Марсианецът

5.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 38

Още се крия в марсохода, но имах време да помисля. И вече знам как да се справя с водорода.

Мислех си за атмосферния регулатор. Той следи състава на въздуха и го балансира. Точно по този начин излишният кислород, внесен от мен, се озовава в резервоарите. Проблемът е, че апаратът не е предвиден да изтегля водород от въздуха.

Атмосферният регулатор сепарира газовете чрез замразяване. Когато прецени, че има твърде много кислород, започва да събира въздух в един резервоар и да го охлажда до минус сто осемдесет и три градуса. Кислородът се втечнява, но азотът, чиято температура на кондензация е минус сто деветдесет и шест градуса, остава газообразен. После складира кислорода.

Но не мога да извъртя същия номер с водорода, защото той се втечнява при минус двеста петдесет и три градуса, а атмосферният регулатор не може да постигне толкова ниска температура. Задънена улица.

Ето решението:

Водородът е опасен, защото гърми. Но гърми само ако е в компанията на кислород. Без кислород водородът е безвреден. А регулаторът може да извлича кислород от въздуха, това е част от работата му.

Има четири различни системи за безопасност, които пречат на регулатора да допусне твърде ниски нива на кислород в Подслона. Но те са предназначени да се задействат при техническа повреда, а не при умишлен саботаж (уха-ха-ха!).

Накратко, мога да излъжа регулатора така, че да изтегли всичкия кислород от Подслона. После — облечен със скафандър, за да има какво да дишам — ще мога да вляза и да действам, без да ме е страх, че ще гръмна. Ура!

Ще използвам единия кислороден резервоар и ще пускам малки струйки кислород при водорода, после ще произвеждам малка искра с помощта на две жици и акумулатор. Искрата ще запали водорода, но той ще гори само докато се изчерпи малкото количество кислород, което съм източил от резервоара.

Ще повтарям операцията, докато не изгоря всичкия водород.

Планът ми има един малък недостатък — ще убие почвата ми.

Почвата е плодородна единствено благодарение на бактериите, които живеят в нея. Ако изсмуча всичкия кислород от Подслона, бактериите ще умрат. Нямам сто милиарда миниатюрни скафандъра, в които да ги облека.

С други думи, планът ми е добър само наполовина.

Време е да си почина от мисленето.

Командир Люис последна е използвала този марсоход. По план трябваше да го използва и в ден 7, но вместо това си тръгна към Земята. Личната й раница още е отзад. Прерових я и намерих протеиново блокче и флашка, вероятно пълна с музика за из път.

Време е да изям блокчето и да видя каква музика си е избрала шефката.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 38 (2)

Диско. По дяволите, Люис.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 39

Май измислих нещо свястно.

Почвените бактерии са свикнали със зимата. Активността им намалява и им трябва по-малко кислород, за да оцелеят. Мога да смъкна температурата в Подслона до един градус и бактериите ще изпаднат в нещо като зимен сън. Това се случва на Земята всяка година. Все ще оцелеят ден-два на Марс. Ако се чудите как бактериите оцеляват при подобни условия на Земята за по-дълги периоди от време, отговорът е, че не оцеляват. Бактериите, които обитават по-дълбоките слоеве на почвата — където е по-топло, — се размножават, за да заместят загиналите.

Ще им трябва някакъв кислород, но по-малко. Мисля, че концентрация от един процент ще свърши работа. Така във въздуха ще остане достатъчно, за да дишат бактериите, но не толкова, че да поддържа огън. С други думи, водородът няма да гръмне.

Но това води до друг проблем. Картофеният разсад няма да хареса плана ми.

Не заради липсата на кислород, а заради студа, който ще убие грудките. Следователно ще трябва да ги пресадя в саксийки (в торбички, по-точно) и да ги пренеса в един от марсоходите. Разсадът още не е поникнал, така че няма да му трябва светлина.

Изненадващо много ме затрудни друг проблем — как да накарам марсохода да поддържа определена температура, когато отчита, че във вътрешността му няма човек. Но и това го измислих. Така де, време имам в изобилие.

Та, ето какъв е планът. Първо, прибирам картофите в торба и ги пренасям в марсохода (като се погрижа да си е включил отоплението). След това понижавам температурата в Подслона до един градус. После намалявам концентрацията на кислород до един процент. После изгарям водорода с помощта на акумулаторно устройство, няколко жички и един резервоар с кислород.

Мда. Всичко това звучи като страхотна идея без никакъв риск от катастрофален провал.

Ако не сте разбрали, последното беше сарказъм. Е, по-добре да се хващам на работа.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 40

Не всичко мина по план.

Както казват, никой план не оцелява след първия контакт с реалността. Вярно е. Ето какво стана:

Събрах смелост да се върна в Подслона. След като влязох, се почувствах малко по-добре. Всичко си беше, както го бях оставил. (Какво съм очаквал, марсианци ли да са ровили в нещата ми?)

Щеше да мине време, докато Подслонът се охлади, затова най-напред включих термостата на един градус.

Събрах картофите в чувал. Развиваха се добре — имаха си корени и всеки момент щяха да покълнат. Не бях измислил как да ги пренеса от Подслона до марсохода.

Лесно намерих решение. Сложих ги всичките в скафандъра на Мартинес. После го завлякох до марсохода, който бях пригодил за временна детска стая.

Проверих дали отоплението работи, после тръгнах обратно към Подслона.

Температурата беше спаднала до пет градуса. Беше студено и треперех, въздухът, които издишвах, се къдреше пред лицето ми. Навлякох се. За щастие, не съм много едър. Дрехите на Мартинес пасваха идеално върху моите, а дрехите на Вогъл — върху неговите. Дрехите на всички ни бяха предвидени за среда с контролирана температура. Ужасни дрехи. Дори с три ката, пак ми беше студено. Легнах си и се завих с надеждата да се стопля.

Когато температурата падна до един градус, изчаках още час — давах време на бактериите да проумеят, че трябва да преминат на зимен режим.

Следващият проблем, с който се сблъсках, беше регулаторът. Въпреки арогантната увереност в гениалността ми, така и не успях да го надхитря. Машината не желаеше да изтегли твърде много кислород от въздуха и това е. Успях да намаля концентрацията до петнайсет процента, но оттам нататък регулаторът отказа да тегли кислород, без значение какво опитвах. Пробвах всякакви варианти да го препрограмирам, но протоколите за безопасност се оказаха непробиваеми. Можех да ги чета, но не и да ги редактирам.

Логично. Предназначението на регулатора е да не допуска опасни концентрации на елементи във въздуха. Никой в НАСА не си е казвал: „Хей, хайде да позволим смъртоносна липса на кислород, която ще умори всички в Подслона!“.

Наложи се да прибегна до по-примитивен план.

Регулаторът използва различни клапи за вземане на въздушни проби и за теглене на въздух за сепариране. Въздухът, който се сепарира чрез замразяване, влиза през една голяма клапа в главното тяло на машината. А пък въздушните проби се вземат от девет малки клапи, които изпомпват мострите към главното тяло. По този начин се следи средната концентрация в целия Подслон и се избягва вариант, при който локален дисбаланс обърква системата.

Запуших с тиксо осем от малките клапи, като оставих активна само деветата. После залепих с тиксо гърлото на голям чувал към вратния отвор на един скафандър (този път използвах скафандъра на Йохансен). Пробих малка дупка в дъното на чувала и я свързах към деветата клапа.

После надух чувала с чист кислород от бутилките на скафандъра. „Леле мале! — помисли си регулаторът. — Я да изтегля тоя кислород!“

И се получи!

Реших да не навличам скафандър. Налягането беше нормално. Трябваше ми само кислород, затова грабнах един медицински контейнер с маска от запасите. Така имах далеч по-голяма свобода на движение. Контейнерът дори си имаше гумена лента за глава!

От друга страна, трябваше ми скафандър, за да следя реалната концентрация на кислород в Подслона. (Централният компютър на Подслона беше убеден, че концентрацията на кислород е сто процента.) Скафандрите пък знаеха как да отчитат състава на собствения си въздух.

Да видим… Скафандърът на Мартинес беше в марсохода. Този на Йохансен беше ангажиран да лъже регулатора. Скафандърът на Люис служеше за воден резервоар. Не исках да се бъзикам със своя (какво, те са правени по размери на клиента!). Значи ми оставаха три, от които да си избера.

Взех скафандъра на Вогъл и включих вътрешните въздушни сензори, без да прикачвам шлема. Щом кислородът падна до дванайсет процента, си сложих маската. Гледах как показанията падат. Когато нивото падна до един процент, изключих захранването на регулатора.

Издъних се с препрограмирането на проклетата машина, но можех да й дръпна щепсела по всяко време.

Подслонът си има алармени светлинки на много места, които реагират при критичен спад на захранването. Изтръгнах светодиодите на една от тях и нагласих две разръфани жички близо една до друга. По този начин при включване на лампичката щях да получа малка искра.

Взех контейнер с кислород от скафандъра на Вогъл, прикачих каишки към двата му края и го преметнах през рамо. После свързах въздушна тръбичка към контейнера и я запуших с палец. Освободих съвсем малко клапата, за да изпуска минимално количество кислород, толкова малко, че да не избие покрай моя палец запушалка.

Качих се на масата с лампичката в едната ръка и кислородната тръбичка в другата. Надигнах се на пръсти и си пробвах късмета.

И се получи, мамка му! Пуснах струя кислород над лампичката, натиснах ключето и от тръбичката се разля прекрасен пламък. Противопожарната аларма се включи, разбира се, но напоследък я чувах толкова често, че вече не й обръщах внимание.

После го направих пак. И пак. Кратки изливи. Нищо зрелищно. Нямах бърза работа.

Бях в екстаз! Това беше най-добрият ми план досега! Не само че разкарвах водорода, а и произвеждах допълнителна вода!

Всичко вървеше чудесно преди експлозията.

Горях си доволно водорода, а в следващия миг се озовах в другия край на Подслона, затрупан с боклуци. Надигнах се. В Подслона цареше хаос.

Първата ми мисъл беше: „Ушите ме болят ужасно!“

Втората беше: „Вие ми се свят“; след което се свлякох на колене. После по очи. Толкова ми се виеше свят. Опипах с две ръце главата си в търсене на рана. Отчаяно се надявах да не открия такава. Всичко изглеждаше наред.

Но проверката разкри истинския проблем. Взривът беше отнесъл кислородната ми маска. Дишах почти чист азот.

Подът беше покрит с какво ли не. Не виждах никъде маската. Нямах време да търся нещо друго, всеки миг щях да изгубя съзнание.

И тогава видях скафандъра на Люис, който си висеше точно там, където му беше мястото. Взривът не го беше помръднал. Скафандрите са си тежки по принцип, а и този беше пълен със седемдесет литра вода.

Притичах, отворих докрай кислородната дюза и наврях глава във вратния отвор (отдавна бях махнал шлема, за да наливам по-лесно водата). Вдишах няколко пъти, докато замайването отмина, после си поех дълбоко въздух и го задържах.

Погледнах към скафандъра и найлоновия чувал, с чиято помощ бях надхитрил регулатора. Лошата новина беше, че така и не ги бях махнал. Добрата — че експлозията ги беше отвяла. Осем от деветте клапи на регулатора все още бяха запушени с тиксо, но деветата работеше и щеше да уведоми машината за истинското положение на нещата.

Стигнах със залитане до регулатора и го включих.

След някакви си две секунди за зареждане на системата (предвиден е бърз старт по очевидни причини) регулаторът разпозна проблема.

Пронизителната аларма за ниска концентрация на кислород писна и машината започна да изпомпва чист кислород в Подслона по най-бързия безопасен начин. Отделянето на кислород от въздуха е бавен и труден процес, но добавянето му е проста работа, като да отвориш дюза.

Довлякох се през боклуците до скафандъра на Люис и наврях глава в отвора му за още въздух. След три минути регулаторът беше възстановил нормалната концентрация на кислород в Подслона.

Чак сега забелязах опърлените си дрехи. Добре, че носех три ката. Най-много бяха пострадали ръкавите. Най-горният кат буквално беше изчезнал. Средният беше опърлен и прогорен на места. Най-долният — ръкавите на моята си дреха — беше почти непокътнат. Явно пак бях извадил късмет.

Един поглед към централния компютър на Подслона ми показа, че температурата се е покачила до петнайсет градуса. Нещо много горещо и гърмящо се беше случило, а аз нямах представа какво. Нито как.

Ето така стоят нещата понастоящем. Зает съм да се чудя какво, по дяволите, стана.

Работих много, взривих се, така че съм изтощен. Утре ми предстоят милион проверки на оборудването, трябва и да разбера какво гръмна, но в момента мога да мисля единствено за сън.

И тази нощ ще спя в марсохода. Водородът е отстранен, но нямам желание да се мотая из Подслона, в чието досие вече има голяма черна точка, а именно, че гърми без причина. Освен това не съм сигурен, че взривът не е предизвикал изтичане.

Този път обаче си донесох свястна храна и музика за слушане, която не е диско.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 41

Цял ден правих пълна диагностика на системите. Беше изключително досадно, но оцеляването ми зависи от машинариите в Подслона, затова се примирих. Няма как да си затворя очите за възможни повреди, предизвикани от експлозията.

Започнах с най-критичните тестове. Първо — платнището на Подслона. Бях почти сигурен, че не е пробито, защото бях изкарал няколко часа в марсохода и когато се върнах, въздушното налягане беше в норма. Данните в компютъра показваха, че през въпросните няколко часа не е имало промени в налягането, ако не броим малка флуктуация, предизвикана от температурно колебание.

После проверих оксигенатора. Ако той се повреди и не успея да го поправя, бройте ме мъртъв. Не открих проблем.

След него дойде ред на атмосферния регулатор. И там не открих проблеми.

Следваха отоплителят, основната акумулаторна система, резервоарите с кислород и азот, водния рециклатор, трите въздушни шлюза, осветлението, главният компютър… и така нататък, и така нататък, проверявах ги едно след друго и след всеки успешен тест се чувствах все по-спокоен.

Трябва да го призная на НАСА. Оборудването им е на шест.

После дойде най-страховитият момент — проверката на почвата. Взех проби от различни места в Подслона (нали помните, че вече целият под е покрит с пръст?) и направих препарати върху лабораторни стъкълца.

Отнесох ги при микроскопа да проверя как я карат моите любими бактерийки. Отдъхнах си с облекчение, когато видях здрави, активни бактерии, които си вършат работата както трябва.

След това се заех да разчистя Подслона. И ми остана доста време да обмисля какво всъщност стана.

И така, какво стана? Имам една теория.

Според данните в главния компютър по време на експлозията вътрешното налягане се е повишило до 1.4 атмосфери, а температурата е скочила до петнайсет градуса, всичко това за по-малко от секунда. Но налягането много бързо се е върнало към обичайната си една атмосфера. Това би имало смисъл, ако атмосферният регулатор работеше, но аз го бях изключил.

Температурата се е задържала на петнайсет градуса още известно време, а това би трябвало да доведе до повишено налягане, което също да се задържи. Но то не се е задържало. Въпросът е — къде се е дянало това допълнително налягане? Повишаването на температурата и наличието на еднакъв брой атоми в атмосферата на Подслона би трябвало да доведе до постоянно повишаване на налягането. Но това не се е случило.

Бързо се сетих за отговора. Водородът (единственото налично горимо вещество) се е комбинирал с кислорода (оттам и взривът) и се е превърнал във вода. Водата е хиляда пъти по-плътна от газовете. Значи, топлината е повишила налягането, но трансформацията на водорода и кислорода във вода са го понижили скоро след това.

Въпросът за един милион долара гласи: откъде, по дяволите, се е взел кислородът. Целият ми план се въртеше около идеята да огранича до минимум концентрацията на кислород, за да не гръмна с все Подслона1. И се получаваше. Планът ми работеше отлично — до момента, в който се провали с гръм и трясък, буквално.

Мисля, че знам отговора. Вината е моя и на празната ми тиква. Помните ли, че реших да не обличам скафандър? Това решение едва не ме е убило.

Медицинските контейнери с кислород смесват чистия кислород с околния въздух и го подават към пациента чрез маска. Маската се задържа върху лицето с помощта на тънка гумена лента. Стабилна е, но не е херметически прилепнала.

Знам какво си мислите. Че от маската е изтичал кислород. Не е това. Кислородът си го дишах аз. При всяко вдишване маската е прилепвала почти херметически към лицето ми.

Проблемът е в издишването. Знаете ли колко кислород използва организмът ви от общото количество кислород, което поемате при всяко вдишване? И аз не знам с точност, но не е сто процента. С всяко вдишване съм поемал кислород, белите ми дробове са грабвали част от него, останалото съм издишвал в атмосферата на Подслона. При всяко издишване съм добавял ново количество кислород.

Факт, за който изобщо не се бях сетил. А е трябвало. Ако дробовете ни абсорбираха всичкия вдишан кислород, изкуственото дишане уста в уста не би вършило работа. Голям тъпак съм! И тъпотията ми едва не ме уби!

Наистина трябва да внимавам повече.

Добре, че бях изгорил повечето водород преди експлозията. Иначе тя щеше да е краят ми. А така се беше оказала достатъчно немощна, за да пощади платнището на Подслона. Но не толкова, че да пощади бедните ми тъпанчета.

През изминалата нощ водният рециклатор си беше свършил работата и бе извлякъл още петдесет литра вода от въздуха. Навремето, преди водородът да се превърне във фокуса на живота ми, главната ми тревога бяха шейсетте литра воден недостиг. Сега петдесет литра от шейсетте се намират в скафандъра на Люис, който оттук насетне ще наричам „цистерната“, защото звучи по-яко. Другите десет литра са били абсорбирани от сухата пръст.

Доста физическа работа свърших днес. Заслужил съм си пълна дажба. И за да отпразнувам първата си нощ в Подслона след водородната криза, ще си легна и ще гледам поредния евтин телевизионен сериал от видеотеката на командир Люис.

„Братовчедите Дюк от окръг Хазард“? Какво пък, нека го завъртим.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 42

Днес си поспах до късно. Бях си го заслужил. След четирите ужасни нощи в марсохода, леглото ми се стори истински рай, най-мекото, най-пухеното, най-прекрасното легло на света.

Е, накрая все пак се измъкнах от него и допочистих следвзривната бъркотия.

Днес върнах картофите по местата им. И точно навреме, между другото. Започват да покълват. Изглеждат здрави и щастливи. Това не е химия, медицина, бактериология, хранителен анализ, динамика на взривовете или друга от простотиите, с които се занимавах напоследък. Това е ботаника. Сигурен съм, че поне растения мога да отгледам, без да прецакам нещата.

Нали така?

Знаете ли кое е най-гадното? Направил съм само сто и трийсет литра вода. Остават ми още четиристотин и седемдесет. Сигурно ще си помислите, че след като на два пъти едва не се убих, ще спра да се бъзикам с хидразина. Ама не. Ще точа хидразин и ще горя водород в Подслона на всеки десет часа в продължение на още десет дни. Да се надяваме, че оттук насетне ще се справя по-добре.

Ще имам доста свободно време. Резервоарите за въглероден диоксид се пълнят за двайсет часа. Разлагането на хидразина и изгарянето на водорода отнема само двайсетина минути. Останалото време ще посветя на телевизията.

Сериозно, обаче… Очевидно е, че „Генерал Лий“, тунингованият додж на братовчедите Дюк, е по-бърз от всяка полицейска кола. Защо смотаният шериф Роско просто не отиде във фермата на Дюк и не ги арестува, когато не са в колата?