ни осигуряват единайсет дни. А ако Брус направи чудо и приключи по-рано със своята задача, Морис може да изпълни част от своите тестове.

— А останалите четири дни? — попита намръщеният Венкат. Още не можеше да се примири с отмяната на диагностиката.

— Сигурен съм, че Уотни ще успее да разпредели храната си така, че да издържи четири дни повече, пък било то и с цената на недохранване — каза Теди и погледна към доктор Келер.

— Аз… — започна Келер. — Не мога да препоръчам такова…

— Хора — прекъсна го Теди. — Разбирам позицията ви. Имаме си процедури и протоколи. Съкращаването на тези протоколи носи риск. Рискът означава неприятности за отделите ви. Но сега не е време да си покриваме задниците. Или поемаме рискове, или Марк Уотни умира.

— Рич — каза Майк.

Рич Парнъл гледаше втренчено монитора пред себе си. По бюрото и шкафовете отстрани бяха пръснати разпечатки, схеми и наръчници. Празни чаши за кафе имаше навсякъде, по земята се търкаляха опаковки от храна.

— Рич — повиши глас Майк.

Мъжът вдигна глава.

— Ъ?

— Какво правиш, по дяволите?

— Малък страничен проект. Исках да проверя нещо.

— Ами… няма проблем — поклати глава Майк, — но първо трябва да отхвърлиш възложените ти задачи. Поисках онези сателитни настройки преди две седмици, а ти още не си ги направил.

— Трябва ми време със суперкомпютъра — каза Рич.

— Трябва ти суперкомпютър да изчислиш рутинни сателитни настройки?

— Не, не, трябва ми за другото нещо, по което работя — поясни Рич.

— Стига, човече. Трябва да си свършиш възложената работа.

Рич се замисли за миг.

— Мислиш ли, че моментът е подходящ да си взема кратка отпуска? — попита той.

Майк въздъхна.

— Знаеш ли какво? Мисля, че това е идеалният момент да си вземеш отпуска.

— Супер! — усмихна се Рич. — Излизам в отпуска, смятано от този момент.

— Добре, добре — каза Майк. — Хайде, прибирай се. Почини си.

— А, не, няма да се прибирам — възрази Рич и се върна към изчисленията си.

Майк разтърка очи.

— Добре, както искаш. А за онези сателитни орбити?…

— В отпуска съм, Майк — отряза го Рич, без да вдига поглед.

Майк вдигна рамене и си тръгна.

В бялата стая цареше делово оживление — техниците прибираха „Ирида“ в специалния транспортен контейнер.

Другите две смени ги наблюдаваха от галерията. Повечето не се бяха прибирали по домовете си през последните два месеца, спяха в кафенето, което беше превърнато в импровизирана леглова база. При нормални обстоятелства поне една трета от тях щяха да спят по това време на денонощието, но никой не искаше да пропусне момента.

Ръководителят на смяната затегна последния болт. Дръпна гаечния ключ и инженерите избухнаха в аплодисменти. Немалко се бяха просълзили.

След шейсет и два дни тежък труд „Ирида“ най-сетне беше готова.

— Подготовката за изстрелването е завършена — съобщи Ани Монтроуз на пълната с репортери зала. — „Ирида“ е готова да излети. По график ракетата ще бъде изстреляна в 09:14. След това ще остане в орбита поне три часа. През това време момчетата и момичетата от контролната зала ще съберат точни телеметрични данни, необходими за тласъка, който ще прати сондата към Марс. После контролът на мисията ще бъде прехвърлен на екипа на „Арес 3“, който отговаря за предварителните снабдителни сонди и който ще следи движението на „Ирида“ в космоса. Пътуването до Марс ще трае четиристотин и четиринайсет дни.

— Относно товара на сондата — обади се един репортер. — Чух, че сте натоварили не само храна?

— Вярно е — усмихна се Ани. — Отделихме сто грама за луксозни стоки. Написани на ръка писма от семейството на Марк, бележка от президента на страната и една флашка с богат набор от музика.

— А диско има ли? — попита някой.

— Никакво диско — отвърна Ани и смях изпълни залата.

Кати Уорнър от Си Ен Ен вдигна ръка.

— Ако това изстрелване се провали, какви са шансовете на Уотни да оцелее?

— Всяко изстрелване крие рискове — отговори Ани, — но не очакваме проблеми. Небето над Кейп Канаверал е ясно, температурите са идеални. Отлични условия за изстрелване.

— Има ли някаква горна граница на харчовете за тази спасителна операция? — попита друг репортер. — Някои хора започват да се питат кога цената ще стане твърде висока.

— Не става въпрос за числото под линията — каза Ани, подготвена за този въпрос. — Става въпрос за човешки живот в непосредствена опасност. Но ако искате да погледнем на ситуацията от финансова гледна точка, помислете си какво получаваме от удължената мисия на Марк Уотни. Удължаването на престоя му и борбата му за оцеляване ни дават повече знания за Марс, отколкото всички останали мисии по програмата „Арес“, взети заедно.

— Вярваш ли в Бог, Венкат? — попита Мич.

— Ами да, в много богове даже — отвърна Венкат. — Аз съм хиндуист.

— Тогава се помоли на всички тях за това изстрелване.

— Добре, ще се помоля.

Мич пристъпи към конзолата си в голямата контролна зала. Обходи с поглед множеството екрани по отсрещната стена и десетките хора, насядали пред тях си.

Сложи слушалките си и каза:

— Говори директорът на полета. Започнете проверка на изстрелването.

— Разбрано, Хюстън — долетя отговорът на директора по контрол на изстрелването от Флорида. — Проверката показва, че всички контрольори са по местата си и всички системи работят — докладва той. — Чакам решение за начало или отмяна на изстрелването. Модератор?

— Начало — дойде отговорът.

— Времеви.

— Начало.

— Контрола 1.

— Начало.

Подпрял брадичка на ръцете си, Мич гледаше централния екран с видеото от ракетната площадка. Ракетата, обвита с облаци водни пари от охлаждащия процес, все още носеше стария си надпис: ОРЛОВО ОКО 3.

— Контрола 2.

— Начало.

— Контрола 3.

— Начало.

Венкат се облегна на стената в дъното на залата. Работата му като администратор беше приключила. Сега му оставаше само да гледа и да стиска палци. Не можеше да отдели поглед от екраните върху отсрещната стена. Мислеше за жонглирането с работни смени и финансиране, за откровените лъжи и полузаконните врътки, до които беше прибягнал, за да доведе мисията до този финален етап. Ако се получеше, всичките му простъпки и цялото напрежение щяха да се оправдаят.

— Настройки.

— Начало.

— Подпора 1.

— Начало.

Теди седеше във ВИП галерията отзад. Постът му гарантираше най-доброто място — на първия ред в средата. Оставил бе куфарчето си на пода, а в ръцете си държеше синя папка.

— Подпора 2.

— Начало.

— Проследяващи системи.

— Начало.

Ани Монтроуз крачеше напред-назад в частния си кабинет до залата за пресконференции. Деветте телевизора на стената показваха девет различни телевизионни канала и всички до един предаваха картина от ракетната площадка. Ани хвърли поглед на лаптопа си и видя, че основните чуждестранни канали предаваха същото. Светът беше затаил дъх.

— Въздушен контрол.

— Начало.

— Метеорологичен контрол.

— Начало.

Брус Нгъ седеше в кафенето на Лабораторията за реактивно движение заедно с десетките инженери, които бяха работили неистово върху „Ирида“. Всички гледаха като омагьосани големия телевизор. В Пасадена едва минаваше шест сутринта, но служителите бяха налице до последния човек.

— Логистичен център.

— Начало.

— Насочване.

— Начало.

На милиони километри в космоса екипажът на „Хермес“ слушаше, скупчен около конзолата на Йохансен. Двеминутното закъснение не намаляваше тръпката. Нямаше как да помогнат, нямаше нужда от излишни приказки. Йохансен се взираше напрегнато в екрана си, който не показваше друго, освен силата на аудиосигнала. Бек кършеше пръсти. Вогъл стоеше неподвижно, забил поглед в пода. Мартинес се молеше — отначало наум, после реши, че няма смисъл да се крие. Командир Люис стоеше на крачка встрани, скръстила ръце на гърдите си.

— Пасивен термичен контрол.

— Начало.

— Управление ракета.

— Начало.

— Хюстън, тук е контролът на изстрелването. Готови сме за изстрелване.

— Разбрано — каза Мич, вперил поглед в данните на екрана си. — Тук контрол на полета, имаме разрешение за изстрелване по график.

— Разбрано, Хюстън — отвърнаха от центъра за контрол на изстрелването. — Изстрелване по график.

Когато часовникът стигна до 00:00:15, получиха онова, което чакаха всъщност. Времевият контрольор започна гласовото обратно броене

— 15 — каза тя. — 14… 13… 12… 11…

Хиляди се бяха събрали на Кейп Канаверал — най-голямото множество, идвало някога да види непилотирано изстрелване. Всички те слушаха гласа на времевия контрольор, който ехтеше из целия космодрум:

— 10… 9… 8… 7…

Рич Парнъл, потънал в орбиталните си изчисления, съвсем беше загубил представа за времето. Не беше забелязал кога колегите му са се изнесли към голямата съвещателна зала, където беше поставен телевизор специално за целта. На подсъзнателно ниво Рич осъзнаваше, че офисът е необичайно тих, но нищо повече.

— 6… 5… 4…

— Начало на процедура по запалване.

— 3… 2… 1…

Скобите паднаха; ракетата се издигна сред огън и дим, бавно отначало, после все по-бързо. Множеството я изпрати с радостни възгласи.

— … и изстрелване на снабдителна сонда „Ирида“ — завърши времевият контрольор.

Мич нямаше време да гледа спектакъла, който течеше на големия екран.

— Баланс? — извика той.

— Балансът е добър — дойде веднага отговор.

— Курс? — попита.

— По зададения.

— Височина хиляда метра — добави някой.

— Стигнахме безопасната отмяна — извика друг. Имаше предвид, че при нужда ракетата може да падне в Атлантическия океан, без да причини разрушения.

— Височина хиляда и петстотин.

— Начало на маневри.

— Има леки вибрации.

Мич погледна към директора на възходящия полет.

— Повтори?

— Леки вибрации. Бордовата насочваща система ги компенсира.

— Дръж ги под око — нареди Мич.

— Височина две хиляди и петстотин.

— Маневри завършени, двайсет и две секунди до разкачване.

При спешното конструиране на „Ирида“ бяха взети предвид множество сценарии, включително сериозен проблем при кацането, който води до катастрофа. Вместо с нормални хранителни порциони сондата беше натоварена с протеинови кубчета. Дори ако сондата не успееше да надуе балоните си и се сблъскаше с повърхността на Марс при скорост от стотици километри в час, протеиновите кубчета пак щяха да стават за ядене.

При непилотираните мисии нямаше ограничение на ускорението. Съдържанието на сондата можеше да издържи сили, които биха смазали до смърт всяко човешко същество. НАСА беше провела множество тестове за ефекта на силното ускорение върху протеиновите кубчета, но не и за кумулативния ефект при наличие на странични вибрации. Ако разполагаха с повече време, щяха да проведат и такива тестове.

Безвредното трептене, предизвикано от незначителен дисбаланс на горивната смес, разтърси сондата и товара й. Сглобена с яки болтове, „Ирида“ устоя. Протеиновите кубчета в търбуха й — не.

Двигателната тяга подлагаше храната на гигантски натиск, а вибрацията я тресеше. Ефект, подобен на втечняването при земетресения, превърна протеиновите кубчета в рядка кал. Складирани в отделение, запълнено изцяло от първоначалния им обем, допълнително компресираната и намалила обема си субстанция беше освободила пространство, в което да се „плиска“.

Вибрациите доведоха до дисбаланс на товара, което тласна кашата към единия край на отделението. Промяната в центъра на тежестта усложни проблема и вибрациите се усилиха.

— Трептенето става силно — докладва директорът на възходящия полет.

— Колко силно? — попита Мич.

— Твърде силно. Но контролните системи на ускорението са установили проблема и са изчислили нов център на тежестта. Насочващият компютър внася корекции в тласъците, за да компенсира промяната. Все още сме в нормалните параметри на полета.

— Добре. Дръж ме в течение — каза Мич.

— Тринайсет секунди до разкачване.

Неочакваната промяна в центъра не тежестта не означаваше непременно катастрофа. Системите бяха конструирани да противодействат на далеч по-лоши сценарии и всяка от тях свърши работата си великолепно. Корабът продължи към орбита с минимални корекции в курса, въведени автоматично от софтуера.

Първият етап изчерпи горивото си и за част от секундата ракетата продължи по инерция, докато изхвърляше скобите си с помощта на експлодиращи болтове. Празните резервоари и двигатели за първия етап се разкачиха с кораба; двигателите за втория етап провеждаха последна подготовка за включване.

Гигантските сили, действали на кораба допреди миг, вече ги нямаше. Протеиновата каша се плискаше свободно в контейнера си. Ако бе получила две секунди време, щеше да се разшири до първоначалния си обем и да се втвърди. Но получи само четвърт от секундата.

При старта на втория етап корабът бе подложен на внезапна и гигантска сила. Освободил се от мъртвото тегло на първия етап, корабът разви неимоверно ускорение. Тристата килограма каша се изляха мигновено към задната стена на контейнера. Точката на сблъсък се падаше близо до ръба на „Ирида“, на място, което никой не беше предвидил. Макар „Ирида“ да бе прикрепена към гнездото си с пет големи болта, силата на удара бе насочена само към един от тях. Болтът беше създаден да издържа гигантски сили; при необходимост можеше да удържи и тежестта на целия товар. Но не беше предвиден да понесе внезапен удар на триста килограма свободна маса.

И той се скъса. Тежестта се прехвърли на останалите четири болта. Сега, когато силата на първоначалния сблъсък беше отминала, тяхната задача беше далеч по-лесна от тази на падналия им събрат.

Ако екипът на площадката за изстрелване бе имал време да проведе нормалната диагностика, несъмнено би забелязал незначителния дефект на един от болтовете. Дефект, който го отслабваше минимално и не би предизвикал проблеми при нормална мисия. И въпреки това те биха го заменили със здрав.

С изместения си център на тежестта разкашканите протеинови блокчета натовариха в различна степен болтовете, като най-големият товар се падна на дефектния. Скоро той се скъса на свой ред. Последваха го и останалите три, през кратки интервали.

„Ирида“ се хлъзна от подпорите си в товарния отсек на ракетата и се удари в корпуса.

— Ох! — възкликна директорът на възходящия полет. — Имаме силна прецесия! — Имаше предвид отклонение по оста на ракетата.

— Какво? — попита остро Мич. По всички конзоли засвяткаха маркери за тревога, чуха се и звукови сигнали.

— „Ирида“ понася сила от седем гравитации — съобщи някой.

— Сигналът прекъсва — обади се друг.

— Възходящ, какво става? — настоя Мич.

— Става страшно. Върти се по надлъжната си ос със седемнайсет градуса прецесия.

— Какво е въртенето?

— Поне пет оборота в секунда и излиза от курса.

— Можете ли да изведете ракетата в орбита?

— Изобщо нямам връзка с нея, сигналът прекъсва постоянно.

— Ком! — изстреля Мич към директора на комуникациите.

— Работим по въпроса — гласеше отговорът. — Има проблем с бордовата система.

— Гравитационната сила в ракетата нараства сериозно, директор на полета.

— Наземната телеметрия показва, че ракетата е на двеста метра под орбиталната пътека.

— Изгубихме показанията на сондата, директор на полета.

Мич се съсредоточи върху последния доклад.

— Никакви показания ли не получаваме?

— Потвърждавам. Прекъсващ сигнал от кораба, но нулев от сондата.

— По дяволите — изруга Мич. — Откъснала се е в товарния. Няма ли начин да стигне до орбита? Дори до свръхниска? Сигурно бихме могли да…

— Загубихме сигнала, директор на полета.

— Ние също имаме загуба на сигнал.

— И при нас няма нищо

Ако се изключеше бибипкането на алармите, в залата настана пълна тишина. След миг Мич попита:

— Повторна връзка?

— Неуспешна — докладва директорът на комуникациите.

— Наземен?

— Незамен контрол отрицателен. Корабът е извън полезрението ни.

— Сателитен контрол? — понита Мич.

— Не засичаме сигнал със сателитите.

Мич погледна към централния екран. Беше изцяло черен, с големи бели букви ЗНС. Загуба на сигнал.

— Директор на полета — чу се глас по радиото. — Наш разрушител докладва за отломки, падащи от небето. Източникът съвпада с последното известно ни местонахождение на „Ирида“.

Мич отпусна глава върху ръцете си.

— Разбрано.

А после изрече думите, от които се ужасява всеки директор на полети:

— Наземен контрол, контрол на полета. Заключете вратите.

Това беше сигналът за старт на протокола след загуба на космически апарат.

От мястото си във ВИП галерията Теди наблюдаваше притихналата контролна зала. Пое си дълбоко въздух, после го издиша. Сведе унил поглед към синята папка, в която носеше текста на ентусиазираната реч в чест на успешното изстрелване. Прибра я в куфарчето си и извади червената папка с другата реч.

Венкат седеше в тъмния си кабинет. Не беше избрал съзнателно тъмнината. Просто така бе потънал в мислите си, че мракът го беше захлупил неусетно.

Мобилният му иззвъня. Съпругата му, за кой ли път. Сигурно се тревожеше, и с право. Венкат прехвърли повикването към гласовата поща. Не беше в състояние да разговаря с нея. Нито с някого друг.

Тиха камбанка прозвуча откъм компютъра му. Той вдигна поглед към екрана и видя, че е пристигнал имейл от ЛРД. Прехвърлено съобщение от „Патфайндър“.