Марсианецът

25.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 505

Успях, най-после успях! В МИА съм!

Е, в момента съм в марсохода. Но бях в МИА, колкото да пусна диагностика на системите. През цялото време бях със скафандъра, защото животоподдържането на апарата още не е включено.

Сега МИА провежда автодиагностика, а аз го помпам с кислород и азот от марсохода. Това е част от конструктивното решение на излитащия апарат. Той не си носи въздух. И защо да го прави — би било допълнителна тежест, при това напълно излишна, щом в съседство има пълен с въздух Подслон.

Момчетата и момичетата в НАСА сигурно в момента отварят шампанско и ми пращат куп имейли. След малко ще ги прочета. Но преди това трябва да осигуря нормална среда за живот в МИА. Стане ли това, ще се пренеса там.

А после ще проведа един адски досаден разговор с НАСА. Не заради съдържанието му, а заради четиринайсетминутното закъснение на сигнала между МИА и Земята.

Брус нахлу в кабинета на Венкат и се тръсна безцеремонно на един стол. Пусна куфарчето си на пода и увеси безжизнено ръце.

— Как беше полетът? — попита Венкат.

— Вече не помня какво е да спиш — каза Брус.

— Значи е готово? — попита Венкат.

— Да, готово е — кимна Брус. — Но няма да ти хареса.

— Слушам те.

— Имай предвид — каза Брус, докато вадеше тефтер от куфарчето си, — че това е крайният резултат от хиляди часове работа, тестове и екипно мислене на най-добрите мозъци в ЛРД.

— Не се и съмнявам, че е било истинско предизвикателство да намалите масата на кораб, който поначало е конструиран да бъде възможно най-лек — отбеляза Венкат.

Брус плъзна тефтера към него по плота на бюрото.

— Проблемът е със скоростта при прехващането. МИА е конструиран да се издигне до ниска орбита, което се равнява на скорост от 4.1 километра в секунда. „Хермес“, от своя страна, ще прелети с 5.8 километра в секунда.

Венкат разлисти тефтера.

— Би ли обобщил?

— Първо, ще трябва да увеличим горивото. МИА сам си произвежда горивото от марсианската атмосфера, но количеството е ограничено от наличния водород. Апаратът разполага с достатъчно да произведе 19.397 килограма гориво, така е по спецификациите. Ако можем да му осигурим повече водород, ще произведе повече гориво.

— Колко повече?

— От всеки килограм водород може да направи тринайсет килограма гориво. Уотни има петстотин и петдесет литра вода. Ще го накараме да я подложи на електролиза и така ще получи шейсет килограма водород. — Брус се пресегна през бюрото, разлисти тефтера, намери нужната страница и посочи диаграмата там. — От тях горивният генератор може да направи седемстотин и осемдесет килограма гориво.

— Ако преработи всичката си вода, какво ще пие?

— Може да преработва урината си, така че за последните дни преди излитането ще трябва да заделим само няколко литра вода.

— Ясно. А тези седемстотин и осемдесет килограма гориво какво ни осигуряват? — попита Венкат.

— Осигуряват ни триста килограма товар. Двете неща са свързани — гориво срещу товар. Масата на МИА при излитането е над 12 600 килограма. Трябва да ги сведем до 7300. Като броим допълнителното гориво. Така че останалата част от тази брошурка обяснява как да свалим пет хиляди килограма от кораба.

Венкат се облегна назад.

— Казвай. Какво сте измислили?

Брус извади второ копие на тефтера от куфарчето си.

— Започнахме от очевидните неща. По план са предвидени петстотин килограма скални и почвени проби. Отпадат. Освен това пътникът ще е само един, а не шестима, както е по план. Това ни спестява още петстотин килограма, като смяташ скафандрите и личните вещи. Ще демонтираме и излишните ускорителни кресла. Ще махнем и всичко, което не е от основно значение — медицинското оборудване, инструментите, изобщо всичко, което не е прикрепено към вътрешната страна на корпуса. Както и някои неща, които са прикрепени. Следващата стъпка е да махнем цялата животоподдържаща система. Резервоари, помпи, отоплители, въздухопроводи, системата за абсорбиране на въглероден диоксид, дори изолацията от вътрешната страна на корпуса. Не ни трябват. Уотни ще е със скафандър през цялото време на полета.

— Няма ли да му е трудно да се оправя с контролите, ако е със скафандър? — попита Венкат.

— Той изобщо няма да работи с контролите — поясни Брус. — Майор Мартинес ще управлява МИА дистанционно от „Хермес“. Апаратът е предвиден за дистанционно управление. В крайна сметка, нали така е приземен, дистанционно.

— Ами ако нещо се обърка? — попита Венкат.

— Мартинес е отличен пилот, от най-добрите — изтъкна Брус. — Най-подходящият човек, който да управлява кораб в извънредна ситуация, уверявам те.

— Хм — предпазливо каза Венкат. — Досега не сме имали случай пилотиран кораб да се управлява дистанционно. Но… добре. Давай нататък.

— Понеже Уотни няма да управлява кораба — продължи Брус, — няма да му трябва контролната система. Ще разкараме контролните панели и всички кабели, които водят към тях.

— Леле — възкликна Венкат. — Направо ще го изкормим това чудо.

— Едва сега започвам — заяви Брус. — Понеже няма да има животоподдържаща система, енергийните нужди на кораба ще се съкратят драстично, което ни позволява да махнем три от петте батерии и спомагателната захранваща система. Орбиталната маневрираща система има три двигателя. Ще махнем и тях. Ще разкараме също вторичната и третичната комуникационни системи.

— Чакай, какво? — прекъсна го шокиран Венкат. — Ще правим дистанционно контролирано излитане без допълнителни комсистеми?

— Няма смисъл да ги пазим — изтъкна Брус. — Ако комуникационната система изключи по време на издигането, времето за осъществяване на връзка с резервните системи, ще е твърде дълго. Допълнителните системи не ни вършат никаква работа.

— Всичко това ми се струва твърде рисковано, Брус.

Нгъ въздъхна.

— Така е, Венкат. Просто няма друг начин. А дори още не съм стигнал до неприятната част.

Венкат разтърка с ръка челото си.

— Е, стреляй. Да чуем неприятната част.

— Ще махнем въздушния шлюз при носа, прозорците и корпусен панел 19.

Венкат примигна.

— Искате да махнете цялата предница на кораба?

— Да — кимна Брус. — Само шлюзът тежи четиристотин килограма. Прозорците също са много тежки. А понеже са свързани с деветнайсети панел, ще махнем и него.

— Значи, ще изстреляме кораб с гигантска дупка отпред?

— Ще накараме Уотни да го покрие с платнище от Подслона.

— Платнище? За изстрелване в орбита? Брус вдигна рамене.

— Основното предназначение на корпуса е да задържи въздуха в кораба. Атмосферата на Марс е толкова рядка, че почти не оказва съпротивление. Съпротивлението би нараснало над определена скорост, но когато корабът я набере, ще е толкова високо, че въздух на практика няма да има. Направихме всички възможни симулации. Не би трябвало да има проблем.

— Пращате го в космоса с покрив от брезент.

— Нещо такова, да.

— Като набързо натоварен камион.

— Да. Искаш ли да чуеш другото?

— Как не? Нямам търпение.

— Ще трябва да демонтираме и задния панел на херметизираната кабина. Той е единственият, който Уотни може да махне с наличните си инструменти. Ще трябва да се лишим и от допълнителната горивна помпа. За нея ме е яд най-много, но е твърде тежка, затова трябва да си отиде. Ще махнем и един от двигателите за първи етап.

— Двигател?

— Да. Ракетата на първи етап ще работи отлично и без него. А с отстраняването му печелим страшно много тегло. Само през първия етап на изстрелването, но и това е нещо. Ще ни спести много гориво.

Брус млъкна.

— Това ли е? — попита Венкат.

— Да.

Венкат въздъхна.

— Искате да махнете почти всички допълнителни системи за безопасност. Каква е оценката на риска при това положение?

— Рискът от провал нараства на четири процента.

— Боже мили — промълви Венкат. — При други обстоятелства дори не бихме обсъждали нещо толкова опасно.

— Само с това разполагаме, Венк — подчерта Брус. — Тествахме всичко и направихме безброй симулации. Ако всичко мине по план, не би трябвало да има проблеми.

— Да бе. Страхотно — каза Венкат.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 506

По пътя насам имах свободно време в изобилие и използвах част от него да проектирам „работилница“. Сметнах, че ще ми трябва пространство, където да работя по това и онова, без да навличам скафандър. Измислих гениален план, според който палатката спалня ще се превърне в новия дом на оксигенатора и атмосферния регулатор, а опразнената каравана ще поеме ролята на работилница.

Идеята е глупава и няма да я осъществя.

Трябва ми просто херметизирано помещение, в което да работя. Успял бях да си внуша мисълта, че спалнята няма да е подходяща, защото е сложно да вкарвам разни неща в нея. Сложно, но не и невъзможно.

Спалнята е скачена към въздушния шлюз на марсохода и наистина ще е досадно да внасям неща в нея — първо трябва да ги вкарвам в марсохода, после да прикачвам спалнята откъм вътрешната страна на шлюза, да я надувам и чак тогава да ги пренеса вътре в нея. Освен това ще трябва да връщам всичко обратно в марсохода и напълно да изпразня палатката, ако искам да изляза на обход.

Така че — да, досадно ще е, но ще ми отнеме единствено време. А на този фронт се справям доста добре. Имам цели четиресет и три дни до прелитането на „Хермес“. А и като гледам какви модификации са измислили в НАСА, ще мога да свърша някои неща и в кабината на самия кораб.

Лудите глави в НАСА искат да разглобя МИА на малки парченца, но корпуса са оставили за последно. Така че първата ми задача ще е да разчистя боклука във вид на кресла, контролни панели и прочие. Махна ли ги, ще се отвори пространство, в което да работя.

Но днес оставих обречения МИА на спокойствие. Днес беше ден за системна диагностика. Пак съм в контакт с НАСА, следователно отново влизам в техния режим под мотото „безопасността на първо място“. Странно, но в НАСА явно нямат вяра на моя скърпен марсоход, нито на метода ми да струпам всичко в караваната. Накараха ме да пусна диагностика на всеки компонент поотделно.

Всичко си работи нормално, но видимо се износва. Регулаторът и оксигенаторът не достигат максималния си капацитет (меко казано), а в караваната има течове. Течовете са слаби, но все пак излиза въздух. Това никак не се харесва на онези в НАСА, но нищо не може да се направи.

След това ме накараха да пусна пълна диагностика на МИА. Той е в много по-добро състояние. Всичко е новичко и работи на шест. Направо бях забравил как изглежда новият хардуер.

Жалко, че ще трябва да го обезобразя.

— Току-що уби Уотни — каза Люис.

— Мда — промърмори Мартинес, загледан намръщено в монитора. Съобщението „сблъсък с терена“ примигваше обвинително.

— Защото му спретнах гаден номер — обади се Йохансен. — Заложих повреда във висотомера и накарах трети двигател да се изключи твърде рано. А това е смъртоносна комбинация.

— Въпреки това трябваше да се справя — каза Мартинес. — Трябваше да забележа, че висотомерът отчита грешно. Показанията му бяха нереалистични.

— Не го вземай присърце — успокои го Люис. — Точно затова правим симулациите. Имаш още три седмици да му хванеш цаката.

— Ще се справя — обеща Мартинес.

— Симулациите на дистанционното изстрелване ги претупахме само за седмица, помните ли? — попита Йохансен. — По план единствената причина да прибегнем до него беше при отмяна на мисията, преди да сме кацнали. Тогава по протокол трябваше да изстреляме МИА, за да го използва НАСА като сателит. Един вид минимизиране на щетите.

— А сега този малко вероятен сценарий изведнъж стана критичен за мисията — отбеляза Люис. — Така че трябва да го отработим подробно.

— Слушам, командире — отвърна Мартинес.

— Рестартирам симулацията — съобщи Йохансен. — Има ли нещо конкретно, което искаш да пробваш?

— Не, изненадай ме — каза Мартинес.

Люис излезе от контролната зала и тръгна към реактора. Докато се качваше „нагоре“ по стълбата към центъра на кораба, изкуствената гравитация отслабна почти до нула. Вогъл вдигна поглед от компютърната конзола.

— Командире?

— Как са двигателите? — попита тя и се хвана за една монтирана в стената скоба.

— Всичко е в границите на приемливото — каза той. — В момента провеждам диагностика на реактора. Йохансен е заета със симулациите на изстрелването, затова реших аз да се заема с диагностиката.

— Добре си направил — одобри Люис. — А курсът ни как е?

— Нормално. Не се налагат корекции. Отклонението от планираната траектория е в границите на четири метра.

— Уведоми ме, ако нещо се промени.

— Слушам, командире.

Люис се оттласна към отсрещната страна на ядрото и се спусна по другата стълба. Със слизането „надолу“ гравитацията се увеличи. Люис стигна до преддверието на въздушен шлюз 2.

Бек държеше намотка метален кабел в едната си ръка и чифт работни ръкавици в другата.

— Здрасти, командире. Какво става?

— Искам да поговорим за плана ти как ще прибереш Марк.

— Ако прехващането е в нормата, няма да е трудно — увери я Бек. — Току-що приключих навързването на кабелите. Събрах всичко, с което разполагаме, и се получи кабел с дължина двеста и четиринайсет метра. Ще съм с реактивната раница, така че придвижването ще е лесно. Спокойно ще мога да развия скорост от десет метра в секунда. Повече от това не смея да вдигна, защото има опасност кабелът да се скъса.

— Каква максимална относителна скорост ще можеш да развиеш, без риск от инцидент?

— След като стигна до Марк ли? При скорост от пет метра в секунда със сигурност ще се лепна без проблем към корпуса на МИА. При десет в секунда ще е като да се метна на движещ се влак. При по-висока може и да се разминем.

— Значи, като включваме и безопасната скорост на реактивната раница, трябва да достигнем двайсет метра в секунда спрямо неговата скорост.

— А прехващането трябва да е в рамките на двеста и четиринайсет метра заради дължината на кабела — кимна Бек. — Нямаме право на грешка.

— Ще имаме достатъчно време — каза Люис. — Изстрелването е планирано за петдесет и две минути преди прехващането, а полетът на МИА ще трае дванайсет минути. Веднага щом двигателят на втория етап се изключи, ще знаем точката на прехващане и скоростта. Ако положението не ни хареса, ще имаме четиресет минути да го коригираме. Двата милиметра в секунда на нашия двигател може и да не изглеждат много, но за четиресет минути можем да се придвижим с повече от пет километра и половина.

— Супер — каза Бек. — А и не е задължително непременно да се съобразяваме с дължината на кабела.

— Напротив — възрази Люис.

— Стига — каза с усмивка Бек. — Знам, че по протокол не трябва да излизам без осигуровка, но ако не съм закачен за кабела, мога да стигна много по-далеч.

— Изобщо няма да го обсъждаме.

— Но така можем да удвоим и дори да утроим периметъра на прехващане.

— Темата е приключена — отсече с категоричен тон Люис.

— Слушам, командире.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 526

Не са много хората, които могат да се похвалят, че са съсипали космически кораб за три милиарда долара. Но аз съм един от тях.

Точно това правя — разглобявам кораба на едро. Ще изхвърча към орбита без разни досадни осигуряващи системи да ме теглят надолу. Страхотия.

Започнах с дребните неща. После дойде ред на онези, които подлежаха на разглобяване. Такива като креслата за екипажа, контролните панели и няколко резервни системи.

Вече не импровизирам. Следвам стриктно изпратения ми от НАСА сценарий, който е направен така, че максимално да улесни задачата ми. Понякога ми липсва времето, когато сам вземах решенията. Но бързо се отърсвам от носталгията и си казвам, че ми е неизмеримо по-добре сега, когато мога да разчитам на многоброен екип от генийчета, които да решават вместо мен, а не да импровизирам в движение с цената на куп грешки.

По няколко пъти на ден си обличам скафандъра, натъпквам въздушния шлюз с отпадъци и ги изхвърлям навън. Районът около МИА прилича на бунище. Като го гледам, всеки път се сещам за „Санфорд и син“ и техния пункт за вторични суровини.

Научих за „Санфорд и син“ от колекцията на Люис. Поредната безумна комедия. Сериозно, шефката трябва да потърси професионална помощ за проблема си със седемдесетте.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 529

Превръщам пикнята си в ракетно гориво. По-лесно е, отколкото си мислите.

Урината е предимно вода. Сепарирането на водорода и кислорода изисква само два електрода и малко ток. Проблемът е в съхраняването на водорода. Нямам оборудване, с което да го изтегля от въздуха. Атмосферният регулатор работи на друг принцип. Последния път, когато се наложи да изтеглям водород от въздуха (когато превърнах Подслона в бомба), го подпалих, за да го превърна във вода. Очевидно това не върши работа сега.

Но в НАСА са премислили всичко и ми изпратиха готова рецепта. Първо разкачих караваната от марсохода. После, облечен в скафандър, разхерметизирах караваната и я напълних с чист кислород до една четвърт от атмосферата. После отворих пластмасова кутия, пълна с урина, и пъхнах вътре два електрода. Точно по тази причина ми беше нужно атмосферното налягане — без него урината щеше да изври моментално и сама да си заформи рехава пикняна атмосферка.

Електролизата сепарира водорода и кислорода. След известно време процесът изтегли цялата вода и превърна урината в отвратителна каша. Сега в караваната имаше още повече кислород и малко водород. Което си е доста опасна комбинация, между другото.

После включих атмосферния регулатор. Той дори не разпознава водорода, но знае как да изтегля кислород от въздуха. Изключих всичките му системи за безопасност и го накарах да изтегли целия наличен кислород. Така в караваната остана само водород. Ето защо започнах с атмосфера от чист кислород — за да може на по-късен етап регулаторът да го сепарира.

После отворих вътрешната врата на въздушния шлюз и го накарах да изпомпа въздуха (тоест водорода) от кабината и да го складира в собствения си резервоар. И готово — имах си цял резервоар с чист водород.

Последната стъпка беше да отнеса резервоара на шлюза в МИА и да прехвърля съдържанието му във водородните резервоари на кораба. Имал съм много поводи да го казвам и преди, но ще го кажа още веднъж: ура за стандартните клапи!

Прехвърлих водорода и включих горивния генератор, за да направи допълнителното гориво, от което имах нужда.

Ще се наложи да повторя процеса още няколко пъти. Бих могъл да го направя наведнъж, но от НАСА не искат да сепарирам цялата си вода толкова рано. Предпочитат периодично да обработвам чрез електролиза урината си, защото тази вода вече съм я бил „използвал“.

Ако оцелея, ще мога да разказвам, че съм изпикал пътя си до орбита.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 543

Аз… готов ли съм? Мисля, че съм готов.

Свърших всичко от списъка. МИА е готов да полети. И точно това ще направи след шест дни. Дай боже.

Може и изобщо да не отлепи от земята. Така де, махнах му един двигател. И може да съм прецакал какво ли не при демонтажа. А няма как да тествам фазата на излитането. Включиш ли я — излиташ. Няма повторения.

Всичко останало обаче ще мине през тестове. Това ще правя отсега до излитането. Някои ще ги извърша аз, други ще ги направи НАСА дистанционно. Не ми казват каква е оценката на риска, но ако трябва да гадая, бих казал, че е най-високата в познатата история. Юрий Гагарин е разполагал с много по-сигурен и надежден кораб от мен.

А съветските кораби са били истински бараки.

— Добре — каза Люис. — Утре е големият ден.

Екипажът се носеше в нулевата гравитация на Кафето. Бяха изключили въртенето на кораба като подготовка за предстоящата операция.

— Аз съм готов — заяви Мартинес. — Йохансен ми стопи лагерите. Отработих всички възможни сценарии и всеки път издигам МИА в орбита.

— Всички, освен онези, които включват фатална повреда на апарата — поправи го Йохансен.

— Добре де — съгласи се Мартинес. — Няма смисъл да симулираме взрив по време на издигането. При такъв сценарий ще бъдем безсилни.

— Вогъл — повика Люис. — Как е курсът?

— Идеален — отвърна той. — Отклонението е в рамките на един метър от заложената траектория и два сантиметра в секунда от заложената скорост.

— Добре — кимна Люис. — Бек, как са нещата при теб?

— Всичко е готово, командире — докладва Бек. — Навързах всички кабели, които намерих, навити са и закачени в шлюз 2. Скафандърът ми и реактивната раница са готови.

— Добре — каза Люис. — Бойният план е ясен. Мартинес ще управлява МИА дистанционно, Йохансен отговаря за компютърните системи. Бек и Вогъл, искам ви в шлюз 2 с отворена външна врата още преди МИА да е излетял. Ще трябва да чакате петдесет и две минути, но не искам да рискувам с някакви технически засечки по скафандрите ви или шлюза. От момента на прехващането нататък Бек има задачата да прехвърли Уотни.

— Той може да не е в добра форма — отбеляза Бек. — Заради модификациите МИА ще е под натиска на 12% по време на излитането. Марк може да е в безсъзнание и дори да има вътрешни кръвоизливи.

— Значи е добре, че си лекар — изтъкна Люис. — Вогъл, ако всичко мине по план, твоята задача е да издърпаш Бек и Уотни с кабела. Ако нещо се обърка, ти си подкреплението на Бек.

— Ясно — каза Вогъл.

— Иска ми се да можехме да направим още нещо — продължи Люис. — Но сега ни остава единствено да чакаме. Отменям задачите ви по графика. Всички научни експерименти са временно прекратени. Ако можете — поспете, ако не — пуснете диагностика на оборудването си.

— Ще го приберем, командире — каза Мартинес. — След двайсет и четири часа Марк Уотни ще е тук, в тази стая.

— Да се надяваме, майоре — отвърна тя. — Свободни сте.

— Последните проверки за тази смяна са приключени — каза в слушалките си Мич. — Времеви?

— Слушам, полетен — отзова се глас в слушалките.

— Време до излитане на МИА?

— Шестнайсет часа, девет минути и четиресет секунди.

— Разбрано. До всички: директор на полета — край на смяната. — Свали слушалките и разтърка очи.

Брендън Хач взе слушалките от него и ги нагласи на главата си.

— До всички: застъпва на смяна директор на полета Брендън Хач.

— Обади се, ако стане нещо — заръча Мич. — Ако не, ще се видим утре.

— Гледай да поспиш, шефе — каза Брендън.

Венкат наблюдаваше от галерията.

— Защо му беше да пита времевия? — измърмори той. — Часовникът на мисията отброява времето на централния екран.

— Защото е притеснен — обясни Ани. — Подобна гледка рядко се вижда, но когато е притеснен, Мич Хендерсън прави така. Проверява всичко по два-три пъти.

— Това обяснява нещата — кимна Венкат.

— Направили са си лагер на поляната, между другото — каза Ани. — Репортери от целия свят. В залата за пресконференции няма достатъчно места и за половината.

— Медиите обичат драмата — въздъхна той. — Утре всичко ще е свършило, по един или друг начин.

— Каква е нашата роля в това? — попита Ани. — Ако нещо се обърка, контролната зала може ли да помогне?

— Не — отговори Венкат. — Нищо не можем да направим.

— Нищо?

— Нещата се случват на дванайсет светлинни минути от нас. Ако поискат да ни питат нещо, ще получат отговора след двайсет и четири минути. Цялото изстрелване трае дванайсет. Сами са.

— О — промълви Ани. — Значи ние само ще гледаме?

— Да — кимна Венкат. — Гадно, нали?

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 549

Ще излъжа, ако кажа, че не умирах от страх. След четири часа щях да яхна една гигантска експлозия към орбита. Вече съм го правил няколко пъти, но никога с кораб, който лично съм разпердушинил.

В момента седя в МИА. Със скафандъра съм, защото в предницата на кораба има голяма дупка на мястото на прозореца и част от корпуса. Чакам „инструкции за изстрелване“. Всъщност чакам изстрелването. Няма да имам никаква роля в него. Просто ще си седя в ускорителното кресло и ще се надявам.

Снощи изядох последния си порцион. Беше първото ми свястно ядене от седмици. Оставям на Марс четиресет и един картофа. Ето колко близо съм бил до гладната смърт.

Грижливо събирах проби през цялото си пътуване. Но не мога да ги взема със себе си. Затова ги сложих в един контейнер на няколкостотин метра от кораба. Може би някой ден ще пратят сонда да ги прибере.

Това е то. Друго няма. Няма дори процедура за отмяна. И защо да създават такава? Не можем да отложим изстрелването. „Хермес“ не може да спре и да ме изчака. Каквото и да стане, изстрелването ще се извърши по график.

Изправен съм пред съвсем реалната възможност днес да умра. Не мога да кажа, че ми харесва. Няма да е толкова зле, ако МИА се взриви. Поне ще стане бързо.

Ако пропусна точката на срещата, просто ще се нося из космоса, докато ми свърши въздухът. Имам план за това. Ще задам нулева концентрация на кислород и ще дишам чист азот, докато се задуша. Няма да е много гадно. Дробовете ни не реагират на липсата на кислород. Просто ще се почувствам уморен, ще заспя и ще умра.

Изядох последния си марсиански картоф. Спах за последно в марсохода. Направих последния си обход. Днес ще се махна от Марс, по един или друг начин.

Крайно време беше, мамка му.