Марсианецът

7.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 63

Приключих с производството на вода преди известно време. Вече не ме заплашва опасност да се самовзривя. От седмици нищо не се е опитало да ме убие. А сериалите от седемдесетте ме забавляват повече от допустимото. Тук, на Марс, нещата са спокойни.

Време е да започна да мисля дългосрочно.

Дори ако имаше начин да съобщя на НАСА, че съм жив, няма гаранция, че ще могат да ме спасят. Сам трябва да измисля нещо. Например как да стигна до района, предвиден за „Арес 4“.

Няма да е лесно.

По план „Арес 4“ ще се приземи при кратера Скиапарели, на три хиляди и двеста километра от моя Подслон. Всъщност техният МИА вече е там. Знам, защото Мартинес го приземи пред очите ми.

На МИА са му нужни осемнайсет месеца да си направи горивото, затова той е първото нещо, което НАСА праща на Марс. Изпраща го четиресет и осем месеца предварително, което осигурява достатъчно време в резерв, в случай че горивните реакции се забавят по някаква причина. И по-важно — приземяването му може да се извърши дистанционно от пилот в орбита, което многократно повишава прецизността и намалява риска. Би било безумно да го приземят от Хюстън — разстоянието е огромно, варира от четири до двайсет и една светлинни минути.

Излитащият апарат на „Арес 4“ беше пътувал към Марс единайсет месеца. С цената на по-малко гориво и по-дълъг маршрут, той се озова в орбита горе-долу по времето, когато пристигнахме и ние. Както можеше да се очаква, Мартинес го приземи отлично. Това беше едно от последните неща, които направихме, преди да се качим на нашия МСА и да потеглим към повърхността на планетата. Ех, доброто старо време, когато си имах другарчета.

Късметлия съм аз. Три хиляди и двеста километра не е толкова зле. Можеше да са десет хиляди. Нещо повече, първите шестстотин и петдесет километра са по равен терен (да живее Ацидалийската равнина!). Останалото обаче е много гадно, теренът е силно пресечен и надупчен от кратери.

Очевидно ще трябва да използвам марсоход. Уви, както вероятно се досещате, марсоходите не са предвидени за дълги преходи.

С други думи, задачата ми е сложна, включва много мислене и много експерименти. Истински научен подвиг. Ще трябва да се превърна в миниатюрна НАСА и да измъдря техническата поддръжка на един необичайно дълъг обход. Добрата новина е, че имам много време. Почти четири години.

Някои неща са очевидни. Ще трябва да използвам марсоход. Пътуването ще е дълго, следователно ще трябва да се запася с провизии. Ще трябва да презареждам по пътя, а марсоходите нямат соларни клетки. Ще трябва да открадна няколко от системата със соларни панели на Подслона. По време на пътуването ще трябва да дишам, да ям и да пия.

За мой късмет техническите спецификации са тук, в компютъра.

Ще трябва да преобразувам марсохода. Най-общо казано, ще трябва да го превърна в подвижен Подслон.

Нека бъде марсоход 2. С него имаме нещо като емоционална връзка, защото вече прекарах там два дни по време на Голямата водородна заплаха от ден 37.

Проблемите са толкова много, че просто не мога да мисля за всичките едновременно. Засега ще мисля само за захранването.

Оперативният периметър на мисията ни беше десет километра. Понеже тук няма пътища по конец и прочие, в НАСА са конструирали марсоходите така, че да изминават по трийсет и пет километра с едно зареждане. При терен, който е сравнително равен. Всеки марсоход има батерия с мощност 9000 ватчаса.

Първата ми стъпка е да взема батерията на марсоход 1 и да я инсталирам в марсоход 2. Та-даам! Ето че удвоих мощността на возилото си.

Има само едно усложнение. Отоплението.

Част от мощността на батерията отива за отопление. На Марс е адски студено. По план обходите траят максимум пет часа. Но сега аз ще живея в марсохода денонощно, а марсианското денонощие трае двайсет и четири часа и половина. Според спецификациите отоплителят гълта четиристотин вата. Ако го държа включен постоянно, ще гълта до девет хиляди и осемстотин ватчаса на ден. Което е над половината ми енергиен запас дневно!

Но аз разполагам с безплатен източник на топлина — себе си. Два милиона години еволюция са ме снабдили с „топлокръвна“ технология. Мога да се навлека. Марсоходът има добра изолация. Това би трябвало да е достатъчно. Мощността му ми трябва за друго, до последния ват.

И като се навлека, мога да изключа напълно отоплителя и да използвам цялата мощност за придвижване (минус пренебрежимото количество, което отива за захранване на компютъра, животоподдържащите системи и прочие).

Според скучните ми сметки за изминаването на един километър отиват двеста ватчаса, значи ако посветя всичките осемнайсет хиляди ватчаса на придвижването, с едно зареждане ще мога да изминавам деветдесет километра. Това вече звучи добре.

Всъщност няма как да измина пълните деветдесет километра с едно зареждане. Ще има хълмове и пресечен терен, пясък и прочие. Но пак става. В най-добрия случай ще измина разстоянието до „Арес 4“ за трийсет и пет дни. По-вероятно е да са петдесет. Но и петдесет са в сферата на осъществимото.

При изумителната максимална скорост на марсохода от двайсет и пет километра в час, батерията ще се изтощи за три часа и половина. Разумно ще е през останалата част от деня да я зареждам. Може да карам по здрач, а светлата част на денонощието да използвам за зареждане. По това време на година слънцето грее по около тринайсет часа на ден. Колко соларни клетки трябва да отмъкна от Подслона?

Благодарение на почтените американски данъкоплатци имам над сто квадратни метра от най-скъпите соларни панели, произвеждани някога. Те притежават удивителния капацитет на полезно действие от 10.2%, което е супер, защото Марс не получава толкова слънчево греене, колкото Земята. Само петстотин до седемстотин вата на квадратен метър (сравнено с хиляда и четиристотинте, които получават разглезените земляни).

Казано накратко — трябват ми двайсет и осем квадратни метра соларни клетки. Това са четиринайсет панела.

Мога да сложа два ката от по седем на покрива. Ще стърчат малко, но стига да са закрепени здраво, няма проблем. Всеки ден, след като батерията се изтощи, ще ги свалям на земята да ги напече слънцето… и ще чакам да се стъмни. Ще е егати скуката.

Е, все е някакво начало. Мисията ми за утре — да прехвърля батерията на марсоход 1 в марсоход 2.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 64

Понякога нещата стават лесно, друг път — не. Извадих лесно батерията на марсоход 1. Махнах две скоби от шасито и тя ми падна в ръцете. Кабелите също са лесни за разкачване. Просто два щепсела с по-особена конструкция.

Прикачването й към марсоход 2 обаче се оказа друга работа. Няма къде да я сложа!

Батерията е огромна. Едвам я довлякох. И това — при марсианската гравитация.

Много е голяма. На шасито просто няма място за втора батерия. На покрива също няма място. Там ще трябва да возя соларните клетки. В кабината също няма място, а и да имаше, батерията не може да влезе през въздушния шлюз.

Но не се бойте, аз вече намерих решение.

За извънредни ситуации, нямащи нищо общо с настоящата, НАСА е предвидила шест квадратни метра резерв от платнището на Подслона и първокласно лепило. Всъщност същото лепило, което ми спаси живота в ден 6 (комплектът за кръпки, с чиято помощ запуших дупката на скафандъра си).

В случай на пробойна в платнището на Подслона всички хукват към въздушните шлюзове. Такъв е протоколът — не рискуваш живота си в опит да спасяваш Подслона. Оставяме го да спадне, навличаме скафандрите и тогава започваме да търсим пробойната. Като я намерим, запечатваме я с резервното платнище и лепилото. После надуваме Подслона и всичко е тип-топ.

Шестте квадратни метра платнище са с удобните размери от един на шест метра. Отрязах ивици с ширина десет сантиметра и направих от тях нещо като хамут.

С помощта на лепилото и още ивици спретнах две десетметрови примки. После прикачих по едно голямо парче брезент в двата края и се сдобих с нещо като дисаги за марсохода си.

От ден на ден заприличвам все повече на керванджия.

Лепилото хваща почти моментално, но ако изчакаш един час, връзката става наистина здрава. Изчаках. После се напъхах в скафандъра и тръгнах към марсохода.

Довлякох батерията до него и я стегнах с единия край на хамута. Прехвърлих другия край през покрива на марсохода и го напълних с камъни. Когато тежестите се изравниха, успях да издърпам камъните надолу и да повдигна батерията.

Ура!

Разкачих батерията на марсоход 2 и закачих батерията на марсоход 1. После минах през шлюза и проверих системите. Всичко беше наред.

Направих няколко кръгчета с марсохода, за да съм сигурен, че дисагите ще издържат. Намерих няколко по-големи камъка и минах през тях, за да пораздрусам изобретението си. Хамутът издържа. Голяма работа съм!

Позачудих се как да свържа изводите на втората батерия към централното захранване. Майната му, реших накрая.

Нямаше да имам нужда от непрекъснато захранване. Като се изтощи първата батерия, ще слизам, ще я откачам и ще закачам втората. Защо не? Десетминутен обход веднъж на ден. Ще трябва да разменям батериите и за зареждане, но какво толкова?

През останалата част от деня метох соларните панели. Скоро ще ги оплячкосам.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 65

Със соларните клетки се справих много по-лесно, отколкото с батерията. Те са тънки, леки и просто си лежат на земята. Имах и едно допълнително предимство — аз бях човекът, който ги монтира там.

Добре де, не бях само аз. Двамата с Вогъл работихме заедно. А колко тренировки бяхме правили, няма да ви казвам. Цяла седмица упражнявахме монтажа на соларните панели. А после ни караха да се упражняваме върху същото при всяка възможност. Монтажът на клетките се води критичен за мисията. Ако допуснем грешка, ако счупим клетките или ги повредим сериозно, Подслонът не би бил в състояние да произвежда енергия и това би сложило край на мисията.

Сигурно се чудите какво са правили другите от екипажа. Те вдигаха Подслона. Не забравяйте, че цялото оборудване на моето велико кралство е пристигнало тук в сандъци. Ден 1 и 2 бяха посветени на разопаковане.

Всяка соларна клетка лежи върху олекотена решетка, която я държи под наклон от четиринайсет градуса. Признавам си, че не знам защо трябва да е точно под такъв наклон. Сигурно е свързано с максималното оползотворяване на слънчевата енергия. Както и да е, лесно махнах клетките. После дойде време да ги наредя върху марсохода.

Първоначално реших да махна контейнера за скални проби. Той е просто голяма брезентова торба, прикачена към покрива. Много е малка, за да наредя в нея соларните клетки. Но след кратък размисъл реших да я оставя като един вид подплата.

Лесно наредих клетките (нищо чудно, защото са предвидени за подобна подредба, така пътуват до Марс) и двата слоя паснаха идеално върху покрива. Стърчат по малко от двете страни, но аз няма да минавам през тунели, така че не ми пука.

Отрязах още ивици от резервното платнище и привързах с тях панелите. Марсоходът има външни скоби в предната и задната част, нещо като удобни дръжки, за да товарим по-лесно камънак на покрива. Именно за тях вързах ивиците.

Отстъпих няколко крачки да се възхитя на творението си. Какво пък, бях си го заслужил. Още нямаше обяд, а си бях свършил работата.

Върнах се в Подслона, хапнах и посветих останалата част от деня на насажденията си. Минали са трийсет и девет дни, откакто посадих картофите (което е приблизително равно на четиресет земни дни), така че беше време да прибера реколтата и да засея втората партида.

Картофите се бяха справили дори по-добре от очакваното. На Марс няма насекоми, паразити и болести, причинени от вируси, бактерии или гъбички, а Подслонът осигурява идеалната температура и влажност.

Грудките бяха по-малки от картофите, с които сме свикнали, но няма проблем. На мен ми трябват картофи за семе.

Изрових ги, като внимавах да не повредя стръковете. После ги нарязах на малки парчета с по едно оче всяко и ги насадих в новата почва. Ако и занапред се развиват толкова добре, има да си живея тук дълго време.

След всичкия този физически труд сметнах, че съм си заслужил почивка. Разрових се в компютъра на Йохансен и намерих безчет дигитални книги. Тя явно е голям фен на Агата Кристи. „Бийтълс“, Кристи… Йохансен, изглежда, е англофилка или нещо такова.

Помня, че обичах телевизионните сериали за Еркюл Поаро, когато бях малък. Ще започна със „Загадката в Стайлс“. Това май е първият й криминален роман.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 66

Дошло е времето (зловещо музикално кресчендо) за някоя и друга мисия!

НАСА обича да кръщава мисиите си на богове и такива неща, така че защо и аз да не мога? Реших експерименталните ми мисии с марсохода да бъдат мисии „Сириус“. Схващате ли? Кучета? Съзвездие Голямото куче? Сириус от Голямото куче? Е, ако не схващате, майната ви.

„Сириус 1“ ще се проведе утре.

Предмет на мисията: да потегля със заредени на макс батерии, със соларните клетки на покрива, ще карам, докато изчерпя енергията, за да видя какво разстояние съм изминал.

Не съм идиот. Няма да се отдалеча от Подслона по права линия. Ще изминавам половинкилометрова отсечка, напред и назад. По всяко време ще бъда близо до дома.

Довечера ще оставя батериите да се зареждат, така че утре да направя малкия си експериментален излет. По мои сметки излетът ми ще трае три часа и половина, значи трябва да си взема резервни филтри за въглероден диоксид. И да се навлека здраво, защото отоплителят ще е изключен.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 67

„Сириус 1“ е завършен!

По-точно „Сириус 1“ беше прекратен един час след началото си. Вие сигурно ще го наречете „провал“, но аз предпочитам израза „полезен опит“.

Всичко започна добре. Стигнах до хубаво равно място на километър от Подслона и започнах да карам напред-назад по петстотинметрова отсечка.

Бързо си дадох сметка, че тестът ми не струва. След няколко врътки марсоходът си отъпка пътека, по която се движеше с лекота и с ненормално висок коефициент на полезно действие по отношение на използваната енергия. Никой нямаше да ми сервира подобни глезотийки, тръгнех ли сериозно на път.

Затова промених малко параметрите. Карах напосоки, но без да се отдалечавам прекомерно от Подслона. Така тестът стана далеч по-реалистичен.

След час обаче започна да става студено. Много студено.

В началото марсоходът винаги е много студен. Ако не си изключил отоплението, се затопля бързо. Знаех, че ще е студено, но… беше направо ледено!

Известно време търпях. Собствената ми телесна топлина и трите ката дрехи помагаха, а изолацията на марсохода е отлична. Топлината, която се излъчваше от тялото ми, оставаше в кабината. Но колкото и да е добра изолацията, няма как да е стопроцентова, така че след време топлинката напусна кабината, а на мен ми ставаше все по-студено и по-студено.

След час зъбите ми тракаха, а крайниците ми се бяха вдървили. Нямаше смисъл да се мъча повече. Не можех да тръгна на дълъг път по този начин. И с това тестът приключи.

Включих отоплението и подкарах към Подслона.

Прибрах се в лошо настроение и известно време се цупих. Гениалният ми план бе провален от тъпата термодинамика. Проклета да си, ентропийо!

В задънена улица съм. Ако включвам проклетия отоплител, той ще изяжда половината ми дневна енергия. Бих могъл да намаля мощността му. Да ми е студено, без да замръзна. Но и така пак ще губя най-малко четвърт от дневната енергия.

Явно ще трябва да си поблъскам главата. Да си задам въпроса… какво би направил Еркюл Поаро. Ще трябва да впрегна „малките си сиви клетки“ на работа.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 68

Тъпа работа.

Измислих решение, но… помните ли как горих ракетно гориво в Подслона? Е, това сега ще е още по-опасно.

Ще използвам РТГ.

РТГ (радиоизотопен термоелектрически генератор) е голяма кутия с плутоний. Но не от онзи плутоний, който използват за ядрените бомби. Не, не. Този плутоний, моят плутоний, е далеч по-опасен!

Плутоний-238 е изключително нестабилен изотоп. Радиоактивността му е толкова голяма, че сам се нагрява до червено без чужда помощ. Както сигурно си представяте, материал, който може буквално да изпържи яйце с радиацията си, си е опасен.

РТГ улавя радиацията на плутония във вид на топлина и я превръща в електричество. Той не е реактор. Радиацията не може да бъде намалявана или увеличавана. Не, в РТГ протича един напълно естествен процес на атомно ниво.

Още от шейсетте години на двайсети век НАСА използва РТГ за захранване на непилотирани сонди. Този източник на енергия превъзхожда соларната по много показатели. Не му влияят бури; работи денонощно; процесът протича във вътрешността на контейнера, следователно не е нужно да покриваш сондата с деликатни соларни клетки.

Но преди програмата „Арес“ НАСА никога не беше използвала големи РТГ за пилотираните си мисии.

Защо не ли? Съвсем очевидно е, по дяволите! Защото не са искали да поставят астронавтите до нажежена топка радиоактивна смърт, затова!

Добре де, преувеличавам малко. Плутоният е затворен в няколко контейнера, които са напъхани един в друг, като всеки е запечатан и изолиран, така че да предотврати изтичане на радиация, дори ако този над него се пропука. Предвид тези мерки за сигурност НАСА реши да рискува с РТГ за програмата „Арес“.

Всички мисии от програмата „Арес“ са изградени около едно — около МИА. Излитащият апарат е най-най-важният им компонент. Той е сред много малкото системи, които не могат да бъдат заменени или заобиколени. И е единственият компонент, който задължително проваля мисията, ако излезе от строя.

Соларните клетки вършат страхотна работа в краткосрочен план, а и в дългосрочен, ако има хора, които да ги премитат редовно. Но МИА си стои сам в продължение на години и кротко си произвежда гориво, а след като го произведе, клечи и чака екипажът да пристигне. Дори когато не прави нищо, пак му трябва захранване, така че да извършва рутинните проверки на системите си, а НАСА да го следи дистанционно.

Вариантът да се провали мисията само защото соларните клетки са се замърсили е бил преценен като неприемлив. Нужен им е бил по-надежден източник на енергия. Затова МИА кацат на Марс, оборудвани с РТГ. РТГ съдържа 2.6 килограма плутоний-238, който отдава близо хиляда и петстотин вата топлина и ги превръща в сто вата електричество. МИА кара на тази енергия, докато екипажът пристигне.

Сто вата не са достатъчни да захранят отоплителя, но мен не ме интересува количеството произведено електричество. На мен ми трябва топлината. А хиляда и петстотин вата топлина са толкова много, че ще трябва да махна изолацията на марсохода, за да не прегрея.

Веднага щом разтоварихме и активирахме марсоходите, дойде ред командир Люис да се заеме с приятната задача по разкарването на РТГ. Откачи го от МИА, измина четири километра с единия марсоход и зарови генератора в пясъка. Колкото и добра да е изолацията му, ядрото е силно радиоактивно и НАСА предпочита да не го държи близо до астронавтите си.

В протокола на мисията няма изрични указания къде точно да се зарови РТГ. Пише само „поне на четири километра отстояние“. Значи ще трябва да го намеря.

Две неща работят в моя полза. Първо, монтирах соларните клетки с Вогъл, когато командир Люис потегли с марсохода, и затова знам, че тръгна на юг. Освен това командир Люис заби триметров прът с яркозелено знаменце да отбележи мястото. Зеленото изпъква изключително добре на фона на марсианския терен. Идеята е да не се приближаваме твърде много до заровеното РТГ, ако на по-късен етап се загубим по време на обход.

Та, планът ми е следният: да тръгна на юг и след четири километра да започна да се оглеждам за зеленото знаменце.

Понеже съсипах марсоход 1, ще трябва да използвам марсохода-мутант, бивш марсоход 2. Нищо не пречи да превърна обхода в полезен тест, един вид проучвателна мисия. Ще проверя как се справят дисагите с батерията на истински път и добре ли са привързани соларните клетки към покрива.

Ще го нарека „Сириус 2“.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 69

Намерих РТГ.

Не беше трудно. Изминах четирите километра и веднага видях знаменцето.

Командир Люис го е заровила на върха на малко възвишение. Сигурно е избрала това място, за да се вижда знамето отдалече, и то определено се вижда! Само че вместо да стоя далеч от него, аз пришпорих марсохода право натам и изрових генератора. Люис не го е планирала точно така, но…

РТГ представлява голям цилиндър, опасан с охладителни ребра. Дори през ръкавиците на скафандъра усещах топлината, която излъчваше. Това е доста притеснително, да ви кажа. Особено като знаеш, че топлината е плод на радиация.

Нямаше смисъл да го връзвам за покрива — и без това планът ми беше да го държа в кабината. Затова го взех със себе си, изключих отоплението на марсохода и потеглих обратно към Подслона.

За десетте минути път до дома и с изключено отопление в кабината стана горещо — температурата се вдигна до трийсет и седем градуса. РТГ определено ще ме топли.

Обходът доказа и друго — че такъмите ми са наред. Соларните клетки и допълнителната батерия си клечаха кротко и щастливо по местата въпреки осемте километра преход по неравен терен.

Обявявам „Сириус 2“ за успешна мисия!

През остатъка от деня бях зает да изтърбушвам марсохода. Кабината му е метална. Под метала има изолация, а върху изолацията, от вътрешната страна на кабината, има слой твърда пластмаса. С помощта на изтънчен метод (чук) свалих няколко пластмасови панела, после внимателно (пак с чук) махнах и прилежащата изолация от втвърдена пяна.

След това си навлякох скафандъра и изнесох радиоизотопния генератор. Скоро марсоходът се охлади и аз внесох отново радиационната си джаджа. Следях температурата, която бавно се повишаваше. Много по-бавно, отколкото на връщане от гробището за РТГ.

Свалих още от изолацията (с чук) и проверих отново. След още няколко вандалски прояви от този вид бях свалил толкова изолация, че генераторът с мъка компенсираше загубата на топлина. Истината е, че водех обречена битка. С времето топлината ще започне да изтича по-бързо, отколкото устройството я отдава. Няма проблем. Винаги мога да включа за кратко отоплителя при нужда.

Занесох парчетата изолация в Подслона. С помощта на върхови конструкторски техники (тиксо) сглобих част от парчетата в квадрат с идеята, че ако стане много студено, бих могъл да залепя квадрата върху някое оголено място в марсохода и така да дам едно рамо на РТГ в борбата му със студа.

За утре — „Сириус 3“ (който си е „Сириус 1“, но без да замръзвам).

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 70

Днес ви пиша от марсохода. Преполових „Сириус 3“ и всичко е наред.

Потеглих на зазоряване и правих кръгчета около Подслона, като се стараех да не минавам по отъпканото. Първата батерия издържа почти два часа. Излязох от марсохода колкото да сменя батериите, после го подкарах отново. Тестът показа следното: бях изминал осемдесет и един километра за три часа и двайсет и седем минути.

Това е много добре! Имайте предвид, че теренът около Подслона е равен, точно като останалата част от Ацидалийската равнина. Нямам никаква представа как ще се случват нещата в пресечените местности по пътя ми към „Арес 4“.

Бих могъл да отида и по-далеч, но трябва да съм прикачен към животоподдържаща система, докато батериите се презареждат. Въглеродният диоксид се абсорбира чрез химически процес, но ако вентилаторът, който го задвижва, не работи, ще се задуша. Кислородната помпа също е важна.

Разположих соларните клетки. Доста работа си отворих с тях — последния път Вогъл ми помагаше. Не са тежки, но са неудобни за разнасяне заради размерите си. След като наредих половината, съобразих, че мога да ги влача, вместо да ги мъкна, и това ускори нещата.

Сега чакам батериите да се презаредят. Скучно ми е, затова пиша в дневника. Прехвърлих всички романи за Поаро в компютъра си. Това ще помогне. Така де, презареждането ще отнеме дванайсет часа.

Какво? Не било дванайсет часа? Казал съм бил тринайсет? Е, приятелю, нека те светна.

РТГ е генератор. Мощността му е нищожна в сравнение с енергията, която консумира марсоходът, но все пак е нещо. Сто вата. Сто вата, които ще намалят с един час времето за презареждане. Защо да не се възползвам?

Чудя се какво ли ще си помислят в НАСА, задето съм се бъзикал така с РТГ. Сигурно ще се скрият под бюрата си и ще гушнат за утеха сметачните си линийки.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 71

Както предсказах, батериите се заредиха за дванайсет часа. След което аз потеглих право към Подслона.

Време е да планирам „Сириус 4“. Мисля да е няколкодневен излет с марсохода.

По всички личи, че проблемът с презареждането на батериите е решен. Храната няма да ме затрудни — има предостатъчно място за складирането й. С водата ще е дори по-лесно, ще ми трябват по около два литра на ден.

По-нататък ще трябва да донеса и оксигенатора, но той е голям и засега не искам да го местя, така че за „Сириус 4“ ще разчитам на филтрите за кислород и въглероден диоксид.

Въглеродният диоксид не е проблем. Започнах голямото си приключение с въглеродни филтри за хиляда и петстотин часа и още седемстотин и двайсет за спешни случаи. Всички системи използват стандартни филтри (научихме си урока след „Аполо 13“). Досега — по време на обходите — съм използвал филтри за сто трийсет и един часа. Остават ми за две хиляди и осемдесет и девет, което се равнява на осемдесет и седем дни. Предостатъчно.

Марсоходът е предвиден за трима души при престой в продължение на два дни плюс известен резерв за извънредни ситуации. Значи кислородните му резервоари ще ми стигнат за седем дни. Това не е достатъчно.

Атмосферното налягане на Марс е едва една деветдесета част от земното. Налягането в марсохода е една атмосфера. Следователно кислородните резервоари са вътре в кабината (за да се избегнат усложненията от разликите в налягането). Защо е важно това? Защото означава, че мога да взема със себе си още кислородни резервоари и да ги свържа към резервоара на марсохода, без да излизам постоянно от возилото.

Днес разкачих един от двайсет и пет литровите кислородни резервоари на Подслона и го занесох в марсохода. Според НАСА човек се нуждае от петстотин осемдесет и осем литра кислород дневно, за да живее. Сгъстеният течен кислород е хиляда пъти по-плътен от газообразния кислород в нормалната атмосфера. Казано накратко — с допълнителния резервоар от Подслона ще имам кислород за четиресет и два дни. Предостатъчно.

По план „Сириус 4“ ще продължи двайсет дни.

Това сигурно ви се струва въздълго, но аз имам наум конкретна цел. Пък и пътуването ми до „Арес 4“ ще трае най-малко четиресет дни, така че стъпката ми се струва добра.

Докато ме няма, Подслонът сам ще се грижи за себе си, но картофите са проблем. Ще напоя добре пръстта, като изразходвам почти цялата си налична вода. След това ще изключа атмосферния регулатор, така че да не извлича влагата от въздуха. Ще стане адски влажно и водата ще се кондензира по всички повърхности. Така картофите ще са добре напоени, докато ме няма.

По-големият проблем е с въглеродния диоксид. Картофите трябва да дишат. Знам какво си мислите. „Марк, старче! ТИ произвеждаш въглероден диоксид! Това е част от величествения кръговрат на природата!“

Проблемът е къде да го сложа. Да, издишвам въглероден диоксид постоянно, но не виждам как бих могъл да го съхраня. Бих могъл да изключа оксигенатора и атмосферния регулатор и просто да дишам, докато напълня Подслона с въглероден диоксид. Но той е смъртоносен за мен. Ако можех да освободя голямо количество наведнъж и да избягам, щеше да е друго.

Помните ли горивния генератор на МИА? Той извлича въглероден диоксид от атмосферата на Марс. Моите скромни насаждения не са взискателни като мен, така че десетлитров резервоар с въглероден диоксид, изпуснат в Подслона, би трябвало да им стигне. А генераторът извлича десет литра за няма и ден.

Това е то. Ще изпусна въглеродния диоксид в Подслона, ще изключа атмосферния регулатор и оксигенатора, ще полея обилно картофите и ще потегля.

„Сириус 4“. Гигантска стъпка напред в моите марсоходски проучвания. И мога да я направя още утре.