Марсианецът

14.

АУДИОДНЕВНИК: ДЕН 119

ГЛАСОВ ЗАПИС:

Лежа тук от известно време и се опитвам да отгатна какво е станало. Би трябвало да съм далеч по-притеснен, но здравата си ударих главата и явно ударът е имал успокояващ ефект.

И така…

Така…

В шлюза съм. Виждам Подслона през прозорчето, на петдесетина метра е, ако не и повече. По принцип шлюзът трябва да е прикачен към Подслона, един вид е негова неразделна част. Сега не е. Което е проблем.

Шлюзът лежи на хълбока си в момента и се чува постоянно съскане. Така че или изпуска въздух, или си имам змии за компания. И в двата случая съм загазил.

Освен това по време на… каквото там, по дяволите, се случи… съм се подмятал като топче за пинг-понг и визьорът ми се е строшил. Въздухът е пословично неотзивчив, стигне ли се до гигантски зейнали дупки в скафандъра ти.

Подслонът прилича на спукан балон, сринал се е. Така че дори скафандърът ми да беше жив и здрав, не би имало къде да отида. Дотук с тази линия на мисли.

Трябва да се съсредоточа. Както и да се измъкна от проклетия скафандър. Голям е, а шлюзът е малък. И без това не ми върши никаква работа.

АУДИОДНЕВНИК: ДЕН 119

ГЛАСОВ ЗАПИС:

Положението не е толкова страшно, колкото изглежда.

Все още съм прецакан, така си е. Но не безнадеждно.

Не съм сигурен какво е станало с Подслона, но марсоходът най-вероятно е в ред. Не е идеалното убежище, но все е по-добре от телефонна будка с теч.

В момента съм със скафандъра на Бек. Моя не съм го обличал от ден 6, когато се нанизах на шиш. Скафандърът на Бек ми беше горе-долу добре по размер и нямаше дупки. Защо това е важно в момента? Защото, за разлика от моя скафандър, този си има недокоснат лепящ комплект.

Не се въодушевявайте излишно. Нищо няма да спаси скафандъра. Въпреки грандиозното си име лепящият комплект е просто конусовидна дюза със силно инстантно лепило в единия край. Максималната дупка, която може да запуши, е с диаметър осем сантиметра. А и — нека си говорим честно, — ако имаш деветсантиметрова дупка в скафандъра си, ще си умрял много преди да извадиш лепящия комплект.

Все пак комплектът е актив, с който да запуша пробойната в шлюза. А за момента това е задачата с най-висок приоритет.

Ако се съди по теча, дупката е малка. А и сега, когато визьора го няма, скафандърът следи околната среда в целия шлюз и компенсира загубата на въздух. Но това няма да трае дълго — само докато резервите му се изчерпят.

Трябва да намеря дупката. Ако се съди по звука, тя е някъде при краката ми. Сега, след като се измъкнах от скафандъра, мога да се обърна и да огледам мястото.

Нищо не виждам… чувам го, но… тук някъде е, но не знам къде.

Сещам се само за един начин да открия дупката — като запаля огън!

Да, да, знам. Голяма част от хрумванията ми включват подпалването на разни неща. И да, съзнателното палене на огън в малки затворени пространства обикновено е ужасна идея. Но ми трябва дим. Мъничко дим.

Както обикновено, налага се да работя с материали, които нарочно са направени да не горят. Ала конструкторският гений на НАСА няма никакъв шанс пред един решителен астронавт с бутилка чист кислород подръка.

Скафандрите са изцяло изработени от негорими материали. Шлюзът — също. Дори дрехите ми са огнеупорни, дори конците.

Първоначалният ми план беше да проверя соларната инсталация за евентуални повреди, причинени от снощната буря, затова си бях взел кутията с инструменти. Прегледах с надежда съдържанието й, но там всичко е или от метал, или от огнеупорна пластмаса.

Току-що осъзнах, че всъщност разполагам с горим материал. Собственото ми окосмяване е такова. Трябва да свърши работа. В кутията с инструменти имам остър нож. Ще обръсна малко косми от ръката си и ще ги струпам на купчинка.

Следващата стъпка: кислород. Преди, когато превърнах хидразина във вода, разполагах с тръбички, торби за боклук и прочие луксозни стоки. Сега, уви, нямам достъп до такива високотехнологични трикове като насочен поток от чист кислород. Единственият ми вариант е да надхитря скафандъра, така че процентното съдържание на кислород да се повиши в целия шлюз. Надявам се четиресет процента да свършат работа.

Остава искрата.

Скафандрите имат електроника, но тя работи при много нисък волтаж. Едва ли мога да получа волтова дъга от нея. А и не ми се ще да съсипвам електрониката на скафандъра си — тя трябва да работи, за да стигна от шлюза до марсохода.

Шлюзът също има електроника, но тя се захранва от Подслона. В НАСА май изобщо не са се замисляли какво ще стане, ако шлюзът излети на петдесет метра от захранването си. Лентяи смотани.

Пластмасата може и да не гори, но всеки, който си е играл с балони, знае какво статично електричество събират. Наелектризирам ли пластмасата, ще е достатъчно да докосна нещо метално и — бум! искра!

Забавен факт: точно така е загинал екипажът на „Аполо 1“. Пожелайте ми късмет!

АУДИОДНЕВНИК: ДЕН 119

ГЛАСОВ ЗАПИС:

Затворен съм в кутия, която вони на горяща коса. Миризмата не е от приятните.

При първия ми опит космите се запалиха, но димът само се разнесе напосоки из шлюза. Собственото ми дишане съсипа работата. Затова затаих дъх и пробвах отново.

При втория опит работата прецака скафандърът ми. През визьора излиза постоянен въздушен поток, защото скафандърът компенсира изтичащия въздух. Затова аз изключих скафандъра, затаих дъх и опитах отново. Трябваше да действам бързо, защото налягането падаше.

При третия опит работата се прецака от движението на ръцете ми, докато бързах да запаля космите. Дори това нищо и никакво движение създаваше турбуленция, която разнасяше дима навсякъде.

Четвъртия път — при изключен скафандър и със затаен дъх — запалих космите с много бавни и икономични движения. После гледах как струйката дим се понася към пода на шлюза и изчезва през миниатюрен процеп с дебелината на косъм. Пипнах те, теч такъв!

Започвах да се задушавам, затова побързах да включа скафандъра. По време на малкия ми експеримент въздушното налягане беше спаднало до 0.9 атмосфери, но в шлюза имаше достатъчно кислород за мен и за малкия ми огън от косми. Скафандърът бързо възстанови налягането.

Цепнатината наистина е миниатюрна. Лесно ще я запуша с лепящия комплект на скафандъра, но започва да ми се струва, че идеята не е добра.

Ще трябва да поправя някак визьора. Още не знам как, но подозирам, че силното херметизиращо лепило от комплекта ще играе централна роля в бъдещия ми план. А няма как да го използвам на части. Счупя ли веднъж печата на дюзата, двата компонента на лепилото се смесват и имам на разположение шейсет секунди, преди цялото съдържание да се втвърди. Няма как да използвам малко, колкото да залепя цепнатината.

Ако имам време, сигурно ще измисля план за визьора. И докато го привеждам в действие, все ще ми останат секунда-две да запечатам цепнатината на шлюза. Проблемът е, че нямам време.

Азотната бутилка на скафандъра е на четиресет процента. Трябва да запечатам пробойната веднага, при това без да използвам лепилото.

Първата ми идея — сетих се за малкото холандче от легендата, което видяло теч в морската дига на път за училище и запушило дупката с пръст. Така, облизах си дланта и сега ще я притисна към цепнатината.

Готово… явно не я покривам изцяло, защото усещам как въздухът продължава да изтича под мократа ми длан… става по-студено… и много неприятно… добре, явно не става така.

Да пробваме идея номер две. Тиксо!

Имам тиксо в кутията с инструменти. Нека лепнем малко и да видим дали ще намали теча. Чудя се колко ли ще издържи лепящата лента, преди налягането да я разцепи. Слагам я.

Готово… засега държи…

Нека проверя скафандъра… Според показанията налягането е стабилно. Изглежда, тиксото е прилепнало добре. Да видим колко ще издържи…

АУДИОДНЕВНИК: ДЕН 119

ГЛАСОВ ЗАПИС:

Минаха петнайсет минути, а тиксото още държи. Май решихме този проблем.

Твърде лесно сякаш. Вече мислех как да запечатам пробойната с лед. Скафандърът има резервоар с два литра вода. Бих могъл да изключа отоплителната система на скафандъра и да изчакам, докато температурата в шлюза падне до точката на замръзване, после бих могъл да… и прочие.

Идеята е, че може да се направи и с лед. Просто за информация го казвам.

Добре. Преминавам към следващия проблем. Как да оправя скафандъра? Тиксото може и да запечата херметически миниатюрна цепнатина, но няма как да задържи една атмосфера налягане при пробойна с размерите на визьора ми.

Лепящият комплект е твърде малък, но все пак може да свърши работа. Бих могъл да сложа лепило по периметъра на визьора и да залепя отгоре му нещо, един вид кръпка. Проблемът е с какво да покрия дупката. Трябва да е нещо, което издържа на голямо налягане.

Колкото и да се оглеждам, не виждам друго подходящо, освен самия скафандър. По него има много материал, а имам и с какво да го отрежа. Помните ли как отрязах ивици от резервното платнище? Ножиците, с които го направих, са тук, в кутията с инструменти.

Ако отрежа парче от скафандъра, ще се отвори нова дупка в него. Но това ще е дупка, чиито форма и място мога да контролирам.

Мда… май ще се получи. Ще си отрежа ръката!

Е, не. Не моята ръка. Ръката на скафандъра. Ще отрежа ръкава под левия лакът. После ще срежа парчето по дължина, докато се получи правоъгълник. Кръпката ще е достатъчно голяма да я лепна върху визьора.

Материал, създаден да издържа атмосферно налягане? Да.

Лепило, създадено да запечатва пробойни при въпросното налягане? Да.

А дупката, която ще зейне в ръкава на скафандъра? За разлика от визьора, материята на скафандъра е еластична. Ще залепя краищата на среза под лакътя един към друг. Ще се наложи да държа лявата си ръка прилепена към тялото, вместо в ръкава, но място има достатъчно.

Ще трябва да пестя лепилото и да го размажа на много тънък слой, но пък то на практика е най-силното лепило, познато на човечеството. А и не е нужно да се получи съвършено запечатване, а само колкото да издържи, докато стигна на сигурно място.

А къде ще е това сигурно място? Идея си нямам.

Както и да е, да караме по ред. В момента задачата ми е да поправя скафандъра.

АУДИОДНЕВНИК: ДЕН 119

ГЛАСОВ ЗАПИС:

Лесно отрязах ръкава, още по-лесно го срязах по дължина, за да се получи правоъгълник. Ножиците са страхотни, казвам ви!

Почистването на стъклата, останали по визьора, отне повече време, отколкото очаквах. Едва ли са достатъчно остри, за да пробият материята на скафандъра, но предпочитам да не рискувам. А и не искам парченца стъкло да висят току пред лицето ми, когато облека скафандъра.

После дойде трудната част. След като счупих пломбата на дюзата с лепилото, имах точно шейсет секунди за работа. Взех с пръсти от лепилото и го размазах по най-бързия начин по периметъра на визьора. С останалото запечатах ръкава на скафандъра.

Притиснах правоъгълната кръпка към шлема. Притисках го силно с две ръце, а с коляно натисках залепения ръкав.

Притисках така сто и двайсет секунди, които преброих наум. Просто за всеки случай.

Изглежда, се получи добре. Лепилото се беше втвърдило на камък и кръпката не помръдваше. Междувременно обаче си бях залепил ръката за шлема.

Не се смейте.

Сега като си помисля, не е било добра идея да размажа лепилото с пръст. За щастие, дясната ми ръка още беше в движение. Сред пъшкане, сумтене и куп каруцарски псувни успях да стигна до кутията с инструменти. Извадих една отвертка и я използвах като длето, за да си освободя ръката (през цялото време се чувствах адски тъп).

През вградения в ръкава компютър накарах скафандъра да повиши вътрешното си налягане до 1.2 атмосфери. Кръпката върху визьора се изду навън, но лепилото издържа. Срязаният ръкав също се изду и за миг ми се стори, че шевът с лепилото ще се скъса, но и той издържа.

После проверих показанията за нивото на херметизация.

Не бяха много добри.

Скафандрите са предвидени за осем часа работа. Това се равнява на двеста и петдесет милилитра течен кислород, но за всеки случай скафандрите имат еднолитрова бутилка с O₂. Ала това е само половината история.

Останалата част от въздуха е азот. Азотът е там, за да осигурява остатъка от нужното налягане. И когато има теч, загубите се компенсират с азот. Скафандърът има двулитрова бутилка с течен азот.

Скафандърът буквално бълваше въздух. За някакви си шейсет секунди налягането в целия шлюз нарасна до 1.2 атмосфери.

Да речем, че обемът на шлюза е два кубически метра. Надутият скафандър заема приблизително половината от този обем. Значи за една минута скафандърът е добавил 0.2 атмосфери в обем от един кубически метър. Това са двеста осемдесет и пет грама въздух (сметките ми са точни, повярвайте). Въздухът в бутилките е приблизително един грам на кубически сантиметър, следователно току-що бях загубил двеста осемдесет и пет милилитра.

Трите бутилки побират три хиляди милилитра. Голяма част от съдържанието им беше използвана да поддържа налягането в шлюза, преди аз да запуша цепнатината. С дишането си съм превърнал известно количество кислород във въглероден диоксид, който е бил уловен от филтрите на скафандъра.

Според показанията към момента разполагам с четиристотин и десет милилитра кислород и седемстотин трийсет и осем милилитра азот. Общо това прави около хиляда сто и петдесет милилитра газ. Ако разделим това на двеста осемдесет и пет милилитра теч за минута…

Изляза ли от шлюза, скафандърът ми ще разполага с въздух само за четири минути. По дяволите.

АУДИОДНЕВНИК: ДЕН 119

ГЛАСОВ ЗАПИС:

Така, поблъсках си още малко главата.

Какъв е смисълът да ходя в марсохода? И там ще съм в капан като в шлюза. По-широчко ще е, вярно, но рано или късно пак ще умра. Там няма воден рециклатор, няма оксигенатор, няма храна. Все фатални липси.

Трябва да поправя Подслона. Знам как да го направя, упражнявали сме го по време на подготовката за полета. Но ще ми отнеме много време. Ще трябва да намеря резервния материал за изкърпването, който сега е затиснат незнайно къде под сриналия се Подслон. После ще трябва да открия пробойната и да я залепя.

Но това ще отнеме часове, а скафандърът ми не става за нищо.

Ще ми трябва друг скафандър. Преди скафандърът на Мартинес беше в марсохода. Мъкнах го със себе си по пътя до „Патфайндър“ и обратно, в случай че ми потрябва резервен. Но когато се прибрах, го върнах в Подслона.

По дяволите!

Добре, значи ще трябва да взема друг скафандър, преди да отида в марсохода. Кой от всичките? Онзи на Йохансен е много малък (тя е джобно гадже, нашата Йохансен). Скафандърът на Люис е пълен с вода. Е, в момента е пълен с бавно сублимиращ лед. Нарязаният и подлепен скафандър, който е при мен в момента, първоначално принадлежеше на Бек. Моят е пробит. Значи ми остават скафандрите на Мартинес и Вогъл.

Онзи на Мартинес го оставих близо до леглото си, в случай че ми потрябва спешно. След внезапната декомпресия обаче той може да е навсякъде. И все пак е някакво начало.

Следващият проблем — намирам се на петдесетина метра от Подслона. Спринтирането със скафандър, дори при 0.4 g, не е лесна работа. В най-добрия случай мога да измина два метра в секунда. Това са безценни двайсет и пет секунди, почти една осма от моите четири минути. Трябва да намаля това време.

Въпросът е как.

АУДИОДНЕВНИК: ДЕН 119

ГЛАСОВ ЗАПИС:

Ще търкалям проклетия шлюз.

На практика той си е телефонна будка, полегнала на хълбок. Проведох няколко експеримента.

Реших, че за да го търкулна, трябва силно да ударя стената му, докато самият аз съм във въздуха. Не мога да се подпра в някоя друга част на шлюза, защото приложените сили ще са с противоположни вектори и ще се анулират взаимно, тоест шлюзът изобщо няма да помръдне.

Първо пробвах да се оттласна от едната стена и да се блъсна в другата. Шлюзът се плъзна малко, но нищо повече.

След това пробвах да скоча силно (гравитацията е едва четиресет процента от земната!) и да ритна отсрещната стена с два крака. Резултатът беше същият.

На третия път му хванах цаката. Номерът е да стъпя здраво и с двата си крака на пода, близо до стената. После да се оттласна с крака към горния край на срещуположната стена и да я ударя с гърба си. Току-що го пробвах — силата на удара се оказа достатъчна да наклони шлюза и да го обърне с едното му лице към Подслона.

Шлюзът е широк един метър, следователно… (въздишка)… ще трябва да направя същото още петдесетина пъти.

Не ми се мисли как ще ме боли гърбът след това упражнение.

АУДИОДНЕВНИК: ДЕН 120

ГЛАСОВ ЗАПИС:

Гърбът ме боли адски.

Сложната и рафинирана техника „фрасни с гръб стената“ си има някои недостатъци. Даваше резултат средно веднъж на десет опита и беше съпроводена със значителна болка. Наложи се да правя почивки, да се разкършвам и най-общо казано, да убеждавам сам себе си, че блъскането в стената е нещо хубаво и продуктивно.

Отне ми цялата нощ, но успях.

Вече съм на десетина метра от Подслона. Повече не смея да се приближа, защото земята е осеяна с отломки от декомпресията. Шлюзът не е високопроходим. Не мога да го търколя през тези боклуци.

Беше сутрин, когато Подслонът гръмна. Сега отново е сутрин. Цяло денонощие съм прекарал в проклетия шлюз. Но скоро ще изляза.

Облякох скафандъра и съм готов за подвизи.

Така… добре… Нека премислим плана още веднъж: ще използвам ръчните настройки, за да изравня налягането в шлюза; ще изляза и ще притичам до Подслона; ще се мушна под платнището и ще намеря скафандъра на Мартинес (или на Вогъл, ако той пръв ми попадне пред погледа). После ще притичам до марсохода и готово.

Ако преценя, че времето ми изтича, преди да съм намерил скафандър, просто ще хукна към марсохода. Това ще е проблем, но поне ще имам време и материали да измисля нещо.

Поемам си дълбоко дъх и… старт!

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 120

Жив съм! И съм в марсохода!

Нещата не минаха точно по план, но не умрях, така че пак си е победа.

Изравняването на налягането в шлюза мина нормално. На трийсетата секунда бях излязъл навън. С няколко подскока (това е най-бързият начин за придвижване при тази гравитация) преминах през отломките и стигнах до Подслона. Декомпресията наистина беше размятала всичко, включително мен.

Трудно виждах, защото визьорът ми беше покрит с кръпка от материята на скафандъра. За щастие, имах камера, монтирана на ръкава. В НАСА бяха установили, че да обръщаш цялото си оскафандрено тяло, за да видиш нещо, е сериозно и излишно усилие. Затова монтират малки камери на десния ръкав. Образът се прожектира върху вътрешната страна на визьора. Това ни позволява да видим нещо, като го посочим.

Това, което виждах, беше нагъната и неясна версия на външния свят. Както се досещате, кръпката на визьора не е нито гладка, нито отразява добре. Все пак виждах достатъчно.

Тръгнах към мястото на шлюза, преди декомпресията да го издуха. Знаех, че там трябва да има голяма дупка, през която да вляза. Лесно я намерих. Гигантска е! Голям зор ще видя, докато оправя нещата.

Точно тогава дефектите на плана ми започнаха да стават очевидни. Имах само една свободна ръка. Лявата беше притисната към тялото ми, а отрязаният ръкав се подмяташе насам-натам. Следователно, докато се движех под провисналото платнище, трябваше да го подпирам с единствената си подвижна ръка. Това ме забави.

В Подслона цареше пълен хаос. Всичко беше разместено. Маси и легла се бяха озовали на метри от предишното си местоположение. По-леките предмети се бяха разлетели в най-разнообразни посоки, немалко са били изхвърлени извън Подслона. Всичко е затрупано с пръст и прекършени картофени стръкове.

Вървях упорито и стигнах до мястото, където бях оставил скафандъра на Мартинес. За моя огромна изненада той още си беше там!

„Ура! — помислих си аз, наивникът. — Проблемът е разрешен.“

За жалост, скафандърът беше затиснат под една маса, която на свой ред беше затисната от сриналото се платнище. Ако имах две ръце, лесно щях да го измъкна, но с една беше непосилно.

Времето ми свършваше, затова свалих шлема на затиснатия скафандър. Оставих го настрани, бръкнах покрай масата в скафандъра и открих (с помощта на камерата) лепящия комплект на Мартинес. Пуснах го в шлема и се изнесох по най-бързия начин.

Едвам стигнах навреме до марсохода. Ушите ми вече пукаха от ниското налягане, когато шлюзът на марсохода най-сетне се изпълни с прекрасен едноатмосферен въздух.

Изпълзях в кабината, проснах се на пода и няколко минути дишах дълбоко.

Ето че пак съм в марсохода. Точно както по време на Великата експедиция за откриването на „Патфайндър“. Отврат. Този път поне не вони толкова зле.

В НАСА сигурно са се побъркали вече. Видели са как шлюзът се търкаля назад към Подслона, значи знаят, че съм жив, но нищо повече. А именно марсоходът си комуникира със сондата.

Опитах се да пратя съобщение, но „Патфайндър“ не отговаря. Не се изненадах особено. Сондата се захранва директно от Подслона, а в момента той е извън строя. Докато тичах паниран към Подслона, мернах сондата — беше на същото място, където я бях оставил, далече от разхвърчалите се отломки. Би трябвало да проработи, щом й осигуря захранване.

Колкото до положението ми в момента, най-големият ми удар е шлемът. Шлемовете са стандартни, следователно мога да сменя моя разнебитен и кърпен шлем с този на Мартинес. Отрязаният ръкав все още е проблем, но най-големият теч идваше от визьора. А и с новия лепящ комплект мога да подсиля шева на ръкава.

Но това може да почака. Буден съм от двайсет и четири часа. Не ме заплашва непосредствена опасност, затова мисля да поспя.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 121

Наспах се добре през нощта, а през деня отбелязах голям напредък.

Най-напред подсилих залепването на ръкава. В шлюза бях размазал съвсем тънък слой от лепилото, защото повечето отиде за визьора. Този път имах цял лепящ комплект за ръкава и не го пестих. Получи се идеална херметизация.

Скафандърът ми пак беше еднорък, но поне не изпускаше въздух.

Вчера бях изгубил повечето си въздух, но все още имах кислород за половин час. Както казах по-рано, човешкото тяло не се нуждае от много кислород. Проблемът е в поддържането на налягането.

Разполагах с достатъчно време да се възползвам от резервните количества въздух на марсохода — нещо, което не можех да направя с протекъл скафандър.

Възможността за пълнене на бутилки от марсохода е само за спешни случаи. По протокол астронавтите излизат на обход с пълни бутилки и се прибират, преди въздухът им да е свършил. Марсоходът не е замислен за дълги преходи, не е предвиден за нощувки дори. Но за всеки случай има маркучи за пълнене на бутилки, прикрепени към корпуса. Кабината е доста претъпкана и в НАСА са решили да монтират системата отвън. А и повечето спешни ситуации, свързани с недостиг на въздух в скафандрите, се случват на открито.

Но бутилките се пълнят бавно, по-бавно, отколкото моят скафандър губеше въздух. Затова тази възможност не ми вършеше работа вчера. Сега обаче, когато скафандърът ми е в ред, пълненето на бутилките изобщо не ме затрудни.

След като свърших това и повторно проверих скафандъра за течове, се заех с най-спешните задачи. Натрупал бях доста опит със запечатването на пробойни, но все пак предпочитах здрав скафандър с два нормални ръкава.

Върнах се в Подслона. Този път не бързах, затова си намерих лост и с негова помощ освободих скафандъра на Мартинес изпод затисналата го маса. Отнесох го в марсохода.

Пуснах му подробна диагностика и най-сетне се напъхах в напълно функциониращ скафандър! Стана от втория път, но все пак стана!

Утре ще оправя Подслона.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 122

Днес първата ми работа беше да изпиша с камъни край марсохода две букви: ОК. Това би трябвало да успокои страховете на НАСА.

Върнах се отново в Подслона да преценя щетите. Основната ми задача е да възстановя конструкцията му и въздушното налягане. Чак след това ще поправям евентуалните повреди.

Подслонът представлява купол с еластична подпорна конструкция от пръти, които го държат изправен, и под от твърди, сгъваеми панели. Вътрешното налягане е ключов елемент за конструкцията му. Без налягане Подслонът просто се срива. Огледах прътите — нямаше счупени. Просто си лежаха на земята. Ще трябва да затегна сглобките на няколко, но това не е проблем.

Дупката на мястото на шлюз 1 е огромна, но не е непреодолима. Имам лепящи ленти и резервно платнище. Чака ме доста работа, но вярвам, че ще успея да оправя Подслона. Приключа ли с това, ще възстановя захранването и ще включа „Патфайндър“. Срещна ли проблеми с поправката на някой апарат, НАСА ще ми каже какво да правя.

Всичко това не ме притеснява в момента. Имам си далеч по-голяма грижа.

Фермата ми е мъртва.

При пълната загуба на налягане повечето вода се е изпарила. Температурата пък е далеч под точката на замръзване. Дори бактериите в почвата не могат да оцелеят след такава катастрофа. Част от насажденията ми са в палатки извън Подслона. Уви, те също са мъртви. Бях ги свързал чрез система от тръби с Подслона, за да поддържам въздушното налягане и температурата. Когато Подслонът гръмна, палатките също са изгубили вътрешното си налягане. А дори да не са, студът пак е убил растенията.

На Марс картофите вече са изчезнал вид.

Същото важи за торните червеи и почвените бактерии. Не ще успея да отгледам друго растение, нито едно.

А бяхме измислили всичко. Моята ферма щеше да ми осигури храна до ден 900. Снабдителната сонда щеше да кацне в ден 856. Краят на фермата слага край и на плана.

Порционите едва ли са пострадали от декомпресията. А картофите може да са мъртви, но все още са храна. Канех се да прибера реколтата, така че — един вид — катастрофата стана точно навреме.

Порционите ще ми стигнат до ден 400. Не мога да кажа докога ще ми стигнат картофите, докато не видя колко са родили. Но мога да направя някаква прогнозна сметка. Имах четиристотин стръка, всеки от тях вероятно е родил средно по пет картофа, което прави две хиляди картофа. При сто и петдесет калории всеки, ще трябва да ям по десет картофа на ден, за да оцелея. Което означава, че ще ми стигнат за двеста дни. Като теглим чертата, имам храна до ден 600.

Ще съм умрял много преди ден 856.