Марсианецът

21.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 431

Работя по опаковането. По-трудно е, отколкото звучи.

Разполагам с две херметизирани помещения — марсохода и караваната. Свързани са чрез тръби, но не са тъпи. Ако единият се разхерметизира, другият моментално ще затвори въпросните тръби.

Има някаква мрачна логика в това — ако в марсохода се отвори дупка, мъртъв съм. Няма как да заобиколя това дори с най-гениалния план, така че няма смисъл да си блъскам главата. Но ако в караваната се отвори дупка, аз няма да пострадам. Това означава, че трябва да натоваря всичко важно в марсохода. Ако ще умирам, защо да не отнеса със себе си и по-луксозните стоки?

В караваната трябва да натоваря само неща, които няма да пострадат в условия на почти пълен вакуум и много ниски температури. Не че очаквам такова развитие на нещата, но знаете как е — планирам според най-лошия възможен сценарий.

Няма много свободно пространство. Трябва да намеря място на две едрогабаритни батерии от Подслона, на атмосферния регулатор, оксигенатора и топлинния резервоар, който сам си направих. Би било по-удобно резервоарът да е в марсохода, но ще е в караваната, защото трябва да е близо до тръбата за входящ въздух на регулатора.

Възтесничко ще е, но все пак остава малко свободно място. И знам точно как да го използвам — за картофите!

Нищо лошо не може да се случи с тях. Те вече са мъртви. От месеци ги държа навън. Освен това са малки и не са чупливи. Едва ли ще се съберат всичките, но това, което не се събере, ще пътува с мен в марсохода.

В марсохода също ще е претъпкано. Докато съм в движение, спалнята ще стои сгъната близо до шлюза, готова в случай, че трябва спешно да изляза. Трябва да намеря място и за двата функциониращи скафандъра, както и за всичко, което би ми потрябвало за спешни ремонти — инструменти, резервни части, почти изчерпания ми запас от лепило, компютъра на другия марсоход (за всеки случай!) и всичките великолепни шестстотин и двайсет литра вода.

И пластмасова кутия, която да служи за тоалетна. С добре пасващ капак.

— Как я кара Уотни? — попита Венкат.

Минди се стресна и вдигна рязко поглед от монитора си.

— Д-р Капур?

— Чух, че си го снимала по време на обход?

— А, да — каза Минди и затрака по клавиатурата. — Забелязах, че почти винаги настъпва промяна около девет сутринта местно време. Хората са склонни да се придържат към определен режим, затова сметнах, че Уотни предпочита да започва работа около девет. Въведох някои дребни настройки в сателитите, за да направят седемнайсет снимки между девет и девет и десет. На една от тях Уотни се вижда.

— Браво на теб. Може ли да видя снимката?

— Разбира се — кимна тя и отвори файла. Венкат се взря в неясното изображение.

— Не може ли да се пооправи малко?

— Ами, това е снимка, направена от орбита — каза Минди. — В НАС оправиха образа с най-добрия си софтуер, но…

— Я чакай, какво? — заекна Венкат. — Националната агенция за сигурност?

— Ами да, обадиха се и предложиха да помогнат. Казаха, че със същия софтуер обработвали снимките от шпионските сателити.

Венкат сви рамене.

— Не е за вярване колко услужливи стават институциите, когато всички стискат палци за оцеляването на един човек. — Посочи към екрана. — И какво прави Уотни тук?

— Мисля, че товари нещо в марсохода.

— Кога за последно е работил върху караваната? — попита Венкат.

— От доста време не се е занимавал с нея. Защо не ни пише по-често съобщения?

Венкат вдигна отново рамене.

— Зает е. Работи през светлите часове на деня, а писането на съобщения с камъни отнема време и енергия.

— Ами… — поколеба се Минди. — Вие за нещо конкретно ли дойдохте? Защото можех да ви пратя снимката по имейла.

— Всъщност дойдох да говоря с теб — обясни той. — Ще има промяна в задълженията ти. Отсега нататък, вместо да управляваш сателитите около Марс, ще съсредоточиш вниманието си изцяло върху Марк Уотни.

— Какво? Ами корекциите в курса, настройките?

— Ще възложим това на други хора — каза Венкат. — Твоята задача е да следиш и анализираш всички изображения от „Арес 3“.

— Това е понижение — възропта Минди. — Аз съм орбитален инженер, а вие ме превръщате във воайор.

— Временно е — успокои я Венкат. — И ще те компенсираме. Работата е там, че ти се занимаваш с това от месеци и вече си станала специалист по разчитането на сателитни изображения от „Арес 3“. Няма на кого другиго да възложим тази задача.

— И защо това изведнъж е станало толкова важно?

— Защото на Уотни му изтича времето — отговори Венкат. — Не знаем докъде е стигнал с модификациите на марсохода. Но знаем, че разполага с шестнайсет дни да ги довърши. Трябва да сме наясно какво точно прави. Медиите, а и немалко сенатори, непрестанно ни тормозят за информация. Дори президентът ми звъня няколко пъти.

— Но проследяването на ситуацията с нищо няма да помогне — каза Минди. — Дори Уотни да изостане от графика, нищо не можем да направим. Поставяте ми задача, която е лишена от смисъл.

— От колко време работиш за правителството? — въздъхна Венкат.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 434

Време е за окончателния тест.

Това е проблем. За разлика от пътуването до „Патфайндър“, този път тестът изисква да демонтирам ключови елементи от Подслона. Извадиш ли атмосферния регулатор и оксигенатора, ти остава… една палатка. Голяма кръгла палатка без животоподдържащи системи.

Не е толкова рисковано, колкото изглежда обаче. Както обикновено, най-трудната част е управлението на въглеродния диоксид. Ако концентрацията му във въздуха надхвърли един процент, се появяват симптоми на отравяне. Следователно трябва постоянно да следя нивата му, за да не прехвърли тази граница.

Вътрешният обем на Подслона е около сто и двайсет хиляди литра. При нормално дишане ще минат повече от два дни, преди нивата на въглероден диоксид да достигнат един процент, а концентрацията на кислорода ще остане почти непроменена. Следователно мога да мина два дни без оксигенатора и атмосферния регулатор.

И двете машини са прекалено големи, за да влязат през въздушния шлюз на караваната. За мое щастие, те са пристигнали на Марс „поразглобени“. Били са прекалено големи и за транспортирането им от Земята, затова са лесни за разглобяване.

На няколко курса пренесох всичките компоненти в караваната. Вкарвах ги през шлюза един по един. Повторното им сглобяване беше крайно неприятна задача, уверявам ви. В караваната едва има място за машините, какво остава за неустрашимия герой, който се мъчи да ги сглоби.

После дойде ред на външния компонент. Той си стои прикрепен към външната стена на Подслона и прилича на климатик — като онези, които сме свикнали да виждаме по фасадите на сградите. В известен смисъл това е и функцията му. Домъкнах го до караваната и го прикрепих към рафта, който му бях подготвил по-рано. После го свързах към изходящите тръби, които минават през „балона“ към херметизираната вътрешност на караваната.

Регулаторът изпраща въздух до външния компонент, после същият въздух се връща обратно, бълбукайки през топлинния резервоар. Системата има нужда и от херметизиран контейнер, където да складира изтегления от въздуха въглероден диоксид.

Когато изтърбушвах караваната, за да направя място, оставих един от резервоарите с тази нарочна цел. Първоначалното му предназначение е да складира кислород, но резервоарът си е резервоар. Слава на бога, че всички тръби и клапани са стандартни за мисията. Това не е случайно, а съзнателна и добре обмислена практика, която да улесни максимално работата на астронавтите в извънредна ситуация.

След като приключих със сглобяването и свързването на тръбите, включих системата в захранването на караваната. Пуснах пълна диагностика. После изключих оксигенатора (спомнете си, че ще го използвам за по един ден на всеки пет).

Преместих се в марсохода, което включваше досаден обход за някакви си десетина метра. Оттам проследих отново ситуацията. Нека отбележа, че не мога да наблюдавам животоподдържащите системи от марсохода (всички те са в караваната), но марсоходът може да ми даде цялата необходима информация за състоянието на въздуха. Кислород, въглероден диоксид, температура, влажност и прочие. Всичко изглеждаше наред.

Навлякох отново скафандъра и освободих съдържанието на малък контейнер с въглероден диоксид във въздуха на марсохода. Компютърът изпадна в истерия, миличкият — нивата на въглеродния диоксид изведнъж се бяха повишили до смъртоносно ниво. После постепенно се върнаха към нормалната концентрация. Регулаторът си вършеше работата. Добро момче!

Оставих оборудването да работи и се върнах в Подслона. Ще изкара нощта самичко, а на сутринта аз ще проверя резултата. Това не е истински експеримент, защото няма да съм в марсохода да вдишвам кислород и да издишвам въглероден диоксид, но всяко нещо с времето си.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 435

Изкарах неприятна нощ. Знаех, че нищо лошо не може да се случи за някакви си десетина часа, но въпреки това бях на тръни — така де, нямах други животоподдържащи системи, освен отоплителите. Животът ми зависеше от познанията ми по физика и математика. Ако бях сбъркал в сметките си дори с малко, можеше изобщо да не се събудя.

Е, събудих се, а компютърът показваше слабо повишаване на концентрацията на въглероден диоксид, точно според очакваното. По всичко личи, че ще преживея още един ден.

„Да преживееш още един ден“ би било страхотно заглавие за филм от поредицата за Джеймс Бонд.

Проверих как стоят нещата с марсохода. Всичко изглеждаше наред. Ако не го карам, регулаторът може да си работи цял месец, без да презареждам батериите (и ако отоплителят не е включен). Това е добре. Ако нещо се обърка жестоко по време на пътуването, ще имам достатъчно време да си свърша ремонтите. Ще бъда ограничен от консумацията на кислород, а не от отстраняването на въглероден диоксид, а кислород имам предостатъчно.

Реших, че моментът е подходящ да изпробвам спалнята.

Влязох в марсохода и прикачих спалнята към външния въздушен шлюз. Както споменах и преди, това е единственият начин да се направи — отвътре. После я насъсках срещу нищо неподозиращия Марс.

Точно по план, въздушното налягане от марсохода изду платнището навън, изпълни го… и под натиска на внезапното налягане спалнята ми се пукна като балон. Спихна се бързо, лишавайки и себе си, и марсохода от безценен въздух. Бях със скафандър, разбира се, не съм идиот. И така стигаме до…

„Да преживееш още един ден!“ (С участието на Марк Уотни в ролята на… оръжейника Кю вероятно. Не съм Джеймс Бонд.)

Завлякох спуканата палатка в Подслона и я огледах подробно. Пробила се беше при шева между стената и тавана. Логично. Прав ъгъл в съд под налягане. Физиката не обича такива неща.

Залепих я отново, после отрязах ивици резервно платнище и ги залепих върху шева. Сега е двойно по-здрава по шевовете и има двойно количество свръхсилно лепило. Да се надяваме, че това ще свърши работа. Но не се знае. Удивителните ми познания по ботаника не вършат никаква работа в случая.

Утре отново ще тествам спалнята си.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 436

Свършиха ми кофеиновите таблетки. Край с марсианското кафе.

По тази причина се събудих трудно и почти целия ден ме боля глава. Едно от предимствата да живееш в палатка за милиарди долари на Марс е достъпът до чист кислород. По някаква причина високата концентрация на кислород премахва главоболието. Не знам защо. И не ми пука. Важното е, че не се налага да страдам.

Отново подложих спалнята на тест. Процедирах по същия начин като вчера. Този път шевовете издържаха. Това добре ли е? Не знам. Това му е проблемът с анализа на грешките. Ако спалнята се спука, докато спя в нея, ще пукна и аз. Колко време ще издържи?

Ако се появи теч, с малко късмет ще е достатъчно малък, за да реагирам навреме. Но с тези неща никога не се знае.

След като поседях малко в палатката, облечен в скафандъра, реших, че така само си губя времето. Не мога да изляза навън, докато спалнята е прикрепена към шлюза, но мога да вляза в марсохода и да затворя вратата.

Направих го и съблякох скафандъра. Спалнята си стоеше от другата страна на въздушния шлюз, все така под налягане. Пак мога да си проведа теста, но не се налага да търпя скафандъра.

Исках тестът да продължи достатъчно дълго (спрял се бях на осем часа), което означаваше, че трябва да прекарам това време затворен в марсохода.

Използвах принудителния престой да планирам пътуването. Нямаше много за добавяне към онова, което вече знаех. Ще стигна напряко до долината Моурт, после ще карам по нея до края й. Тя криволичи доста, но като цяло по посока на Скиапарели.

След това идва Арабия Тера. Всеки кратер е свързан с изкачване и спускане с гигантски наклон. Направих и невъзможното да открия най-прекия заобиколен маршрут. Убеден съм, че въпросният маршрут тепърва ще търпи промени. И най-добрият план оцелява едва до първата среща с врага.

Мич зае мястото си в съвещателната зала. Присъстващите бяха обичайните — Теди, Венкат, Мич и Ани, — но този път имаше и новодошли. Минди Парк, както и един мъж, когото Мич не познаваше.

— Какво става, Венк? — попита той. — Защо е това внезапно заседание?

— Има ново развитие на нещата — каза Венкат. — Минди, би ли обяснила на колегите за какво става въпрос?

— Ъъ, добре — кимна тя. — По всичко личи, че Уотни е завършил прикрепването на балона към караваната. Придържал се е към решението, което ние му пратихме.

— Знаем ли доколко стабилна е конструкцията? — попита Теди.

— Доста е стабилна — каза Минди. — Вече няколко дни балонът е надут и не се забелязват никакви проблеми. Освен това Уотни си е направил нещо като… стая.

— Стая? — повтори Теди.

— Направена е от платнище за Подслона, струва ми се — обясни Минди. — Свързана е към въздушния шлюз на марсохода. Изглежда, е изрязал част от Подслона, за да я направи. Не знам с каква цел.

Теди се обърна към Венкат.

— Защо му е било да си прави стая?

— Според нас е нещо като работилница — отговори Венкат. — Ще има да свърши доста работа по МИА, след като стигне до Скиапарели. Ще му е по-лесно без скафандър. Сигурно се надява да изпълни някаква част от нея във въпросната стая.

— Умно — кимна Теди.

— Уотни е много умен — отбеляза Мич. — А как ще осигури животоподдържането?

— Мисля, че вече е намерил решение — каза Минди.

— Преместил е ВКАР.

— Извинете — прекъсна я Ани. — Какво е ВКАР, за бога?

— Това е външният компонент на атмосферния регулатор — обясни Минди. — По принцип е прикрепен отвън на Подслона, затова по снимките разбрах, че вече не е там. Сигурно го е монтирал на марсохода. Няма друга причина да го мести, затова предполагам, че е включил животоподдържащата система към возилата.

— Гениално — възкликна Мич. — Всичко се подрежда.

— Не бързай да празнуваш, Мич — възпря го Венкат.

— Това е Рандъл Картър, един от нашите марсиански метеоролози. Рандъл, разкажи им онова, което каза на мен.

Рандъл кимна.

— Благодаря ви, д-р Капур. — Обърна лаптопа си, така че всички да виждат екрана. Там имаше карта на Марс. — През последните няколко седмици в Арабия Тера се формира прашна буря. Не е силна. Няма да попречи на придвижването на марсохода.

— Какъв е проблемът тогава? — попита Ани.

— Става въпрос за прашна буря с ниска скорост — обясни Рандъл. — Слаби ветрове, но достатъчно силни да вдигнат прахови частици от повърхността и да ги завихрят в гъсти облаци. Всяка година стават по пет-шест такива бури. Проблемът е, че траят с месеци, покриват гигантска площ и силно запрашават атмосферата.

— Все още не разбирам защо това е важно — каза Ани.

— Заради светлината — изтъкна Рандъл. — В района на бурята слънчевото греене спада рязко. В момента е едва двайсет процента от нормалното. А марсоходът на Уотни се захранва от соларни клетки.

— Мамка му — изруга Мич и разтърка очи. — А ние дори не можем да го предупредим.

— Значи ще има по-малко енергия — заключи Ани. — Не може ли да компенсира недостига с по-дълго зареждане?

— Според сегашния план ще зарежда цял ден — обясни Венкат. — При двайсет процента от нормалното огряване, ще му трябва пет пъти повече време да събере същото количество енергия. И така вместо четиресет и пет дни, пътуването му ще трае двеста двайсет и пет. С това темпо Уотни ще пропусне прелитането на „Хермес“.

— „Хермес“ не може ли да го изчака? — попита Ани.

— Става въпрос за прелитане — подчерта Венкат. — „Хермес“ няма да влезе в орбита около Марс. Ако го направят, не ще могат изобщо да се върнат. Необходима е скорост, за да поемат по обратната траектория.

След кратко мълчание Теди наруши тишината:

— Остава ни да се надяваме, че Уотни ще измисли нещо. Ще следим напредъка му и…

— Дори това не можем да направим — прекъсна го Минди.

— Така ли? — изненада се Теди. Тя поклати глава.

— Сателитите няма да виждат през прашните облаци. Навлезе ли Уотни в засегнатия район, ще го изгубим напълно. Поне докато не излезе от другата страна на бурята.

— Е… — каза Теди. — Мамка му.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 439

Преди да рискувам живота си с тази измишльотина, трябва да я тествам.

И нямам предвид дребните тестове, които правех досега. Вярно, тествах генерирането на енергия, животоподдържащата система, балона на караваната и спалнята. Но сега трябва да ги тествам всичките едновременно.

Ще натоваря всичко като за дългия преход и ще карам в кръгове. Няма да се отдалечавам на повече от петстотин метра, така че да съм достатъчно близо до Подслона, ако нещо сериозно се обърка.

Посветих днешния ден на товарене — натоварих и марсохода, и караваната. Искам тежестта да е същата, с която ще тръгна на истинското пътуване. Искам и навреме да знам дали съществува опасност товарът да се размести и да причини повреди.

Добре де, отстъпих по един пункт, вслушвайки се в здравия разум — оставих повечето си вода в Подслона. Натоварих двайсет литра, колкото да ми стигнат за времетраенето на експеримента. Има много начини, по които дяволското ми изобретение да се разхерметизира, а не искам всичката ми вода да се изпари, ако се стигне дотам.

Когато потегля на истинското пътуване, ще взема със себе си шестстотин и двайсет литра вода. Компенсирах разликата в теглото, като натоварих шестстотин килограма камънак при другите си запаси.

Университети и правителствени агенции на Земята дават мило и драго да сложат ръка на някой и друг марсиански камък. Аз ги използвам за баласт.

Тази нощ ще направя и друг малък тест. Проверих дали батериите са заредени на макс, после изключих марсохода и караваната от захранването на Подслона. Ще спя в Подслона, но ще оставя животоподдържащата система в марсохода включена. Тя ще контролира въздуха през цялата нощ, а на сутринта аз ще проверя колко енергия е изяла. Следях консумацията на ток, докато марсоходът беше свързан към захранването на Подслона, и нямаше изненади. Но това ще е истинското доказателство. Ще го нарека „тестът на дръпнатия щепсел“.

Това май не е най-доброто име.

Екипажът на „Хермес“ се събра в Кафето.

— Докладваме набързо положението — оповести Люис. — Всички изоставаме с научните си задачи. Вогъл, започни ти.

— Смених повредения кабел на импулсна ракета 4 — докладва Вогъл. — Използвах последния ни кабел с голямо сечение. Ако се появи друг подобен проблем, ще трябва да сплетем по-тънки кабели, за да пренасят тока. Намалява и подаването на ток от реактора.

— Йохансен — каза Люис. — Какво, по дяволите, му има на реактора?

— Проблемът е в охлаждането. Турбините излъчват по-малко топлина от нормалното. Появил се е нагар.

— Как е възможно това? — попита Люис. — Монтирани са на външния корпус. Няма с какво да влязат в реакция.

— Мисля, че са събрали прах. А може проблемът да е причинен от малки течове на въздух от самия кораб. Така или иначе, замърсени са. Налепът запушва микрорешетката и намалява контактната повърхност. По-малка контактна повърхност означава по-малко топлоотдаване. Затова настроих реактора на по-ниска мощност, иначе има опасност да прегрее.

— Има ли начин да поправим охлаждащите турбини?

— Проблемът е на микроскопско ниво — каза Йохансен. — Обикновено подменят турбините след всяка мисия.

— Ще бъдем ли в състояние да поддържаме мощността на двигателя до края на полета?

— Да, стига скоростта на замърсяване да не се увеличи.

— Добре, дръж го под око. Бек, как стоят нещата с животоподдържащите системи?

— Не много добре — отговори Бек. — Вече сме в космоса по-дълго от предвиденото. Има филтри, които по протокол се подменят след всяка мисия. Намерих начин да ги почистя с химическа баня в лабораторията, но това скъсява живота на самите филтри. Засега сме добре, но само бог знае кое е следващото, което ще сдаде багажа.

— Знаехме, че ще възникнат проблеми — каза Люис. — Корабът е предвиден за мисии от по триста деветдесет и шест дни, а сега трябва да издържи осемстотин деветдесет и осем. От НАСА ще ни помагат, ако се стигне до сериозни повреди. Нашата задача е да следим постоянно състоянието на машините, така че по възможност да избегнем такива сценарии. Мартинес, какъв е проблемът с твоята каюта?

Мартинес свъси вежди.

— Все така се опитва да ме свари. Има някакъв проблем с климатизиращата система. Предполагам, че са тръбите на охлаждането, но не мога да стигна до тях, защото са вградени в стените. Можем да използваме помещението като склад за неща, които не са чувствителни към температурни промени, но извън това каютата ми е безполезна.

— А ти къде спиш?

— В шлюз 2. Само там няма да се спъвате в мен.

— Не става — заяви Люис и поклати глава. — Ако някой печат се счупи, мъртъв си.

— Не се сещам къде другаде мога да отида — отвърна той. — Корабът е претъпкан, а ако се настаня в коридора, ще ви се пречкам.

— Добре, отсега ще спиш в каютата на Бек. Бек ще се премести при Йохансен.

Йохансен се изчерви и сведе смутено поглед.

— Значи… — заекна Бек, — ти знаеш за?…

— А ти как мислиш? — вдигна вежда Люис. — Корабът е малък.

— И не си бясна?

— Ако бяхме на нормална мисия, определено щях да съм бясна — каза Люис. — Но ние отдавна нарушихме правилата. Само гледайте това да не влияе на работата ви и проблем с мен няма да имате.

— Леле! — възкликна Мартинес. — Вие сте като онези откачалки, дето си мрат да правят секс в самолети. Супер!

Йохансен се изчерви още повече и скри лице в шепи.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 444

Взех много да задобрявам в това. Може би когато одисеята ми приключи, ще мога да си изкарвам хляба, като тествам марсоходи.

Всичко мина добре. Пет денонощия обикалях в кръгове при среден преход от деветдесет и три километра за денонощие. Това е малко по-добре от очакваното. Теренът тук е равен и гладък, така че резултатите са съотносими единствено към най-добрия сценарий. Стигна ли до наклони или принудителни отбивки, преходът ми ще е значително по-малък.

Спалнята е страхотна. Просторна и удобна. През първата нощ се натъкнах на дребен проблем с температурата. Беше дяволски студено. Марсоходът и караваната регулират температурата си отлично, но в спалнята не е достатъчно топло.

Така де, това може да се превърне в мото на живота ми. В спалнята никога не е достатъчно топло.

Марсоходът си има електрически отоплител, който разбърква въздуха с помощта на малък вентилатор. Не го включвам изобщо, защото РТГ отдава достатъчно топлина. Демонтирах вентилаторчето и го свързах към кабел близо до въздушния шлюз. Оставаше да го насоча към спалнята и готово.

Нискотехнологично решение, но свърши работа. Има достатъчно топлина, благодарение на РТГ, въпросът беше да я разпределя равномерно. Като никога ентропията беше на моя страна.

Бързо свикнах с новия си дневен режим. Всъщност той вече ми е познат до болка. Живях по същия график в продължение на двайсет и два ужасни дни при първото си пътуване. Но този път имам спалня, която коренно променя нещата. Вместо да се свирам в марсохода, си имам свой собствен малък Подслон.

Процедурите са ясни. Събуждам се и закусвам с картоф. После изпускам въздуха в спалното откъм вътрешната страна. Последното не е лесно, но аз му хванах цаката.

Първо обличам скафандър. После затварям вътрешната врата на въздушния шлюз, а външната (към която е прикачена палатката) оставям отворена. Така спалнята, и аз в нея, остава изолирана от марсохода. После нареждам на люка да се разхерметизира. Той си мисли, че изпомпва въздуха от малък обем, но всъщност опразва цялата спалня.

След като налягането изчезне, аз събирам платнището на палатката и го сгъвам криво-ляво. После го откачам от външния люк на шлюза и затварям вратата. Това е най-неприятната част от упражнението, защото деля камерата на шлюза със сгънатата палатка и стоя така, докато налягането в кабината на марсохода и в камерата на шлюза се изравни. След това отварям вътрешната врата и буквално се търкулвам в марсохода. После прибирам спалнята и се връщам при шлюза за нормален обход.

Процедурата е сложничка, но ми позволява да откача спалнята, без да разхерметизирам кабината на марсохода. Спомнете си, че именно там прибрах нещата, които не се чувстват добре във вакуум.

Следващата стъпка е да събера соларните клетки, които съм подредил на земята предния ден, и да ги натоваря на караваната и марсохода. После правя бърза проверка на караваната — всъщност влизам през шлюза й и хвърлям по един поглед на оборудването, колкото да се уверя, че няма някакъв очевиден проблем. Дори не си събличам скафандъра.

После се връщам в марсохода. Събличам скафандъра и подкарвам машината. Карам почти четири часа, след което енергията ми свършва.

Паркирам, напъхвам се отново в скафандъра и излизам на повърхността. Подреждам соларните клетки на земята и батериите започват да се зареждат.

После надувам спалнята. Процедурата е почти същата като тази по прибирането й, но в обратен ред. С две думи, надува я въздушният шлюз. В известен смисъл спалнята е разширение на кабината през шлюза.

Макар че опцията за бързо надуване съществува, аз не я използвам. Използвах я при теста, защото исках да видя къде са слабите места на палатката. Но иначе идеята е лоша. Бързото надуване подлага конструкцията на изпитание и рано или късно платнището ще се скъса. Помня колко неприятно ми беше, когато Подслонът ме изстреля като гюле. Не искам да го преживея отново.

Като приключа с надуването на спалнята, аз си свалям скафандъра и го удрям на почивка. Предимно зяпам смотани сериали от седемдесетте. Ако не знаете къде съм, ще решите, че съм безработен, който си убива времето с телевизия.

Следвах този график в продължение на четири дни, после дойде време за „въздушния ден“.

Въздушният ден се оказа не по-различен от другите дни, но без четиричасовия преход. След като разположих соларните панели да се припичат, аз включих оксигенатора и го оставих да преработи запаса от въглероден диоксид, който регулаторът беше натрупал междувременно.

С това приключи и генералната ми репетиция. Оксигенаторът превърна всичкия въглероден диоксид в кислород с цената на дневния ми запас от енергия.

Обявявам полевия тест за успешен. Готов съм да тръгна навреме.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 449

Днес е големият ден. Потеглям за Скиапарели.

Марсоходът и караваната са натоварени. Е, те са си натоварени още от полевия тест, но сега качих и водата.

Последните няколко дни посветих на пълна диагностика на всички системи. Проверих регулатора, оксигенатора, РТГ, външния компонент, батериите, живо-топоддържащата система на марсохода (тя е резервна, но не се знае дали няма да опра до нея), соларните клетки, компютъра на марсохода, въздушните шлюзове и всичко останало, което има движещи се чаркове или електронни компоненти. Проверих дори двигателите. Общо осем, по един при всяко колело, четири на марсохода и четири на караваната. Двигателите на караваната изобщо няма да работят, но не е зле човек да тества и резервните.

Всичко е готово за тръгване. Не откривам никакви проблеми.

От Подслона е останала само черупката. Взех му всички ключови компоненти, отрязах и голямо парче от платнището му. Той се грижи за мен година и половина, а в замяна аз го оплячкосах. Каква черна неблагодарност.

Днес го изключих окончателно. Отоплителите, осветлението, главния компютър и прочие. Изключих всичко, което не бях взел за пътуването си до Скиапарели.

Бих могъл да ги оставя включени. Не че на някого ще му пука. Но според официалния протокол на „Арес 3“ в ден 31 (последния от престоя ни на Марс) трябваше да изключим всички системи на Подслона и да го разхерметизираме. В НАСА не искаха голяма палатка със запалим кислород да стърчи в близост до МИА, когато апаратът излита, затова бяха добавили към протокола изключването и разхерметизацията му.

Сигурно съм го направил като знак на почит към неосъществената мисия на „Арес 3“. Малка част от ден 31 такъв, какъвто трябваше да бъде.

След като изключих всичко, остана само зловеща тишина. Четиристотин четиресет и девет дни бях слушал отоплителите, климатичната инсталация, вентилаторите. Сега стана тихо като в гробище. Една такава зловеща тишина, от която те побиват тръпки. Не знам как по-добре да я опиша. И преди съм бил далече от Подслона, но винаги в скафандър или в марсоход. Винаги в близост до работещи машини.

А сега — нищо. Явно не си бях давал сметка докрай колко тихо е на Марс. Той е пустинен свят с толкова рядка атмосфера, че не предава звук. Чувах собствения си пулс.

Както и да е, стига съм философствал, че ще взема да ревна.

Сега съм в марсохода (което си е очевидно, защото компютърът на Подслона е изключен и ще си остане такъв до края на времето). Имам две батерии, заредени на макс, всички системи са в изправност и ми предстоят четиресет и пет дни преход.

Скиапарели, пази се!