Марсианецът

4.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 32

Натъкнах се на няколко проблема във връзка с водния си план.

Идеята ми е да направя шестстотин литра вода (количеството е ограничено от хидразина в резервоарите на МСА). Това означава, че ще ми трябват триста литра течен кислород.

Кислород лесно мога да направя. Горивният генератор на МИА пълни десетлитровия си резервоар с въглероден диоксид за двайсет часа. После оксигенаторът ще го превърне в кислород, атмосферният регулатор ще отчете завишена концентрация на кислород в Подслона, ще изтегли излишното количество от въздуха и ще го складира в главните кислородни резервоари. Те ще се напълнят рано или късно, така че ще трябва да прехвърля кислород в резервоарите на марсоходите и дори в бутилките на скафандрите, ако се наложи.

Но този процес е сравнително бавен. При половин литър въглероден диоксид на час, ще ми трябват двайсет и пет дни да извлека кислорода, който ми трябва. А това е повече време, отколкото ми харесва.

Съществува и проблемът със съхраняването на водорода. Резервоарите в Подслона, в марсоходите и на всички скафандри могат да поберат максимум триста седемдесет и четири литра газ. А за да съхраня всички изходни материали за направата на вода, ще ми трябват цели деветстотин литра складов обем.

Обмислих варианта да използвам един от марсоходите като „резервоар“. Той определено ще е достатъчно голям, но просто не е проектиран да издържи на такова вътрешно налягане. Сигурно се досещате, че е проектиран да работи при вътрешно налягане от една атмосфера, а на мен ми трябват съдове, които да издържат на петдесет пъти по-голямо налягане. С други думи, марсоходът ще избухне.

Най-лесният начин да съхраниш изходните материали за вода е да ги превърнеш във вода. Точно това ще трябва да направя и аз.

Концепцията е проста, но изпълнението ще е адски опасно.

На всеки двайсет часа ще разполагам с нови десет литра въглероден диоксид благодарение на горивния генератор на МИА. Ще го прехвърлям в Подслона с помощта на високонаучния метод, изразяващ се в следното — ще откачам резервоара от „краката“ на МИА, ще го домъквам в Подслона и ще отварям клапата, така че газът да изтече.

След което оксигенаторът ще го превърне в кислород.

После ще пусна хидразин, МНОГО БАВНО, през иридиевия катализатор, за да го разложа на азот и водород. Ще насоча водорода към някакво ограничено по размери място и ще го подпаля.

Както виждате, планът ми предоставя куп разнообразни възможности да умра в мъките на огнен ад.

Първо, хидразинът сам по себе си е смъртно опасен. Ако допусна и най-малката грешка, от мен ще остане само възпоменателен кратер, наречен на моето име, на мястото на Подслона.

Дори да приемем, че не прецакам нещата с хидразина, остава проблемът с изгарянето на водорода. Нали си давате сметка, че планът ми е да запаля пожар. В Подслона. Нарочно.

Ако попитате който и да било инженер в НАСА какво е най-лошото, което може да сполети Подслона, той ще ви отговори веднага: пожар. Ако го попитате какъв ще е резултатът, той ще ви отговори: смърт от изгаряне.

Но ако успея, ще се сдобия с постоянен източник на вода, без да ме е грижа за съхранението на водорода и кислорода. Те ще се кондензират във въздуха във вид на влага, която водният рециклатор ще изтегли на свой ред.

Дори не се налага да правя точни изчисления за съотношението между хидразина и въглеродния диоксид в горивния генератор. В Подслона има достатъчно кислород, имам и значителен резерв. Просто трябва да внимавам — да не направя толкова много вода, че да остана без кислород.

Свързах горивния генератор на МИА към енергийното захранване на Подслона. За щастие, и двата използват ток с еднакъв волтаж. Генераторът си работи кротко и ми събира въглероден диоксид.

Половин порцион за вечеря. Днес не свърших друго, освен да измисля план, който ще ме убие, а това не отнема много енергия.

Тази вечер ще догледам „Трима са много“. Честно казано, господин Фърли ми харесва повече от съпрузите Роупър.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 33

Това може да е последният ми запис.

Още от ден 6 съм наясно, че има голям шанс да си умра тук. Но смятах, че ще стигна дотам, след като изям всичката храна. Не предполагах, че може да умра толкова скоро.

Днес ще подпаля хидразина.

Мисията ни е организирана с мисълта, че всичко може да се повреди, затова разполагам с всякакви инструменти. Дори със скафандър успях лесно да отстраня панелите за достъп на МСА и да откача шестте хидразинови резервоара. Оставих ги в сянката на единия марсоход, за да не се нагреят твърде много. Край Подслона температурата е по-ниска и има по-голяма сянка, но майната му. Ако ще гърмят, по-добре да гръмнат марсоход, отколкото дома ми.

После измъкнах от търбуха на спускаемия апарат реакторната камера. Поозорих се и я пукнах през средата, но успях да я измъкна. За щастие, нямам нужда от истинска горивна реакция. Всъщност истинската горивна реакция е крайно нежелателна.

Внесох в Подслона всичкия хидразин и реакторната камера. Хрумна ми дали да не внасям резервоарите един по един, за да намаля риска. Но простата сметка ми показа, че дори един резервоар е достатъчен да взриви целия Подслон, така че защо да не ги внеса всичките?

Резервоарите имат клапани, които се отварят и затварят ръчно. Не съм сто процента сигурен защо са ги сложили. Определено не са очаквали, че ще опрем до тях. Сигурно са ги монтирали, за да освобождават налягането при множеството междинни проверки на качеството по време на производствения процес. Каквато и да е причината, важното е, че разполагам с клапани. Трябва ми само гаечен ключ и готово.

Откачих един резервен маркуч от водния рециклатор. Разпорих една униформа, за да взема парче конец (извинявай, Йохансен) и прикрепих с него маркуча към клапана на резервоара. Хидразинът е течен, така че е достатъчно да го насоча по маркуча към реакторната камера (е, сега е по-скоро „реакторна паница“).

През цялото това време горивният генератор на МИА си работи кротко. Вече внесох един резервоар с въглероден диоксид, изпразних го и го върнах да се напълни отново.

Нямам повече извинения. Време е да направя малко вода.

Ако откриете овъглените останки на Подслона, значи съм объркал нещо. Ще копирам дневника и в двата марсохода, така че да увелича шансовете му за оцеляване.

Време е да се изложим…

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 33 (2)

Е, не умрях.

Първото, което направих, беше да облека подплатата на скафандъра си. Не самия скафандър, а дрехата, която нося под него, включително ръкавиците и дебелите чорапи. После изрових кислородна маска от медицинските запаси и чифт лабораторни очила от химическия комплект на Вогъл. Така почти цялото ми тяло беше покрито и дишах консервиран въздух.

Защо? Защото хидразинът е силно токсичен. Ако вдишам твърде много от него, ще си увредя белите дробове. Ако влезе в съприкосновение с кожата ми, ще се сдобия с белези от химическо изгаряне, които с нищо не могат да се отстранят. Нямах намерение да рискувам.

Завъртях клапана, докато не потече тънка струйка хидразин. Първата капка капна в паницата с иридиевия катализатор.

Там капката без никакъв драматизъм изсъска и изчезна.

Но аз точно това исках! Току-що бях освободил миниатюрни количества водород и азот. Ура!

Друго може и да нямам тук, на Марс, но торби имам в изобилие. Не изглеждат много по-различни от пликовете за кухненски отпадъци, но сигурно струват петдесет хиляди долара — защото са на НАСА.

Освен че беше командир на мисията, Люис беше и нашият геолог. Задачата й беше да събере камъни и почвени проби от целия оперативен периметър (с радиус десет километра около Подслона). Трябваше да се съобрази с вездесъщите ограничения на масата, затова първо щеше да събере материал, да го сортира и да избере най-интересните петдесет килограма, които да отпътуват с нас към Земята. Торбите бяха предназначени за това — за сортиране и етикетиране на пробите. Някои са малки като пликчета за сандвичи, други са големи като градински чували.

Имам и тиксо, от най-здравите. Най-обикновено тиксо, широка лепяща лента като онази, която си купуваш от кварталната железария. Оказва се, че дори НАСА не може да измисли нещо по-добро от тиксото.

Срязах няколко от най-големите чували и ги слепих с тиксото, така че се получи нещо като палатка. Всъщност приличаше повече на гигантска торба. Достатъчно голяма да захлупя с нея масата, върху която бях разположил хидразиновата си инсталация ала „луд учен в действие“. Затиснах тук-там импровизираната си палатка с различни предмети, така че найлонът да не влиза в контакт иридиевата паница. За мой късмет торбите са прозрачни, така че ясно виждам какво става отдолу.

След това жертвах един скафандър за каузата. Трябваше ми въздушен маркуч. Но пък и скафандрите са ми в повече. Цели седем, по един за всеки член на екипажа, плюс резерва. Така че нямах нищо против да убия един от тях.

Прорязах малка дупка в найлоновата палатка върху масата, пъхнах в нея края на въздушния маркуч и го залепих здраво с тиксото. Получи се прилична снадка.

С помощта на още конец от дрехата на Йохансен провесих другия край на маркуча от тавана на Подслона (внимавах конецът да е достатъчно далеч от отвора на маркуча). Ето, че вече имах малък комин. Вътрешният диаметър на маркуча беше един сантиметър. Надявах се този размер да се окаже подходящ.

След реакцията водородът щеше да е горещ и щеше да се стреми нагоре. Затова планът беше да го пусна през комина и на излизане да го запаля.

По този повод се наложи да изобретя огъня.

НАСА прави и невъзможното да предотврати пожар в Подслона, затова всичко тук е изработено или от метал, или от негорима пластмаса, а униформите са синтетични. Трябваше ми нещо, което да пламти. Не притежавам уменията да осигуря приток на достатъчно водород, за да поддържам пламък, без това да ме убие. Много тънък момент.

Прерових личните вещи на всичките си колеги (ако толкова са държали на неприкосновеността, да не ме бяха зарязвали на Марс с нещата си) и намерих каквото ми трябваше.

Мартинес е католик, силно набожен. Това го знаех и преди. Нямах представа обаче, че си е донесъл малко дървено кръстче. Сигурен съм, че в НАСА са го ругали здравата за това, но знам също, че Мартинес е едно упорито магаре.

С помощта на клещи и отвертка нацепих безценния му религиозен символ на дълги трески. Мисля, че ако има Бог, той няма да има нищо против, предвид положението ми.

Унищожих единствената си материална връзка с Бога, което ме прави беззащитен пред марсианските вампири. Риск, който трябва да поема.

В Подслона има достатъчно жици и акумулаторни устройства, за да произведа искра. Но няма как да запалиш дърво с електрическа искра. Затова събрах кора от местните палмови дървета, после взех две пръчки и ги търках, докато триенето не…

Е, не стана точно така. Пуснах струйка чист кислород към треската и произведох искра. Треската пламна като клечка кибрит.

Стиснал миниатюрната си факла, аз пуснах тънка струйка хидразин през клапата. Хидразинът изсъска върху иридия и изчезна. Скоро от малкия комин изригнаха слаби пламъчета.

Задължително беше да следя температурата. Разпадането на хидразина е силно екзотермична реакция. Постоянно поглеждах към термометъра, който бях прикачил към иридиевата камера.

Но важното е, че се получаваше!

Всеки хидразинов резервоар съдържа малко повече от петдесет литра, достатъчно да произведа сто литра вода. Ограничен съм от количествата кислород, които мога да извлека, но в момента съм толкова развълнуван, че реших да използвам половината от кислородния си резерв. Казано накратко, ще спра, когато резервоарът се изпразни наполовина, и ще се сдобия с петдесет литра вода!

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 34

Работата много се проточи. Цяла нощ се занимавах с хидразина. Но вече съм готов.

Можех да приключа и по-бързо, но сметнах, че когато възпламеняваш ракетно гориво в затворено пространство, предпазливостта е най-важна.

Сега в Подслона е като в тропическа джунгла, това мога да ви кажа.

Температурата е почти трийсет градуса и е адски влажно. Как иначе — бях „обогатил“ въздуха с цял тон топлина и петдесет литра вода.

През цялото време бедничкият ми Подслон беше като майка на палаво бебе с разстройство. Усърдно компенсираше използвания от мен кислород, а водният рециклатор се опитваше да снижи влажността до някакво разумно ниво. За жегата нищо не можеше да се направи. В Подслона няма климатична инсталация. На Марс е студено. Никой не е предполагал, че ще се наложи охлаждане.

Вече свикнах с алармите, които пищят постоянно. Поне противопожарната млъкна най-сетне, след като затворих хидразиновия клапан и пламъците угаснаха. Алармата за ниска концентрация на кислород скоро би трябвало също да спре. Другата, за висока влажност, ще вие още известно време. Днес водният рециклатор здравата ще се озори.

За кратко се включи и друга аларма. Главният резервоар на водния рециклатор се беше напълнил. Уха! Ето такива проблеми искам да имам!

Помните ли скафандъра, който съсипах вчера? Окачих го на мястото му и започнах да пренасям кофи с вода от рециклатора. Скафандърът е проектиран да задържи една атмосфера въздух във вътрешността си. Би трябвало да задържи и няколко кофи вода.

Боже, колко съм уморен. Будувах цялата нощ и е крайно време да поспя. Но ще се пренеса в света на сънищата в страхотно настроение. За пръв път от ден 6.

Нещата най-сетне започнаха да се нареждат. Всъщност, нареждат се страхотно! Изглежда, все пак имам шанс да оцелея!

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 37

Прецакан съм и ще умра!

Добре, хайде да се успокоим. Сигурен съм, че ще се справя и с това.

Пиша този дневник за теб, скъпи читателю, който вероятно си марсиански археолог от бъдещето, и го пиша от марсоход 2. Сигурно се чудиш защо не съм в Подслона. Защото избягах оттам в паника, ето защо! И нямам представа какво да правя сега.

Май трябва да обясня какво стана. Ако това е последният ми запис, поне да знаете защо.

През последните няколко дни бях зает и доволен да произвеждам вода. Всичко вървеше по вода. (Схващате играта на думи, нали? „По вода“.)

Дори успях да подсиля компресора на горивния генератор на МИА. Нали съм си инженерче (увеличих волтажа на помпата). Благодарение на този трик правя вода още по-бързо.

След първоначалния си добив от петдесет литра, реших да успокоя топката и да се съобразя с темпа на кислородното производство. Не ми се ще да посягам към резервите от кислород, гледам да не падат под двайсет и пет литра. Когато това се случи, спирам хидразина и изчаквам кислородният резерв да се върне на двайсет и пет литра.

Важно уточнение: когато казах, че съм произвел петдесет литра вода, това беше вярно, но не означава, че съм „получил“ петдесет литра. Допълнителната пръст, която бях внесъл в Подслона, беше толкова суха, че алчно попи голяма част от въздушната влажност. Но водата така или иначе трябва да отиде там, така че не се притесних, нито се изненадах, когато рециклаторът „изцеди“ от въздуха далеч по-малко от номиналните петдесет литра.

След като подсилих помпата, вече получавам по десет литра въглероден диоксид на всеки петнайсет часа. Превъртях процеса четири пъти. Сметките ми показват, че ако броим първоначалния добив от петдесет литра, сега би трябвало да разполагам със сто и трийсет литра вода.

Е, сметките ми не струват!

Събрал съм цифром и словом седемдесет литра във водния рециклатор и скафандъра, който превърнах в резервоар. По стените и куполообразния таван има сериозна кондензация, а почвата абсорбира сериозни количества влага. Но това не обяснява шейсетте литра липсваща вода. Нещо явно не беше наред.

Точно тогава забелязах другия кислороден резервоар.

Подслонът разполага с два резервни кислородни резервоара. По един в двата края на конструкцията от съображения за сигурност. Подслонът сам решава кой от двата да използва. Излиза, че е черпил кислород от първия резервоар, за да компенсира липсата му във въздуха. Но когато аз съм добавял кислород към системата чрез оксигенатора, Подслонът е разпределял количествата по равно между двата резервоара и вторият бавно е повишавал литража си.

Това не е проблем, Подслонът просто си е вършел работата. Но означава, че съм складирал повече кислород от предвиденото, следователно не съм го ползвал за направата на вода при планирания темп и в предвидените количества.

Отначало си помислих: „Ура! Имам още кислород! Значи мога да правя вода още по-бързо!“. Но после ми хрумна нещо неприятно.

Следвайте логиката ми: складирал съм повече кислород от очакваното. Ала количеството кислород, което внасям отвън, е константа. Следователно единственият начин да имам повече е да съм използвал по-малко от предвиденото. Но през цялото време контролирах хидразиновата реакция с презумпцията, че използвам цялото количество.

Единственото възможно обяснение е, че не всичкият освободен водород е изгорял.

Сега, със задна дата, всичко ми се вижда очевидно. Но докато щастливо си произвеждах вода, изобщо не ми хрумна, че част от водорода просто не е изгорял. Минавал е покрай пламъка и е заминавал на разходка. Дявол да го вземе! Но аз съм ботаник все пак, не химик!

Мразя химията. И явно не я разбирам достатъчно, защото сега в Подслона има неизвестно количество неизгорял водород. Навсякъде в Подслона. Водород, смесен с кислород. Просто… си виси там. И чака искра, за да вдигне във въздуха тъпия Подслон!

След като осъзнах какво съм направил, взех едно от малките пликчета за проби, разтворих го широко, размахах го около себе си и го запечатах.

После се намъкнах в скафандъра и отидох в марсохода, където държим атмосферните анализатори. Азот: 22%. Кислород: 9%. Водород: 64%.

И оттогава се крия в марсохода.

В Подслона царува водородът.

Извадил съм голям късмет. Цяло чудо е, че Подслонът още не е гръмнал. Дори от най-слабата искра на статично електричество Подслонът е щял да пламне като злощастния дирижабъл „Хинденбург“ в небето над Лейхърст.

И така, седя си аз в марсоход 2. Мога да остана тук ден, два най-много, докато филтрите за въглеродния диоксид не се задръстят. Дотогава трябва да съм измислил как да се справя със ситуацията.

В момента Подслонът е бомба.