Марсианецът

16.

Гуо Минг, директор на Китайската национална космическа агенция, обхвана с поглед гигантското количество книжа, струпано върху бюрото му. В доброто старо време, когато Китай поискаше да изстреля ракета, просто я изстрелваше. Сега международните споразумения ги задължаваха да уведомят за това другите страни.

Изискване, помисли си Гуо Минг, което не се отнасяше за САЩ. Макар че, ако трябва да бъде справедлив, американците оповестяваха широко предстоящите изстрелвания, което постигаше същия резултат.

Не беше лесно да попълни формуляра — хем трябваше да е достатъчно точен относно датата на изстрелване и курса на ракетата, хем да „прикрие държавните тайни“ в максимална степен.

Последното изискване го накара да изсумти. „Глупости на търкалета“ — помисли си. „Тайянг Шен“ нямаше грам стратегическо или военно значение. Беше непилотирана сонда, която щеше да остане в земна орбита за по-малко от два дни. След това щеше да потегли към соларна орбита между Меркурий и Венера. Щеше да е първата китайска сонда в орбита около Слънцето.

Ала Държавният съвет държеше всички изстрелвания да бъдат забулени в тайна. Дори онези, в които нямаше нищо секретно. По този начин другите държави нямало да знаят кои апарати съдържат класифициран товар и кои — не.

Почукване на вратата прекъсна писанията му.

— Влез — каза Гуо Минг. Нямаше нищо против, че го прекъсват.

— Добър вечер, шефе — поздрави заместник-директор Жу Тао.

— Тао, добре дошъл.

— Благодаря ви, шефе. Приятно е човек да се върне в Пекин.

— Как беше в Цзюцюан? — попита Гуо Минг. — Не твърде студено, надявам се? Никога няма да проумея защо са построили космодрума ни в средата на пустинята Гоби.

— Студено беше, но не нетърпимо — каза Жу Тао.

— Как върви подготовката по изстрелването?

— Радвам се да докладвам, че всичко върви по график.

— Браво — усмихна се Гуо Минг.

Жу Тао седна мълчаливо, вперил поглед в началника си.

Гуо Минг го погледна подканящо, но заместникът му нито стана да си ходи, нито продължи по темата.

— Нещо друго, Тао? — попита Гуо Минг.

— Ами… — започна Тао. — Чули сте за сондата „Ирида“?

— Да, чух — кимна Гуо и смръщи вежди. — Ужасна ситуация. Онзи беден човечец ще умре от глад.

— Може би — каза Жу Тао. — А може би не.

Гуо Минг се облегна назад в стола си.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид ракетата на „Тайянг Шен“, шефе. Нашите инженери направиха изчисленията и се оказа, че имаме достатъчно гориво за инжекционна орбита около Марс. Можем да стигнем до там за четиристотин и деветнайсет дни.

— Шегуваш ли се?

— Някога да съм се шегувал, шефе?

Гуо Минг стана и стисна с пръсти брадичката си. Закрачи напред-назад и след малко попита:

— Наистина ли можем да изпратим сонда до Марс?

— Не е кой знае какво, шефе — каза Жу Тао. — Вече сме изпращали няколко там.

— Да, знам, но наистина ли можем да пратим „Тайянг Шен“?

— Не, шефе — отвърна Жу Тао. — Тя е твърде тежка. Масивният топлинен щит я прави най-тежката непилотирана сонда, която сме конструирали някога. Точно затова ракетата й е толкова мощна. Но един по-лек товар спокойно може да стигне до Марс.

— Каква маса можем да изпратим? — попита Гуо Минг.

— Деветстотин четиресет и един килограма.

— Хм. Сигурен съм, че НАСА ще може да се вмъкне в тези ограничения. Защо не са се свързали с нас?

— Защото не знаят — отговори Жу Тао. — Цялата ни ракетна технология е класифицирана информация. Министерството на държавната сигурност дори разпространява дезинформация за възможностите ни. По очевидни причини.

— С други думи, те не знаят, че можем да им помогнем — каза Гуо Минг. — Ако решим да стоим настрана, никой няма да знае, че сме можели да помогнем.

— Точно така, шефе.

— Чисто хипотетично обаче… Ако решим да помогнем, какво следва?

— Времето ще бъде основният ни враг, шефе — отговори Жу Тао. — Предвид продължителността на полета и хранителните запаси, с които разполага техният астронавт, сондата ще трябва да бъде изстреляна в рамките на един месец. А дори така човекът ще гладува.

— Това съвпада с планираното изстрелване на „Тайянг Шен“.

— Да, шефе. Но на НАСА й трябваха два месеца да конструира „Ирида“ и видяхме каква цена плати за бързането.

— Това си е техен проблем — каза Гуо Минг. — Ние бихме отговаряли единствено за ракетата. Нея трябва да изстреляме от Цзюцюан — няма как да транспортираме осемстотинтонна ракета до Флорида.

— Евентуалното споразумение би включвало финансова компенсация от страна на американците, с други думи, ще трябва да ни платят ракетата — обясни Жу Тао. — А и Държавна сигурност сигурно би се зарадвала на подобно развитие, защото то ще означава, че американското правителство ще ни дължи услуга.

— Компенсацията няма да ни свърши работа — възрази Гуо Минг. — Знаеш колко скъпо излезе този проект, знаеш и колко се дърпаха в Държавния съвет по повод финансирането му. Ако някой се навие да им плати ракетата, ние тук няма да видим и петак от парите. Правителството ще ги върне в държавния бюджет, а ние ще останем без ракета. — Стисна ръце зад гърба си и продължи да крачи. — Колкото до другото, американският народ може и да е сантиментален, но правителството им не е. Американският Държавен департамент няма да размени нищо съществено срещу живота на един-единствен човек.

— Значи е безнадеждно? — попита унило Жу Тао.

— Чак безнадеждно не е — поправи го Гуо Минг. — Но ще е трудно. Ако допуснем въпросът да стане дипломатически, има да преговарят до края на света. Не, трябва да е договорка между учени. Между две космически агенции. Ще повикам преводач и ще се обадя на директора на НАСА. Ще договорим споразумение, после ще го представя на нашето правителство като свършен факт.

— Но какво могат да ни предложат те в замяна? — попита Жу Тао. — Ние им даваме ракетата и на практика отменяме изстрелването на собствената си сонда.

Гуо Минг се усмихна.

— Ще ни дадат нещо, което не можем да постигнем без тях.

— И то е?

— Ще ни дадат китайски астронавт на Марс.

Жу Тао се изправи.

— Ами да, разбира се — усмихна се той. — Екипажът на „Арес 5“ още не е избран. Ние ще настояваме да включат наш човек. Когото ние ще изберем и обучим. НАСА и Държавният департамент със сигурност ще се навият. Но нашият Държавен съвет?

Гуо Минг изкриви лице в суха усмивка.

— Да спасим задника на американците пред очите на целия свят? Да пратим китайски астронавт на Марс? Да се изравним с тях в космическата сфера? Членовете на Държавния съвет биха продали собствените си майки, за да постигнат това.

Теди слушаше, притиснал телефона към ухото си. Гласът отсреща приключи изложението си и замълча в очакване на отговор.

Теди гледаше втренчено пред себе си, докато осмисляше чутото.

След няколко секунди отговори едносрично:

— Да.

— Така, ето ни пак тук — каза Брус на събралите се ръководители на ЛРД. — Вече сте чули за „Тайянг Шен“ и знаете, че нашите китайски приятели ни дават още един шанс. Но този път ще е още по-трудно. „Тайянг Шен“ ще е готова за изстрелване след двайсет и осем дни. Ако спази графика си, нашият товар ще стигне до Марс в ден от мисията 624, шест седмици след като Уотни остане без храна. НАСА вече работи по варианти да отложи момента, в който Уотни ще започне да гладува. Вече счупихме световния рекорд, когато подготвихме „Ирида“ за шейсет и три дни. Сега ще трябва да направим същото за двайсет и осем.

Плъзна поглед по лицата на колегите си. Нито едно не излъчваше оптимизъм.

— Хора — продължи той, — това ще е най-долнокачественият космически апарат, който сме строили някога. Има само един начин да се справим за този безумно кратък срок. Без приземяваща система.

— Извинявай, какво? — заекна Джак Тревър.

Брус кимна.

— Чухте ме. Без приземяваща система. Ще ни трябва насочваща система за корекция на курса по време на полета. Но стигне ли до Марс, сондата просто ще падне.

— Това е лудост! — възкликна Джак. — Скоростта, която ще набере при падането си през атмосферата, ще е безумна!

— Да — потвърди Брус. — Дори при идеални атмосферни условия ще се удари в повърхността със скорост от триста метра в секунда.

— И каква полза ще има Уотни от сонда, която е станала буквално на прах? — попита Джак.

— Стига храната да не изгори по пътя си през атмосферата, Уотни ще може да я яде — отвърна Брус.

Обърна се към бялата дъска и започна да чертае основната организационна схема.

— Ще ми трябват два екипа. Екип 1 ще поеме външния корпус, насочващата система и двигателите. Целта е сондата да стигне до Марс, нищо повече. Но искам възможно най-безопасните системи. Най-добре ще е да използваме аерозолно ракетно гориво. Радио с максимална мощност, за да поддържаме връзка със сондата, и стандартен сателитен навигационен софтуер. Екип 2 ще поеме товара. Задачата им е да намерят начин да съхранят храната по време на удара. Ако протеиновите кубчета се ударят в пясък със скорост от триста метра в секунда, резултатът ще е пясък с аромат на протеини. Трябва да стават за ядене след удара. Общото тегло не трябва да надхвърля деветстотин четиресет и един килограма. Поне триста килограма трябва да са храна. Действайте.

— Ъъ, д-р Капур? — каза Рич, подал глава през прага на кабинета. — Имате ли минутка?

Венкат му махна да влезе.

— Вие сте?…

— Рич. Рич Парнъл — представи се той и влезе в кабинета, притиснал към гърдите си купчина омачкани листове. — От астродинамиката.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Венкат. — Какво мога да направя за вас?

— Преди известно време ми хрумна нещо. И поработих върху него. — Тръсна купчината листове върху бюрото на Венкат. — Само да намеря резюмето…

Венкат погледна тъжно доскоро чистото си бюро, сега отрупано с разпечатки.

— Ето го! — възкликна доволно Рич и грабна един лист, но изражението му бързо повехна. — Не, не е това.

— Рич — каза Венкат. — Защо просто не ми кажеш за какво става въпрос?

Рич погледна разбърканите листа и въздъхна.

— Но аз бях подготвил толкова хубаво резюме…

— Резюме на какво?

— Как да спасим Уотни.

— Вече работим по въпроса — каза Венкат. — Отчаян опит, вярно, но…

— Онова с „Тайянг Шен“ ли? — изсумтя Рич. — Няма да стане. Не можете да подготвите сонда за Марс само за един месец.

— Но въпреки това ще се опитаме — изтъкна Венкат с нотка на раздразнение в гласа.

— О, извинете, груб ли съм? — попита Рич. — Не ме бива с хората. Понякога несъзнателно ставам груб. Ще ми се хората да ми казват, когато прекалявам. Всъщност „Тайянг Шен“ е от основно значение. Без нея идеята ми няма да сработи. Но сонда до Марс? Пфу! Глупост.

— Добре — кимна Венкат. — Твоята идея каква е?

Рич грабна един лист от бюрото.

— А, ето го най-сетне! — възкликна той и го подаде на Венкат с детинска усмивка.

Венкат взе резюмето и плъзна поглед по текста. Колкото по-нататък четеше, толкова по-широко се отваряха очите му.

— Сигурен ли си в това?

— Напълно! — грейна Рич.

— На някого друг казвал ли си?

— На кого бих могъл да кажа?

— Не знам — вдигна рамене Венкат. — На приятели?

— Нямам такива.

— А, държиш го под шапката си, значи.

— Нямам шапка.

— Това е просто израз.

— Така ли? — учуди се Рич. — Глупав е.

— Рич, ставаш груб.

— А, благодаря.

— Какво, мамка му, е проект „Елронд“? — попита Ани.

— Трябваше да измисля нещо — каза Венкат.

— И измисли „Елронд“? — настоя Ани.

— Защото съвещанието е тайно ли? — предположи Мич. — В имейла ти пишеше да не казвам дори на секретарката си.

— Ще ви обясня всичко, но нека изчакаме Теди — успокои ги Венкат.

— Защо „Елронд“ да означава „тайно съвещание“? — не мирясваше Ани.

— За някакво важно решение ли става въпрос? — попита Брус Нгъ.

— Именно — кимна Венкат.

— Това пък откъде го разбра? — попита с нарастващо раздразнение Ани.

— Елронд — обясни Брус. — Съветът на Елронд. От „Властелинът на пръстените“. Съвещанието, на което решават да унищожат Единствения пръстен.

— Боже — поклати глава Ани. — Май никой от вас не е правил секс в гимназията, а?

— Добро утро — поздрави Теди от прага. Издърпа си стол, седна, сложи ръце на масата и попита: — Някой знае ли за какво е това съвещание?

— Чакайте — каза Мич. — Дори Теди ли не знае?

Венкат си пое дълбоко дъх.

— Един от нашите специалисти по астродинамика, Рич Парнъл, е измислил начин да върне „Хермес“ на Марс. Изчислил е курс, при който „Хермес“ ще прелети покрай Марс в ден 549.

Тишина.

— Бъзикаш ли ни? — попита войнствено Ани.

— Ден 549? Как изобщо е възможно това? — зяпна Брус. — Дори „Ирида“ трябваше да кацне чак в ден 588.

— „Ирида“ беше инерционен апарат — обясни Венкат. — „Хермес“ има йонни двигатели с постоянна тяга. Ускорява непрекъснато. А в момента е набрал голяма скорост. При настоящия му курс предстои едномесечно убиване на скоростта, за да се изравни със скоростта на Земята.

Мич разтърка с ръка тила си.

— Леле… Ден 549. Това са трийсет и пет дни, преди на Уотни да му свърши храната. Идеалното решение.

Теди се наведе напред.

— Разкажи ни, Венкат. Подробно.

— Ами — започна Венкат. — Ако решим да приложим тази маневра, „Хермес“ ще започне отново да ускорява, за да запази настоящата си скорост и дори да я увеличи. Целта им няма да е пресечен курс със Земята, но ще трябва да се приближат достатъчно, за да използват гравитацията й като помощно средство за корекция на курса. Някъде по това време ще качат и снабдителна сонда с провизии за удължения полет. След това ще поемат по ускорителна орбита към Марс и ще пристигнат там в ден 549. Както казах, корабът ще мине покрай Марс. Нищо общо с нормалните мисии „Арес“. Скоростта им ще е твърде висока, за да влязат в орбита. Останалата част от маневрата ще ги върне на Земята. Ще се приберат у дома двеста и единайсет дни след прелитането покрай Марс.

— И каква е ползата от това прелитане? — попита Брус. — Няма как да телепортират Уотни от повърхността.

— Мда… — каза Венкат. — Това е неприятната част. Уотни ще трябва да стигне до МИА на „Арес 4“.

— До кратера Скиапарели?! — зяпна Мич. — Това са три хиляди и двеста километра!

— Три хиляди двеста трийсет и пет — поправи го Венкат. — Не е невъзможно. Уотни вече измина разстоянието до „Патфайндър“ и обратно. Малко над хиляда и петстотин километра.

— Да, но по равен пустинен терен — уточни Брус. — Докато пътуването до Скиапарели…

— Знам — прекъсна го Венкат. — Пътуването ще е много трудно и много опасно. Но ние имаме куп умни глави в агенцията, които ще му помогнат да надхитри марсохода. Освен това ще са нужни модификации на излитащия апарат.

— Какво му е на МИА? — попита Мич.

— Конструиран е да се издигне до ниска марсианска орбита — обясни Венкат. — Но „Хермес“ само ще прелети покрай планетата, което означава, че МИА ще трябва напълно да се откъсне от гравитационния кладенец на Марс, за да се срещне и скачи с кораба.

— И как ще стане това? — попита недоверчиво Мич.

— Ще трябва да намалим теглото му… много да го намалим. Ако решим да пробваме този вариант, ще напълня колкото кажете стаи с хора, които да мислят по въпроса.

— Преди малко спомена за снабдителна сонда с провизии за „Хермес“ — прекъсна го Теди. — Имаме ли такава готовност?

— Да, с „Тайянг Шен“ — каза Венкат. — Ще я изстреляме за среща в близка околоземна орбита. Това е много по-лесно, отколкото да доставим сонда на Марс.

— Разбирам — кимна Теди. — Значи имаме две възможности. Да изпратим на Уотни достатъчно храна, за да издържи до „Арес 4“, или да пратим „Хермес“ да го вземе още сега. И двата плана са свързани с използването на „Тайянг Шен“, което означава, че трябва да изберем единия.

— Да — съгласи се Венкат. — Няма как да осъществим и двата. Ще трябва да изберем.

Всички се умълчаха замислено.

— А екипажът на „Хермес“? — наруши мълчанието Ани. — Те как ще реагират на новината, че пътуването им ще се удължи със… — замълча, колкото да направи бърза сметка наум, — с петстотин трийсет и три дни?

— Не биха се поколебали — увери я Мич. — Нито за миг. Точно затова Венкат ни е повикал — добави той и стрелна Венкат с неодобрителен поглед. — Иска ние да решим вместо тях.

— Точно така — кимна Венкат.

— Решението трябва да се вземе от командир Люис — твърдо заяви Мич.

— Няма никакъв смисъл да я питаме, защото ни е ясно какво ще реши — възрази Венкат. — Решението трябва да го вземем ние. Решение на живот и смърт.

— Тя е командир на мисията — настоя Мич. — Вземането на такива решения е част от работата й, по дяволите.

— Успокой се, Мич — намеси се Теди.

— Това са тъпотии — ядоса се Мич. — Вие от самото начало заобикаляте екипажа, всеки път, когато нещо се обърка. Не им казахте, че Уотни е жив, сега не искате да им кажете, че има вариант за спасяването му.

— Вече имаме вариант за спасяването му — изтъкна Теди. — Просто обсъждаме друг такъв.

— Сондата, която да се удари с безбожна скорост в повърхността на Марс? — подхвърли саркастично Мич. — Някой сериозно ли мисли, че това ще сработи? Поне един от вас?

— Добре, Мич — каза Теди. — Ти изрази мнението си и всички ние го чухме. Да продължим нататък. — Обърна се към Венкат. — „Хермес“ ще функционира ли нормално цели петстотин трийсет и три дни след планирания край на мисията?

— Би трябвало — отговори Венкат. — Сигурно ще се наложи екипажът да отстранява малки повреди тук и там, но те са добре обучени. Не забравяйте, че „Хермес“ е предвиден да обслужи всичките пет мисии от програмата „Арес“, което означава че е едва по средата на технологичния си живот.

— „Хермес“ е най-скъпото нещо, което сме строили някога — отбеляза Теди. — Друг такъв никога няма да построим. Ако нещо се обърка, екипажът ще загине, а с него и програмата „Арес“.

— Загубата на екипажа би била катастрофа — каза Венкат, — но не означава непременно, че ще изгубим „Хермес“. Можем да го управляваме дистанционно. Стига реакторът и йонните двигатели да работят, можем да го върнем.

— Космическите пътувания са опасни по дефиниция — намеси се Мич. — Не бива безопасността да е в центъра на тази дискусия.

— Не съм съгласен — възрази Теди. — Именно безопасността е в сърцевината на тази дискусия. И живота на колко хора поставяме на карта. И двата плана са рисковани, но първият рискува живота само на Уотни, докато маневрата на Рич Парнъл рискува живота на шестима.

— Да, но не забравяй степента на риска, Теди — подчерта Венкат. — Мич е прав. Планът със сондата е високорисков. Сондата може да подмине Марс, може да навлезе под лош ъгъл в атмосферата и да изгори, може да стане на сол при удара и храната да се съсипе… по наши сметки шансът за успех е едва трийсет процента.

— А среща с „Хермес“ в околоземна орбита е по-лесно осъществима, така ли? — попита Теди.

— Разбира се, много по-лесно — потвърди Венкат. — Закъснението на сигнала ще е под секунда, което ще ни позволи да управляваме ракетата директно от Земята, вместо да разчитаме на автоматизираните системи. В етапа на скачването майор Мартинес ще я управлява дистанционно от „Хермес“ без никакво закъснение на сигнала. А и корабът има екипаж, който да реагира на всякакви бъгове в системата. Отпада нуждата от навлизане в марсианската атмосфера, а провизиите няма да са подложени на сблъсък със скорост от триста метра в секунда.

— Значи — обобщи Брус, — трябва да изберем между големия шанс да убием един човек и малкия шанс да убием шестима. Господи! Как се взема такова решение?

— Ще го обсъдим, а после Теди ще реши, ето как — каза Венкат. — Не виждам какво друго можем да направим.

— Бихме могли да оставим на Люис да… — започна Мич.

— Имах предвид освен това — прекъсна го Венкат.

— Имам въпрос — обади се Ани. — Защо изобщо съм тук? Това си е нещо, което да обсъждате вие, учените глави.

— Задължително е да знаеш за какво става въпрос — обясни Венкат. — Няма да вземем решението сега. Ще трябва без много шум да поработим по детайлите на този план. Но колкото и да се стараем да не вдигаме шум, нещо може да изтече към медиите и тогава ти трябва да си готова да отговаряш на въпросите им.

— С колко време разполагаме за решението? — попита Теди.

— Трябва да сме стартирали маневрата до трийсет и девет часа. След това прозорецът се затваря.

— Добре — каза Теди. — Ще говорим по въпроса само лично или по телефона. Без имейли, моля. И не споменавайте пред никого за това. Не ни трябва обществено мнение, което ни притиска да проведем каубойска спасителна акция, която може да се окаже невъзможна.

Венкат, Мич, Ани, Брус и Теди се събраха на второ тайно съвещание. Проект „Елронд“ беше придобил тъмна отсянка на мистериозност. Мнозина бяха чували името, но никой не знаеше за какво става дума.

Слуховете се множаха обилно. Някои вярваха, че е напълно нова космическа програма в процес на начална подготовка. Други се притесняваха, че ръководството планира да отмени „Арес“ 4 и 5. Повечето смятаха, че тече подготовка за „Арес 6“.

— Решението не беше лесно — каза Теди на събралия се елит. — Но накрая реших да заложим на „Ирида 2“. Маневрата на Рич Парнъл отпада като вариант.

Мич удари с юмрук по масата.

— Ще направим всичко по силите си проектът да успее — заяви Брус.

— Ако мога да попитам — започна Венкат, — какво определи решението ти?

Теди въздъхна.

— Рискът — отговори той. — „Ирида 2“ излага на риск само един живот. Маневрата на Рич Парнъл рискува живота на шест души. Знам, че маневрата има по-големи шансове за успех, но шансовете й не са шест пъти по-големи.

— Ти си шибан страхливец — каза Мич.

— Мич… — опита се да го възпре Венкат.

— Гаден страхливец — продължи Мич, все едно не го е чул. — Искаш да ограничиш щетите и друго не те интересува. Пет пари не даваш за живота на Уотни.

— Нищо подобно — възрази Теди. — И ми писна от инфантилното ти отношение. Цупи се, щом искаш, но ние, останалите, трябва да се държим като зрели хора. Това не ти е телевизионно състезание. По-рисковото решение не винаги е по-доброто.

— Космосът е опасен — озъби се Мич. — Това ни е работата, по дяволите. Ако искаш всичко да ти е сигурно и безопасно, иди в някоя застрахователна компания. А и не рискуваш своя живот, между другото. Екипажът е в състояние сам да реши, не е нужно ти да решаваш вместо тях.

— Не, не могат — заяви Теди. — Те са емоционално ангажирани. Както и ти, очевидно. Няма да заложа пет живота, за да спася един. Особено щом можем да го спасим, без изобщо да рискуваме техните.

— Глупости! — викна Мич и скочи от стола си. — Внушаваш си, че онази безумна идея със свободното падане може да проработи, за да избегнеш поемането на риск! Обричаш Уотни на гладна смърт, страхливо копеле такова!

Изхвърча от стаята и затръшна вратата след себе си. След няколко секунди Венкат го последва с думите:

— Ще гледам да го успокоя.

Брус се прегърби на стола си.

— Ужас — поклати глава той. — Ние сме учени, за бога. Какво толкова?

Ани събра мълчаливо нещата си и ги прибра в куфарчето.

Теди я погледна.

— Извинявай за това, Ани. Какво мога да кажа? Понякога мъжете изпускат юздите на тестостерона си и…

— Надявах се да ти срита задника — прекъсна го тя.

— Какво?

— Знам, че се притесняваш за астронавтите, но той е прав. Ти наистина си шибан страхливец. Ако имаше кураж, може би щяхме да спасим Уотни.

Вогъл провери позицията и ориентацията на „Хермес“ според зададения курс. Както обикновено, всичко беше наред. Освен че беше химикът на мисията, той беше и специалист по астрофизика. Макар че не беше нужно да си свръхексперт, за да се оправиш с навигацията.

Компютърът си знаеше маршрута. Знаеше кога да промени ъгъла на кораба, така че йонните двигатели да са насочени в правилната посока. Постоянно знаеше и точното местоположение на „Хермес“ — то се изчисляваше лесно според положението на Слънцето и Земята, а атомният часовник на борда винаги показваше точното време.

Освен в случай на тотален компютърен срив или друго катастрофално събитие, детайлните познания на Вогъл по астрофизика никога нямаше да влязат в употреба.

Завърши проверката на курса и пусна диагностика на двигателите. Функционираха при пълна мощност. Направи всичко това от каютата си. Контролът върху функциите на кораба можеше да се осъществява от всички бордови компютри. Дните, когато трябваше лично да отидеш в машинното, за да провериш двигателите, бяха останали в миналото.

Приключил със задачите си за деня, най-сетне му остана време да прочете имейлите си.

Прегледа набързо съобщенията, които НАСА бе сметнала за достатъчно важни, прочете първо най-интересните и отговори на някои. Прехвърли отговорите си в отделна папка — Йохансен щеше да ги излъчи към Земята заедно с останалата поща.

Погледът му се спря на един имейл от жена му. Озаглавен беше Unsere kinder (нашите деца). Нямаше текст, само прикачен файл със снимка. Вогъл повдигна вежда. Няколко неща правеха впечатление веднага. Първо, kinder трябваше да е написано с главна буква. Жена му Хелена, начална учителка в Бремен, никога не би допуснала такава грешка. Пък и помежду си двамата наричаха галено децата си Die Affen.

Опита се да отвори снимката, но програмата отговори, че файлът не може да бъде прочетен.

Тръгна по тесния коридор. Каютите на екипажа бяха разположени в непосредствена близост до външния корпус на постоянно въртящия се около оста си кораб с цел да се използва максимално изкуствената гравитация. Както обикновено, вратата на Йохансен беше отворена.

— Добър вечер, Йохансен — поздрави той. Всички спазваха един и същ денонощен режим и според него сега наближаваше време за лягане.

— О, здрасти — вдигна поглед от компютъра си тя.

— Имам проблем с един файл — каза Вогъл. — Дали не би могла да ми помогнеш?

— Казвай.

— Сега е личното ти време — извини се Вогъл. — Мога да дойда и утре, когато си дежурна.

— Няма проблем — каза тя. — За какво става въпрос?

— Файл със снимка. Не мога да го отворя.

— Къде е файлът? — попита тя и затрака по клавиатурата.

— При моята поща. Kinder.jpg.

— Ей сега ще го погледна.

Пръстите й полетяха по клавишите, прозорци се отваряха и затваряха на екрана.

— Да, определено има проблем с разширението — установи тя. — Вероятно е станала грешка при свалянето на файла. Ще го пусна през хекс-редактора, да видим дали ще изкараме нещо…

След миг съобщи:

— Изобщо не е jpg. А ASCII текстови файл. Прилича на… не знам на какво прилича. На купчина математически формули. — Махна към екрана. — Говори ли ти нещо?

Вогъл се наведе да погледне текста.

— Да — каза той. — Това е маневра. Промяна в курса на „Хермес“. Маневрата на Рич Парнъл, според заглавието.

— Какво е това? — попита Йохансен.

— Не съм чувал за такава маневра. — Плъзна поглед по таблиците. — Сложно е… много е сложно…

А после застина.

— Ден 549?! — възкликна той. — Mein Gott!

Екипажът на „Хермес“ прекарваше малкото си свободно време в едно помещение, наречено „Кафето“. Кафето беше възтясно, имаше една маса, шест стола и почти нищо друго, освен това се класираше ниско в списъка с гравитационни приоритети — намираше се в централната част на кораба и по тази причина гравитацията там не надхвърляше 0.2 g.

Но беше достатъчна да ги държи по столовете им, докато се чудеха как да интерпретират новината на Вогъл.

— … и после, след още двеста и единайсет дни, мисията ще приключи в околоземна орбита — завърши изложението си той.

— Благодаря ти, Вогъл — каза Люис. Беше се запознала с изложението му по-рано, когато Вогъл дойде да й докладва, но Йохансен, Мартинес и Бек го чуваха за пръв път и тя им даде време да го смелят.

— Това може ли наистина да проработи? — попита Мартинес.

— Да — кимна Вогъл. — Проверих числата. Всичко е вярно. Това е гениален курс. Гениален.

— А Уотни как ще излети от Марс? — попита Мартинес.

Люис се наведе напред.

— В съобщението има и друго — отбеляза тя. — Маневрата е част от цялостен план за спасяването на Уотни. Ние трябва да приберем снабдителна сонда близо до Земята, а Уотни трябва да стигне до излитащия апарат на „Арес 4“.

— А защо е цялата тази тайнственост? — намеси се Бек.

— Според съобщението — обясни Люис — от НАСА са отхвърлили идеята. Решили са, че е по-добре да изложат на сериозен риск живота на Уотни, отколкото на малък риск нашия живот. Не знам кой е пратил тайното съобщение на Вогъл, но който и да е, очевидно не е съгласен с това решение.

— И? — каза Мартинес. — В момента обсъждаме дали да тръгнем срещу решение на НАСА, така ли?

— Да — кимна Люис. — За това говорим. Ако изпълним маневрата, те ще трябва да ни изпратят снабдителната сонда, иначе ни обричат на смърт. Така ние ще диктуваме нещата.

— Ще го направим ли? — попита Йохансен. Всички погледнаха към Люис.

— Няма да ви лъжа — каза тя. — Аз съм с две ръце „за“ Но това не е нормално решение. А вариант, който НАСА е отхвърлила. Следователно, с вас в момента обсъждаме бунт. А това е тежка дума.

Стана и тръгна с бавна крачка около масата.

— Ще го направим само ако имаме пълно единодушие. И преди да гласувате, искам от вас внимателно да обмислите последствията. Ако прецакаме срещата със снабдителната сонда, умираме. Ако прецакаме гравитационната промяна на курса край Земята, умираме. Ако се справим с всичко това, ще добавим петстотин трийсет и три дни към мисията си. Петстотин трийсет и три дни извънреден космически полет с непредвидени последствия. Може да се обърка какво ли не. Поддръжката на оборудването ще е трудна. Не всички повреди подлежат на отстраняване. Ако се повреди нещо животоподдържащо, умираме.

— Аз съм „за“! — усмихна се Мартинес.

— По-полека, каубой — възпря го Люис. — Двамата с теб сме военни. Твърде вероятно е, като се върнем у дома, да ни изправят пред военен съд. Колкото до останалите, това гарантирано ще сложи край на космическата ви кариера. Повече никога няма да ви пратят в космоса.

Мартинес се облегна на стената, скръстил, ръце на гърдите си и изкривил лице в полуусмивка. Останалите размишляваха мълчаливо върху казаното от командира.

— Ако решим да го направим — заговори Вогъл, — ще си осигурим повече от хиляда дни в космоса. Предостатъчно космос за един живот. И да искат да ме върнат, няма да се навия.

— Вогъл май също е „за“ — ухили се Мартинес. — С което ставаме двама, ако броим и мен.

— Да го направим — каза Бек.

— Ако смяташ, че ще проработи — обърна се Йохансен към командира, — ще се доверя на преценката ти.

— Добре — каза Люис. — Ако решим да го направим, какво следва?

Вогъл сви рамене.

— Изчислявам курса и го въвеждам в компютъра — отговори той. — Какво друго?

— Ще трябва да изключим дистанционното управление — добави Йохансен. — Предвидено е да върне кораба на Земята, ако всички ние умрем или нещо такова. С негова помощ Земята може да поеме контрола над „Хермес“.

— Но ние сме тук, нали — изтъкна Люис. — Можем да отменим всяка тяхна дистанционна команда.

— Не точно — възрази Йохансен. — Дистанционното управление е програмирано да игнорира всички бордови команди. Предвидено е да се задейства в кризисна ситуация, която прави първичния бордови контрол ненадежден.

— Можеш ли да го изключиш? — попита Люис.

— Хмм… — изсумтя Йохансен и замълча. — „Хермес“ има четири дублиращи се летателни компютъра, всеки от които е свързан към три дублиращи се комуникационни системи. Ако който и да е от компютрите получи сигнал от коя да е комсистема, Хюстън ще е в състояние да ни отнеме контрола над кораба. Не можем да изключим комсистемите, защото така ще загубим телеметрията и навигацията. Не можем да изключим компютрите, защото така ще загубим контрол над кораба. Ще трябва да изключа дистанционния контрол във всяка система… Той е част от операционната система на компютрите, което значи, че трябва да пренапиша кода… да. Мога да го направя.

— Сигурна ли си? — настоя Люис. — Можеш ли да го изключиш?

— Да, не би трябвало да ме затрудни — кимна Йохансен. — Това е извънреден режим, не е от програмите с високо ниво на защита. Не е осигурен срещу враждебен код.

— Враждебен код? — усмихна се Бек. — Значи ще си нещо като хакер?

— Мда — усмихна се на свой ред Йохансен. — Май така излиза.

— Добре — каза Люис. — По всичко личи, че можем да го направим. Но не искам да се влияете един от друг при вземането на решение. Нека всеки реши сам за себе си. Ще си дадем двайсет и четири часа за размисъл. Всеки е свободен да промени решението си. След като времето изтече, ще говорите лично с мен или ще ми пратите имейл. Ако дори един от вас е против, ще отменя решението и няма да кажа на никого кой е бил против.

Люис ги изчака да си тръгнат от Кафето. Всички се усмихваха. И четиримата. За пръв път откакто бяха напуснали Марс, очите им грееха. Никой нямаше да промени решението си.

Връщаха се на Марс.

Всички знаеха, че Брендън Хач скоро ще ръководи космически мисии.

Издигаше се по служебната стълбица с максималната скорост, възможна в една толкова голяма и инертна организация като НАСА. Имаше репутацията на усърден служител, а уменията и лидерските му качества се виждаха с просто око.

Брендън беше дежурен в контролната зала всяка нощ от един до девет сутринта. Отличното представяне в тази му роля със сигурност вещаеше повишение. Вече бе обявено, че ще е помощник полетен контрольор за „Арес 4“, имаше голяма вероятност да се изкачи на самия връх за „Арес 5“.

— Полетен, тук КАПКОМ — чу се глас в слушалките му.

— Слушам, КАПКОМ — отвърна уставно Брендън. Макар да се намираха в едно и също помещение, комуникационният протокол беше задължителен. Всичко минаваше през радиовръзката и се записваше.

— Ъпдейт на статута от „Хермес“ извън графика.

„Хермес“ отстоеше на цели деветдесет светлинни секунди от Земята и гласовата комуникация беше непрактична заради голямото закъснение на сигнала. С изключение на кратките записи, които правеха за медиите, екипажът комуникираше с контролната зала чрез текстови съобщения и щеше да продължи в този дух, докато разстоянието между кораба и Земята не се скъсеше драстично.

— Разбрано — каза Брендън. — Изчети го.

— Аз… не знам, полетен — чу се отговорът след кратко мълчание. — Не е истински статут, а само едно изречение.

— Какво гласи?

— Цитирам: „Предупреждение към Хюстън: Рич Парнъл е истински гений“.

— Какво? — изненада се Брендън. — Кой, по дяволите, е Рич Парнъл?

— Полетен, тук телеметрия — чу се друг глас.

— Докладвай, телеметрия — подкани Брендън.

— „Хермес“ е встрани от курса.

— КАПКОМ, уведоми „Хермес“, че са излезли от курса. Телеметрия, подгответе коригиращ курс…

— Те вече знаят, полетен — прекъснаха го от телеметрията. — Отклонението не е случайно. Курсът е променен от екипажа. Данните показват зададена ротация от 27.812 градуса.

— Какво става, по дяволите? — заекна Брендън. — КАПКОМ, питай ги както става.

— Разбрано, полетен… съобщението изпратено. Отговор най-малко след три минути и четири секунди.

— Телеметрия, възможна ли е грешка в отчитащите системи?

— Не, полетен. Следим ги със сателитен контрол. Засечените координати съвпадат с промяната в курса.

— КАПКОМ, прегледай дневниците си и виж каква е била целта на предишната промяна в курса. Дали не е бил нареден сериозен завой, а някой е пропуснал да ни уведоми?

— Разбрано, полетен.

— Навигация, тук полетен — каза Брендън.

— Слушам, полетен — дойде отговорът на навигационния контрольор.

— Искам да изчислиш колко време могат да останат на сегашния курс, преди нещата да са станали необратими. В кой момент ще стане невъзможно да заходят за земна орбита.

— Веднага, полетен.

— И някой да разбере кой, по дяволите, е Рич Парнъл.

Мич си седеше преспокойно в кабинета на Теди.

— Защо го направи, Мич? — попита директорът.

— Кое? — отвърна на въпроса с въпрос Мич.

— Много добре знаеш за какво говоря.

— А, имаш предвид бунта на „Хермес“? — невинно попита Мич. — От това ще излезе страхотно заглавие за филм, между другото. „Бунтът на «Хермес»“. Страхотно звучи.

— Знаем, че ти си го направил — студено процеди Теди. — Нямаме представа как, но знаем, че ти си им изпратил маневрата.

— Значи имате доказателство, така ли?

Теди го изгледа гневно.

— Не. Още нямаме, но го търсим и ще го намерим.

— Сериозно? — повдигна вежди Мич. — С това ли си уплътнявате времето? Тоест по план трябва да подготвим снабдителна сонда за орбитално скачване и да измислим как Уотни да стигне до Скиапарели. Това си е бая работа.

— Прав си, да. Много работа имаме! — повиши тон Теди. — И то благодарение на теб. След малкия ти номер нямаме друг избор!

— Предполагаемо моят номер — поправи го Мич. — Ани навярно ще каже на медиите, че сме решили да рискуваме с маневрата, но няма да спомене и дума за бунта, прав ли съм?

— Разбира се — каза Теди. — Противното би означавало да ни се смее целият свят.

— В такъв случай мен май нищо не ме заплашва, нали? — ухили се Мич. — Не можете да ме уволните, че съм привел в действие политиката на агенцията. Тоест, че предполагаемо съм я привел в действие, пардон. И Люис не можете да пипнете по същите причини. А току-виж и Уотни оцелял. Всички печелят!

— Действията ти може да доведат до смъртта на целия екипаж — изтъкна Теди. — Замислял ли си се изобщо за това?

— Онзи, който им е пратил данните за маневрата, който и да е той — каза Мич, — само е предал информация. Люис е взела решението да я използва. Ако е позволила на емоциите да повлияят на преценката й, значи е калпав командир. А тя не е калпав командир.

— Ако докажа, че си бил ти, ще намеря начин да те уволня — предупреди го Теди.

— Няма проблем — вдигна рамене Мич. — Но ако не бях готов да поема всякакъв риск, за да спася живота на друг човек, значи бих бил… — Замисли се за миг, после довърши: — Значи бих бил като теб.