Марсианецът

22.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 458

Долината Моурт! Най-после съм тук!

Всъщност не е голямо постижение. Пътувам едва от десет дни. Но долината е нещо като психологически километричен камък и ми действа насърчително.

Засега марсоходът и животоподдържащите компоненти работят възхитително. Или поне толкова добре, колкото може да се очаква от оборудване, което е в употреба много след като му е изтекла датата на трайност.

Днес е вторият ми въздушен ден (първият беше преди пет денонощия). Когато съставях плана си за пътуването, смятах, че въздушните дни ще са скучни до смърт. А сега ги очаквам с нетърпение, защото са ми един вид почивни дни.

В нормален ден ставам, сгъвам спалнята, товаря соларните клетки, карам четири часа, подреждам клетките на земята, надувам спалнята, проверявам цялото оборудване (особено внимание отделям на шасито и колелетата на марсохода), после пращам кратък доклад на НАСА с морзова азбука, стига да намеря достатъчно камъни наблизо.

Във въздушен ден ставам и включвам оксигенатора. Соларните панели вече са подредени от предния ден. Всичко е готово. А аз си почивам, било в спалнята, било в кабината на марсохода. Целият ден е на мое разположение. В спалнята е достатъчно широко, за да се чувствам добре, а в компютъра има достатъчно сериалчета, които да гледам за десети път и да се забавлявам.

Всъщност в долината Моурт навлязох още вчера. Но това си личи само ако следиш внимателно картата. Входът към долината е толкова широк, че каньонообразните й стени не се виждат нито отляво, нито отдясно.

Сега обаче определено се чувствам в каньон. Дъното му е прекрасно, тоест равно. Точно както се бях надявал. Невероятно е — тази долина не е създадена от река, която бавно си е проправяла път през скалата. Не, била е изкопана от мегапорой в рамките на един ден. Трябва да е било зрелищна гледка.

Странна мисъл: вече не съм в Ацидалийската равнина. Изкарах там четиристотин петдесет и седем дни, почти година и половина, и повече никога няма да я видя. Чудя се дали на някакъв по-късен етап няма да ме налегне носталгия по нея.

Стига изобщо да има „по-късен етап“. Майната й на носталгията, все ще я издържа някак, само да я доживея. Засега обаче единствената ми мисъл е да си ида у дома.

— Добре дошли отново в „Докладът на Уотни“ на Си Ен Ен — каза към камерата Кати. — Разговаряме с нашия редовен гост д-р Венкат Капур. Д-р Капур, предполагам, че хората си задават един-единствен въпрос. Обречен ли е Марк Уотни?

— Надяваме се, че не е обречен — отговори Венкат. — Но му предстоят трудни дни, истинско предизвикателство.

— Според последните ви сателитни данни прашната буря в Арабия Тера не утихва и ще блокира осемдесет Процента от слънчевата светлина, така ли е?

— Да.

— А Уотни няма друг източник на енергия, освен соларните панели?

— Така е, да.

— Ще може ли модифицираният му марсоход да работи при двайсет процента енергия?

— Не успяхме да измислим начин да заобиколим този проблем. Само животоподдържащата система гълта повече от въпросните двайсет процента енергия.

— След колко време ще навлезе в Бурята Тау?

— Сега е в началото на долината Моурт. При сегашния си темп на придвижване ще наближи ръба на Тау в ден 471. След дванайсет дни.

— Той със сигурност ще разбере, че нещо не е наред — каза Кати. — При такава ниска видимост бързо ще осъзнае проблема със соларните клетки. Не би ли могъл просто да се върне?

— За жалост, всичко работи срещу него — каза Венкат. — Ръбът на бурята не е някаква магическа граница, а просто район, където запрашеността на въздуха е малко по-висока. И ще става все по-висока, колкото по навътре в бурята навлиза Уотни. Промяната ще е трудно забележима — просто всеки ден ще е малко по-тъмен от предишния. Твърде вероятно е първоначално да убегне от вниманието му. — Венкат въздъхна. — Ще измине стотици километри и ще се чуди защо ефективността на соларните клетки намалява. Когато разбере, че има проблем с видимостта, ще е твърде късно. Нещо повече, бурята се движи срещу него, на запад. Когато осъзнае проблема, вече ще е навлязъл твърде дълбоко, за да се измъкне.

— И ние само ще гледаме как тази трагедия се разиграва пред очите ни? — попита Кати.

— Винаги има надежда — изтъкна Венкат. — Може би Уотни ще се усети по-рано, отколкото предполагаме ние, и ще успее навреме да се върне назад. Или пък бурята ще утихне неочаквано. Или той ще измисли как животоподдържащата система да работи с по-малка консумация на енергия. Марк Уотни е нашият експерт по оцеляване на Марс. Ако някой може да оцелее при тази ситуация, това е той.

— Дванайсет дни — каза Кати към камерата. — Цялата Земя гледа, но е безсилна да помогне.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 462

Още един скучен ден. Утре ще включвам оксигенатора, така че тази вечер ми е нещо като петък вечер.

Вече преполових долината Моурт. Точно според очакванията и надеждите ми теренът е добър. Наклонът е малък. Почти няма препятствия. Равен пясък с камъни тук-там, най-големите с диаметър петдесет сантиметра.

Сигурно се чудите как се оправям с навигацията. При първото си пътуване следях движението на Фобос по небето, за да се ориентирам за оста изток-запад. Но онова пътуване беше лесно в сравнение със сегашното и аз използвах предимно ориентири от релефа.

Този път това не е достатъчно. „Картата“ ми представлява изображение с толкова ниска резолюция, че на практика е неизползваемо. Никой не е очаквал, че ще пътувам толкова далече. Районът на „Патфайндър“ присъстваше на картите с висока резолюция, защото попадаше в големия периметър на кацане — в случай че по някаква причина Мартинес е принуден да приземи апарата далече от целта.

Накратко, трябва ми друг начин, надежден начин, да определя местоположението си на Марс.

Географска ширина и географска дължина. В това е ключът. Първото е лесно. Разбрали са го още древните моряци на Земята. Оста на Земята е наклонена под ъгъл от 23.5 градуса и сочи право към Полярната звезда. Оста на Марс е под наклон малко над двайсет и пет градуса и сочи към Денеб.

Не е трудно да си направиш секстант. Нужни са ти тръба, през която да гледаш, канап, тежест и нещо разграфено. Спретнах го за по-малко от час.

И така, всяка нощ излизам с импровизирания си секстант и намирам Денеб в небето. Глупаво е, като си помисли човек. Стоя си на Марс с космически скафандър и определям местоположението си с инструмент от шестнайсети век. Но се получава!

Дължината е друга работа. Най-ранните способи за откриване на географската дължина са изисквали да знаеш точното време, след което да го сравниш с позицията на слънцето в небето. Най-голямата трудност по онова време е била да измислят часовник, който да работи на кораб (часовниците с махало не работят там). Най-големите учени на онази епоха си блъскали главите по въпроса.

Аз, за щастие, разполагам с точни часовници. Само пред погледа ми в момента има четири компютъра. А имам и Фобос.

Фобос е нелепо близо до Марс и обикаля планетата за по-малко от един марсиански ден. Движи се от запад на изток (за разлика от слънцето и Деймос) и залязва на всеки единайсет часа. И както може да се очаква, пътува по напълно предсказуем маршрут.

Всяко денонощие се размотавам в продължение на тринайсет часа, докато чакам соларните клетки да заредят батериите. Фобос гарантирано залязва поне веднъж за това време. Отбелязвам си часа на залеза, после включвам данните в една гадна формула, която сам си измислих, и така определям географската си дължина.

Накратко, за да определя дължината, Фобос трябва да залезе, а за да определя ширината трябва да е нощ, за да видя Денеб. Тази система изисква доста време, ще кажете. Но пък аз я използвам само веднъж на денонощие. Определям координатите си, когато съм спрял, и коригирам прехода си за следващия ден според тях. Нещо като приблизителни преходи с постъпателни корекции. Но засега работи добре.

Минди Парк увеличи най-новата сателитна снимка. Имаше чувството, че вече може да го прави и насън. Лагерът на Уотни се виждаше в центъра на изображението. Подредил беше соларните клетки в кръг. Винаги ги подреждаше така.

Спалнята беше надута. На снимката беше отбелязан часът на заснемане — по обяд местно време. Минди бързо откри доклада му. Уотни винаги го подреждаше близо до марсохода, когато имаше достатъчно камъни наоколо, обикновено от северната му страна.

За да пести време, Минди беше научила морзовата азбука — така не се налагаше всяка сутрин да проверява символите поотделно. Отвори пощата си и написа имейл до растящия списък с хора, които искаха да получат информация за всекидневните послания на Уотни.

„НАПРЕД КЪМ ЗАВЕТНИЯ ДЕН 495.“

Минди свъси вежди и добави:

„Бележка: 5 дни до навлизане в Бурята Тау.“

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 466

Добре си бях в долината Моурт. Уви, вече съм в Арабия Тера.

Току-що съм навлязъл в нея, ако изчисленията ми за географската ширина и дължина са правилни. Но Дори и без математиката, промяната в терена се вижда с просто око.

През последните два дни почти постоянно пътувах под наклон, нагоре по задната стена на долината Моурт. Наклонът не беше голям, но затова пък бе постоянен. Вече съм на много по-голяма височина. Ацидалийската равнина (където зарязах самотния Подслон) е на три хиляди метра под нулевата точка, а Арабия Тера — само на петстотин под него. Което означава, че съм се изкачил с два километра и половина по вертикалата.

Сигурно се чудите какво е нулева точка? На Земята това е морското равнище. Очевидно е, че няма как да е същото на Марс. Умните глави в лабораториите на правителствените агенции се събрали и решили, че за Марс нулевата точка ще е там, където атмосферното налягане е равно на 610.5 паскала. Това е на около петстотин метра по-високо от настоящата ми позиция.

Сега вече нещата с навигацията стават трудни. Докато бях в Ацидалийската равнина, лесно коригирах отклоненията от курса — изчислявах правилната посока и тръгвах натам. По-късно, в долината Моурт, просто следвах каньона по липса на друг избор.

Сега съм в по-неприятен квартал. От онези квартали, където си заключваш вратите на марсохода и никога не спираш напълно при завоите. Е, не е точно така, но идеята е, че тук отклонението от курса е нещо лошо.

Арабия Тера е пълна с огромни кратери, които трябва да заобикалям. Всичко зависи от навигацията, ако объркам нещо, ще се озова на ръба на някой от въпросните кратери. Не мога просто да се спусна по едната му стена и да се изкатеря по другата. „Катеренето“ гълта страшно много енергия. По равен терен мога да изминавам деветдесет километра дневно. По наклон ще е чудо, ако измина и четиресет. Освен това карането по наклон е опасно. Една грешка и марсоходът може да се катурне. Дори не искам да мисля за това.

Да, накрая ще трябва да се спусна по стената на Скиапарели. Него няма как да го заобиколя. И ще трябва страшно много да внимавам.

Както и да е, ако се озова на ръба на кратер, ще трябва да се върна назад и да потърся друг път. А там е истински лабиринт от кратери. Ще трябва да бъда нащрек през цялото време. Ще трябва да разчитам не само на географската дължина и ширина за навигацията, а и на ориентири от релефа.

Първото ми предизвикателство е да мина между кратерите Ръдърфорд и Трувело. Не би трябвало да е много трудно. Те са на сто километра един от друг. Дори аз не мога да прецакам такава лесна задача, нали?

Нали?

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 468

Успях да мина без проблеми през игленото ухо между Ръдърфорд и Трувело. Добре де, игленото ухо беше широко сто километра, но пак си е постижение.

В момента се наслаждавам на четвъртия си въздушен ден. На път съм вече двайсет дни. Засега се движа по график. Според картите съм изминал хиляда четиристотин и четиресет километра. Това си е почти половината път.

Събирам скални и почвени проби от всяко място, където спирам. Правех същото и при пътуването си към „Патфайндър“. Но този път знам, че НАСА ме наблюдава. Затова датирам всяка проба според деня на мисията. Те знаят координатите ми много по-добре от мен. По-късно ще съгласуват пробите с координатите.

Може би напразно си правя труда. МИА едва ли ще има кой знае каква резервна товароподемност. За да стигна до „Хермес“, МИА ще трябва да развие достатъчно голяма скорост, която да отдели апарата от гравитационния кладенец на планетата. Самият апарат е предвиден за издигане до орбита. Единственият начин да развие достатъчно голяма скорост е, като се намали драстично масата му.

Но тази неприятна задача се пада на НАСА, слава богу, не на мен. Стигна ли до МИА, пак ще съм в контакт с тях и те ще ми кажат как да извъртя номера.

Сигурно ще кажат: „Благодарим ти, че си събрал проби, но по-добре ги остави там. Както и една от ръцете си, моля. По свой избор“. Но все пак има някакъв шанс да ги сместя в апарата, затова упорито продължавам да ги събирам.

Следващите няколко дни преход би трябвало да са сравнително леки — докато стигна до кратера Март. Той е голямо препятствие и се намира точно на най-прекия ми път до Скиапарели. Ще трябва да го заобиколя и отклонението ще ми струва стотина километра, но нищо не може да се направи. Ще се отправя към южния му ръб. Колкото повече се приближа до ръба, толкова по-малко време ще изгубя в обхода му.

— Чете ли днешната поща? — попита Люис и извади яденето си от микровълновата.

— Да — отвърна Мартинес и отпи от чашата си. Люис седна срещу него на масата в Кафето. Отвори внимателно димящия пакет и изчака да изстине малко, преди да опита храната.

— Вчера Марк е навлязъл в прашната буря.

— Да, видях — кимна той.

— Трябва да сме готови за варианта той така и да не стигне до Скиапарели — каза Люис. — Ако стане така, ще възникнат проблеми от психическо естество. Депресии и прочие. Не бива да го допускаме. Имаме много път до дома.

— И преди го мислехме за мъртъв — отбеляза Мартинес. — Чувствахме се зле, но това не се отрази на работата ни. А и той няма да умре.

— Нещата не са никак благоприятни, Рик — въздъхна Люис. — Той вече е навлязъл петдесетина километра в бурята и ще продължи да се придвижва с деветдесет километра на ден. Скоро ще е твърде навътре, за да се върне.

Мартинес поклати глава.

— Ще измисли нещо, командире. Имай вяра. Тя се усмихна унило.

— Рик, знаеш, че не съм набожна.

— Знам. Не ти говоря за вяра в Бог, а за вяра в Марк Уотни. Помисли си за всичките лайна, с които го замерва Марс вече година и половина, а той още е жив. Ще издържи и това изпитание. Не знам как, но ще оцелее. Умник е той.

Люис отхапа от храната си.

— Дано си прав.

— Искаш ли да заложиш сто долара? — предложи с усмивка Мартинес.

— Естествено, че не.

— И с право — кимна той.

— Никога не бих се хванала на бас за такова нещо — заяви Люис. — Но това не значи, че според мен той ще…

— Дрън-дрън — прекъсна я Мартинес. — Просто дълбоко в себе си вярваш, че Марк ще успее, и не искаш да загубиш сто долара.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 473

Днес е петият ми въздушен ден и всичко върви добре. По план утре трябва да продължа южно от кратера Март. След това нещата би трябвало да са по-лесни.

Намирам се между няколко кратера, които оформят триъгълник. Викам му Триъгълника на Уотни, защото след всичките ми изпитания на тази ужасна планета все трябва да кръстят нещо на мен.

Трувело, Бекерел и Март са върховете на триъгълника, а други пет големи кратера се редят по страните му. При нормални обстоятелства това не би трябвало да представлява проблем, но с моята импровизирана навигация като нищо ще се озова до ръба на някой от тях и ще се наложи да обръщам назад, а това ще ми загуби време.

След Март ще съм излязъл от Триъгълника на Уотни (о, да, името все повече ми харесва). После ще мога смело и безотговорно да поема по права линия към Скиапарели. Пак ще има много кратери по пътя ми, но те са сравнително малки и заобикалянето им няма да ми отнеме много време.

Движа се с много добро темпо. Арабия Тера е много по-камениста от Ацидалийската равнина, но далеч не е толкова страшна, колкото се бях опасявал. Повечето камънаци са достатъчно малки да мине марсоходът през тях, а по-големите заобикалям.

Остават ми хиляда четиристотин трийсет и пет километра. МИА на „Арес 4“ е в югозападната част на Скиапарели. Основната цел на „Арес 4“ е да проучи дългосрочните ефекти на марсианския климат върху дълбоките скални слоеве, които се виждат добре в кратера на Скиапарели.

Такъв поне беше първоначалният план на мисията. Аз ще им отмъкна излитащия апарат, а командир Люис така и не върна „Хермес“ на Земята, така че групово прецакахме колегите от „Арес 4“ и плановете на НАСА. Сигурно ще пратят друг МИА и ще чакат следващия удобен прозорец.

Направих проучване за Скиапарели и новините са окуражителни. Най-лесният маршрут за навлизане в кратера е откъм моята страна, буквално на пътя ми. Изобщо няма да се наложи да обикалям по ръба. А пътеката надолу е лесна за намиране, дори за някого с моята навигация. На самия ръб, в северозападната му част, има малък кратер и това ще е ориентирът, който да открия. На югозапад от въпросния малък кратер има полегат склон към дъното на Скиапарели.

Малкият кратер си няма име. Поне си няма на картите, с които аз разполагам. Затова ще го кръстя Входния кратер. Защо не? Мога да си кръщавам разни неща.

Друго какво… оборудването ми започва да показва признаци на остаряване. Нищо чудно, тъй като трайността му изтече отдавна. През последните два дни батериите се зареждат по-бавно. Соларните клетки произвеждат по-малко ток, това е. Не е голяма работа, просто ще удължа времето за зареждане.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 474

Е, прецаках работата.

Рано или късно щеше да се случи. Обърках навигацията и се озовах при ръба на кратера Март. Той е широк сто километра и не мога да го видя целия, така че не знам къде точно по периметъра му се намирам.

Издигнатият ръб се пада перпендикулярно на посоката, в която се движа. Следователно нямам никаква представа накъде да тръгна. А не ми се ще да поема по по-дългия заобиколен път. Първоначално смятах да го заобиколя от юг, но не знам с колко съм се отклонил от курса, значи северната дъга може да се окаже по-късата.

Ще трябва да изчакам Фобос да залезе, за да определя географската дължина, после слънцето да залезе, за да определя ширината по местоположението на Денеб. Така че приключих с прехода си за днес. Изминах седемдесет от обичайните си деветдесет километра на ден, следователно не изоставам твърде много с графика.

Стените на Март не са твърде стръмни. Сигурно бих могъл да се спусна по едната и да изкача другата. Площта му е голяма, така че поне една нощ ще прекарам в басейна му. Но не ми се ще да поемам излишни рискове. Наклоните са рискови и трябва да се избягват. Заложил съм достатъчно резервно време в графика си, така че предпочитам да играя на сигурно.

Приключих днешния си преход по-рано от предвиденото и веднага разположих соларните клетки да се припичат. Което, от една страна, е добре, защото ще имат повече време да произведат ток. Вчера отново имах проблеми с тях. Проверих всички връзки и почистих грижливо прахта, но пак не работят на сто процента.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 475

Загазил съм.

Вчера проследих на два пъти небесния преход на Фобос, засякох и Денеб през нощта. Изчислих координатите си внимателно и резултатът не е добър. Доколкото мога да преценя, забил съм се в Март с главата напред.

Мамка му.

Това е най-лошият възможен сценарий. Северната и южната дъга са приблизително еднакво дълги. Накъдето и да тръгна, ще изгубя най-малко един ден. Всичко това, защото вчера съм тръгнал в грешна посока.

Това е неприятно, но не затова съм загазил.

Все още не бях на сто процента сигурен къде се намирам, затова тази сутрин излязох на малка разходка. До върха на издигнатия ръб имаше малко повече от километър. Нищо работа, ако си на Земята, но в скафандър си беше истинско изпитание.

Нямам търпение да се сдобия с внуци. „Когато бях млад, се разходих до ръба на един кратер. Изкатерих се дотам! В скафандър! На Марс, дребосъци! Да, да, точно така. На Марс!“

Както и да е, довлякох се до ръба и гледката беше прекрасна. Погледната отвисоко, панорамата ти спира дъха. Надявал се бях да видя отсрещната стена на кратера и да преценя накъде да тръгна — наляво или надясно.

Но отсрещната стена не се виждаше. Имаше нещо като омара във въздуха. Това не е необичайно — в крайна сметка, Марс си има климат, ветрове, прах и прочие. Но тази „омара“ беше необичайно плътна. Свикнал съм с просторната шир на Ацидалийската равнина, моя доскорошен дом в прерията.

После стана още по-странно. Обърнах се и погледнах назад към марсохода и караваната. Всичко си беше на място (тук няма много автокрадци). Но всичко се виждаше много по-ясно.

Отново погледнах на изток, към отсрещната стена на кратера. После на запад към хоризонта. После пак на изток, и пак на запад. При всяко завъртане трябваше да се обръщам целокупно, с цялото си тяло. Така е със скафандрите.

Вчера минах покрай един кратер. На петдесетина километра оттук. Виждах го ясно на хоризонта. Погледнех ли на изток обаче, видимостта спадаше рязко. Март е широк сто и десет километра. При видимост петдесет би трябвало да видя осезаемото заобляне на стените му. Но не го виждах.

Какво става, по дяволите?…

Отначало не знаех какво да мисля. Но липсата на симетрия определено ме притесни. А вече съм се научил да подозирам най-лошото. И точно тогава нещата започнаха да се навързват:

С което стигнах до следните заключения:

Не само съм се натикал в прашна буря, а се движа към центъра й. Допреди няколко часа се притеснявах, че трябва да заобиколя кратера Март. Сега ще се наложи да заобиколя нещо много по-голямо.

И ще трябва да бързам. Прашните бури се движат. Ако стоя на едно място, бурята почти сигурно ще ме захлупи. Но накъде да тръгна? Въпросът вече не е в най-краткия възможен път. Ако сега объркам посоката, ще си умра като стой, та гледай.

Нямам сателитни снимки. Няма как да разбера размера, формата и посоката на бурята. Боже, бих дал всичко за петминутен разговор с НАСА. Което ме подсеща, че момчетата и момичетата в НАСА сигурно редовно оцапват гащите, като ме гледат как се натиквам право в прахта.

Часовникът ми цъка. Трябва да измисля как да разбера онова, което трябва да знам за бурята. И трябва да го направя бързо.

А в момента абсолютно нищо не ми идва наум.

Минди се завлече при компютъра си. Днешната смяна започваше в два и десет следобед — странен час, но графикът на Минди беше съобразен с графика на Марк Уотни. Тя спеше, когато и той спеше. Уотни си спеше през нощта на Марс, а Минди всеки ден изместваше времето си за лягане с четиресет минути напред и лепеше алуминиево фолио по прозорците си с надеждата да поспи поне малко.

Отвори последните сателитни снимки. Вдигна вежда. Уотни още не беше раздигнал лагера си. Обикновено потегляше на път рано сутрин, веднага щом се развиделеше достатъчно. По обяд спираше и разполагаше соларните клетки, за да се възползва максимално от слънцето за презареждане.

Днес обаче още не беше тръгнал, а на Марс отдавна не беше ранно утро.

Огледа повърхността около марсохода и спалнята за съобщение. Откри го на обичайното място — северно от лагера. Разчете морзовия код и очите й се разшириха.

Минди едва не изпусна мобилния си от бързане. Стисна зъби и набра личния номер на Венкат.